Кръстопът

8.Касия

Първото, което направи обществото, докато седяхме в студения въздушен кораб и треперехме, бе да ни обещае палта.

— Преди времето на Обществото, в епохата на Голямото затопляне, климатът във Външните провинции се променил — каза ни Служителят. — И сега става студено, но не и както е било по-рано. Все още е възможно нощем да замръзнете, но ако носите дебели палта, всичко ще бъде наред.

Значи Външните провинции. Сигурно беше. Останалите момичета, дори и Инди, гледаха втренчено пред себе си и не мигаха. Някои от тях потреперваха по-често от другите.

— Това работно назначение не е по-различно от предишните, които сте имали — продължи Служителят сред пълната тишина на кораба. — Трябва да засаждате определени култури. В този случай — памук. Искаме Врагът да мисли, че тази част от страната ни все още е обитавана. Това е стратегическо действие от страна на Обществото.

— Значи е вярно? Води се война с Врага? — попита едно от момичетата.

Служителят се разсмя.

— Не е точно война. Обществото е стабилно, но Врагът е непредсказуем. Затова създаваме впечатлението, че Външните провинции са добре населени и процъфтяват. Обществото не желае само една група хора да поеме товара да живее там прекалено дълго. Затова е въведена шестмесечна ротационна програма. Когато времето ви изтече, ще се върнете обратно. Като Граждани.

Нищо от това не е вярно, помислих си аз, макар да изглежда, че ти самият вярваш на това, което ни казваш.

— Сега — каза той, посочвайки към другите двама Офицери, които не пилотираха кораба. — Те ще ви заведат зад тази завеса и ще ви дадат стандартното облекло. Включително и палтата ви.

Ще ви претърсят. Сега.

Не ме извикаха първа. Опитвах се да намеря място, където да скрия таблетките, но не виждах нищо подходящо. Обществото бе построило по такъв начин въздушния кораб, че отвътре повърхността му бе абсолютно гладка, без никакви ъгли и ниши. Дори седалките ни бяха равни и гладки, а коланите ни стягаха здраво. Нямаше къде да ги сложа.

— Имаш ли нещо за криене? — прошепна ми Инди.

— Да — отвърнах аз. Защо да я лъжа?

— Аз също — отвърна тя. — Ще взема твоето, после ти ще вземеш моето.

Отворих незабележимо чантичката си и измъкнах пакетчето с таблетките. Преди да направя каквото и да било друго, Инди бързо се пресегна — направо светкавично, независимо че беше все още с белезници — и го скри в дланта си. Какво щеше да направи после? Какво имаше да крие и как щеше да го извади, когато ръцете й бяха стегнати така?

Нямах време да мисля повече.

— Следващата — провикна се жената Офицер с кестенявата коса и ме посочи.

Не поглеждай назад към Инди, казах си сама. Не се издавай.

Зад завесата трябваше да се съблека и да остана по бельо, докато Офицерът претърсваше джобовете на старата ми кафява униформа. Жената ми подаде нови дрехи — черни.

— Да видя чантичката ти — каза тя и я пое от ръцете ми. Порови се сред листчетата със съобщенията и се опита да не трепне, когато едно от по-старите — от Брам — се разпадна на парченца.

Подаде ми чантичката обратно.

— Можеш да се облечеш — каза тя.

В момента, в който закопчавах последното копче на ризата си, жената се провикна към главния Служител.

— У тази няма нищо.

Служителят кимна.

Когато се върнах обратно на мястото си до Инди, пъхнах ръка под новото си, току-що получено палто.

— Готова съм — казах аз, едва мърдайки устни.

— Вече са в джоба на палтото ти — прошепна тя.

Исках да я попитам как е успяла да го направи толкова бързо, но не биваше да ме чуват. Бях опиянена от вълнение от това, което бяхме извършили. По-скоро от това, което Инди бе извършила.

Когато няколко минути по-късно Офицерът посочи към нея, тя се изправи и тръгна към завесата с наведена глава и с все още закопчаните в белезници ръце пред себе си. Инди се преструва много добре, че е напълно смазана и отчаяна, помислих си аз.

На отсрещната страна на кораба момичето, което претърсиха след мен, започна да хлипа.

— По-добре направо си поплачи — каза й мрачно друго момиче. — Отиваме във Външните провинции.

— Остави я на мира — намеси се трето.

Служителят забеляза плачещата девойка и й донесе зелена таблетка.

Инди не отрони нито дума, когато се върна от претърсването. Не погледна към мен. Усещах тежестта на таблетките в джоба на палтото си. Искаше ми се да погледна и да се уверя, че всички са там — сините от Ксандър и моите собствени три, но не го направих. Бях се доверила на Инди и тя на мен. Тежестта на пакета бе почти същата; ако имаше добавено нещо, не го усещах. Каквото и да е искала да скрие, сигурно беше много малко и леко.

Какво ли беше? Може би по-късно щеше да ми каже.

Дадоха ни минимум принадлежности: храна за два дни, допълнителна униформа за смяна, манерка с вода, раница, в която можехме да сложим всичко. Никакви ножове, нищо остро. Никакви пушки или оръжия. Имахме и фенерчета, но толкова леки и заоблени, че не ставаха да се биеш с тях.

Палтата ни бяха леки, топли, направени от материя, която не познавах, но определено беше специална; зачудих се защо хабят ресурси за хора, които изпращат на такова място. Палтата бяха единственият белег, че може би ги е грижа дали ще оцелеем или не. Те представляваха сериозна инвестиция, за разлика от всичко останало, което ни беше раздадено. Бяха разход.

Погледнах към Служителя. Той се обърна и отвори вратата на пилотската кабина. Остави я леко открехната и така успях да видя множеството светещи апарати на таблото пред пилота. За мен те изглеждаха абсолютно неразбираеми — като звездите в небето, но пилотът си познаваше пътя.

— Този кораб издава звуци като река — каза Инди.

— Има ли много реки там, откъдето си? — попитах я аз.

Тя кимна.

— Единствената река, за която съм чувала, че се намира някъде в района, е Сизиф — казах аз.

— Сизиф? — попита Инди.

Погледнах към Офицерите и Служителя, за да се уверя, че не ни чуват. И тримата изглеждаха уморени, жената Офицер дори беше затворила очи.

— Обществото я е отровило — продължих аз. — Нищо не може да живее в нея, нито дори по бреговете й. Нищо не може да расте наоколо.

Инди ме погледна.

— Не можеш наистина да убиеш една река — каза тя. — Не е възможно да се унищожи нещо, което се движи и се променя непрекъснато.

Служителят се местеше из кораба, говореше с пилота, с другите двама Офицери. Нещо в начина, по който се придвижваше, ми напомни за Кай — способността да пази равновесие във въздушния влак, като предвижда малките промени в посоката.

Кай не се нуждаеше от компас, за да знае накъде да върви. Аз също можех да пътувам без него.

Летях към Кай и се отдалечавах от Ксандър. Летях към Външния свят, към различното място.

— Почти стигнахме — каза високо жената Офицер. Погледна към нас и в очите й видях нещо — съжаление. Изпитваше жал към всички нас. Към мен.

Нямах нужда от нейното съжаление, никой на този кораб не трябваше да ме съжалява. Най-накрая бях стигнала във Външните провинции.

За миг си представих, че Кай ще ме чака, когато се приземим. Че само няколко минути ме делят от мига, в който ще го видя отново. Може би дори ще докосна ръката му, а по-късно в тъмното — и устните му.

— Усмихваш се — каза Инди.

— Знам — отвърнах аз.