Кръстопът

22.Касия

Бяхме стигнали почти до най-горе и вече можехме да погледнем към равнината.

— Касия, спри — каза Инди, когато започнах да се катеря по една от надвисналите скали.

— Почти стигнахме — казах аз. — Искам да погледна.

През последните няколко часа отново се чувствах силна, с бистро съзнание. Исках да се изкача на най-високото място, за да се опитам да видя Кай. Вятърът беше студен и чист. Приятно ми бе да ме обгръща в приятелската си, макар и хладна прегръдка.

Стигнах до най-издадената скала.

— Недей — провикна се Инди отдолу. — Ще паднеш!

— О… — успях само да кажа. Имаше толкова много неща за гледане. Оранжеви скали и равнина, покрита с кафява трева, и много вода, и сини планини. Смрачаващото се небе, надвисналите плътни облаци, червеното слънце и малките студени бели снежинки, спускащи се към земята.

И двете дребни тъмни фигури, гледащи нагоре.

Към мен ли гледаха?

Той ли беше?

От толкова далечно разстояние имаше само един начин да разбера.

Вдигнах ръка и посочих към небето.

За миг не се случи нищо. Фигурите стояха все така неподвижно и аз стоях на билото на Разлома студена и жива и после…

Едната фигура се затича.

Впуснах се надолу през камъните, подхлъзвах се, пързалях се по пръстта, опитвах се да стигна до равнината. Иска ми се, мислех си аз и се ядосвах, че краката ми са тромави и не се движат достатъчно бързо, иска ми се да можех да тичам, иска ми се да бях написала цяло стихотворение, иска ми се да бях запазила компаса…

И после стигнах до равнината и не исках нищо повече от това, което вече имах.

Кай. Който тича към мен.

Никога не го бях виждала да тича така — бързо, свободно, силно, диво изглеждаше толкова красив, тялото му се движеше с прекрасни, правилни движения. Спря, когато стигна близо до мен и вече можех да видя синевата в очите му, забравяйки за почервенелите си изранени ръце и за зелената рокля, която ми се искаше да нося в този миг.

— Ти си тук — каза той, дишайки тежко и пресипнало.

Капки пот и пръски кал покриваха лицето му и той ме гледаше така, сякаш аз бях единственото нещо, което някога бе имал нужда да гледа с тези свои сини очи.

Отворих уста, за да кажа „да“. Но успях само да си поема дъх, преди той да преодолее и последната крачка, която ни делеше. И да ми даде целувката, от която единствено бях имала нужда.