35.Кай

Докато разгръщах страниците от историята на фермерите, моята собствена история започна да изплува пред очите ми. Спомените идваха внезапно, един след друг като светкавиците, които просветваха извън пещерата. Ярки. Бързи. Не можех да кажа дали виждах по-ясно в миналото си, или напротив — ослепявах. Дъждът се лееше неспирно и си представих реката, която сигурно в момента помиташе всичко по пътя си. Заливаше името на Сара върху малкия надгробен камък и оголваше костите й от пръстта.

Обзе ме паника. Не биваше да се озова в капан тук. Бях стигнал толкова далече, почти усещах свободата, не можех да се проваля сега.

Намерих тетрадка, изпълнена с редове, на които с детски почерк бяха изписани едни и същи букви една след друга. Дали дъщерята на Хънтър се бе учила да пише тук? „Мисля, че вече си достатъчно голям“, каза баща ми и ми подаде твърдо и заострено в единия край парче кора от топола, което бе донесъл от каньона. И той държеше едно и надраска нещо в калта, останала след дъжда предишната нощ. „Научих се на това в каньона. Виж. К. Това е буквата, с която започва името ти. Казаха ми, че винаги трябва да научиш човека първо да изписва собственото си име. Така дори да не се научи да пише друго, поне ще му е останало нещо важно, което да е само негово“. По-късно ми каза, че ще покаже и на другите деца как да пишат. „Защо?“, попитах аз. Бях на пет години, не исках да учи другите. Той знаеше какво си мисля. „Неумението да пишеш те прави интересен, а това, което пишеш“, успокои ме той. „Но ако всички могат да пишат на ръка, аз няма да съм специален“, казах аз. „Това не е най-важното“, опита се да ми обясни той. „Но ти също искаш да си специален.“ Макар и малък, вече знаех. „Ти искаш да си Лоцманът“. „Искам да съм Лоцманът, за да мога да помагам на хората“, отвърна той.

Тогава кимнах. Повярвах му. Мисля, че и той сам си вярваше.

Друг спомен проблесна в паметта ми: разнасям бележка, написана от баща ми, из селото, тичам от едно място до друго, за да я прочетат всички. На листа пише мястото и времето на следващата сбирка и баща ми я изгаря веднага щом се прибера у дома.

„За какво е срещата?“, попитах го аз. „Фермерите отново отказаха да се присъединят към Бунта“, каза той. „Какво ще правиш?“, попита майка ми. Той обичаше фермерите. Те, не бунтовниците, го бяха научили да пише. Но бунтовниците се бяха свързали с него още преди да ни бъде отнет статусът. Те планираха да се бият, а той обичаше битките. „Ще остана лоялен на Бунта — каза той. — Но ще продължа да търгувам с фермерите“.

Инди се наведе напред и улови погледа ми. Усмихна ми се леко и ръката й се задържа на раницата й, сякаш току-що беше пъхнала нещо вътре. Какво беше намерила?

Гледах я, докато най-накрая тя се обърна. Каквото и да бе, не го показа и на Касия. По-късно трябваше да разбера.

Няколко месеца преди последната, съдбоносна стрелба баща ми ме научи да работя с жици и различни механизми. Това беше неговата работа — да поправя жиците на всичко, което се развалеше в селото. Тук нещата често се чупеха, но ние бяхме свикнали с това. Всичките ни уреди и съоръжения бяха отпадъци от Обществото. Също като нас. Механизмите за затопляне на храната почти непрекъснато бяха повредени. Дори имаше слухове, че провизиите, които Обществото ни пращаше, бяха масова продукция и съдържаха стандартни витамини, а не индивидуално премерените порциони, които даваха на хората в другите провинции, независимо че пристигаха в такъв вид. „Ако можеш да вършиш моята работа тук — да поправяш машините за храна и отоплителите в къщите, аз ще мога да ходя до каньона. Никой няма да каже на Обществото, че работиш вместо мен“, каза ми той. Аз кимнах. „Не всички се справят с ръцете — продължи той. — Ти си добър, наследил си го от двама ни с майка ти“. Погледнах към майка ми, която рисуваше, и после към жиците, които все още държах. „Винаги съм знаел какво искам да правя — каза баща ми. — Знаех колко нисък резултат трябва да покажа, за да ме назначат на работа като монтьор — да поправям машини“. „Това е било доста рисковано“, казах аз. „Беше — съгласи се татко. — Но винаги отговарях на очакванията им — кога да изпъкна, кога да се проваля“. Усмихна ми се, после се огледа край себе си, сред природата на Външните провинции, които той обичаше и на които принадлежеше. След това изведнъж стана сериозен. „Сега. Да видим дали ще се справиш“. Прередих жиците, пластмасовите тапи и таймера така, както той ми беше показал, но направих съвсем лека промяна. „Добре“, каза татко доволно. „Притежаваш и интуиция. Обществото казва, че такова нещо не съществува, но това не е вярно. И ти определено я имаш“.

Следващата книга, която вдигнах, беше тежка и отгоре й пишеше „Счетоводство“. Разгърнах страниците внимателно, като започнах отзад напред. Макар да го очаквах, все пак ме заболя, когато видях сделките, правени от него. Познах ги по подписа му на редовете и споменатите дати. Той бе един от последните търгували е фермерите дори когато животът във Външните провинции бе започнал да става все по-опасен. Смяташе, че ако се откаже, това ще бъде признак за слабост.

Както пишеше в брошурата, винаги има Лоцман и винаги има хора, обучавани да заемат мястото му, ако той загине. Баща ми никога не е бил Лоцман, но беше от хората, които бяха готови да поемат тази отговорност, ако се наложи. „Прави каквото ти нарежда Обществото — казвах му аз, когато пораснах и вече виждах какви рискове поема. — Така няма да си имаме проблеми“. Но той не можеше да се спре. Беше умен и находчив, но изцяло човек на действието, лишен от лукавство и не знаеше кога да спре. Разбирах това, макар че бях дете. Не му беше достатъчно да ходи в каньоните да търгува, трябваше да се научи да пише. Не му беше достатъчно да научи и мен, трябваше да предаде това знание на всички деца и на техните родители. Не му беше достатъчно да знае за Бунта, трябваше да го пропагандира и сред своите хора.

Негова беше вината, че всички умряха. Той притискаше прекалено силно и поемаше прекалено много рискове. Хората нямаше да се събират на тези срещи, ако той не ги подтикваше. И след тази последна стрелба кой дойде да прибере оцелелите? Обществото. Не Бунтът. Виждал съм как те изоставят, когато вече нямат нужда от теб. Страхувах се от Бунта.

И нещо повече, страхувах се от това кой щях да бъда аз сред бунтовниците.

Отидох до мястото, където стоеше Инди, когато бе пъхнала нещо в раницата си. На масата пред мен имаше водонепропусклива кутия, пълна с карти.

Погледнах към Инди. Тя се размърда неспокойно, пръстите й отгърнаха друга страница на книгата, която държеше, а сведената й глава ми напомни за камбанката на цветето юка, която се накланяше към земята.

— Не ни остава много време — казах аз, докато вдигах кутията. — Ще потърся карта за всеки от нас, в случай че се разделим.

Касия кимна. Беше намерила нещо друго интересно. Не можех да видя какво, но по лицето й бе изписана радост и тя едва ли не подскачаше от вълнение. Самата идея за Бунта я караше да се чувства жива. Това искаше. Може би дядо й също бе искал тя да открие точно това.

Знам, че дойде в Разлома заради мен, Касия. Но Бунтът е единственото място, в което не знам дали аз бих отишъл заради теб.

Загрузка...