Кръстопът

53.Кай

— Моля, кажи пълното си име.

Кое трябваше да използвам?

— Кай Маркъм.

— Социален статус?

— Отклонение.

— Как научи за Бунта?

— Баща ми беше член на организацията преди много години.

— Как ни откри?

— С карта, която намерих в Разлома.

Надявах се, че отговорите, които давам, ще съвпаднат с нейните. Както винаги, нямахме достатъчно време, но се доверявах на инстинктите си, а вярвах и на нейните.

— Освен теб и двете момичета, които дойдоха по-рано с лодката, имаше ли и някой друг?

— Не — казах аз. Това беше лесен отговор. Знаех, че Касия никога няма да предаде Илай и Хънтър, независимо колко силно иска да вярва в искреността на хората от Бунта.

Мъжът се облегна назад. Гласът му беше напълно безизразен.

— Сега… — каза той. — Кай Маркъм, разкажи ни повече защо дойде да се присъединиш към нас.

След като свърших да говоря, мъжът ми благодари и ме остави сам за малко. Когато се върна, застана на прага на вратата.

— Кай Маркъм.

— Да.

— Поздравления — каза той. — Разпределен си да работиш като пилот на въздушен кораб и ще бъдеш изпратен в провинция Камас, за да се обучиш. Ще бъдеш от голяма полза на Бунта.

— Благодаря ви — казах аз.

— Ще тръгнеш късно тази вечер — продължи той и отвори вратата. — Яж и легни да поспиш в главното помещение при другите.

Посочи ми една от по-големите палатки.

— Използваме този лагер, за да събираме бегълци като теб. Всъщност едно от момичетата, с които дойде, трябва още да е тук.

Благодарих му отново и се запътих към палатката максимално бързо. Когато дръпнах платнището, тя беше първият човек, когото видях.

Инди.

Не се изненадах — мислех си, че нещо такова може да се случи, но въпреки това се разочаровах и сърцето ми за миг спря. Надявах се, че тук ще видя Касия. Сега. Ще я видя отново.

Инди седеше сама. Когато ме видя, се отмести на пейката, така че да има място и за мен. Минах покрай другите, които ядяха и си говореха за назначенията си. Имаше няколко момичета, но повечето бяха момчета. Всички бяха млади и облечени в черни униформи. В противоположната страна на палатката видях маси с храна, но исках първо да говоря с Инди. Седнах до нея и й зададох най-важния въпрос.

— Къде е Касия?

— Изпратиха я обратно в Обществото — каза Инди. — В Централ. Където отива и Ксандър.

Забоде парче месо с вилицата си.

— Касия все още не знае тайната му, нали?

— Скоро ще разбере. Той ще й каже.

— Знам — съгласи се тя.

— Как я върнаха?

— С въздушен кораб. Изпратиха я в трудов лагер, където някой от Бунта може да внедрява хора обратно в Обществото. Оттам ги качват на влака за дълги разстояния. Сигурно вече е на път за Централ.

Инди се наклони напред.

— Тя ще се оправи. Хората от Бунта провериха данните й — Обществото още не беше отменило статута й.

Кимнах и се облегнах назад. Касия сигурно беше разочарована. Знаех, че се надяваше да остане в Бунта.

— Как беше пътуването по сушата? — попита Инди.

— Дълго — отвърнах аз. — Как беше реката?

— Отровена — каза тя.

Засмях се облекчен, защото вече имах потвърждение, че Касия е добре, от някого, на когото — независимо от всичко — вярвах.

— Успяхме — казах аз. — Никой от нас не умря.

— С Касия паднахме в реката — каза Инди, — но изглежда не сме се заразили.

— Благодарение на дъжда — отбелязах аз.

— И на моята отлична работа като водач. Като лоцман — добави Инди.

— Те ще те забележат, Инди — уверих я аз. — Ще станеш важна за тях, внимавай.

Тя кимна.

— Все още си мисля, че ще избягаш — казах аз.

— Може и да те изненадам.

— Правила си го преди. Каква е следващата ти задача?

— Не са ми казали още, но тръгваме тази вечер. А ти знаеш ли своята? Къде отиваш?

— Камас.

Ако така или иначе трябваше да отида на място, далече от Касия, щях да избера Камас. Домът на Вик. Може би щях да успея да разбера какво е станало с Лейни.

— Очевидно данните ми показват, че и аз ще стана добър водач.

Очите на Инди се разшириха от изненада.

— На въздушен кораб, пилот — уточних аз. — Нищо по-особено.

Тя ме изгледа продължително.

— Ами добре… — каза най-накрая и ми се стори, че долових подигравателна нотка в гласа й. — Всеки може да лети на въздушен кораб. Насочваш го в правилната посока и натискаш копчето. Не е като да плаваш по река. Дори и някой съвсем малък като Илай може да го… — млъкна и игривостта й изчезна. Пусна вилицата си на масата.

— И на мен ми липсва — казах тихо аз. Поставих ръката си върху нейната и я задържах за момент.

— Не им казах за него — прошепна тя. — Нито за Хънтър.

— Нито пък аз.

Надигнах се. Бях гладен, но трябваше да направя още нещо.

— Знаеш ли кога ще тръгнете тази нощ? — попитах.

Инди поклати глава.

— Ще се опитам да дойда навреме, за да се сбогуваме — казах аз.

— Касия не искаше да тръгва, без да се види с теб — каза тя. — Знаеш го, нали?

Кимнах.

— Помоли ме да ти кажа, че е сигурна, че скоро ще се видите отново. И че те обича.

— Благодаря ти — казах аз.

Продължавах да чакам кога Обществото ще прелети ниско над езерото и ще хвърли своя мрак, но още не се бяха появили. Макар да знаех, че Касия не бе искала точно това, все пак се радвах, че е далече от опасностите на Бунта.

За да станеш част от този свят, трябва да демонстрираш желание за работа, отдаденост на каузата. Другите излязоха да товарят кораби и да опаковат палатки. Вече не бе необходимо да свеждам очи надолу. Кимах на хората, с които се разминавах.

Само едно-единствено нещо не можех да показвам — отчаяние. Така че макар нощта вече да се спускаше, а аз все още да не бях намерил това, което търсех, не позволявах никакво безпокойство да се появи на лицето ми.

И тогава най-накрая видях човек, който ми се стори подходящ.

Касия не обичаше да оценява и да сортира хора. Аз се справях много добре с това и се притеснявах, че започва да ми харесва даже прекалено. Бях наследил този талант от баща си. Само една или две погрешни стъпки и дарбата щеше да стане по-скоро пречка, а не предимство.

И все пак трябваше да рискувам. Исках Касия да получи тези документи, за да може да търгува с тях в Обществото. Може би щеше да има нужда от такава ценна стока.

— Здравей — казах аз.

Мъжът още не си събираше багажа — значи явно трябваше да остане до края, но не беше и с чак толкова висок ранг, че да присъства на късната среща на хората, които вземаха решения за стратегията на Бунта. Човек, който успяваше да бъде полезен и компетентен, но не и да се набива на очи. Идеалната позиция за някой, който е — или е бил — архивист.

— Здравей — отвърна той; изражението му беше спокойно и любезно, гласът — приятен.

— Бих искал да чуя нещо повече за славната история на Бунта — казах аз.

Той успя да прикрие изненадата си, но не достатъчно бързо. И беше умен. Знаеше, че съм забелязал.

— Вече не съм архивист — каза той. — Сега съм част от Бунта. Не търгувам.

— Може би поне още веднъж ще го направиш — казах аз.

Мъжът не бе достатъчно силен, за да устои.

— Какво имаш? — попита, оглеждайки се почти незабележимо наоколо.

— Документи от вътрешността на Разлома — казах аз. Стори ми се, че видях как очите му блеснаха за миг. — Намират се наблизо. Ще ти кажа как да ги намериш и после трябва да ги занесеш на момиче на име Касия Ренес, която току-що бе изпратена в Централ.

— А моето възнаграждение?

— Ти избери — казах аз. Никой истински търговец или архивист не можеше да устои на такова заплащане. — Което си избереш, е твое. Но знам какво има там и ще разбера, ако вземеш повече от един документ. Тогава ще се обърна към ръководството на Бунта.

— Архивистите са честни при размяната — каза той. Това е част от нашия закон.

— Знам — отвърнах аз. — Но ти ми каза, че вече не си архивист.

Мъжът се усмихна.

— Можеш да си мислиш, че си напуснал тази работа, но тя никога не те напуска.

Заради срещата си с архивиста закъснях и не успях да се сбогувам с Инди. Въздушният кораб, на който беше тя, тъкмо се отлепваше от земята заедно с последните отблясъци на слънчевата светлина и когато се издигна във въздуха, видях, че дъното му е обгорено и повредено. Сякаш се бе опитал да се приземи някъде, където не е бил желан, и го бяха подпалили отдолу. Оръжията на примамките не можеха да причинят такива щети. Мисля, че това бе един от корабите, които фермерите се бяха опитали да свалят.

— Какво е станало с този кораб? — попитах човека, който стоеше до мен.

— Не знам — отговори той. — Отлетя оттук преди няколко нощи и се върна така.

Мъжът сви рамене.

— Ти си нов, нали? Ще научиш, че трябва да си запознат само с твоето назначение. Така е по-безопасно за всички ни, ако ни хванат.

Вярно беше. И дори да бях прав за начина, по който корабът бе пострадал, пак можеше да има и някакъв друг фактор, за който не съм помислил. Може би бунтовниците бяха дошли да помогнат на фермерите, но те бяха решили, че корабите са на Обществото.

А може би не.

Единственият начин да разбера истината беше да поживея достатъчно сред тези хора.

Архивистът ме намери няколко часа по-късно, тъкмо когато се канех да си тръгвам. Отдръпнах се настрани от групата си, за да мога да поговоря с него.

— Потвърдено е — каза той. — Тя вече е в Централ. Ще задействам размяната незабавно.

— Добре — отвърнах аз. Касия беше в безопасност. Казаха, че ще я върнат, и го направиха. Точка за Бунта. — Имахте ли някакви проблеми?

— Никакви — каза мъжът. После ми подаде камъка, с който бях отбелязал мястото, където зарових документите, и върху който бях надраскал своите линийки. — Стори ми се жалко да оставиш такова нещо, макар да знам, че не можеш да го вземеш със себе си.

Бунтовниците имаха същите правила като Обществото — никакви излишни вещи.

— Красиво е.

— Благодаря — казах аз.

— Не са много хората, които могат да пишат букви като теб.

— Букви ли? — попитах аз.

После видях какво имаше предвид. Мислех, че правя просто случайни чертички. Или вълни. Или линии. Но всъщност бях издълбал различни букви, разлети К-та, овални Ата… Чертичките се преливаха една в друга като бурни вълни или непораснали луни, отново и отново. Оставих камъка на земята, за да отбележа още едно място, където сме били и двамата.

— Показвал ли си на някого как се пише? — попита ме мъжът.

— Само веднъж — отвърнах аз.