Паника

Понеделник, 4 юли

Времето остана чудесно — хубаво и слънчево, точно толкова горещо, колкото трябваше — през цялата седмица след изпитанието в къщата на Донахю. На Четвърти юли не беше по-различно и когато Додж се събуди, слънчевата светлина обливаше тъмносиньото му одеяло като бавно плискане на бяла морска пяна.

Беше щастлив. Беше повече от щастлив. Не беше на себе си. Днес щеше да се види с Нат.

Майка му си беше у дома, будна, и дори правеше закуска. Той се облегна на касата на вратата и я загледа как чупи яйца в тиган и разбива жълтъците с ръба на дървена шпатула.

— Какъв е поводът? — попита Додж.

Все още беше уморен и вратът, и гърбът го боляха: цели два дни бе зареждал щандове след края на работното време в „Хоум Депо" в Лийдс, където Дани, бившето гадже на майка му, беше управител. Работата беше тъпа, но плащаха добре. Имаше в джоба си сто долара и можеше да купи на Нат нещо от мола. Всъщност до рождения й ден — 29 юли — оставаха още няколко седмици, но това нямаше значение. Можеше да й вземе нещо дребничко малко по-рано.

— И аз мога да те попитам същото.

Тя остави яйцата да цвърчат, приближи се към него и го целуна звучно по бузата, преди да е успял да се отдръпне.

— Защо си станал толкова рано?

Додж видя по лицето й следи от грим. И така, снощи е била на среща. Нищо чудно, че беше в добро настроение.

— Не ми се спеше повече — отговори предпазливо той и се зачуди дали майка му ще признае, че е излизала. Понякога го правеше, ако срещата е минала наистина добре.

— Точно навреме за яйцата. Искаш ли? Гладен ли си? Пържа ги за Дейна.

Тя изсипа готовите яйца в една чиния. Бяха идеално разбити и трепереха от масло. Преди Додж да отговори, майка му понижи глас и каза:

— Нали знаеш за цялата тази терапия на Дейна? Е, добре, Бил казва…

— Бил ли? — прекъсна я той.

Майка му се изчерви. Хвана я.

— Той е само приятел.

Додж се съмняваше, но не отговори.

Майка му припряно продължи:

— Снощи ме заведе в „Ка'меа" в Хъдзън. Хубави покривки и така нататък. Той пие вино, Додж. Можеш ли да повярваш? — И тя удивено поклати глава. — И познава някого, някакъв доктор в „Колумбия Мемориъл", който работи с хора като Дей. Бил казва, че Дейна трябва да увеличи терапията, да ходи всеки ден.

— Не можем да… — започна Додж, но майка му разбра и довърши вместо него:

— Казах му, че не можем да си го позволим. Но той отвърна, че може да го уреди, дори без осигуровки. Можеш ли да повярваш? В болницата.

Додж не каза нищо. И преди се бяха надявали — нов лекар, ново лечение, някой, който можеше да помогне. И нещо винаги се объркваше. Някоя тръба се спукваше и фондът за спешни случаи се изпразваше, за да я сменят; или пък докторът се оказваше мошеник. Единствения път, когато успяха да си уредят час в истинска болница, той прегледа Дейна за пет минути, направи проверка на нервите, чукна я по коляното, стисна пръстите на краката й и се изправи.

— Невъзможно! — отсече така, сякаш им се сърдеше, че са му загубили времето. — Автомобилна злополука, нали? Моят съвет е: кандидатствайте да ви отпуснат по-хубав стол. Няма причина да се върти напред-назад в този боклук — и той побутна презрително с крак петстотиндоларовия стол, за който Додж си скъса задника от работа цяла есен, докато майка му плачеше, а Дейна лежеше нощ след нощ на леглото си в ембрионална поза, откъсната от света.

— И така, искаш ли яйца, или не? — повтори въпроса си майка му.

Додж поклати глава.

— Не съм гладен.

Той взе чинията на Дейна, грабна една вилица и занесе и двете в дневната. Тя бе подала глава през прозореца и когато влезе, брат й я чу как изкрещя: „Мечтай си!", а отдолу се разнесе бурен смях.

— Какво става? — попита той.

Дейна рязко се обърна и го погледна. Лицето й се изчерви.

— Рики говори глупости — отвърна тя и взе чинията.

Рики работеше в кухнята в ресторанта на Дот и постоянно й изпращаше подаръци — евтини цветя, купени от бензиностанцията, малки порцеланови мечета. Беше свестен.

— Защо ме зяпаш така? — попита Дейна.

— Не те зяпам — отвърна Додж, седна до нея, вдигна краката й в скута си и започна да работи с кокалчетата си по прасците й както винаги. За да проходи отново. За да продължи да вярва, че ще проходи.

Дейна се нахрани бързо, без да откъсва поглед от чинията си. Избягваше го. Най-накрая устните й се извиха в усмивка.

— Рики каза, че иска да се ожени за мен.

— Може би трябва да го направиш — предложи Додж.

Сестра му поклати глава.

— Откачалка — каза тя, посегна, сръга го с юмрук в рамото, а той се престори, че го боли. За миг се почувства безкрайно щастлив.

Днес щеше да е хубав ден.

Додж се изкъпа и се облече внимателно — дори си беше спомнил да пусне дънките в пералнята, така че сега изглеждаха добре, скърцащи от чистота, — после се качи на автобуса за квартала на Нат. Часът беше само десет и половина, но слънцето вече се бе издигнало високо и светеше в небето като око. Веднага щом зави по улицата на Нат, Додж се почувства така, сякаш се бе озовал на телевизионна снимачна площадка, сякаш се намираше в някой от онези сериали от петдесетте години, в които някой винаги миеше кола на алеята за паркиране, а жените носеха престилки и казваха „здравей" на пощаджията.

Само че тук нямаше движение, нямаше гласове, нямаше хора, които да влачат боклук или да тряскат врати. Беше почти прекалено тихо. Това беше една от ползите да живееш зад ресторантчето на Дот: някой винаги крещеше за нещо. Донякъде това бе почти утешително, сякаш ти напомняше, че не само ти си имаш проблеми.

Нат го чакаше на верандата пред къщата. Щом я зърна, стомахът му се сви. Косата й беше прибрана на странична опашка ниско долу, беше облечена с нещо като жълт пуловер, но с волани, към което ризата и шортите бяха прикрепени и което щеше да изглежда глупаво, ако го бе облякъл някой друг. Тя обаче изглеждаше удивително, като екзотична ледена близалка в човешки ръст. Не можа да не си помисли, че когато й се наложи да използва банята, ще трябва да се съблече напълно.

Нат стана и му помаха, сякаш би могъл да не я види, и леко се олюля на високите обувки с платформи. Вече не носеше шина на глезена, макар да знаеше, че пак го е наранила, докато бягаха от къщата на Донахю. Но докато вървеше, потръпваше леко.

— Бишъп и Хедър отидоха за айскафе — обясни му, когато той се приближи, полагайки всички усилия да не върви прекалено бързо. — Казах им да вземат и за нас. Ти пиеш ли кафе?

— Ако можех, щях да ходя на лов за кафе — отвърна Додж и Нат се засмя. Звукът предизвика топлина в цялото му тяло, макар че все още изпитваше бодеж на странно неудобство, застанал пред дома й, сякаш беше част от картинките с „На едно от тези неща не му е тук мястото". Една завеса на приземния етаж помръдна, появи се лице и изчезна толкова бързо, че Додж не можа да го види добре.

— Някой ни шпионира — каза той.

— Навярно баща ми — махна пренебрежително с ръка Натали. — Не се тревожи. Безобиден е.

Додж се зачуди как ли би се чувствал, ако и той имаше такъв баща — вкъщи, наблизо, такава постоянна даденост, че можеш да го пренебрегнеш с едно махване на ръката. Бащата на Дейна, Том, действително навремето бил женен за майката на Додж — само за осемнайсет месеца и само защото майката на Додж забременяла, но женен, така или иначе. Редовно изпращаше на дъщеря си имейли, пари всеки месец и понякога дори идваше да я види.

Додж така и не чу нищо от баща си — нито дума. Знаеше само, че е строителен работник и е емигрант от Доминиканската република. За секунда се зачуди какво ли прави сега той. Може би беше жив и здрав във Флорида. Може би най-после се бе установил и имаше цял куп дечица с тъмните очи на Додж и високите му скули.

Или може би — още по-добре — бе паднал жестоко от някое високо скеле и си бе разцепил главата.

В това време Бишъп и Хедър се върнаха с още една от вехтите коли на Бишъп — която дрънчеше и се тресеше с такава сила, та Додж беше сигурен, че ще издъхне, преди да стигнат до мола, — Додж помогна на Натали да стигне до задната врата и я отвори.

— Много си мил, Додж — каза тя и го целуна по бузата. Изглеждаше почти разкаяна.

Пътуването до Кингстън беше хубаво. Додж се опита да плати на Бишъп за айскафето, но Бишъп само махна с ръка. Хедър успя да изкопчи прилична станция от разнебитеното радио и те слушаха Джони Кеш дотогава, докато Нат не ги помоли за нещо, записано през този век. Нат помоли Додж отново да направи няколко фокуса и този път се разсмя, когато той накара една сламка да се появи в косата й.

Колата миришеше на стар тютюн и джоджен, като чекмеджето за бельо на някой старец, и целият щат Ню Йорк изглеждаше озарен от особено вътрешно сияние. За първи път, откакто се преместиха в Карп, може би за първи път в живота си Додж почувства, че тук му е мястото. Зачуди се колко ли различни щяха да са последните няколко години, ако беше висял с Бишъп и Хедър, ако беше излизал с Нат, ако я беше вземал от къщи, за да я заведе на кино в петък, ако беше танцувал с нея във физкултурния салон на тържествата по посрещането.

Обзе го прилив на тъга, но той го потисна. Нито едно от тези неща нямаше да продължи задълго. Не можеше.

Додж беше минавал с колата покрай мола „Хъдзън Вали", но никога не беше влизал вътре. На покрива имаше огромни прозорци, от които безупречно чистият линолеум на пода сякаш блестеше. Въздухът миришеше на спрей за тяло и на малките торбички сушени розови листенца и подправки, които майка му поставяше в чекмеджето си с бельо.

Но преди всичко миришеше на белина. Всичко беше бяло като болница, сякаш бяха потопили цялата сграда в „Клорокс". Все още беше рано и нямаше огромни тълпи. Каубойските ботуши на Додж кънтяха шумно по пода, докато вървеше, и той се надяваше, че това няма да подразни Нат.

Щом влязоха, тя се консултира с малък флаер, който извади от джоба си, и оповести, че ще се срещне с групата след около час, пред „Тако Бел" в отделението за храна.

— Отиваш ли някъде? — изтърси Додж.

Нат погледна към Хедър за помощ.

Хедър се намеси:

— Нат има прослушване.

— Прослушване за какво? — попита Додж. Прииска му се гласът му да не звучеше толкова разстроено.

Нат незабавно започна да се изчервява.

— Ще ми се смееш — каза тя, с което на практика му разби сърцето. Сякаш той, Додж Мейсън, дори насън би помислил да се смее на Натали Велес.

— Няма — обеща й тихо.

Бишъп и Хедър вече се отдалечаваха. Бишъп се престори, че бутва Хедър в басейна. Тя изписка и го удари с юмрук.

Нат мълчаливо му подаде флаера. Дизайнът беше лош. Шрифтът беше практически нечетим.

ТЪРСИМ МОДЕЛИ И АКТРИСИ

ЗА ДЕМОНСТРИРАНЕ НА НАЙ-КРАСИВОТО

И НАЙ-ЯРКОТО В „ОСЛЕПИТЕЛНИ БИЖУТА"!

ПРОСЛУШВАНИЯ:

11:3 °CЪБОТА В МОЛА „ХЪДЗЪН ВАЛИ"

ТРЯБВА ДА СТЕ НА ОСЕМНАЙСЕТ

ИЛИ ПО-ГОЛЕМИ.

— Рожденият ти ден е на двайсет и девети, нали? — попита Додж. Надяваше се да спечели допълнителни точки, задето е запомнил.

— И какво от това? Дотогава остават само три седмици — рече Нат и той си спомни, че тя е една от най-младите в класа им. Върна й флаера и Нат го натика обратно в чантата си, сякаш се срамуваше, че му го е показала. — Реших да опитам.

„Много си красива, Натали", искаше да й каже той. Но успя да изрече само:

— Ще са абсолютни глупаци, ако вземат някоя друга.

Натали се усмихна толкова широко, че той видя всичките й съвършени зъби в съвършената уста, като малки бели бонбонки. Надяваше се, че може пак да го целуне по бузата, но тя не го направи.

— Няма да продължи повече от час-два — обеща му. — Вероятно по-малко.

После изчезна.

Додж остана с лошото си настроение. Известно време се влачи зад Бишъп и Хедър, но макар че и двамата се държаха съвсем любезно, беше очевидно, че искат да са сами. Те си имаха свой собствен език, свои собствени шеги. Постоянно се докосваха — удряха се и се ритаха, щипеха се и се прегръщаха, като малки деца, които флиртуват на детската площадка. Боже! Додж не знаеше защо просто вече не са пристъпили към действие. Очевидно бяха луди един по друг.

Извини се, че искал да вземе нещо за сестра си, и излезе навън. Изпуши три цигари една след друга на паркинга, който започваше да се запълва. Няколко пъти си провери телефона с надеждата, че Нат вече е изпратила съобщение. Не беше. Започна да се чувства като идиот. Имаше толкова пари. Беше дошъл с намерението да й купи нещо. Но това не беше среща. Или пък беше? Какво искаше тя от него? Не можеше да каже.

Влезе вътре и започна да се разхожда безцелно. Всъщност молът не беше чак толкова голям — само един етаж — и нямаше въртележка, което го разочарова. Веднъж се бе качил на въртележка с Дейна в един мол в Кълъмбъс — или пък в Чикаго? Тичаха напред-назад, опитваха се да яхнат всеки един от конете, преди музиката да спре, и крещяха като каубои.

Този спомен го накара да изпита едновременно и щастие, и тъга. Отне му няколко секунди, преди да осъзнае, че случайно е спрял пред „Виктория Сикрет". Една майка и дъщеря й го гледаха странно. Навярно мислеха, че е някакъв извратен тип. Додж бързо се извърна, решен да отиде в „Ослепителни бижута" и да види дали Нат е свършила. И бездруго беше минал почти цял час.

„Ослепителни бижута" се намираше в другия край на сградата. Додж с изненада видя дълга опашка, която излизаше от бутика — момичета, чакащи за прослушване, до едно загорели, почти голи и балансиращи като антилопи на огромни токчета. Нито едно от тях не беше толкова хубаво, колкото Нат. Помисли си, че всички изглеждат долнопробни.

А после я зърна. Тя стоеше точно пред вратите на бутика и говореше с някакъв дъртак, който напомни на Додж на пор. Косата му беше мазна и оредяваща на темето; Додж виждаше голи петна по скалпа му. Носеше евтин костюм, но въпреки това някак си успяваше да изглежда мазен и опърпан.

В този миг Нат се обърна и видя Додж. Усмихна се широко, махна с ръка и тръгна към него. Порът се стопи в тълпата.

— Как беше? — попита Додж.

— Тъпо — отговори тя. — Дори не можах да вляза. Чаках на опашката цял час, а минах само три места по-напред. А после дойде някаква жена и ни провери личните карти.

Въпреки това гласът й звучеше бодро.

— Кой тогава беше този? — попита внимателно Додж. Не искаше Натали да си помисли, че ревнува от пора, макар донякъде да беше така.

— Кой? — примигна тя.

— Човекът, с когото говореше току-що — отговори Додж и забеляза, че Нат държи нещо. Визитка.

— О, това ли? — завъртя очи тя. — Някакъв търсач на манекенки. Каза, че му харесала външността ми.

Изрече го нехайно, сякаш не беше голяма работа, но Додж разбра, че е възхитена.

— Значи той… просто се разхожда напред-назад и раздава визитки?

Веднага разбра, че я е обидил.

— Не ги раздава на всеки срещнат — отвърна сковано тя. — Даде на мен. Защото лицето ми му хареса. Открили са Жизел в мол.

Според Додж Порът по нищо не приличаше на служител на модна агенция, а и защо такъв човек би търсил модели точно в мола в Кингстън, Ню Йорк? Но не знаеше как да й го каже, без да я засегне още повече. Не искаше Нат да си помисли, че според него не е достатъчно хубава за модел, защото не мислеше така. Само дето моделите бяха високи, а тя беше дребничка. Но като се изключи това, да, определено ставаше.

— Внимавай — предупреди я той, защото не се сети какво друго да каже.

За негово облекчение Нат се засмя.

— Знам какво правя — успокои го.

— Хубаво. Хайде да хапнем нещо. Умирам от глад.

Нат не обичаше държането за ръце, защото я караше да се чувства „небалансирана", но вървеше толкова близо до него, че ръцете им почти се докосваха. Додж си помисли, че всеки, който ги погледне отстрани, ще реши, че са заедно, че са гаджета, и изведнъж почувства ненадеен прилив на безумно щастие. Нямаше представа как се случи — как така върви до Нат Велес, сякаш тук му е мястото, сякаш тя е неговото момиче. Смътно си помисли, че „Паника" има нещо общо с това.

Намериха Бишъп и Хедър да спорят къде да отидат — дали в „Сбаро" или в „Ийст Уок". Докато го разискваха, Додж и Нат с лекота постигнаха компромис — „Събуей". Той й купи обяд — сандвич с пиле, който тя в последния момент промени на салата („За всеки случай", каза загадъчно!) и диетична кока-кола. Намериха си празна маса и седнаха, а Хедър и Бишъп застанаха на опашката на „Тако Бел", за който най-накрая се бяха разбрали.

— И така, какво става с тях? — осведоми се Додж.

— С Бишъп и Хедър ли? — вдигна рамене Нат. — Най-добри приятели, предполагам! — И шумно отпи от напитката си. Хареса му начинът, по който тя се хранеше: без да се смущава, за разлика от някои момичета. — Но мисля, че Бишъп е хлътнал по нея.

— Да, така изглежда — съгласи се Додж.

Натали наклони глава настрана и го погледна изпитателно.

— Ами ти?

— Какво аз?

— Ти хлътнал ли си по някоя?

Додж току-що бе отхапал голяма хапка от сандвича си; въпросът беше толкова неочакван, че почти се задави. Не можа да се сети дори за един отговор, който да не прозвучи съвсем неубедително.

— Аз не съм… — закашля се и отпи от колата си. Боже господи! Лицето му пламтеше. — Искам да кажа, не съм…

— Додж — прекъсна го Натали. Гласът й ненадейно стана суров. — Бих искала да ме целунеш.

Той току-що бе унищожил един сандвич с кюфтенце. Но все пак я целуна. Какво друго можеше да направи? Чу шума в главата си, шума около тях, чу как се превръща в оглушителен крясък. Хареса му как се целува Нат — така, сякаш още беше гладна, сякаш искаше да го изяде. През цялото му тяло премина вълна от топлина и за миг Додж изпита налудничав пристъп на тревожност: сигурно сънуваше.

Той я хвана леко за врата и Натали се отдръпна точно толкова задълго, колкото да каже:

— И двете ръце, ако обичаш.

След това шумът в главата му утихна. Чувстваше се съвсем отпуснат. Отново я целуна, този път по-бавно.

На връщане мълчеше. Чувстваше се по-щастлив от когато и да било и се боеше да не каже или да не направи нещо, което да разруши щастието му.

Бишъп остави най-напред Додж. Той беше обещал на Дейна вечерта да гледат заедно фойерверките по телевизията. Запита се дали не трябва отново да целуне Нат, но тя разреши проблема, като го прегърна; това щеше да го разочарова, ако в колата не се беше притиснала до него и той не усещаше циците й до гърдите си.

— Много ти благодаря, мой човек — обърна се Додж към Бишъп, който вдигна юмрук във въздуха. Сякаш бяха приятели.

Може би наистина бяха.

Той продължи да гледа след отдалечаващата се кола дори след като вече не можеше да различи силуета на Нат на задната седалка, докато автомобилът не се изгуби зад хълма. После можеше да чуе единствено далечното дълбоко ръмжене на двигателя. Въпреки това продължи да стои на тротоара — не искаше да влиза, да се връща при Дейна и при майка си, в тясното пространство на стаята си, претъпкана с дрехи и празни кутии от цигари, изпълнена с мирис, който леко приличаше на боклук.

Просто искаше да бъде щастлив още малко.

Телефонът му избръмча. Имейл. Сърцето му заби по-бързо. Разпозна изпращача.

Люк Ханраха.

Съобщението беше кратко:

Остави ни на мира. Ще отида в полицията.

Додж прочете съобщението няколко пъти. Наслаждаваше му се, чувстваше отчаянието зад думите. Чудеше се дали Люк е получил съобщението му. Очевидно беше.

Додж отново прочете имейла, който бе изпратил преди една седмица.

Залозите вървят. Играта започна.

Ще направя размяна:

краката на сестра срещу живота на брат.

Застанал на светлината на залязващото слънце, Додж си позволи да се усмихне.

Изминалият ден беше хубав — един от най-хубавите през цялото лято до този момент. Поне веднъж Хедър нямаше да си позволи да мисли за бъдещето и какво ще се случи през есента, когато Бишъп замине за колежа — Нюйоркския щатски университет „Бингхамптън", — а Нат отпраши към Лос Анджелис, за да стане актриса. Може би, помисли си Хедър, щеше да продължи да помага в къщата на Ан. Може би дори щеше да се премести там. И Лили можеше да дойде — биха могли да живеят в една стая в някоя от бараките.

Разбира се, това означаваше, че ще си остане закотвена в Карп, но поне щеше да се махне от мобилния парк „Фреш Пайнс".

Ан й допадаше и особено много й харесваха животните. Ходеше в къщата на Мансфийлд Роуд по три пъти на седмица и след всеки път нямаше търпение да се върне. Харесваше й миризмата на мокра слама, стара кожа и трева, която обгръщаше всичко; харесваше й, че кучето Глупчо я познава, както и развълнуваното къткане на пилетата.

Реши, че и тигрите й харесват… поне от разстояние. Начинът, по който се движеха, я хипнотизираше: мускулите им се вълнуваха като водна повърхност. Хипнотизираха я и очите им, които изглеждаха толкова мъдри… и толкова пусти, сякаш се бяха взирали в центъра на Вселената и бяха останали разочаровани — чувство, което Хедър напълно разбираше.

Но с удоволствие оставяше храненето на Ан. Не можеше да повярва колко е смела. Добре че беше много стара за „Паника". Щеше да спечели играта, категорично. Ан действително влизаше вътре в ограждението, приближаваше се само на метър от тигрите, които я обикаляха и гледаха гладно кофата с месо, макар Хедър да беше сигурна, че с огромно удоволствие биха отхапали парче от главата на Ан. Тя обаче настояваше, че няма да я наранят.

— Докато ги храня аз — казваше, — няма да ме използват за храна.

Може би — просто може би — всичко щеше да бъде наред.

Единствената неприятна част от деня беше фактът, че Бишъп постоянно проверяваше телефона си — Хедър предполагаше, че е за съобщения от Ейвъри. Това й напомни, че Мат не й изпрати нито един есемес, откакто скъсаха. Сега Бишъп си имаше Ейвъри (Хедър отказваше да мисли за нея като за гадже), а Нат си имаше Додж, който я слушаше в захлас, а освен това се срещаше с някакъв барман в Кингстън — някакъв лъскав загубеняк, който караше веспа, а Нат настояваше, че това било точно толкова жестоко, колкото и ако карал мотоциклет.

Но след като оставиха Додж, Нат попита:

— Ейвъри ще идва ли довечера, Бишъп? — И когато той отговори „не" почти прекалено бързо, Хедър се почувства в мир със света.

Натали ги накара да заобиколят, за да вземе шест бири; после отидоха до „7-Илевън" и купиха боклучава храна, традиционна за Четвърти юли: „Доритос" и сос, понички с пудра захар и даже пакет препечени свински кожички, защото беше смешно, а Бишъп храбро бе предложил да ги изяде.

Отправиха се към сухото дере: стръмен гол склон от дребен чакъл и натрошен бетон, който се спускаше до изоставените железопътни релси, сега червени от ръжда и покрити с всякакви боклуци. Слънцето тъкмо започваше да залязва. Тримата внимателно слязоха по склона, прекосиха релсите и Бишъп се огледа за най-хубавото място, на което да запалят фойерверките.

Това беше традиция. Преди две години Бишъп дори изненада Хедър, като купи две двайсет и пет килограмови торби смесен пясък от „Хоум Депо" и направи плаж. Купи даже от онези сламки с кръгчета и хартиени чадърчета за питиетата им, за да се чувстват, все едно са някъде в тропиците.

Днес Хедър не би искала да е никъде другаде на този свят. Дори на Карибите.

Нат вече беше на втората си бира и започваше да се клатушка. Хедър също изпи една и макар че обикновено не обичаше да пие, й стана топло и се почувства щастлива. Препъна се в някаква хлабава летва в релсите и Бишъп я хвана и преметна ръка около кръста й. Хедър се учуди колко е солиден, колко силен. И колко топъл.

— Добре ли си, шоколадче Хийт?

Усмихна й се, при което се появиха и двете му трапчинки; на Хедър й хрумна най-абсурдната мисъл на света: искаше да целуне тези трапчинки. Побърза да я прогони. Ето затова не пиеше.

— Добре съм — опита се да се отскубне тя.

Бишъп премести ръка на раменете й. Хедър усети мириса на бира в дъха му. Зачуди се дали и той не е леко пиян.

— Стига де, разкарай се от мен.

Каза го шеговито, но всъщност не й беше до шеги.

Нат вървеше безцелно пред тях и риташе камъните. Спускаше се мрак и сърцето на Хедър биеше силно. За миг се почувства така, сякаш с Бишъп са сами. Той се взираше в нея с изражение, което тя не можеше да разгадае. Почувства как в стомаха й се разлива горещина — нервност, за която нямаше никаква причина.

— Снимай го. Ще продължи още — каза Хедър и го сбута.

Мигът отмина. Бишъп се засмя и на свой ред я нападна. Тя му се изплъзна.

— Деца, деца! Не се бийте! — провикна се Натали.

Намериха място, от което да пуснат фойерверките.

Тези на Нат изсъскаха и угаснаха, преди да успее да ги запали добре. Хедър се пробва втора. Когато пристъпи напред със запалката, се разнесе поредица от пукания, тя отскочи назад и си помисли объркана, че е развалила нещо. Но после осъзна, че дори не е включила запалката.

— Вижте, вижте! — Натали подскачаше от въодушевление.

Хедър се обърна точно когато на изток, зад редицата дървета, избухна буря от фойерверки — зелени, червени, дъжд от златни искри. Нат се смееше като умопобъркана.

— Какво става, по дяволите?

Хедър се чувстваше замаяна от щастие и объркване. Още дори не се беше стъмнило напълно, а и в Карп никога нямаше фойерверки. Най-близките фойерверки бяха в Пофкипси, на петдесет минути от тях, в парка „Уориъс" — където в момента се намираше Лили с майка им и Бо.

Само Бишъп не изглеждаше развълнуван. Беше скръстил ръце и клатеше глава, докато фойерверките продължаваха: още златни, а сега сини и пак червени. Разцъфваха и избледняваха, погълнати от небето, и оставяха след себе си следи от дим. И точно когато Нат хукна напред, накуцвайки, но все още засмяна, и се провикна: „Хайде, хайде!", сякаш можеха да стигнат с тичане право до източника, Хедър също осъзна какво става: това не беше празнуване.

Беше знак.

В далечината завиха сирени, фойерверките изведнъж спряха и по небето мълчаливо пропълзяха призрачни пръсти от дим. Най-после Нат спря да бяга. Обърна се към Хедър и Бишъп и попита:

— Какво? Какво има?

Хедър потрепери, въпреки че не беше студено. Въздухът миришеше на дим, а воят на пожарните коли прорязваше главата й, остър и яростен.

— Това е следващото изпитание — отговори тя. — Това е „Паника".

Часът беше едва единайсет вечерта, когато Бишъп остави Хедър пред караваната. Сега й се прииска да не беше пила онази бира — чувстваше се изтощена. Бишъп не беше казал нищо през целия път, откакто Натали излезе от колата.

Сега се обърна към нея и ненадейно проговори:

— Знаеш ли, още мисля, че трябва да се откажеш.

Хедър се престори, че не разбира за какво говори.

— От какво да се откажа?

— Не ми се прави на тъпа — сряза я той и потърка челото си. Светлината, която нахлуваше в колата от верандата, осветяваше профила му: правата линия на носа, извивката на челюстта. Хедър осъзна, че той наистина вече не е момче. Някак си, докато тя не беше гледала към него, Бишъп беше станал мъж — висок и силен, с упорита брадичка, гадже и възгледи, които се различаваха от нейните. Почувства болка в корема, усещане за загуба и копнеж.

— Играта само ще стане още по-опасна, Хедър. Не искам да пострадаш. Никога няма да си простя, ако… — млъкна и поклати глава.

Тя си помисли за онова ужасно съобщение, което получи: Откажи се сега, преди да пострадаш. В гърдите й пламна гняв. Защо, по дяволите, всички се опитваха да й попречат да се състезава?

— Мислех, че залагаш на мен.

— Така е — потвърди Бишъп и се обърна с лице към нея. Бяха съвсем близо един до друг в тъмното. — Просто не по този начин.

За секунда продължиха да се гледат. Очите му приличаха на тъмни луни. Устните му бяха на сантиметри от нейните. Хедър осъзна, че още си мисли за това да го целуне.

— Лека нощ, Бишъп — каза тя и излезе от колата.

Вътре телевизорът беше пуснат. Криста и Бо лежаха на дивана и гледаха стар черно-бял филм. Бо беше без риза, а Криста пушеше. Масичката за кафе бе отрупана с празни бутилки от бира — Хедър преброи десет.

— Здрасти, Хедър Лин — каза Криста и угаси цигарата си. Първия път не улучи пепелника. Очите й бяха изцъклени. Хедър не можеше дори да я погледне. В неин интерес беше да не се е натряскала и да е карала с Лили в колата — Хедър щеше да я убие. — Къде беше?

— Никъде — отговори тя. Знаеше, че на майка й не й пука. — Къде е Лили?

— Спи — отговори Криста, пъхна ръка под блузата си и се почеса, без да откъсва поглед от телевизора. — Чуден ден. Видяхме фойерверки.

— Навсякъде беше тъпкано с хора — обади се Бо. — Имаше опашка пред скапаните химически тоалетни.

— Ще си лягам — рече Хедър, без да си прави труда да бъде любезна — Криста беше прекалено пияна, за да започне с поученията. — Намалете телевизора, става ли?

Срещна известна трудност да отвори вратата на стаята си. Осъзна, че Лили е навила една от блузите си и я е натъпкала в процепа между вратата и изкорубените дъски на пода, за да не пропуска шума и дима. Хедър я беше научила на този трик. В стаята беше горещо, макар че прозорецът беше отворен, а едно преносимо вентилаторче бръмчеше ритмично на тоалетката.

Хедър не включи лампата. През прозореца влизаше малко светлина, а тя и бездруго можеше да се ориентира в стаята и само с опипване. Съблече се, нахвърля дрехите си на купчина на пода и се пъхна в леглото, където изрита одеялата си чак до долното табло и остана покрита само с чаршафа.

Беше решила, че Лили спи, но ненадейно дочу шумолене от другото легло.

— Хедър? — прошепна сестричката й.

— Аха?

— Може ли да ми разкажеш приказка?

— Каква приказка?

— Щастлива.

Лили отдавна не я беше молила за приказка. Сега Хедър й разказа вариация на една от любимите си: „Дванайсетте танцуващи принцеси", само че вместо принцеси превърна момичетата в обикновени сестри, които живееха в рушащ се замък с кралица и крал, прекалено суетни и глупави, за да се грижат за тях. После обаче те намериха тайна врата, водеща надолу към таен свят, където бяха принцеси и всички се въртяха около тях.

Когато приказката свърши, Лили дишаше бавно, дълбоко. Хедър се обърна на другата страна и затвори очи.

— Хедър?

Гласът на сестра й беше натежал от сън. Хедър отново отвори очи изненадана.

— Трябва да спиш, козленце.

— Ще умреш ли?

Въпросът беше толкова неочакван, че за няколко секунди тя не можа да отговори.

— Разбира се, че няма, Лили — каза рязко.

Лицето на Лили беше полускрито във възглавницата й.

— Кайла Андерсън казва, че ще умреш. Заради „Паника".

Хедър почувства как през тялото й преминава пристъп на страх — страх и нещо друго, по-дълбоко и по-болезнено.

— Откъде си чула за „Паника"? — попита тя.

Лили измърмори нещо. Хедър отново я подкани:

— Кой ти каза за „Паника", Лили?

Но сестра й вече спеше.

Къщата на Грейбил беше обитавана от духове. Всички в Карп го знаеха и го повтаряха от половин век — откакто последният Грейбил се обеси на мертеците й, също като баща си и дядо си преди това.

Проклятието на Грейбил.

Никой не беше живял официално в къщата от повече от четирийсет години, макар че от време на време незаконни заселници и бегълци от правосъдието поемаха риска. Никой не искаше да живее там. Нощем зад прозорците светеха и угасваха светлини. В пълните с мишки стени шепнеха гласове, а по покритите с прах коридори тичаха призраци на деца. Понякога местните се кълняха, че чували как някаква жена крещи на тавана.

Поне така казваха слуховете.

А сега фойерверките: някои от кореняците, хората, които твърдяха, че още помнят деня, в който откриха последния Грейбил увиснал за шията, се кълняха, че фойерверките не били запалени от деца. Можело дори да не са фойерверки. Кой знае какви сили са изтекли от онази порутена къща, какви амулети са пращели в нощта и са избухнали в огън и пламъци?

Според ченгетата ставаше въпрос само за обичайната шега на Четвърти юли. Хедър, Нат и Додж обаче знаеха, че не е така. Както и Ким Холистър, Рей Ханраха и всички останали участници. Два дни след Четвърти юли подозренията им се потвърдиха. Хедър излезе изпод душа, включи допотопния си лаптоп и провери имейлите си. Гърлото й пресъхна, а устата й сякаш се напълни със стърготини.

judgment@panic.com

Тема: Харесаха ли ти фойерверките? Tози петък в 22,00 ще има още по-хубаво представление. Да проверим колко ще издържиш. Не забравяй: не можеш да викаш за помощ.