Паника

Събота, 9 юли

Хедър се събуди; незабавно разбра, че се намира в болница, и това малко я разочарова. Във филмите хората винаги бяха замаяни, объркани и питаха къде са и какво се е случило. Нямаше обаче как да сбърка миризмата на дезинфектант, чистите бели чаршафи, бибиткането на медицинската апаратура. Всъщност донякъде й беше приятно — чаршафите бяха чисти и колосани; майка й и Бо не крещяха; въздухът не миришеше на стар алкохол. От дълго време не беше спала толкова хубаво и за няколко минути остана със затворени очи, като дишаше дълбоко.

А после Бишъп заговори тихо:

— Стига, Хедър. Знаем, че се преструваш. Виждам как ти трепка клепачът.

Тя отвори очи. В гърдите й се плисна радост. Бишъп седеше на стол до леглото и се беше облегнал напред, толкова, колкото можеше, без да легне на него заедно с нея. И Нат беше тук, с подути от плач очи, и се устреми право към Хедър.

— Хедър! — възкликна тя и отново избухна в плач. — О, боже, Хедър! Така се уплаших!

— Здрасти, Нат.

Наложи й се да говори с уста, затисната от косата на Нат, която миришеше на сапун. Сигурно си беше взела душ.

— Не я задушавай, Нат — обади се Бишъп.

Натали се отдръпна. Все още подсмърчаше, но продължи да стиска ръката на Хедър, сякаш се притесняваше, че приятелката й може да отлети нанякъде. Бишъп се усмихваше, но лицето му беше бяло като платно, а под очите му тъмнееха черни кръгове. Хедър си помисли, че вероятно е седял цяла нощ до леглото й, притеснен, че може би умира. Тази представа й допадна.

Не си направи труда да попита какво се е случило. Очевидно беше — Нат някак си бе намерила помощ и навярно бяха закарали Хедър в болницата след припадъка й. Затова попита:

— Додж добре ли е? Къде е той?

— Тръгна си. Преди няколко часа стана и си тръгна. Добре е — отвърна Нат на един дъх. — Докторът каза, че и ти ще се оправиш.

— Ти спечели предизвикателството — обади се Бишъп с безизразно лице. Нат го стрелна с поглед.

Хедър отново си пое въздух. Усети остра болка между ребрата.

— Майка ми знае ли? — попита тя.

Нат и Бишъп си размениха бърз поглед.

— Беше тук — отговори Бишъп.

Хедър почувства, че гърдите й отново се свиват. „Беше тук" означаваше, че си е тръгнала. Разбира се.

— И Лили — продължи забързано той. — Тя искаше да остане. Беше изпаднала в истерия…

— Няма нищо — прекъсна го Хедър.

Той все още я гледаше странно, сякаш някой току-що го бе накарал да погълне цяла шепа „Сауър Печ Кидс"[7]. Помисли си, че навярно изглежда отвратително — и мирише отвратително. Усети как лицето й се сгорещява. Супер. Сега щеше да прилича на претоплена отврат.

— Какво? — попита тя. Опитваше се да прозвучи раздразнено, без да си поема въздух прекалено дълбоко. — Какво има?

— Слушай, Хедър! Снощи се случи нещо и ти…

Вратата се отвори със замах и госпожа Велес влезе в стаята, крепейки две чаши кафе и сандвич, увит в найлон, очевидно от кафенето. Господин Велес беше плътно зад нея с брезентова чанта, която Хедър позна — беше на Нат.

— Хедър! — грейна в усмивка госпожа Велес. — Събудила си се!

— Казах на родителите си — измърмори Натали под нос, без да има нужда.

— Всичко е наред — рече отново Хедър. И тайно се зарадва, че господин и госпожа Велес са дошли.

Изведнъж се уплаши, че може да заплаче. Косата на господин Велес стърчеше право нагоре, а на коленете на панталона му в цвят каки имаше зелено петно; госпожа Велес носеше една от жилетките си в пастелни цветове и двамата гледаха Хедър така, сякаш се беше върнала от царството на мъртвите. Може и да беше. За първи път осъзна, наистина осъзна, че е била на косъм. Преглътна бързо и си заповяда да не плаче.

— Как се чувстваш, миличка?

Госпожа Велес сложи кафетата и сандвича на нощното шкафче и седна на леглото й. Посегна и приглади косата й; Хедър си представи, само за миг, че госпожа Велес е истинската й майка.

— Е, нали виждате — опита се да се усмихне тя, но не успя.

— Накарах татко да донесе някои неща — обади се Нат. Господин Велес вдигна туристическата чанта малко по-високо и Хедър си помисли, че е загубила своята — беше я оставила в къщата на Грейбил. Навярно вече се беше превърнала в пепел. — Списания. И онова пухкаво одеяло от мазето ни.

Нат говореше така, сякаш Хедър наистина щеше да остане тук.

— Добре съм, наистина — повтори тя и се поизправи още малко в леглото, сякаш искаше да го докаже. — Мога да се прибера вкъщи.

— Лекарите трябва да се уверят, че нямаш вътрешни увреждания — обясни госпожа Велес. — Това може да отнеме известно време.

— Не се тревожи, Хедър — каза тихо Бишъп, посегна и взе ръката й; тя се стресна от мекотата на докосването му, от бавната топлина, която се излъчваше от върховете на пръстите му и нахлуваше през тялото й. — Аз ще остана с теб.

„Обичам те."

Мисълта й мина съвсем внезапно; трябваше да преглътне порива да изрече думите на глас, също както преди малко потисна порива да заплаче.

— И аз — каза предано Нат.

— Хедър трябва да си почине — настоя госпожа Велес. Все още се усмихваше, но в ъгълчетата на очите й се бяха появили бръчки от тревога. — Помниш ли какво се случи снощи, скъпа?

Хедър се напрегна. Не беше сигурна колко точно трябва да признае. Погледна към Нат и Бишъп, за да й подскажат, но и двамата избягнаха погледа й.

— Повечето неща — отговори предпазливо тя.

Госпожа Велес все още я наблюдаваше извънредно внимателно, сякаш се боеше, че Хедър изведнъж ще се счупи или от очните й ябълки ще потече кръв.

— А мислиш ли, че си в състояние да говориш за това, или предпочиташ да изчакаш?

Стомахът на Хедър започна да се свива. Защо Бишъп и Нат не я поглеждаха?

— Какво искате да кажете, как така да говоря за това?

— Полицията е тук — рече изненадващо Бишъп. — Опитахме се да ти кажем.

— Не разбирам — промълви Хедър.

— Мислят, че пожарът не е нещастен случай — поясни той. Хедър имаше чувството, че се опитва да й предаде съобщение с погледа си, а тя е прекалено глупава, за да го разбере. — Че някой е изгорил къщата нарочно.

— Но наистина беше нещастен случай — настоя Нат.

— За бога, млъквайте и двамата!

Госпожа Велес рядко си изпускаше нервите. Хедър се учуди, че я чува да казва дори „за бога".

— Престанете! На никого не помагате с тези лъжи. Случило се е заради онази игра — „Паника", или както там я наричате. Не се опитвайте да се преструвате, че не е така. Полицията знае. Всичко свърши. Наистина, очаквах нещо повече от вас. Особено от теб, Бишъп.

Той отвори уста и отново я затвори. Хедър се запита дали е искал да се защити— Но това би означавало да изпорти и двете. Почувства се ужасно засрамена. „Паника". Думата звучеше ужасно, изречена на глас, тук, на това чисто бяло място.

Гласът на госпожа Велес отново стана нежен.

— Трябва да им кажеш истината, Хедър — подкани я тя. — Кажи им всичко, което знаеш.

Хедър започваше да се паникьосва.

— Но аз не знам нищо — промълви тя и издърпа дланта си от ръката на Бишъп. — Защо искат да говорят с мен? Нищо не съм направила.

— Има загинал човек, Хедър — отговори госпожа Велес. — Това е много сериозно.

За миг Хедър бе убедена, че не я е чула добре.

— Какво?

Госпожа Велес изглеждаше покрусена.

— Мислех, че знаеш.

Тя се обърна към дъщеря си.

— Бях сигурна, че си й казала.

Нат не отговори.

Хедър се обърна към Бишъп. Стори й се, че на врата й му трябва много дълго време, за да задвижи главата.

— Кой? — попита тя.

— Малкия Бил Кели — отговори Бишъп. Отново се опита да я хване за ръката, но тя я дръпна.

За миг не можа да проговори. Когато видя Малкия Бил Кели за последен път, той седеше на една автобусна спирка и хранеше гълъби от дланта си. Тя му се усмихна, а той й помаха ведро и я поздрави: „Здрасти, Кристи!" Хедър нямаше представа коя е Кристи. Едва познаваше Малкия Кели — той беше по-голям от нея и отсъства от Карп години наред, докато беше в армията.

— Аз не… — започна тя и преглътна. Господин и госпожа Велес я слушаха внимателно. — Но той не беше…

— Бил е в мазето — обади се Бишъп. Гласът му се пречупи. — Никой не е знаел. Не е имало откъде да знаеш.

Хедър затвори очи. Зад клепачите й разцъфтяха цветове. фойерверки. Огън. Пушек в тъмното. Отново отвори очи.

Господин Велес беше излязъл в коридора. Вратата беше отворена донякъде. Хедър чу приглушени гласове, скърцането на обувки по плочките на пода.

Господин Велес подаде глава обратно в стаята. Изражението му беше почти извинително.

— Полицаите са тук, Хедър — каза той. — Време е.