Паника

Неделя, 14 август

Вече беше втората седмица от август. Играта наближаваше края си. Оставаха четирима играчи: Додж, Хедър, Нат и Рей.

За първи път от началото на „Паника" хората започнаха да залагат, че Хедър ще спечели, макар Рей и Додж все още да водеха в залозите като фаворити с равен брой точки.

Хедър чу, че Рей е издържал индивидуалното си предизвикателство: беше влязъл в общинската морга в Ийст Чатъм и бе останал цяла нощ заключен с труповете. Зловещо, но малко вероятно да го убие; Хедър все още беше сърдита, че нейното предизвикателство бе най-ужасното.

Но разбира се, имаше я тази подробност, че Додж се бе погрижил и то да е безобидно. Додж, който беше свил куршума, докато демонстративно проверяваше дали пистолетът е зареден.

Додж, който сега отказваше да й вдигне телефона. Беше такъв цирк! Бишъп постоянно й звънеше. Тя звънеше на Додж. Криста звънеше на нея. Никой не вдигаше на никого. Като някаква объркана игра на телефон.

Нат стоеше настрана от всичко това. Все още не бе получила индивидуалното си предизвикателство. С всеки изминал ден ставаше все по-бледа и по-слаба. Както никога, не говореше непрестанно за всички момчета, с които излизаше. Дори оповести със сериозен тон, че може да се опита за известно време да стои настрана от момчетата. Хедър не знаеше дали това се дължи на играта, или на случилото се вечерта на рождения ден на приятелката й, но Нат й напомняше на една репродукция, която веднъж видя в учебник по история: аристократка, която очаква гилотината.

Една седмица след предизвикателството на Хедър мигът настъпи.

Двете бяха завели Лили в мола на кино най-вече за да се спасят от горещината — три дни поред термометърът показваше рекордните трийсет и пет градуса и Хедър имаше чувството, че се движи в някаква супа. Дърветата не помръдваха в трептящата жега.

След това трите се качиха в колата на Нат и се върнаха в къщата на Ан. Нат най-накрая бе разбрала, че Хедър не живее у дома, и беше предложила да спи у Ан заедно с нея, макар че не обичаше кучета и отказваше дори да се приближи до ограждението на тигрите. Ан обаче отсъстваше — щеше да прекара почивните дни на гости при зълва си в Бостън, а Хедър мразеше да живее в голямата стара къща без нея. Това й беше хубавото на караваната: човек винаги знаеше кое какво е, къде са стените, кой си е у дома. Къщата на Ан беше различна: пълна с дърво, което пращеше и стенеше, с призрачни звуци, загадъчни думкания и шум от дращене.

— Вдигни — каза Нат, когато телефонът иззвъня между краката й.

— Пфу! Няма да бръкна там, за да го взема — отговори Хедър.

Нат се изкикоти и й метна апарата, като само за миг отдели ръката си от волана. Колата се отклони и Лили изкрещя от задната седалка.

— Съжалявам, Бил — извини се Нат.

— Не ме наричай така — отвърна Лили с превзет тон.

Нат се разсмя. Хедър обаче седеше с телефона в скута си. През китките й течеше лед и се изливаше в ръцете й.

— Какво има? — попита Нат. А после лицето й стана сериозно. — Това да не е…?

Тя млъкна и погледна в огледалото за обратно виждане към Лили, която слушаше внимателно.

Хедър отново прочете съобщението. Невъзможно!

— Каза ли на някого, че тази вечер ще спиш у Ан? — попита тя с тих глас.

Нат вдигна рамене.

— На родителите си. И на Бишъп. Май споменах и на Джоуи.

Хедър затвори телефона и го пъхна в жабката. Ненадейно пожела да е възможно най-далеч от нея.

— Какво има? — попита Нат.

— Някой знае, че Ан я няма — каза Хедър и пусна радиото, та Лили да не може да подслушва. — Съдиите знаят.

На кого беше казала тя самата? На Додж — беше го споменала в едно съобщение. Писа му, че трябва да дойде, за да поговорят, за да му благодари. И разбира се, Ан най-вероятно беше споменала пред няколко души. Тук беше Карп и хората говореха, защото нямаше какво друго да правят.

Сериозността на прочетеното току-що — това, което трябваше да направи Нат — проникна в мозъка й. Хедър свали прозореца си, но нахлуването на горещ въздух не й донесе никакво облекчение. Не трябваше да пие толкова много газирана вода в киното. Повдигаше й се.

— Какво е? — попита Нат. Изглеждаше уплашена. Несъзнателно бе започнала да потропва ритмично с пръсти по волана. — Какво трябва да направя?

Хедър я погледна. В устата си усещаше вкус на пепел и установи, че не е по силите й дори да произнесе цяло изречение.

— Тигрите — промълви тя.

Предизвикателствата открай време бяха популярни, но тази година много зрители останаха настрана. Беше прекалено рисковано. Полицията бе заплашила да закопчае всеки, който е свързан с „Паника", и всички се страхуваха да не операт пешкира заради пожара в къщата на Грейбил. Според слуховете Садовски искаше някой — който и да е — да го отнесе. Пътищата, обикновено толкова пусти, сега гъмжаха от полицейски коли, някои от които от други области.

Но тази дума — „тигри" — беше прекалено голямо изкушение. Имаше си свой собствен асансьор и инерция: тя полетя сред дърветата, промъкна се в къщи, барикадирани срещу жегата, запулсира в ритъма на вентилаторите в спални, разпръснати из целия Карп. До следобед всички участници, бивши участници, зрители, залагащи, некоректни платци и доносници — всички, които се интересуваха поне малко от играта и от изхода й — бяха чули за тигрите на Мансфийлд Роуд.

Додж лежеше гол на леглото си и се разхлаждаше с два вентилатора, когато пристигна съобщението от Хедър. Първоначално не можа да разбере дали сънува, или е буден. Стаята му беше тъмна и гореща като пещера. Но не искаше да отваря вратата. Рики пак беше дошъл и беше донесъл храна на Дейна — нещо, което сам бе сготвил в ресторантчето. Ориз, фасул и скариди, които миришеха на изгорял чесън. Двамата гледаха филм и от време на време въпреки шума на допотопните вентилатори и затворената врата той чуваше приглушен смях.

От усилието да седне започна да се поти. Натисна номера на Бишъп.

— Какво правиш, по дяволите? — възкликна той, когато Бишъп вдигна. Никакво предисловие. Никакви такива тъпотии. — Как можа? Как можа да я накараш тя да го направи?

Бишъп въздъхна.

— Такива са правилата на играта, Додж. Аз не съм единственият, който контролира тази гадост.

Гласът му звучеше изтощено.

— Ако не го направя достатъчно трудно, ще ме сменят. И тогава изобщо няма да мога да помогна.

Додж пренебрегна обясненията му.

— Тя никога няма да го направи. Не трябва да го прави.

— Не е длъжна.

Додж изпита желание да запрати телефона в стената, макар да знаеше, че Бишъп казва истината. За да успее планът на Додж, Нат така или иначе трябваше да отпадне, при това скоро. И все пак му се струваше нечестно. Прекалено сурово, твърде опасно, също като предизвикателството на Хедър. Но тогава поне Бишъп — и Додж — се погрижиха Хедър да не я грози истинска опасност.

— Хедър ще намери начин да й помогне — увери го Бишъп, сякаш бе прочел мислите му.

— Не можеш да знаеш това — сряза го Додж и затвори. Не знаеше защо е толкова сърдит. От самото начало знаеше правилата на „Паника''. Но по някакъв начин всичко бе излязло от контрол. Зачуди се дали Бишъп ще дойде довечера, дали ще може да се изправи пред случващото се.

Горката Натали. Помисли си дали да не й се обади, да се опита да я убеди да се откаже, да напусне играта, но после си спомни как тя му върна колието и какво й каза той онази вечер — как си отваряла краката за онзи мазник. Почувства, че пламва от срам. Тя имаше право да не му проговори повече. Имаше право дори да го мрази.

Но тази вечер щеше да отиде там. И дори тя да го мразеше, дори да не му обърнеше никакво внимание, той искаше Нат да знае, че е там. Че и той съжалява за думите си.

За него времето изтичаше.

Един от проблемите на Хедър — един от около сто големи проблема — беше какво да прави с Лили. Ан им беше оставила храна за почивните дни — мак енд чийз, не от кутия, а приготвен с истинско сирене, — мляко, малко макарони и доматена супа. Само докато я претопляше, Хедър се почувства като престъпница: Ан ги бе поканила в дома си, грижеше се за тях, а тя кроеше планове зад гърба й.

Видя как Лили изяде набързо една след друга цели три порции. Не знаеше как сестра й успява да яде в тази жега. Всички вентилатори бяха включени, всички прозорци — отворени, но все още бе непоносимо задушно. Самата тя не би могла да преглътне и хапка. Беше й лошо от вина и нерви. Скоро щеше да настъпи залезът, както и времето за играта. Хедър се зачуди какво ли прави Натали. От три часа се бе заключила на горния етаж. Хедър бе чула вибрирането на тръбите и шуртенето на вода от душа цели три пъти.

След като Лили се нахрани, тя я заведе в работната стая: голямо тъмно помещение, което все още носеше почерка на покойния съпруг на Ан: оръфани кожени кресла, кувертюри от мохер и килим, който слабо миришеше на мокра кучешка козина. Тук беше малко по-хладно, макар че кожата полепна неприятно по бедрата на Хедър, когато седна.

— Трябва да ми обещаеш, че няма да излизаш навън — каза тя. — Ще дойдат хора. И може да чуеш разни шумове. Но трябва да останеш тук, на безопасно място. Обещай ми.

Лили се намръщи.

— Ан знае ли?

Вината се надигна в гърлото на Хедър като вълна. Тя поклати глава.

— И няма да разбере — допълни.

Лили подръпна парче пълнеж, което бе започнало да се подава от вътрешността на дивана. Помълча няколко секунди. Изведнъж на Хедър й се прииска да можеше да я прегърне и да я притисне здраво, да й каже всичко — колко се страхува, как не знае какво ще се случи и с двете им.

— Свързано е с „Паника", нали? — попита сестра й и вдигна глава. Лицето й бе безизразно, очите — спокойни. Напомниха на Хедър очите на тигрите: древни, всевиждащи.

Разбра, че няма смисъл да лъже. Затова каза:

— Почти свърши.

Лили не помръдна, когато Хедър я целуна по главата, която миришеше на трева и пот. Кожената тапицерия се отдели от кожата й с остър звук от засмукване. Хедър пусна едно дивиди за някакъв зоопарк, което Лили бе поискала — още един подарък от Ан.

Тя беше добър човек — Хедър го знаеше. Най-добрият човек, когото бе срещала. Това каква я правеше самата нея?

Вече беше до вратата, когато Лили проговори.

— Ще победиш ли?

Хедър се обърна към нея. Беше изгасила лампите и лицето на сестра й бе потънало в сянка.

Хедър се опита да се усмихне.

— Вече побеждавам — излъга тя и затвори вратата след себе си.

Маранята на небето, млечнобяло и обжарено, най-накрая се превърна в мрак, дърветата пронизаха слънцето и светлината се накъса. А после хората пристигнаха: тихо, с гуми, които се движеха почти безшумно по черния път, и фарове, чиито лъчи подскачаха като огромни светулки през дърветата.

Нямаше кънтяща музика, нямаше крясъци. Всички бяха тихи и внимаваха за ченгета.

Хедър стоеше навън и чакаше. Кучетата вече полудяваха; тя не спираше да им дава любимите им храни в опит да ги накара да млъкнат. Знаеше, че на мили разстояние оттук няма нито един съсед, но не можеше да се отърси от чувството, че някой ще чуе — че по някакъв начин Ан ще разбере, че лаенето ще я призове обратно в къщата.

Нат все още не беше слязла.

Хедър бе нахранила тигрите — беше им дала два пъти повече храна от обичайното. Сега, когато и последната светлина на небето се стопи и звездите започнаха да пулсират през вдигнатата от горещината омара, те лежаха на една страна, привидно заспали и безразлични към всички тези коли. Хедър се молеше да си останат така, молеше се Нат да успее да направи това, което трябваше, и да се махне.

Колите пристигаха една след друга: Дигин, Рей Ханраха, дори някои от елиминираните участници като Кори Уолш и Ели Хейс; Минди Крамър с цял куп приятелки от отбора по танци, все още по горнища на бански и отрязани дънки, с боси крака, сякаш идваха направо от плажа; Зев Келър, със зачервени и влажни очи, очевидно пиян, с двама приятели, които Хедър не разпозна; хора, които не беше виждала от предизвикателството на водните кули. Мат Хепли също бе дошъл, с Делони. Мина право край Хедър и се престори, че не я забелязва. Тя установи, че не й пука.

Всички прекосиха двора и се събраха около ограждението на тигрите, мълчаливи, невярващи. Стана по-тъмно и засвяткаха фенерчета; прожекторите на плевнята, които се активираха от движения, също се включиха и осветиха тигрите, които спяха почти сгушени един до друг, така неподвижни, че можеха да минат за статуи, положени върху разтворената длан на земята.

— Не мога да повярвам! — прошепна някой.

— Мамка му, няма начин!

Но те бяха тук, пред очите им, колкото и пъти да примигваха или да отклоняваха поглед. Тигри. Истинско чудо, излязло от цирка и оказало се тук, на тревата под дърветата на Карп и небето на Карп.

Хедър изпита облекчение, когато видя, че Додж пристига на колелото си. Все още не бе имала възможност да му благодари лично за това, което бе направил.

Той попита почти незабавно:

— Бишъп тук ли е?

Тя поклати глава. Додж се намръщи.

— Додж — започна Хедър. — Исках да ти кажа…

— Недей — прекъсна я той, сложи длан върху ръката й и леко я стисна. — Още не.

Тя не разбра какво точно има предвид. За първи път се запита какво смята да прави Додж през есента и дали ще остане в Карп, или има планове да си намери работа някъде другаде — или дори да отиде в колеж. Никога не бе обръщала внимание на представянето му в училище.

Изненадващо, но при мисълта, че Додж може да замине, Хедър се натъжи. Те бяха приятели или нещо подобно, нещо достатъчно близко до това.

Порази я мисълта колко е тъжно, че всички те — хлапетата, които стояха тук, нейните съученици и приятели и дори хората, които мразеше — бяха израснали един върху друг като малки животни в прекалено тясна клетка и сега щяха просто да се разпилеят. И това щеше да е краят. Всичко случило се — онези глупави училищни танцови забави и партита в мазето, футболните игри, дъждовните дни, които приспиваха всички в часа по математика, летата, когато плуваха в басейна и крадяха газирана вода от хладилниците най-отзад в „7-Илевън", и дори сега това, „Паника" — ще се превърне в спомен и изпарение от миналото, сякаш никога не се е случвало.

— Къде е Натали?

Това беше Дигин. Говореше тихо, сякаш се боеше да не събуди тигрите. Почти никой не издаваше звук. Всички все още бяха хипнотизирани от гледката на тези фантастични същества, изпънали дългите си тела на земята като сенки.

— Ще я доведа — отговори Хедър.

Беше благодарна, че има извинение да влезе в къщата дори и само за миг. Това, което правеше, това, което помагаше на Нат да направи, беше прекалено ужасно. Помисли си за Ан, за начина, по който усмивката караше очите й да се присвиват. Никога досега не се бе чувствала до такава степен като престъпница, дори когато взе колата на майка си и избяга.

Приближаваше се още една кола и от пращенето и съскането на двигателя Хедър разбра, че е Бишъп. Оказа се права. Точно когато стигна до вратата на къщата, той излезе от автомобила си и я забеляза.

— Хедър!

Не крещеше, но на нея й се стори, че гласът му разцепва тишината като шамар.

Тя не му обърна внимание. Влезе в кухнята и завари Натали седнала до масата със зачервени очи. Пред нея имаше малка чашка и бутилка уиски.

— Откъде го взе? — попита Хедър.

— От килера. — Нат дори не вдигна глава. — Извинявай. Но изпих само една глътчица. — Направи гримаса. — Отвратително е.

— Време е — каза Хедър.

Натали кимна и стана. Беше облечена с дънкови шорти и беше боса. Косата й още бе мокра от душа. Хедър знаеше, че ако не беше толкова уплашена, приятелката й щеше да настои да си сложи грим или да си направи прическа. Помисли си, че Натали никога не е изглеждала толкова красива. Нейната пламенна и страхлива приятелка — която обичаше кънтри музика, черешови сладкиши „Поп-Тарт", да пее на обществени места и розовия цвят, която се ужасяваше от микроби, кучета и въжени стълби.

— Обичам те, Нат — промълви Хедър, без много-много да му мисли.

Нат изглеждаше стресната, сякаш вече бе забравила, че приятелката й е тук.

— И аз, шоколадче Хийт — каза тя и успя да се усмихне леко. — Готова съм.

Бишъп бе отишъл малко настрана от къщата и крачеше напред-назад. Вдигаше пръсти до устните си и ги сваляше, сякаш пушеше невидима цигара. Когато Нат тръгна през тълпата, той настигна Хедър.

— Моля те — промълви с дрезгав глас. — Трябва да поговорим.

— Сега не е много удобно.

Гласът й прозвуча по-остро, по-саркастично, отколкото искаше. Сети се, че тази вечер не е видяла Вивиан, и се запита дали Бишъп не я е помолил да не идва. „Моля те, скъпа. Само докато оправя нещата с Хедър. Тя ревнува, нали разбираш… винаги е изпитвала нещо към мен." При тази мисъл гърлото й се сви и част от нея пожела да каже на Бишъп да се разкара.

Но една друга част от нея искаше да обвие ръце около врата му и да усети как смехът му вибрира в гърдите, да усети безумно разрошената му коса върху лицето си. Вместо това скръсти ръце на гърдите си, сякаш така можеше да потисне това усещане.

— Трябва да ти кажа нещо — настоя Бишъп и облиза устните си. Изглеждаше ужасно. Лицето му имаше болнав вид, обагрено в различни оттенъци на жълто и зелено, освен това беше ужасно отслабнал. — Важно е.

— По-късно, става ли?

Преди Бишъп да успее да възрази, тя мина покрай него. Натали бе стигнала до оградата, по-близо до тигрите, отколкото досега си бе позволявала да отиде. Тълпата несъзнателно се бе поотдръпнала, като че Нат бе обгърната от отрицателно поле — сякаш бе болна от нещо заразно.

Хедър тръгна към нея. Сега кучетата отново се разлаяха, разбиха тишината и докато минаваше край кучкарника, Хедър рязко им заповяда да млъкнат. Без усилие си проправи път през тълпата и влезе в открития кръг на Нат, обзета от чувството, че прониква незаконно някъде, където няма право.

— Всичко е наред — прошепна тя. — Тук съм.

Но Нат сякаш не я чу.

— Правилата са прости — започна Дигин. Говореше нормално, но на Хедър й се струваше, че крещи. Тя започна да се моли тигрите да не се събудят. Още дори не бяха повдигнали глави. Забеляза, че част от месото, което им бе дала по-рано, все още е недокоснато и около него бръмчат мухи, и не можа да реши дали това е хубаво, или не. — Влизаш в ограждението, оставаш при тигрите десет секунди и излизаш. — Наблегна на последната част, макар и леко.

— Колко близо? — попита Нат.

— Какво?

— Колко близо трябва да отида? — попита тя и се обърна към него.

Дигин вдигна рамене.

— Мисля, че е достатъчно да влезеш.

Нат издиша леко. Хедър й се усмихна окуражително, макар да имаше чувството, че кожата й е направена от глина, която всеки момент ще се разчупи. Но ако тигрите спяха, Нат нямаше да има никакъв проблем. Намираха се на цели тринайсет метра от вратата. Нат дори не трябваше да се доближава до тях.

— Аз ще отмервам времето — каза Дигин. А после: — У кого е ключът за вратата?

— У мен — отговори Хедър и пристъпи напред.

Разнесе се леко шумолене, когато всички се обърнаха и я погледнаха; тя почувства тежестта на погледите им по кожата си. Въздухът бе задушен, напълно неподвижен.

Хедър започна да рови в джоба си за ключа на катинара. Нат дишаше бързо и повърхностно, като ранено животно. За секунда Хедър не можа да напипа ключа и не знаеше дали трябва да е облекчена, или не; а после пръстите й се сключиха около нещо метално.

В тишината и абсолютната неподвижност щракването на катинара прокънтя като гръмване на пушка. Хедър внимателно извади тежката верига и я сложи на земята, после вдигна металните резета едно по едно. Отчаяно се опитваше да отложи мига на изпитанието, Да даде на Нат още няколко секунди.

Когато и последното резе изтрака, двата тигъра едновременно вдигнаха глави, сякаш предчувстваха, че ще стане нещо.

Цялата група си пое рязко дъх като един човек. Нат изскимтя.

— Всичко е наред — обърна се към нея Хедър и я стисна за раменете. Усещаше как приятелката й трепери в хватката й. — Десет секунди. Трябва само да влезеш през вратата. Ще свърши, преди да разбереш.

Хората бяха започнали да си шепнат, да се кикотят нервно, да мърдат. Сега тишината се смени с електрическа енергия. И когато Нат направи една колеблива стъпка към портата, а после и втора, тигрите също се изправиха — започнаха да преместват тежестта си, да се опъват, да се прозяват, при което огромните им челюсти се отваряха, а зъбите им блестяха на светлината на прожекторите — сякаш бяха решили да изпълнят номер.

Нат се спря с ръка на вратата. После с другата ръка. После и с двете. Устните й се движеха и Хедър се зачуди дали брои, или се моли, дали за нея двете неща не са едно и също. Съвсем мъничка на фона на портата, с очертан на силната неестествена светлина силует, Нат изглеждаше недействителна, едноизмерна, като фигурка, изрязана от картон.

— Не е нужно да го правиш.

Гласът на Додж беше висок и толкова неочакван, че всички се обърнаха и го погледнаха. Нат също се обърна и Хедър видя как се намръщи.

А после тя отвори вратата и влезе.

— Пускай таймера! — извика Хедър и видя, че Дигин търси телефона си. — Веднага!

— Добре, добре! — отговори той. — Начало!

Но вече беше късно. Тигрите бяха започнали да се движат. Бавно. Масивните им глави бяха увиснали между лопатките като махала на ужасни часовници… цък, цък, цък. И все пак бяха прекалено близо, вече бяха прекалено близо; три крачки, и вече бяха изминали пет метра. Муцуните им бяха отворени и ухилени.

— Три секунди! — оповести Дигин.

Невъзможно! Нат със сигурност стоеше в заграждението от десет минути, от половин час, от цяла вечност. Сърцето на Хедър се мъчеше да изскочи през гърлото й. Никой не говореше. Никой не помръдваше. Всичко се бе превърнало в черно море, мътно и безформено — всичко друго освен яркия кръг бяла светлина и картонената фигурка Нат, и дългата сянка на тигрите. Сега Нат трепереше и скимтеше. За секунда Хедър се уплаши, че ще рухне на земята.

Тогава какво? Щяха ли тигрите да скочат? Тя, Хедър, щеше ли да събере достатъчно смелост, за да се опита да ги спре?

Знаеше, че няма. Краката й бяха станали на вода и не можеше да си поеме въздух.

— Седем секунди! — гласът на Дигин беше пронизителен, като аларма.

Тигрите бяха на по-малко от три метра от Нат. Още две крачки, и щяха да се озоват отгоре й. Хедър чуваше дишането им, виждаше помръдването на мустаците им, докато проверяваха въздуха. Нат вече плачеше. Но все още стоеше там, съвсем скована. Може би беше прекалено уплашена, за да помръдне. Може би очите им, подобни на дълбоки тъмни езера, я бяха хипнотизирали.

— Осем секунди!

И тогава един от тигрите помръдна: един мускул трепна и Хедър разбра, че тигърът е готов да скочи. Почувства го, знаеше, че ще скочи върху Натали и ще я разкъса, докато всички те стоят безпомощно и гледат. И точно когато се опитваше да изкрещи: „Бягай!", но не можеше, защото гърлото й се беше свило от ужас, Нат наистина побягна. Може би някой друг го беше изкрещял. Ненадейно изригна шум — крясъци на хора, — а Нат се озова от другата страна на вратата, затръшна я, облегна се на нея обляна в сълзи.

Точно когато тигърът — този, за който Хедър беше сигурна, че се е канел да нападне, отново легна на земята.

— Девет секунди! — обяви Дигин над внезапно избухналата вълна от звук.

Хедър изпита леко чувство на триумф — Нат беше отпаднала от играта, — а после друго, по-силно чувство: срам. Проби си път до нея и я притисна в прегръдките си.

— Беше невероятна! — промълви тя в косата й.

— Не успях — отговори Нат. Гласът й бе приглушен, а лицето — лепкаво срещу гърдите на Хедър.

— Пак беше невероятна — настоя тя.

Нат единствена не празнуваше. Тя се върна в къщата почти веднага. Но всички други сякаш бяха забравили за опасността от ченгета, за случилото се в къщата на Грейбил и за тялото на Малкия Кели, открито овъглено и почерняло в мазето. За известно време се чувстваха почти така, както в началото на играта, когато направиха Скока.

На Хедър й отне повече от час да накара всички да се качат в колите си и да напуснат имота. През цялото време кучетата полудяваха, а тигрите останаха неподвижни, сякаш искаха да покажат нещо на посетителите. Когато в двора не бяха останали почти никакви коли, пръстите на ръцете и краката на Хедър бяха вдървени от изтощение. Но беше свършило, слава богу. Всичко беше свършило и Ан никога нямаше да разбере.

Бяха останали само трима участници. И тя бе един от тях.

— Хедър — направи нов опит Бишъп, когато почти всички си тръгнаха. — Трябва да поговорим.

— Не тази вечер.

Няколко души още се бавеха, облегнати на автомобилите си, наврели ръце в панталоните на придружителите си, най-вероятно. Странно как само преди няколко месеца Хедър беше една от тях, ходеше на партита с Мат, знаменитото си гадже, и демонстрираше връзката им по всички възможни начини. Обличаше неговите пуловери, носеше бейзболните му шапки като някакъв почетен знак — символ, че е достойна за любов, че е свястна, нормална и като всички други. Старата Хедър вече й се струваше като човек, когото не познаваше.

— Не можеш вечно да ме избягваш — настоя Бишъп и нарочно застана пред нея, докато тя се навеждаше да прибере кутия от цигари, полустъпкана в тревата.

Хедър се изправи. Косата му стърчеше от всички страни на шапката му, като живо същество, което се опитва да се измъкне. Тя устоя на порива да вдигне ръце и да се опита да й придаде някаква форма. Най-ужасното беше, че сега, щом го погледнеше, все още виждаше целувката им: топлината, която премина с рев през тялото й, мекотата на устните му и онзи кратък, зареден с електричество миг, в който езикът му намери нейния.

— Не те избягвам — отвърна Хедър и отклони погледа си, за да не й се налага да си спомня. — Просто съм уморена.

— Тогава кога? — Той изглеждаше объркан. — Това е важно, разбираш ли? Трябва да говоря с теб. Трябва да ме изслушаш.

Тя се изкушаваше да го попита защо Вивиан да не може да го изслуша, но не го стори. Бишъп имаше ужасен вид, изглеждаше нещастен, а Хедър го обичаше дори и той да не й отвръщаше със същото. Мисълта, че е разстроен, че изпитва болка, беше по-ужасна от нейната собствена болка.

— Утре — обеща Хедър, импулсивно се пресегна и стисна ръката му. Бишъп изглеждаше стреснат и тя я пусна бързо, сякаш се боеше да не се изгори. — Обещавам, утре.