Кръстопът

51.Кай

Тичах. Спях. Ядях малко. Пиех от манерките. Когато някоя се изпразнеше, я захвърлях. Нямаше смисъл да я пълня със заразена вода. Тичах отново. Спусках се по брега на реката, придържайки се до дърветата, когато можех.

Тичах заради нея. Заради тях. Заради мен.

Слънцето светеше и блестеше по повърхността на реката. Дъждът беше спрял, но откъснатите преди вирчета се бяха напълнили и свързали отново едно с друго.

Баща ми ме беше научил да плувам едно лято, когато валя повече от обикновено и някои от дупките в земята се превърнаха в нещо като езерца за около седмица-две. Показа ми как да задържам дъха си, как да се нося отгоре по водата, как да отварям очи сред синьо-зелената вода. Басейнът в Ория беше различен. Направен от бял цимент, вместо от червена скала. Можеше да се види цялото дъно, освен ако слънцето не светеше прекалено ярко под определен ъгъл. Водата и ръбовете се събираха в идеално прави линии. Деца скачаха от трамплина. Струваше ми се, че целият квартал беше дошъл да плува в онзи ден, но именно Касия, която бе седнала отстрани, привлече вниманието ми.

Имаше нещо в начина, по който седеше — толкова неподвижно. Изглеждаше почти откъсната, независима от всичко, докато останалите викаха и тичаха наоколо. За момент — за първи път, откакто бях дошъл в Обществото — се почувствах добре. С ясно съзнание, спокоен. Когато я видях там, нещо в мен си дойде отново на мястото, усетих, че и в този свят има нещо правилно.

После тя се изправи и от напрежението в гърба й личеше, че е притеснена. Взираше се в някаква точка в басейна, където едно момче плуваше под водата. Отидох бързо до нея и попитах:

— Да не се е удавил?

— Не знам — отвърна тя.

Затова се гмурнах и се опитах да помогна на Ксандър.

Химикалите в басейна опариха очите ми и трябваше да ги затворя за миг. От първоначалната болка и ярката светлина, проникваща отгоре, виждах в червено под клепачите си и си помислих, че очите ми кървят и ослепявам. Докоснах ги с ръце да проверя, но усетих само вода, не кръв. Засрамих се, че се бях паникьосал така, преборих се с болката, отдръпнах ръцете си и отворих очи, за да се огледам.

Видях крака и тела и плуващи над мен хора и тогава размахах ръце, за да се задържа на едно място и да видя дали някой не се дави. В главата ми имаше само една мисъл… тук няма нищо.

Знаех, че басейнът е чист и с гладко дъно, но да го видя отдолу бе много странно. У дома дори в малките дъждовни вирчета, които се задържаха съвсем за кратко, се зараждаше живот. Израстваше мъх. По повърхността се носеха малки буболечки, докато водата се изпари напълно. Но тук по дъното нямаше нищо, освен цимент.

Забравих къде се намирам и се опитах да дишам. Когато се подадох отгоре, кашляйки, бях сигурен, че е забелязала, че съм различен от другите. Очите й се спряха на белега на лицето ми. Но това явно не й пречеше — и тя беше донякъде като мен. Забелязваше различията и после преценяваше кое е важно и кое не. Тогава се разсмя и аз се влюбих в начина, по който смехът стигна до зелените й очи и образува малки бръчици край тях.

Аз бях хлапе. Знаех, че я обичам, но не знаех какво означава това. През годините всичко се промени. Тя се промени.

Аз също.

Скрих тръбичките с пробите и документите на две различни места. Не можех да бъда сигурен, че пробите все още могат да свършат някаква работа, след като бяха извадени от хладилните шкафове в Галерията, но Илай и Касия ми се бяха доверили. За да ги предпазя от евентуално наводнение, поставих стъклените тръбички високо в короната на една стара топола.

Документите нямаше да останат тук за дълго, затова ги зарових не много надълбоко в земята и отбелязах мястото с камък, на който издълбах знак. Бях доволен — линиите приличаха на вълни в морето. На въртящи се струи в река. На протяжни дюни в пясъците. На рибешки люспи.

Затворих очи за миг и си припомних хората, които си бяха отишли.

В реката блещукаше отражението на дъгата, златистата трева се полюшваше по брега там, където Вик тичаше и мислеше за момичето, което беше обичал. Ботушите му оставяха следи по пръстта — по подметките им нямаше резки. Слънцето се спускаше над земята, която майка ми намираше за красива. Синът й рисуваше до нея с ръце, потопени във водата. Съпругът й я целуна по шията. Баща ми излезе от каньона. Докато беше вътре, бе видял хора, които сами отглеждаха и прибираха реколтата си — по свое собствено желание. Те знаеха как да пишат. Той искаше да донесе всичко това на близките и приятелите си, които обичаше.

Езерото беше само на няколкостотин метра оттук. Излязох от сянката на дърветата.