Паника

Събота, 25 юни

Хедър никога не беше съжалявала за нищо толкова много, колкото за това решение, което взе на брега — да участва в играта. През следващите дни то започна да й се струва като някаква лудост. Може би бе вдишала прекалено много алкохолни изпарения на брега. Може би това, че видя Мат с Делони, я бе тласнало към временна психоза. Такива неща се случваха, нали така? Адвокатите не градяха ли цяла защита въз основа на такива твърдения, когато някой откачеше и насечеше бившата си жена на парчета с брадва?

Хедър обаче беше прекалено горда, за да се откаже. А датата на първото официално предизвикателство наближаваше все повече. Въпреки че раздялата с Мат й вдъхваше желание да се скрие някъде и да си остане там, въпреки че правеше всичко по силите си да избягва всеки, който я познаваше дори бегло, новините бяха стигнали до нея: водните кули до Копак бяха нашарени. Някой бе изписал с боя на тях дата и час. Събота. Залез-слънце.

Съобщение и покана за всички участници.

Хедър се движеше колкото се може по-бавно; прекарваше вечерите си свита на дивана пред телевизора със сестра си Лили; изключваше си телефона, когато не го проверяваше натрапчиво за съобщение от Мат. Не искаше да се разправя с Бишъп, който щеше да й изнесе лекция и да й каже, че Мат и бездруго е идиот. Натали пък цели три дни се държа студено, преди най-накрая да признае, че вече не й се сърди толкова.

Времето течеше бързо, летеше, сякаш животът бе лента, поставена в режим на бързо превъртане.

Най-накрая дойде събота и тя не можеше да продължи да бяга от действителността.

Дори не й се наложи да се измъква тайно от къщи. По-рано същата вечер майка й и вторият й баща, Бо, бяха отишли в някакъв бар в Анкрам, което означаваше, че няма да се довлекат до вкъщи преди полунощ или може би в неделя следобед — с помътнели очи, вонящи на дим, най-вероятно изгладнели и в лошо настроение.

Хедър направи чийзбургер за Лили, която го изяде в намусено мълчание пред телевизора. Косата на сестра й беше разделена точно по средата, пригладена и събрана в стегнат кок на тила. Отскоро я носеше така и приличаше на старица, прикована в тялото на единайсетгодишна.

Лили не й говореше и Хедър не знаеше защо, но нямаше достатъчно енергия, за да се разтревожи. Сестра й си беше такава: в един момент сърдита, а в следващия усмихната. Напоследък клонеше повече към сърдитото, а освен това беше и по-сериозна, много внимаваше как се облича и какви прически си прави, беше станала по-тиха, по-рядко избухваше в такъв смях, че млякото да запръска от носа й. Вече не молеше Хедър толкова често да й прочете приказка преди лягане. Но Хедър смяташе, че сестричката й просто расте. Човек нямаше на какво толкова да се усмихва в Карп. В мобилния парк[3] „Фреш Пайнс" определено нямаше за какво да се усмихваш толкова.

И все пак изпитваше лека болка в гърдите. Липсваше й старата Лили: ръце, лепкави от кутията с газирана напитка „Доктор Пепър", мирисът на дъвка от дъха й, вечно несресаната коса и винаги изцапаните с петна очила. Липсваха й разширените в тъмното очи на Лили, когато малката се обръщаше на една страна към нея и прошепваше: „Разкажи ми приказка, Хедър".

Но така вървеше животът. Еволюция, предполагаше Хедър. Редът на нещата.

В седем и трийсет часа вечерта Бишъп й изпрати есемес, че е на път към нея. Лили се беше прибрала в Ъгъла, както Хедър наричаше спалнята им: тясна стая без никакво място, в която двете легла бяха притиснати едно до друго. Имаше скрин без едно краче, който се разклащаше силно при всяко отваряне; нащърбена лампа, нощно шкафче, по което бяха останали лъскави петна; навсякъде се виждаха разпилени дрехи, като снежни преспи.

Лили лежеше в тъмното, вдигнала одеялата до брадичката си. Хедър реши, че спи, и тъкмо се канеше да затвори вратата, когато Лили се обърна към нея и се надигна на лакът. На лунната светлина, която нахлуваше през мръсния прозорец, очите й приличаха на излъскани топчета за игра.

— Къде отиваш? — попита тя.

Хедър си проби път покрай кълбо от дънки и пуловери, бельо и прибрани един в друг чорапи и седна на леглото на сестра си. Радваше се, че Лили не спи. Радваше се и че е решила все пак да й проговори.

— Бишъп и Нат ще ме вземат — каза тя, избягвайки да отговори на въпроса. — Ще повисим малко навън.

Лили отново се отпусна в леглото и се сгуши в одеялата си. За около минута не каза нищо. А после попита:

— Ще се върнеш ли?

Хедър почувства стягане в гърдите. Наведе се и докосна с ръка главата на Лили. Сестричката й рязко се дръпна.

— Защо ми задаваш този въпрос, козленце?

Лили не отговори. За няколко минути Хедър продължи да седи там. Сърцето й препускаше бясно и тя се чувстваше безпомощна и сама в мрака. А после чу равномерното дишане на Лили и разбра, че сестра й е заспала. Наведе се и я целуна по главата. Кожата на Лили беше гореща и влажна и на Хедър й се прииска да се пъхне в леглото до нея, да я събуди и да се извини за всичко: за мравките в кухнята и за мокрите петна по тавана, за миризмата на пушек и крясъците отвън, за майка им Криста и втория им баща Бо, за жалкия живот, в който бяха напъхани — живот, тесен като консервна кутия.

Но чу леко надуване на клаксон отвън, затова стана и затвори вратата след себе си.

Винаги можеше да разбере, че идва Бишъп — подсказваше й го звукът от колите му. Някога баща му имаше автомобилен гараж и Бишъп беше маниак на тема коли. Много го биваше да майстори разни неща. Преди няколко години направи на Хедър роза с листчета от мед, стоманено стъбло и гайки вместо тръни. Все си играеше с ръждясали парчета от вехтории, които прибираше от бог знае къде. Последната му играчка беше „Льо Сабър" с двигател, който звучеше като старец, опитващ се да изкашля тока за колан.

Хедър седна на мястото до шофьора. Натали се возеше отзад. Странно, но тя винаги настояваше да седи точно по средата, в центъра, дори ако в колата нямаше друг човек. Беше казала на Хедър, че не обича да избира лявата или дясната страна, защото винаги изпитва чувството, че си играе с живота си. Хедър й бе обяснявала милион пъти, че е по-опасно да седи в средата, но Нат не я слушаше.

— Не мога да повярвам, че ме въвлякохте в тази история — каза Бишъп, когато Хедър се качи в колата. Валеше — онзи дъжд, който не толкова пада, колкото се вижда, като пара, издишвана от устата на някой великан. Нямаше смисъл от чадър или дъждобран — дъждът идваше от всички посоки наведнъж, влизаше под яките и ръкавите на ризите и се плъзгаше надолу по гърба.

— Моля те! — измърмори тя и стегна качулката си малко по-здраво. — Спри да се правиш на по-голям католик от папата. Още от самото начало гледаш играта.

— Да, но това беше, преди двете ми най-добри приятелки да решат да откачат и да се включат.

— Схванахме, Бишъп — обади се Нат. — Може ли да пуснеш малко музика?

— Не може, милейди — отвърна Бишъп, посегна към вдлъбнатината за чаши и подаде на Хедър едно „Слърпи"[4] от „7-Илевън". Синьо. Любимото й. Тя отпи и усети приятен студ в главата. — Радиото се прецака. Работя по настройването…

Нат го прекъсна с драматичен стон:

— Не отново.

— Какво мога да кажа? Обичам нещата, които постоянно се нуждаят от поправки.

Той потупа волана и увеличи скоростта по магистралата. Льо сабърът нададе пронизителен протестен вой, последван от няколко силни трясъка и ужасяващо тракане, сякаш двигателят се разпадаше на части.

— Сигурна съм, че любовта ти не е споделена — рече Нат. Хедър се засмя и се почувства не толкова нервна.

Докато Бишъп отклоняваше автомобила от пътя и трополяха по тесния черен еднопосочен път, който минаваше по периферията на парка, фаровете му от време на време осветяваха табели „ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕ". Половин дузина коли вече бяха спрели на алеята. Повечето се бяха доближили съвсем до гората и някои бяха почти изцяло погълнати от храсталака.

Хедър веднага зърна колата на Мат — стария джип втора ръка, който бе наследил от един чичо. Задната част на бронята беше облепена с полуразкъсани стикери, които той отчаяно се бе опитал да изтърка, сякаш се бе озовал насред огромна паяжина.

Спомни си първия път, когато двамата се разходиха безцелно с автомобила, за да отпразнуват факта, че след като го късаха три пъти, той най-накрая издържа изпита по кормуване. Тогава Мат спираше и тръгваше толкова ненадейно, та й се стори, че може да повърне поничките, които й бе купил. Но той беше толкова щастлив. Тя също.

През целия ден, през цялата седмица отчаяно се надяваше да го види и същевременно се молеше никога вече да не го срещне.

Ако Делони беше тук, наистина щеше да повърне. Не трябваше да пие слърпи.

— Добре ли си? — попита тихо Бишъп, когато слязоха от колата. За него Хедър открай време беше като отворена книга — тя и обичаше, и мразеше това у него.

— Добре съм — отвърна тя прекалено остро.

— Защо го правиш, Хедър? — попита той и сложи ръка на лакътя й, за да я задържи. — Защо наистина го правиш?

Хедър забеляза, че носи съвсем същите дрехи като на последната им среща, на брега — избелялата синя тениска на „Лъки Чармс", дънки, които бяха толкова дълги, че се подвиваха под петите на маратонките му „Конвърс", — и се почувства леко раздразнена от това. Тъмнорусата му коса стърчеше във всички посоки изпод прастарата му шапка на „Форти Найнърс". Но ухаеше приятно — един мирис, който бе типичен само за Бишъп, като вътрешността на чекмедже, пълно със стари монети и бонбони „Тик-так".

За секунда Хедър си помисли дали да не му каже истината: когато Мат я заряза, за първи път разбра, че е пълно, абсолютно нищожество.

Но после той развали всичко.

— Моля те, кажи ми, че не е заради Матю Хепли.

И после дойде това, което се очакваше. Той завъртя очи.

— Стига, Бишъп!

Би го ударила с най-голямо желание. Само като чу името, гърлото й се стегна.

— Тогава ми дай причина. Ти самата си казвала хиляди пъти, че „Паника" е глупава.

— Нат влезе, нали? Нея защо не я поучаваш?

— Нат е глупачка — отвърна Бишъп, свали си шапката и си потърка главата. Косата му реагира така, сякаш я бе електрифицирал, и веднага се изправи. Бишъп твърдеше, че неговата суперсила била електромагнитната коса. Единствената суперсила на Хедър като че ли беше удивителната способност да поддържа една яркочервена пъпка на лицето си по всяко време.

— Тя е една от най-добрите ти приятелки — напомни му Хедър.

— И какво от това? Пак е глупачка. Не дискриминирам идиотите, когато си подбирам приятелите.

Хедър не се сдържа и се разсмя. И Бишъп се усмихна толкова широко, че тя видя лекото застъпване на двата му предни зъба.

Бишъп отново нахлупи бейзболната си шапка и потуши бедствието, в което се бе превърнала косата му. Той беше едно от малкото й познати момчета, които бяха по-високи от нея. Дори и Мат беше висок точно колкото Хедър, метър и осемдесет. Понякога тя беше благодарна, а друг път ненавиждаше Бишъп. Струваше й се, че се опитва да докаже нещо, като расте по-висок. Докато навършиха дванайсет, двамата бяха еднакви на ръст, до сантиметър. В спалнята на Бишъп имаше поредица от стари чертички с молив на стената, която го доказваше.

— Аз залагам на теб, Нил — каза той с тих глас. — Искам да го знаеш. Не искам да играеш. Смятам, че играта е пълна тъпотия. Но залагам на теб.

Той обви ръка около рамото й, стисна го и нещо в тона му й напомни, че някога — струваше й се, че е било преди цяла вечност — за кратко беше влюбена до уши в него.

През първата си година в гимназията си размениха една непохватна целувка в задната част на кинокомплекса „Хъдзън", макар че между зъбите на Хедър имаше заседнали пуканки, а после два дни си държаха хлабаво ръцете, ненадейно неспособни да си проговорят, въпреки че бяха приятели още от началното училище. А после той прекрати всичко и Хедър каза, че разбира, макар да не разбираше.

Не знаеше какво я накара да си спомни за това. Сега не можеше да си представи да се влюби в Бишъп. Той й беше като брат — брат, който все я дразнеше и постоянно изпитваше необходимост да й каже, когато види, че има пъпка. Която тя винаги имаше. Но само една.

Вече чуваше през дърветата слаба музика, прашенето и боботенето на гласа на Дигин, усилено от мегафона. Водните кули, надраскани с графити, и все още с бледия надпис „ОКРЪГ КОЛУМБИЯ" бяха ярко осветени отдолу. Кацнали на тънките си като релси крака, приличаха на огромни насекоми.

Не, на едно огромно насекомо с две закръглени стави от стомана. Защото дори отдалеч Хедър виждаше, че помежду им, на петнайсет метра във въздуха, е закачена тясна дървена дъска.

Този път изпитанието беше ясно.

По времето, когато Хедър, Нат и Бишъп стигнаха до мястото, на което се беше струпала тълпата, точно под кулите, лицето й бе мокро и лъщеше от пот. Както обикновено атмосферата беше празнична — тълпата бе възбудена, неспокойна, макар че всички шепнеха. Някой бе успял да прокара камион през дърветата. Един прожектор, закачен за двигателя му, осветяваше кулите и единствената дървена дъска помежду им, както и мъглата от дъжд. От време на време просветваха цигари, а радиото на камиона свиреше — стара рок песен, която бучеше тихо, приглушена от ритъма на разговорите. Тази вечер трябваше да са по-тихи — намираха се недалеч от пътя.

— Обещай, че няма да ме зарежеш, става ли? — обади се Нат и Хедър се зарадва, че го казва; макар че това бяха съучениците й — хора, които познаваше от цяла вечност, изведнъж се ужаси при мисълта, че може да се загуби в тълпата.

— Няма начин — обеща тя. Опита се да не се оглежда, но установи, че несъзнателно преброжда тълпата с поглед и търси Мат. Видя група второкурсници, които се бяха скупчили наблизо и се смееха, и Шейна Ламбърт, която се бе увила в одеяло и държеше термос с нещо топло, сякаш бе дошла на футболен мач.

Учуди се, когато забеляза Вивиан Трейгър. Стоеше сама, малко настрана от тълпата. Косата й беше сплетена на множество тънки плитчици, а многобройните й пиърсинги блестяха матово на лунната светлина. Хедър никога не бе виждала Вив на нито едно събиране. Всъщност не я бе виждала да прави почти нищо друго, освен да бяга от часове и да сервира в ресторантчето на Дот. Поради някаква причина присъствието дори на Вив я накара да се почувства още по-тревожна.

— Бишъп!

Ейвъри Уолъс си проби път през тълпата и веднага се изстреля в ръцете му, сякаш току-що я бе спасил от невъобразима катастрофа. Хедър отклони глава, когато Бишъп се наведе и целуна Ейвъри. Другото момиче беше високо само метър и петдесет и четири и когато застанеше до него, Хедър винаги се чувстваше като Веселия зелен великан от консервите с царевица на „Грийн Джайънт".

— Липсваше ми — каза Ейвъри, когато Бишъп се отдръпна. Все още не бе удостоила Хедър дори с поглед — веднъж беше чула, че тя я нарича „скариденото лице", и очевидно така и не й бе простила. Всъщност Ейвъри донякъде наистина приличаше на скарида, цялата изопната и розова, така че Хедър не се чувстваше особено зле заради думите си.

В отговор Бишъп измърмори нещо. Хедър почувства, че й се повдига, но едновременно с това беше и съкрушена. Никой не би трябвало да има право да е щастлив, когато ти си толкова нещастен, особено пък най-добрите ти приятели. Това трябваше да е закон.

Ейвъри се изкикоти и стисна ръката на Бишъп.

— Чакай да си донеса бирата, става ли? Веднага се връщам. Не мърдай оттук.

Обърна се и изчезна.

Бишъп незабавно вдигна глава и погледна към Хедър.

— Не го казвай.

— Какво? — вдигна ръце Хедър.

Бишъп забоде пръст в лицето й.

— Знам какво си мислиш — рече той и сръга Нат. — Ти също.

Нат докара на лицето си най-невинната си физиономия.

— Не е честно, Маркс! Просто си мислех какъв прекрасен аксесоар е тя. Толкова е малка и удобна.

— Идеалният протектор за джоб — съгласи се Хедър.

— Добре, добре — Бишъп много убедително се правеше на сърдит. — Стига толкова.

— Това е комплимент! — възрази Нат.

— Казах, стига.

Но след минутка той се наклони към тях и прошепна:

— Не мога да я държа в джоба си, нали разбирате. Хапе. — Устните му се удариха в ухото на Хедър — по случайност, сигурна беше — и тя се разсмя.

Тежестта от нерви в стомаха й се поразнесе. Но после някой спря музиката и тълпата застана неподвижна и много тиха, и Хедър разбра, че ще започне. Изведнъж почувства студ, който парализираше цялото й тяло, сякаш дъждът се бе втвърдил и замръзнал по кожата й.

— Добре дошли на второто предизвикателство! — избоботи Дигин.

— Майната ти, Роджърс! — изкрещя някакво момче, разнесоха се дюдюкания и тук-таме смехове. Още някой се обади:

— Тихо.

Дигин се престори, че не е чул.

— Това е изпитание за смелост и равновесие…

— И трезвеност!

— Пич, със сигурност ще падна.

Още смях. Хедър не можеше дори да се усмихне. До нея Натали мърдаше неспокойно — въртеше се наляво-надясно, пипаше се по ханша. Хедър дори не можеше да попита какво прави.

Дигин продължаваше с речта си:

— А също така и изпитание за бързина, защото времето на всички участници ще се засича…

— Боже господи, свършвай!

Най-накрая Дигин си изпусна нервите. Откъсна мегафона от устата си.

— Майната ти, Лий, млъквай!

Това предизвика нов взрив от смях. На Хедър всичко й се струваше изкривено, сякаш гледаше филм, чийто звук изоставаше с няколко секунди от действието. Сега не можеше да спре да наблюдава — към тази самотна дъска, само няколко сантиметра дърво, закачено на петнайсет метра над земята. Скокът беше традиция, повече за забавление, отколкото за нещо друго. Просто гмуркане във водата. Това обаче щеше да е гмуркане към твърдата земя. Паднеше ли, нямаше шанс да оцелее.

За миг сред тълпата се възцари смут, когато двигателят на камиона спря. Всичко потъна в мрак и няколко души изкрещяха протестиращо. Когато след няколко секунди двигателят отново се включи, Хедър видя Мат: стоеше в светлината на фаровете и се смееше, пъхнал ръка отзад в дънките на Делони.

Стомахът й се сви. Странно, но точно защото бе заврял ръка плътно до задника на Делони — й прилоша повече дори от това, че ги видя заедно. Нея никога не я бе докосвал по този начин. Дори се беше оплаквал, че двойките, които стоят така, с ръката на момчето до задника на момичето, трябва да ги гръмнат.

Може би е мислел, че Хедър не е достатъчно хубава. Може би се е срамувал от нея.

Може би просто е лъгал, за да пощади чувствата й.

Може би изобщо не го е познавала.

Тази мисъл я изпълни с ужас. Ако не познаваше Мат Хепли — момчето, което някога й ръкопляска, след като тя изреди на един дъх цялата азбука, което веднъж дори видя, че има малко менструална кръв отпред на белите си шорти, но не го направи на въпрос и се престори, че не му е гадно, — тогава значи не можеше да се надява, че познава всички тези хора и знае на какво са способни.

Ненадейно забеляза, че се е възцарила тишина, пауза в потока на смеха и разговорите, сякаш всички си бяха поели въздух наведнъж. И осъзна, че Ким Холистър излиза на дъската високо над главите им с ужас, изписан на мъртвешки бялото лице, и че състезанието е започнало.

Изминаха четирийсет и седем секунди, преди Ким да пресече. Влачеше се съвсем бавно и винаги държеше десния си крак пред левия. Когато стигна до втората водна кула, на сигурно място, тя я прегърна за миг с две ръце и тълпата долу издиша като един човек.

После Феликс Харт зае мястото на Ким: той измина пътя още по-бързо, с късите отсечени стъпки на акробат. След него Мърл Трейси. Още преди да е завършил опасното пресичане, Дигин вдигна мегафона и изрева следващото име.

— Хедър Нил! Хедър Нил, на сцената!

— Късмет, шоколадче Хийт[5]! — пожела й Натали. — Не поглеждай надолу.

— Благодаря — отговори автоматично Хедър, макар че съветът й се стори абсурден. Когато си на височина петнайсет метра във въздуха, накъде другаде можеш да гледаш освен надолу?

Струваше й се, че се движи в абсолютна тишина, макар да знаеше, че това не е много вероятно — Дигин за нищо на света не можеше да си откъсне устата от този глупав мегафон. Просто й се струваше така, защото беше уплашена — уплашена, но все още мислеше, глупаво и нещастно, за Мат и се питаше дали в този момент я гледа, все още заврял ръка отзад в дънките на Делони.

Започна да се катери по стълбата, подпряна на едната страна на източната водна кула, и скованите й пръсти започнаха да се местят по студения хлъзгав метал. Мина й през ума, че в момента той сигурно й гледа задника и опипва задника на Делони, и това наистина беше извратено.

После се сети, че всеки може да й види задника, и за миг се паникьоса, докато се питаше дали линиите на бикините й се забелязват през дънките, защото не можеше да понася прашки и не разбираше момичетата, на които им харесваше.

Вече беше на средата на стълбата, когато й хрумна още нещо: ако се притеснява толкова за линиите на бельото си, всъщност не може да е наистина уплашена от височината. За първи път започна да се чувства по-уверена.

Дъждът обаче беше проблем. Стъпенките под пръстите й се плъзгаха. Капките замъгляваха зрението й и караха подметките на маратонките й да се хлъзгат. Когато най-накрая стигна до малкия метален ръб, който обикаляше периферията на водохранилището, и се изправи, страхът се върна с цялата си сила. Нямаше за какво да се хване — зад гърба й имаше само гладък мокър метал. Всичко друго наоколо беше въздух. Само няколко сантиметра разделяха живота и смъртта.

От стъпалата към прасците й се плъзна някакво туптене, вля се в дланите й и за миг тя се уплаши не да не падне, а да не скочи, да не излети в тъмния въздух.

Премести се странично към дъската, притисна гръб с всички сили към резервоара и се помоли отдолу да не изглежда толкова уплашена, колкото се чувстваше.

Ако извикаше, ако се поколебаеше — всичко това щеше да се отчете като черна точка.

— Време е! — избоботи гласът на Дигин отдолу. Хедър знаеше, че трябва да тръгва, ако иска да остане в играта.

Насили се да се отдръпне от водохранилището и сантиметър по сантиметър започна да се придвижва по дъската, едва-едва прикрепена към ръба с помощта на няколко винта. Изведнъж си представи как дървото изпращява под тежестта й, представи си дивото си фучене във въздуха. Но дъската издържа.

Хедър вдигна несъзнателно ръце, за да запази равновесие. Вече не мислеше за Мат и Делони, нито пък за Бишъп, който гледаше нагоре към нея. Не мислеше за нищо друго освен за всичкия този разреден въздух, за ужасното парене в ходилата и прасците си, за нуждата да скочи.

Можеше да се движи по-бързо, ако вървеше нормално и местеше крак пред крак. Но не можеше да се застави да се отдели от дъската. Ако повдигнеше стъпалото си, подметката си, единия си пръст, щеше да падне — да залитне настрана и да умре. Осъзнаваше, че се е възцарила дълбока тишина, такова мълчание, че чуваше пръскането на дъжда, долавяше собственото си дишане, повърхностно и бързо.

Под нея блестеше ослепителна светлина — такава, каквато човек вижда в мига, преди да умре. Всички се бяха слели със сянката и за миг Хедър се уплаши, че вече е умряла, че се намира сам-самичка в малко празно пространство, от двете страни на което я очаква само безкрайно пропадане в мрака.

Продължи сантиметър по сантиметър, възможно по-бързо, без да повдига краката си.

А после изведнъж всичко свърши — беше стигнала до втората водна кула и установи, че е прегърнала водохранилището, точно както Ким преди малко. Притисна се към него и го остави да овлажни блузата й. Долу се надигна ликуващ вик, през който обявиха следващото име: Рей Ханраха.

Главата на Хедър бучеше, в устата й горчеше някакъв метален вкус. Свърши. Задачата приключи. Изведнъж почувства, че ръцете й са безполезни. Заслиза тромаво по стълбата с омекнали от облекчение мускули. Когато й оставаше само около метър, се пусна и залитна две крачки, преди да се изправи. Хората започнаха да посягат, да я стискат за рамото, да я потупват по гърба. Хедър не знаеше дали се е усмихнала, или не.

— Беше невероятна! — извика Нат, когато си проби път през тълпата. Приятелката й почти не усети ръцете й около врата си. — Страшно ли е? Откачи ли от ужас?

Хедър поклати глава. Знаеше, че хората още я наблюдават.

— Мина бързо — каза тя. Веднага щом изрече думите, се почувства по-добре. Свършено беше. Сега стоеше в средата на цяла тълпа. Въздухът миришеше на мокра вълна и цигарен дим. Плътен. Истински.

— Четирийсет и две секунди! — съобщи гордо Натали. Хедър дори не беше чула, че са оповестили времето й.

— Къде е Бишъп? — попита тя.

Сега започваше да се чувства добре. Обземаше я някакво бълбукащо въодушевление. Четирийсет и две секунди! Не беше лошо.

— Беше точно зад мен…

Нат се обърна да огледа тълпата, но фаровете на камиона превръщаха всички присъстващи в силуети — фигури, нахвърляни с тъмна четка.

Избухнаха нови аплодисменти. Хедър вдигна глава и видя, че Рей вече е минал. Гласът на Дигин отекна глухо:

— Двайсет и две секунди! Рекорд до този момент!

Хедър преглътна киселия вкус в устата си. Ненавиждаше Рей Ханраха. В седми клас, когато тя още нямаше цици, той окачи на шкафчето й един спортен сутиен и разпространи слух, че вземала лекарства, за да се превърне в момче.

— Вече поникнаха ли ти косми на брадичката? — питаше той, когато се разминаваха по коридорите.

Остави я на мира чак когато Бишъп заплаши да каже на ченгетата, че Люк Ханраха продава трева от работното си място в „Пепе", като мушва торбичките под пицата, когато клиентите поискат „допълнително риган". Нещо, което Люк наистина правеше.

После дойде ред на Зев Келър. Хедър забрави да се оглежда за Бишъп. Прикована на мястото си, наблюдаваше как Зев излиза на дъската. Сега, когато бе здраво стъпила на земята, гледката й се струваше почти красива: меката омара на дъжда, протегнатите ръце на Зев, черната му фигура, очертана на фона на облаците. Рей не беше слязъл по стълбата. Навярно и той гледаше, макар че се бе преместил зад водохранилището и не се виждаше.

Случи се за част от секундата: Зев се наклони на една страна, загуби равновесие и започна да пада. Хедър чу вика, който излезе от собствената й уста. Почувства как сърцето й подскача чак до небцето и в тази секунда, докато той диво размахваше ръце, разкривил уста във вик, тя си помисли: „Отсега нататък нито един от нас няма да бъде същият".

А после, също толкова бързо, Зев си възвърна контрола. Върна левия си крак обратно на дъската и тялото му спря да се люшка неконтролируемо от дясно наляво като повредено махало. Той се изправи.

Някой изкрещя името му. А после аплодисментите започнаха и станаха гръмотевични, докато Зев несигурно изминаваше последния оставащ метър. Никой не чу времето, което изкрещя Дигин. Никой не обърна внимание на Рей, докато слизаше по стълбата.

Веднага щом стъпи на земята, Зев се хвърли към Рей. Беше по-дребен и по-слаб от него, но го сграбчи изотзад и движението беше неочаквано. Само след секунда Рей лежеше на земята с лице в пръстта.

— Ти, шибан задник такъв! Ти хвърли нещо по мен. Зев вдигна юмрук; Рей се извъртя и го отблъсна от себе си.

— Какви ги дрънкаш?

Рей се изправи със залитане на крака. Силният лъч на прожектора осветяваше лицето му. Навярно си бе порязал устната на някой камък. Кървеше. Изглеждаше зъл и грозен.

И Зев се изправи. Очите му бяха обезумели — черни и изпълнени с омраза. Тълпата стоеше замръзнала и Хедър отново си помисли, че може да чуе дъжда, едновременното разбиване на стотици хиляди капки. Всичко висеше във въздуха, готово да падне.

— Не лъжи! — изръмжа Зев. — Ти ме удари в гърдите. Искаше да падна.

— Ти си луд — отсече Рей и понечи да се обърне.

Зев го нападна. После и двамата пак се свлякоха на земята, а тълпата изведнъж се люшна напред. Всички крещяха, някои се бутаха, за да виждат по-добре, други се хвърлиха към момчетата, за да ги разтърват. Хедър се озова притисната от всички страни. Усети на гърба си нечия ръка и едва не падна. Инстинктивно посегна към ръката на Нат.

— Хедър! — лицето на приятелката й беше бяло, уплашено. Ръцете им се разделиха и Нат се свлече насред хаоса от едва видими тела.

— Нат!

Хедър си проправи с лакти път сред тълпата. Сега беше благодарна, че е толкова едра. Нат се опитваше да стане и когато Хедър се добра до нея, тя изкрещя от болка.

— Глезенът ми! — извика паникьосана и стисна крака си. — Някой ми стъпи на глезена!

Хедър посегна към нея, а после почувства ръка на гърба си. Този път натискът беше преднамерен, силен. Опита се да се извърне, за да види кой я е бутнал, но преди да успее, се озова на земята с лице в калта. Нечии крака разбълникаха пръстта и опръскаха лицето й. За миг Хедър се зачуди дали това — кипящата тълпа, втурването напред — не е част от предизвикателството.

Усети някакво разпръсване в тълпата, частично освобождаване на напрежението.

— Хайде!

Тя се изправи и пъхна ръка под мишницата на Нат.

— Боли! — промълви приятелката й и примигна, за да прогони сълзите си. Но Хедър я изправи на крака.

А после между дърветата ненадейно прогърмя глас, оглушителен и изопачен:

— Стойте на място, всички до един…

Ченгета.

Всичко се превърна в хаос. През насъбралото се множество преминаха лъчи от прожектори и лицата, които осветяваха, побеляваха и замръзваха; хората бягаха, блъскаха се, за да се махнат, изчезваха в гората. Хедър преброи четири ченгета; едно от тях беше притиснало някого към земята. Тя не видя кого. Устата й беше суха и сякаш пълна с тебешир, мислите й — в безпорядък. Качулката й беше изцапана с кал, а в гърдите й се процеждаше студ.

Бишъп беше изчезнал. Колата беше на Бишъп.

Кола. Трябваше да се махнат — или да се скрият.

Без да пуска ръката на Нат, Хедър се опита да я дръпне напред, но приятелката й се препъна. Очите й се наляха със сълзи.

— Не мога — промълви тя.

— Трябва! — настоя Хедър, обзета от отчаяние. Къде беше Бишъп, по дяволите? Тя се наведе и обви ръка около кръста на Нат. — Облегни се на мен.

— Не мога — повтори Нат. — Много боли.

А после отнякъде изневиделица изникна Додж Мейсън. Озова се до тях съвсем неочаквано и без да спре или да помоли за разрешение, също обви с ръка кръста на Нат, така че двамата да я носят. Нат нададе кратък вик от изненада, но не се възпротиви.

Хедър беше готова да целуне Додж.

— Хайде! — подкани ги той.

Залитайки, тримата влязоха в гората. Вървяха колкото се може по-бързо, за да се отдалечат от гърмящите гласове от мегафоните, от крясъците и от светлините. Беше тъмно. Додж бе извадил мобилния си телефон. От него се излъчваше слаба синя светлина и осветяваше подгизналите листа под краката им, мократа папрат и грубите клони на покритите с мъх дървета.

— Къде отиваме? — прошепна Хедър. Сърцето й биеше силно. Нат почти не можеше да стъпва на левия си крак, така че на всяка втора стъпка се облягаше тежко на приятелката си.

— Трябва да изчакаме, докато се разкарат ченгетата — отговори Додж задъхано.

На стотина метра зад водните кули се издигаше тясна помпена станция, сгушена сред дърветата. Хедър чу през стените бръмченето на механизмите вътре, когато спряха и Додж натисна с рамо вратата. Не беше заключено.

Вътре миришеше на плесен и метал. Единственото помещение бе заето почти изцяло от два големи резервоара, имаше и различни ръждясали електрически приспособления; въздухът бе изпълнен с постоянно механично бръмчене, като шум от хиляди щурци. Вече не чуваха крясъците откъм гората.

— Исусе Христе!

Нат издиша с усилие и с няколко маневри успя да се отпусне на земята. Изпъна левия си крак пред тялото и потръпна.

— Боли.

— Вероятно си го навехнала — отсъди Додж. И той седна, но не прекалено близо.

— Кълна се, че чух как някой го счупи.

Нат се приведе и започна да опипва кожата около глезена си. Пое си рязко въздух.

— Остави го, Нат — обади се Хедър. — Ще му сложим лед веднага щом можем.

Беше й студено и изведнъж се почувства изтощена. Възбудата, която изпита от успешното изпълнение на предизвикателството, се бе изпарила. Беше мокра, гладна и последното, което искаше, бе да прекара част от нощта в някаква тъпа помпена станция. Извади телефона си и написа съобщение на Бишъп: „Къде си?"

— Откъде знаеш за това място? — обърна се Нат към Додж.

— Открих го онзи ден — отговори момчето. — Разузнавах. Ще имате ли нещо против, ако запаля?

— Май че да — отговори Хедър.

Додж вдигна рамене и върна цигарите в якето си. Остави мобилния си телефон навън, на пода, така че силуетът му беше леко оцветен в синьо.

— Благодаря — избъбри Нат. — Че ми помогна. Това беше наистина… Искам да кажа, нямаше нужда.

— Няма проблем — отговори Додж. Хедър не можеше да види лицето му, но гласът му звучеше странно, сякаш се задушаваше.

— Искам да кажа, никога преди дори не сме говорили… — Може би осъзнала, че звучи грубо, гласът на Нат заглъхна.

За миг се възцари тишина. Хедър изпрати второ съобщение до Бишъп. „К'во ста'а, мамка му?"

Додж внезапно каза:

— Говорихме. Веднъж. На тържеството по посрещането миналата година. Ти ме нарече Дейв.

— Така ли? — изкикоти се нервно Нат. — Колко глупаво! Сигурно съм била пияна. Помниш ли, Хедър? Обърнахме онези гадни чашки.

— Ммм. — Хедър все още стоеше права. Облегна се на стената, заслушана в шума на дъжда, който сега трополеше малко по-силно. Помъчи се да чуе под него шума от продължаващите крясъци. Не можеше да повярва, че Бишъп още не е отговорил на съобщението й. Той винаги отговаряше незабавно на нейните есемеси.

— Както и да е, аз съм глупачка — казваше Нат. — Това ще го потвърди всеки. Не е възможно да съм забравила име като Додж, нали така? Ще ми се и аз да имах готино име.

— Аз харесвам името ти — рече тихо Додж.

Хедър почувства през тялото й да преминава остра болка. В гласа на Додж долови познат копнеж, приглушена нотка — и разбра, мигновено и без съмнение, че Додж харесва Натали.

За секунда й се стори, че я обзема сляпа завист, и това чувство я сграбчи от всички страни. Разбира се. Разбира се, че Додж харесваше Нат. Тя беше хубава, постоянно се кикотеше, беше дребничка и сладка, като животинче, което се подава от чантата ти. Като Ейвъри.

Съпоставката изникна в ума й неочаквано и Хедър побърза да забрави за нея. Ейвъри не я интересуваше, дали Додж харесва Нат — също не я интересуваше. Не й влизаше в работата.

И все пак мисълта продължаваше да удря вътре в нея като барабан, като постоянното трополене на дъжда: никой никога няма да я обича.

— Как мислиш, колко дълго ще трябва да чакаме? — попита Нат.

— Не остана много — отговори Додж.

Няколко минути тримата продължиха да седят мълчаливо. Хедър знаеше, че трябва да започне разговор, но се чувстваше прекалено уморена.

— Иска ми се да не беше толкова тъмно — обади се Нат и се размърда. Хедър разбра по гласа й, че става нетърпелива.

Додж се изправи.

— Чакайте тук — каза той и безшумно се измъкна навън.

Възцари се мълчание, нарушавано само от металическо трополене — нещо се движеше през тръбите — и съскането на водата по покрива.

— Ще отида в Ел Ей — рече неочаквано Натали. — Ако спечеля.

Хедър се извърна към нея. На лицето на Нат се бе изписало войнствено изражение, сякаш очакваше приятелката й да я обсипе с подигравки.

— Защо? — попита Хедър.

— Заради сърфистите — отговори Нат и завъртя очи. — Холивуд, глупаче. Ти за какво си мислиш?

Хедър се приближи и клекна до нея. Нат открай време казваше, че иска да стане актриса, но Хедър никога не си бе помисляла, че говори сериозно — не достатъчно сериозно, за да го направи, и определено не достатъчно сериозно, за да влезе в „Паника" заради това.

Но сега само я побутна с рамо.

— Обещай ми, че когато си богата и известна, няма да забравиш глупачето, което си познавала едно време.

— Обещавам — отвърна Нат. Въздухът наоколо леко миришеше на въглен. — Ами ти? Какво ще направиш, ако спечелиш?

Хедър поклати глава. Искаше да каже: „Ще бягам, докато ми се пръсне сърцето. Ще оставя много километри разстояние между себе си и Карп. Ще оставя старата Хедър в миналото, ще я изгоря и ще я превърна в пепел". Вместо това вдигна рамене.

— Предполагам, че ще отида някъде. С шейсет и седем хилядарки мога да заредя много газ.

Нат поклати глава.

— Стига, Хедър — рече тихо тя. — Защо наистина се записа?

Изведнъж Хедър си помисли за Мат, как едва не му каза, че го обича, и й се доплака.

— Ти знаеше ли? — попита най-накрая тя. — За Мат, имам предвид, и за Делони.

— Чух слух — отговори внимателно Нат. — Но не му повярвах.

— Чух, че тя… с него…

Не можеше да изрече думите. Знаеше, че навярно е малко превзета, особено в сравнение с Нат. Това я смущаваше и същевременно я караше да изпитва гордост: просто не виждаше кое му е толкова страхотното да се натискаш с някого по всички ъгли.

— В шибаната Ботаническа градина.

— Тя е курва — отвърна Нат с равен глас. — Обзалагам се, че ще го зарази с херпес. Или с нещо още по-лошо.

— По-лошо от херпес? — усъмни се Хедър.

— Сифилис. От него ставаш слабоумен. Дълбае дупки в мозъка, като швейцарско сирене.

Понякога Хедър забравяше, че Нат винаги може да я разсмее.

— Надявам се, че няма — продължи тя и успя да се усмихне. — Мат и бездруго не е толкова умен. Не мисля, че му се намира твърде много излишен мозък.

— Искаш да кажеш, надяваш се, че ще го зарази — поправи я Нат и имитира вдигане на чаша. — За сифилиса на Делони.

— Ти си луда — измърмори Хедър, но вече се смееше с глас.

Нат не й обърна внимание.

— Дай боже да превърне мозъка на Мат Хепли в прекрасно полутечно сирене.

— Дано — съгласи се Хедър и вдигна ръка.

— Дано — и двете се престориха, че се чукват.

Хедър отново стана и се приближи до вратата. Додж още го нямаше; тя се зачуди какво прави.

— Мислиш ли… — започна Хедър и си пое дълбоко въздух. — Мислиш ли, че някой ще ме обикне някога?

— Аз те обичам — отговори Нат. — Бишъп те обича. Майка ти те обича.

Хедър направи физиономия и Натали настоя:

— Наистина те обича, Хедър, по свой начин. Лили също те обича.

— Вие не се броите — рече Хедър, а после осъзна как е прозвучало това и се разкикоти. — Не се обиждай.

— Не се обиждам — успокои я Нат.

Възцари се кратка тишина, а после Хедър рече:

— И аз ви обичам, нали знаеш. Без вас щях да откача. Сериозно говоря. Щяха да ме приберат в лудницата и не знам, сега щях да виждам извънземни в картофеното си пюре.

— Знам — каза Нат.

На Хедър й се стори, че всичките години, откакто се познаваха, цялото им приятелство, се разгръща пред нея тук, в тъмното: онзи път, когато упражняваха целуване с възглавниците на дивана на майката на Нат; първия път, когато запалиха цигара и Натали повърна; всички тайни есемеси в час, написани с пръсти, които се движеха под бюрото и зад учебниците им. Всичко това беше нейно, нейно и на Нат, и всички тези години бяха сгушени в тях като руска матрьошка, която крие в себе си много други, все по-малки и по-малки.

Ненадейно задъхана, Хедър се обърна към Нат.

— Хайде да разделим парите — предложи тя.

— Какво? — примигна Нат.

— Ако някоя от нас спечели, хайде да ги разделим — каза Хедър и в същия миг осъзна, че е права. — Петдесет на петдесет. С трийсет хилядарки пак можем да заредим много газ.

За секунда Нат впери поглед в нея. После каза:

— Добре. Петдесет на петдесет. — И се разсмя. — Да си стиснем ли ръцете? Или кутретата?

— Вярвам ти — рече Хедър.

Най-после Додж се върна.

— Чисто е — каза той.

Двамата с Хедър застанаха от двете страни на Натали, за да я подкрепят, и тримата минаха под водните кули и излязоха на полянката, която съвсем доскоро гъмжеше от хора. Сега единствените следи от тълпата бяха боклуците: стъпкани фасове от цигари и марихуана, кърпи и няколко чадъра. Камионът все още беше паркиран в калта, но двигателят бе изключен. Хедър си помисли, че по-късно ченгетата ще го вземат на буксир. Тишината беше странна, а цялата сцена изглеждаше зловеща. На Хедър й се стори, че всички са се стопили във въздуха.

Изведнъж Додж нададе вик.

— Чакай така за малко — каза той и остави Нат да се облегне на Хедър. Отдалечи се на около метър и вдигна нещо от земята — хладилна чанта. Когато насочи светлината от мобилния си телефон под ъгъл във вътрешността й, Хедър видя, че вътре още има лед и бира.

— Джакпот — обяви Додж и се усмихна за първи път тази вечер.

Взе чантата и когато стигнаха до Магистрала 22, стъкми компрес с лед за глезена на Нат. Бяха останали три бири, по една за всеки, и тримата ги изпиха заедно край пътя, в дъжда, докато чакаха автобуса. Само след няколко глътки Нат се разкикоти, двамата с Додж започнаха да се майтапят как трябвало да изпушат цигара, за да накарат автобуса да дойде по-бързо, и Хедър знаеше, че би трябвало да е щастлива.

Но на телефона на Бишъп все още й отговаряше единствено гласовата поща. Мат и Делони навярно бяха заедно на някое топло, уютно и сухо местенце. А тя продължаваше да си спомня престоя си високо във въздуха, как се олюляваше на крехката дъска и как стъпалата й пареха от порива да скочи.