Паника

Понеделник, 11 юли

— Може ли да пийна малко вода, ако обичате?

Всъщност не беше жаден, но искаше малко време, за да поседи, да си поеме въздух и да се огледа.

— Разбира се.

Ченгето, което поздрави Додж и го въведе в малък кабинет без прозорци — „ПОЛИЦАЙ САДОВСКИ", така пишеше на баджа му, — не беше спрял да се усмихва, сякаш бе учител, а Додж — неговият любим ученик.

— Просто изчакай. Веднага се връщам.

Додж зачака. Седеше съвсем неподвижно, просто в случай че някой го наблюдава. Нямаше нужда да извръща глава, за да види почти всичко: бюрото, отрупано с още документи; допотопен телефон с изваден кабел; снимки на няколко дебели усмихнати бебета; вентилатор за бюро. Помисли си, че е добре, дето Садовски не го заведе в стая за разпити.

Полицаят се върна почти веднага с пълна чаша от стирофом. Беше си поставил за цел да изглежда дружелюбен.

— Удобно ли ти е? Водата харесва ли ти? Не искаш ли газирана или нещо друго?

— Добре съм — отговори Додж, отпи и едва не се задави. Водата беше топла като пикня.

Садовски или не забеляза, или се престори, че не забелязва.

— Наистина се радвам, че реши да дойдеш и да говориш с нас. Дан, нали така?

— Додж — поправи го момчето. — Додж Мейсън.

Садовски беше седнал зад бюрото си. Демонстративно запрелиства някакви документи, хилеше се като идиот и въртеше една химикалка. Облегна се назад. Всичко беше съвсем нехайно. Додж обаче забеляза, че името му е записано на късче бяла хартия пред полицая.

— Да. Да. Додж. Трудно е да го забрави човек. И така, какво мога да направя за теб, Додж?

Той изобщо не повярва, че насреща му седи селският идиот. Нито за миг. Очите на полицай Садовски бяха присвити и интелигентни. Челюстта му приличаше на правоъгълен триъгълник. Стига да решеше, щеше да се държи като гадно дърто копеле.

— Дойдох да ви разкажа за пожара — започна Додж. — Реших, че рано или късно ще искате да говорите с мен.

Два дни бяха изминали, откакто се събуди в болницата. Два дни, в които чакаше да чуе почукване на вратата, да влязат ченгетата и да започнат да го пържат на бавен огън. Чакането, тази нервност, като тиктакане на часовник, беше по-лошо от всичко друго.

Затова по-рано тази сутрин се събуди с решение: нямаше да чака повече.

— Ти си младият мъж, който е напуснал болницата в събота сутринта, нали така?

Дааа. Сякаш би могъл да забрави!

— Изпуснахме те съвсем за малко. Защо избяга толкова бързо?

— Сестра ми… има нужда от помощ.

Със закъснение осъзна, че не трябваше да споменава за нея. Това щеше да доведе само до неприятности.

Садовски обаче се възползва от случая.

— Какъв вид помощ?

— Тя е в инвалидна количка — отговори Додж с известно усилие. Ненавиждаше да изрича думите на глас. Така изглеждаха по-истински и окончателни.

Садовски кимна съчувствено.

— Да, сещам се. Претърпяла е автомобилна катастрофа преди няколко години, нали така?

Мамка му! Значи това представление със селския идиот наистина беше номер. Полицаят си беше подготвил домашното.

— Да — каза Додж.

Очакваше Садовски да му зададе още въпроси за това, но той само поклати глава и измърмори:

— Жалко!

Додж започна да се отпуска. Отпи глътка вода. Радваше се, че дойде. Това навярно му придаваше уверен вид. Наистина беше уверен.

И тогава полицаят попита внезапно:

— Чувал ли си за игра, наречена „Паника", Додж?

Той се зарадва, че вече е преглътнал, защото така не можеше да се задави. Вдигна рамене.

— Не знам. Никога не съм имал много приятели тук.

— Имаш неколцина — поправи го Садовски.

Додж не знаеше накъде бие. Полицаят отново се консултира с бележките си.

— Хедър Нил. Натали Велес. Някой трябва да те е поканил на това парти.

Това беше историята, която се бе разчула из града: парти в къщата на Грейбил. Група хлапета се събрали да пушат трева, да пият и всяко от тях да се опитва да изкара акъла на другите. А после: случайна искра. Нещастен случай. По този начин вината се разпростираше по-нашироко, не можеха да обвинят никого конкретно.

Разбира се, Додж знаеше, че това са пълни глупости. Някой беше подпалил мястото съвсем преднамерено. Това беше част от предизвикателството.

— Ами, да. Тях. Но те не са точно приятели — обясни Додж и усети, че се изчервява. Не беше сигурен дали са го хванали в лъжа.

Садовски издаде звук назад в гърлото си, който момчето не знаеше как да тълкува.

— Защо не ми разкажеш всичко? Със свои думи, без да бързаш.

Додж му разказа. Говореше бавно, за да не прецака нещо, но не прекалено бавно, така че да изглежда нервен. Обясни, че го поканила Хедър; имало слухове за парти с цяла бъчонка пиячка, но когато отишъл, видял, че е заспала работа и нямало почти никакво пиене. Той определено не бил пил. (Поздрави се, че се е сетил за тази подробност. Нямаше да го закопчаят за нищо, точка.)

Садовски го прекъсна само веднъж.

— Тогава защо в затворената стая?

Додж се стресна.

— Какво?

Садовски само се престори, че поглежда към доклада.

— Пожарникарите е трябвало да разбият вратата, за да се доберат до теб и момичето — Хедър. Защо си се отделил с нея, щом партито е кипяло някъде другаде?

Додж задържа ръцете си върху бедрата. Дори не примигна.

— Казах ви, партито беше заспала работа. А освен това се надявах… — млъкна многозначително и вдигна вежди.

Садовски зацепи.

— Аха. Разбирам. Продължавай.

Не беше останало кой знае какво за казване. Додж му каза, че сигурно е заспал до Хедър. Следващото, което си спомнял, било, че чули някой да тича и подушили дим. Не спомена за Нат. Нямаше нужда да обяснява откъде е знаела да насочи пожарникарите към задната част на къщата, не и ако не го попитат.

Той свърши разказа си и за известно време двамата седяха мълчаливо. Садовски сякаш си пилееше времето, но Додж знаеше, че и това е театро. Беше чул всичко.

Най-накрая полицай Садовски въздъхна, остави химикалката си и разтърка очите си.

— Това е гадна работа, Додж. Гадна работа.

Додж не каза нищо.

Садовски продължи:

— Бил Кели беше — е — наш приятел. Работеше в полицията. Малкия Кели отиде в Ирак. Разбираш ли какво ти казвам?

— Май не — отговори Додж.

Садовски впери поглед в него.

— Казвам, че ще разберем какво точно се е случило онази нощ. И ако разберем, че пожарът е бил запален нарочно… — Той поклати глава. — Това е убийство, Додж.

Гърлото на Додж беше пресъхнало. Но той се насили да не отклонява погледа си.

— Беше нещастен случай — настоя. — Погрешното място, погрешното време.

Садовски се усмихна без капка хумор.

— Надявам се, че е така.

Додж реши да се прибере вкъщи пеша. Бяха му свършили цигарите и беше в лошо настроение. Сега не бе толкова сигурен, че е било добра идея да отиде при ченгетата. Погледът на Садовски го накара да се почувства така, сякаш те мислеха, че той е предизвикал проклетия пожар.

Бяха съдиите. Трябваше да са те, които и да бяха. Всеки един от участниците можеше да пропее за играта и това щеше да е краят й.

Ако „Паника" свършеше…

Додж нямаше никакви планове за времето след спечелването й. Да победи Рей в последния кръг на Двубоя, и то така, че победата да е трудна и кървава — това беше всичко. Изобщо не беше мислил за живота си след този момент. Може би щяха да го арестуват. Може би щеше да си отиде от този свят по най-зрелищен начин. Не му пукаше.

Дейна, неговата Дейна, беше смазана, съсипана завинаги, и някой трябваше да плати за това.

Но сега за първи път го обзе страх, че играта наистина ще свърши и той никога няма да получи шанса си. И тогава просто щеше да му се наложи да живее с новата Дейна с нейните крака кокили, да живее с мисълта, че не е успял да я спаси. Да живее с мисълта, че Рей и Люк са добре, че крачат по широкия свят, че дишат и се хилят, серат и навярно изсипват лайна и по живота на други хора.

А това беше невъзможно. Невъобразимо.

Слънцето светеше ярко и се издигаше високо. Всичко бе застинало в хватката на суровата светлина. Додж усети неприятен вкус в устата си; днес още не беше ял. Провери си телефона с надеждата, че Нат може да му е звъняла. Нищо. Вчера бяха говорили, неловко и с много паузи. Когато Натали каза, че баща й я вика долу и трябва да затваря, той беше сигурен, че лъже.

Заобиколи ресторантчето на Дот и инстинктивно погледна дали може да види майка си зад зацапаните стъкла на прозорците. Но слънцето светеше прекалено ярко и превръщаше всички вътре в сенки.

Додж дочу бурен смях от вътрешността на жилището. Спря се с ръка на вратата. Ако майка му си беше вкъщи, не беше сигурен, че ще може да го понесе. Когато той се върна у дома с болнична гривна на китката, тя изпадна в истерия и оттогава не спираше да го наблюдава като ястреб и да го тормози на всяка половин секунда с въпроси как се чувства, сякаш не вярваше, че Додж може дори да се изпикае, без да рискува да си докара смъртта. А освен това новината за Малкия Кели беше във всички уста в ресторантчето на Дот и когато не питаше дали Додж смята, че е вдигнал температура, тя не спираше да клюкарства за трагедията.

Но после смехът отново звънна и той осъзна, че се смее не майка му, а Дейна.

Тя седеше на дивана с нагънато над краката си одеяло. На сгъваем стол срещу нея се бе настанил Рики; а на масичката за кафе беше сложена шахматна дъска. Когато Додж влезе, ги деляха само няколко сантиметра.

— Не, не! — казваше Дейна между пристъпите на смях. — Офицерът се движи по диагонал.

— Диаг-он-ал — повтори Рики на своя английски със силен акцент и събори една от пешките на Дейна.

— Не е твой ред! — грабна си тя пешката обратно и отново се разкикоти.

Додж прочисти гърлото си. Сестра му го погледна.

— Додж! — извика тя. И тя, и Рики се дръпнаха бързо няколко сантиметра назад.

— Здрасти — поздрави той. Не разбираше защо изглеждат толкова виновни. Не знаеше защо се чувства толкова неловко, сякаш ги е прекъснал насред нещо много по-напрегнато от игра на шах.

— Просто учех Рики да играе — издърдори Дейна. Бузите й бяха зачервени, а очите й блестяха. Изглеждаше толкова добре, толкова хубава, колкото не й се бе случвало отдавна. Додж си помисли, че може дори да е гримирана.

Ненадейно го обзе гняв. Той си скъсваше задника заради нея, почти умираше, а тя си седеше вкъщи и играеше шах с Рики на старата мраморна дъска, която майка им купи на единайсетия му рожден ден и той я мъкнеше навсякъде, където се преместеха.

Сякаш изобщо не й пукаше. Сякаш не беше влязъл в „Паника" само заради нея.

— Искаш ли и ти да играеш, Додж? — попита го Дейна.

Той обаче разбра, че сестра му не иска да приеме. За първи път Додж погледна към Рики, наистина погледна към него. Възможно ли беше сериозно да иска да се ожени за Дейна? Вероятно беше на двайсет и една. Най-много на двайсет и две.

Сестра му никога нямаше да го направи. За бога, този тип почти не говореше английски! А освен това щеше да каже на Додж, ако го харесваше. Винаги всичко му казваше.

— Дойдох само да си взема нещо за пиене — обясни той. — Пак излизам.

В кухнята си напълни чаша с вода и докато пиеше, остави чешмата да тече, за да не чува приглушения разговор от съседната стая. За какво, по дяволите, си говореха? Какво общо имаха? Когато затвори кранчето, гласовете изведнъж отново млъкнаха. Боже, чувстваше се като натрапник в собствената си къща! Излезе, без да се сбогува. Почти веднага след като затвори вратата, отново чу смях.

Провери си телефона. Най-после бе получил отговор от Хедър. По-рано й беше изпратил съобщение: „Чу ли нещо?"

Отговорът й беше съвсем прост: „Край на играта".

Додж почувства как от стомаха към гърлото му се надига прилив на гадене. И в този миг разбра какво трябва да направи.

Беше идвал в къщата на семейство Ханраха само веднъж, преди две години, докато Дейна още лежеше в болницата — когато за кратко време изглеждаше, че може да не се събуди. Тогава Додж не помръдваше от стола до леглото й, освен за да се изпикае, да изпуши някоя и друга цигара на паркинга или да си вземе кафе от закусвалнята. Най-накрая майка му го убеди да си отиде и да си почине.

Той се прибра у дома, но не за да си почине. Остана само колкото да вземе касапския нож от кухнята и бейзболната бухалка от килера, както и чифт стари ски ръкавици, които, доколкото знаеше, никой в семейството му никога не бе използвал.

Отне му известно време да намери къщата на Рей и Люк. Обикаляше с колелото си в тъмното, почти в делириум от жегата и безсънието, а задушаващата го ярост се сви като змия в стомаха и гърлото му. Но най-накрая я откри: двуетажна къща, съвсем тъмна. Преди стотина години може и да е била хубава.

Сега приличаше на човек, чиято душа е била изсмукана през дупката на задника: порутена и отчаяна, обезумяла и с разширени очи, увиснала в средата. Додж изпита прилив на съжаление. Помисли си за къщичката зад ресторантчето на Дот, как майка му слагаше нарциси в стари буркани от туршия на первазите и търкаше стените с белина всяка неделя.

А после си спомни с каква цел е дошъл. Остави колелото си отстрани на пътя, нахлузи ръкавиците, извади бухалката и ножа от брезентовата чанта.

Стоеше там и заповядваше на краката си да се размърдат. Бърз ритник във вратата, вик. Проблясването на ножа в тъмнината, свистенето на бухалката във въздуха. Беше набелязал Люк и само Люк.

Щеше да е лесно. Бързо.

Но така и не успя да го направи. Стоя там, както му се стори, часове наред, със сковани, натежали, безполезни крака, и накрая започна да се страхува, че никога повече няма да помръдне — че ще остане замръзнал в тази поза, в мрака, завинаги.

В един момент лампата на верандата светна и Додж видя как една пълна жена с лице като разкашкан плод, облечена в нощница колкото палатка, без обувки, измъква туловището си навън и пали цигара. Майката на Люк.

И изведнъж Додж си възвърна способността да се движи. Запрепъва се към колелото си. Чак когато вече бе изминал четири пресечки, осъзна, че още държи ножа, но е изпуснал бейзболната бухалка, вероятно на моравата.

Оттогава изминаха цели две години, с точност почти до ден. На дневна светлина къщата на Рей изглеждаше още по-порутена. Боята се белеше като сив пърхот. На верандата имаше две автомобилни гуми, няколко вонящи кресла и стара люлка на ръждясали вериги, която сякаш щеше да се сгромоляса при най-лекия натиск.

На вратата имаше звънец, но не беше свързан. Вместо това Додж похлопа шумно на рамката на комарника. В отговор телевизорът вътре внезапно млъкна. За първи път Додж си помисли, че човекът, който ще му отвори, може да не е Рей, а жената с лице като плод отпреди две години. Или бащата, или някой съвсем друг.

Но беше Рей. Носеше само баскетболни шорти. За част от секундата той се поколеба, очевидно стреснат, и замръзна съвсем близо до Додж, от другата страна на комарника.

Преди Додж да успее да каже нещо, Рей отвори с ритник комарника. Додж отскочи, за да не го удари той. Стъпи накриво.

— Какво, мамка му, правиш тук?

Внезапното движение беше прецакало Додж. Вече бе загубил равновесие, когато Рей го хвана за ризата и го бутна. Додж залитна по стъпалата на верандата и падна на земята върху лактите си. Прехапа си езика.

А Рей се надвеси разярен над него, готов да му се нахвърли.

— Сигурно си откачил — изръмжа той.

Додж се претърколи настрана и стана.

— Не съм дошъл да се бия.

Рей се изсмя хрипливо.

— Нямаш друг избор.

Направи крачка напред и замахна, но Додж си бе възвърнал равновесието и го заобиколи.

— Виж — протегна ръка той. — Просто ме чуй, става ли? Дойдох да поговорим.

— Защо, по дяволите, ще искам да говоря с теб? — попита Рей. Ръцете му още бяха свити в юмруци, но той не направи нов опит да замахне.

— И двамата искаме едно и също нещо — каза Додж.

За секунда Рей не отговори. Юмруците му се отпуснаха.

— И какво е то?

— „Паника" — облиза устните си Додж. Гърлото му беше пресъхнало. — И двамата имаме нужда от нея.

Във въздуха пращеше електрическо напрежение, нажежено и опасно. Рей отново направи бърза стъпка напред.

— Люк ми каза за малките ти заплахи — заяви той. — Каква игра си мислиш, че играеш?

Беше толкова близо, че Додж усети в дъха му миризмата на корнфлейкс и прокиснало мляко.

— Има само една игра, която е от значение — отговори той. — Ти го знаеш. Люк също го знаеше. Точно затова постъпи така, нали?

За първи път Рей изглеждаше уплашен.

— Беше злополука — промълви той. — Той изобщо не искаше…

— Недей.

Рей поклати глава.

— Не знаех — каза той.

Додж знаеше, че лъже.

— Ще ми помогнеш ли, или не?

Рей отново се разсмя бурно и невесело.

— Защо да ти помагам? — попита той. — Ти ме искаш мъртъв.

Додж се усмихна.

— Не е така — увери го той. И беше искрен, абсолютно. — Не още.

Около полунощ, когато Карп беше утихнал и над него тихо ръмеше дъжд, Зев Келър се събуди в тъмнината и установи, че го стискат груби ръце. Преди да изкрещи, започна да се дави от вкуса на памук в устата си. Чорап. А после го вдигнаха от леглото и го изнесоха навън в нощта.

Първата му объркана мисъл беше, че ченгетата са дошли да го приберат. Ако можеше да мисли ясно, щеше да осъзнае, че похитителите му носят ски маски. Щеше да забележи, че го натикаха в багажника на тъмносин таурус, същата кола като тази, която караше брат му. Че това беше колата на брат му, паркирана на обичайното си място.

Но той не мислеше ясно. Беше се паникьосал.

Докато риташе и гледаше как небето над него се стеснява до тънка ивица със затварянето на багажника, Зев усети нещо мокро и осъзна, че за първи път, откакто беше петгодишен, се е напикал.

Най-накрая разбра, че въпреки всичко играта продължава. И че току-що е загубил.