Кръстопът

44.Касия

Събудих се първа. Светъл лъч проникваше през входа на пещерата и погледнах изненадано към другите, чудейки се как още не бяха забелязали ярката светлина и това, че дъждът е спрял.

Погледнах към Кай, Илай и Хънтър и се замислих как е възможно човек да носи в себе си толкова много невидими рани. Рани, белязали сърцето ти, мозъка ти, костите ти… Как можем да понасяме всичко това, питах се аз. Какво ни кара да продължаваме?

Когато излязох извън пещерата, небето ме заслепи. Заслоних очи с ръка, както правеше Кай, и когато я свалих след миг, си помислих, че пръстите ми бяха оставили отпечатъци — следи от черни вълнисти линии, белязали небето. После „следите“ мръднаха и промениха посоката си и видях, че това не бяха отпечатъците на пръстите ми, а виещи се ята птици, миниатюрни, летящи високо и надалече. И се присмях на себе си, защото бях помислила, че мога да докосна небето.

Когато се обърнах, за да събудя останалите, дъхът ми спря.

Докато бяхме спали, той беше рисувал. С нежни леки черти, с припрени движения, които си личаха по падналите на места капки боя.

Бе покрил задната част на пещерата със звездни реки. Бе нарисувал свят от скали, дървета и хълмове. Имаше и река, един мъртвец до брега й и един жив човек, оставящ следи по пръстта, един гроб, отбелязан с камък във формата на риба, чиито люспи не можеха да отразяват светлината.

В центъра бе поставил родителите си.

Кай беше рисувал в мрака, без да вижда ясно какво прави. Сцените се преливаха една в друга, понякога цветовете бяха странни. Зелено небе, сини камъни. Там бях и аз облечена в дълга красива рокля.

Но тя беше червена.