Кръстопът

3.Кай

Беше минал месец и половина, откакто оставихме момчето в реката. Сега лежах сред калта и огънят свистеше над главата ми. Това е песен, успокоявах се сам, както правех винаги. Басовият звук на тежките изстрели, сопраното на виковете, тенорът на собствения ми страх. Всичко бе част от музиката.

Не се опитвайте да бягате. Казвах го винаги и на другите, но новите примамки никога не ме слушаха. Те вярваха на това, което Обществото им бе казало: Изслужете времето в селата и ще ви върнем по домовете ви след шест месеца, ще ви дадем отново граждански статут.

Никой не оцелява шест месеца.

Когато след края на стрелбата се изкатеря нагоре, ще видя пред себе си черни сгради и разпилени сиви пелинови храсти. Обгорени тела, проснати по оранжевата песъчлива земя.

Но сега песента прекъсна и аз изругах. На ход бяха въздушните кораби. Знаех какво бе привлякло вниманието им.

Рано тази сутрин в мъглата пред мен изтрополиха нечии ботуши. Не вдигнах глава, за да погледна кой ме беше последвал до края на селото.

— Какво правиш тук? — попита ме някой.

Не разпознах гласа, но това нямаше голямо значение. Постоянно пращаха нови хора от лагерите тук, във външните села. Напоследък умирахме все по-бързо.

Знаех го още преди да ме качат на онзи влак от Ория — Обществото никога нямаше да ни използва за истинско сражение. Имаха си достатъчно технологии и обучени войници и Офицери затова. Хора, които не бяха нито Отклонения, нито Аномалии.

Това, което му трябваше на Обществото — за което ние бяхме нужни — бяха тела. Примамки. Те ни преместваха. Поставяха ни там, където беше необходимо, — за да привлекат вражеския огън. Искаха Врагът да мисли, че Външните провинции все още са обитавани и стават за живот, въпреки че единствените хора, които виждах, бяха такива като нас. Пуснати от небето с толкова провизии, колкото да издържат, докато дойде Врагът и ги убие.

Никой не се връща у дома.

Освен мен. Аз се бях завърнал. Външните провинции бяха моят дом, мястото, на което някога принадлежах.

— Снегът — казах на новата примамка. — Гледам снега.

— Тук не вали — подигра ми се той.

Не му отговорих. Продължих да се взирам в близкото било. Гледката си струваше да се види — бял сняг върху червеникави скали. Докато се топеше, преминавайки от бяло към кристално прозрачно и искреше с цветовете на отразяващата се в него дъга. Бил съм там горе и преди, когато падаше сняг. Беше приятно да гледаш как снежинките се спускат нежно върху изсъхналите листа, но клоните на дърветата.

Зад себе си чух как мъжът се обърна и се запъти към лагера.

— Погледнете към върха! — изкрещя той и останалите се насъбраха и започнаха да крещят от вълнение.

— Ще завали, Кай! Ще имаме сняг! — провикна се малко по-късно някой към мен. — Хайде!

— Няма да успеем — казах му аз. — Ще се разтопи прекалено бързо.

Но никой не ме послуша. Служителите все още ни държаха жадни, а каквато вода ни бе останала, имаше вкус на преседяла твърде дълго във вътрешността на металните ни манерки. Най-близката река сега беше отровена, а и не валеше често.

Само да можехме да опитаме малко прясна вода. Разбирах защо толкова силно искаха да отидат.

— Сигурен ли си? — попита ме отново единият от тях и аз поклатих глава.

— Ти ще дойдеш ли, Вик? — обади се друг.

Вик се надигна, заслони с длан тъмносините си очи и се изплю в заледените пелинови храсти.

— Не — каза той. — Кай каза, че ще се стопи, преди да стигнем там. А и трябва да копаем гробове.

— Винаги ни караш да копаем — оплака се една от примамките. — Предполага се да се държим като селяни. Така ни обясни Обществото.

Беше прав. Искаха от нас да използваме лопати и семена от селските хранилища, за да засаждаме зимни култури, и да оставяме телата там, където си бяха. Чувах други примамки да казват, че в предишните села са правели точно това. Оставяли са труповете за Обществото, Врага или за някое животно, което би ги пожелало. Но ние с Вик погребвахме хората. Започнахме с момчето в реката и никой вече не ни спираше.

Вик се разсмя — неприятен, студен звук. В отсъствието на каквито и да било Офицери и Служители той бе станал неформалният лидер тук и понякога другите примамки забравяха, че всъщност нямаше никаква власт в Обществото. Забравяха, че и той самият е Отклонение.

— Не ви карам да правите нищо. Нито Кай. Знаете кой ви дава нареждания и ако искате да си пробвате шансовете там, няма да ви спра.

Слънцето се изкачваше все по-високо и те го следваха. Наблюдавах ги известно време. Заради черните си униформи и разстоянието между селото и билото приличаха на мравки, пълзящи нагоре по хълма. След това се обърнах и се хванах отново на работа — да копая дупки в гробището за онези, които бяха умрели от стрелбата предишната нощ.

Вик и останалите работеха до мен. Трябваше да изкопаем седем дупки. Не бяха много, като се имаше предвид ожесточеното нападение и фактът, че тук бяхме почти сто души и от всички ни се очакваше да загинем по някое време.

Стоях с гръб към катерещите се, за да не видя как, когато стигнат до върха на хълма, снегът ще бъде разтопен напълно. Катеренето нагоре беше пълна загуба на време.

Загуба на време бе и да се мисли за хората, които вече си бяха отишли. А от начина, по който се развиваха нещата тук, бе ясно, че нямам излишно време за губене. Но не можех да се въздържа.

В първата си нощ преди много години в Квартала на кленовите дървета погледнах през прозореца на спалнята си и нищо навън не ми се стори познато. Затова се извърнах настрани. И тогава Айда влезе в стаята и приличаше достатъчно на майка ми, за да започна да дишам отново.

Протегна ръката си и на дланта и беше компасът.

— Нашите родители притежаваха само един артефакт, а имаха две дъщери. С майка ти се споразумяхме, че ще се редуваме у коя от нас да е. Но после тя замина.

Отвори стиснатата ми в юмрук длан и го постави върху нея.

— Двете имахме един и същи артефакт. Сега имаме един и същи син. За теб е.

— Не мога да го взема. Аз съм Отклонение. Не ни е позволено да притежаваме такива неща.

— Това няма значение — отвърна Айда. — Твой е.

А после го дадох на Касия да го пази, а тя ми даде парченцето зелена коприна от роклята, с която беше на своето Тържество. Знаех си, че някой ден ще ми го вземат. Знаех, че няма да успея да го запазя. Затова последния път, когато слизахме от Хълма, спрях и го завързах за едно дърво. Бързо, за да не забележи тя.

Приятно ми е да си мисля, че то е някъде там, на върха на Хълма, веещо се от вятъра, попиващо капките дъжд…

Защото в крайна сметка невинаги можеш да избираш какво да запазиш. Можеш само да избереш как да го пуснеш да си отиде.

Касия.

Спомних си за нея, когато видях за пръв път снега. Помислих си: Можем да се изкачим там горе. Дори целият сняг да се стопи. Ще седнем на земята и ще изписваме думи по все още влажния пясък. Можехме да го направим, ако не си беше отишла.

И после си спомних. Не тя си беше отишла. А аз.

На ръба на гроба се появи един ботуш. Знаех на кого е от прорезите по подметката — метод, който някои от нас използваха, за да отбелязват изминалото време. Никой друг нямаше толкова много резки, толкова много преживени дни.

— Не си умрял — каза Вик.

— Не — казах аз и станах на крака. Избърсах пръстта от устата си и се пресегнах към лопатата.

Вик копаеше до мен. Никой от нас не спомена нищо за хората, които нямаше да можем да погребем днес, онези, които се опитаха да стигнат до снега.

Когато се върнахме в селото, чухме примамките да крещят един на друг и на нас. Още трима мъртви, викаха те, а после погледнаха нагоре и млъкнаха.

Никои от мъжете и момчетата примамки, които бяха тръгнали към билото, нямаше да се върне. Усетих, че се надявам на невъзможното — поне да са утолили жаждата си преди огъня. Че устите им са били пълни с чист, свеж сняг, когато са умирали.