Кръстопът

15.Кай

Не спряхме, докато не се отдалечихме достатъчни от онези в града, независимо кои бяха те. Никой от нас не говореше много; вървяхме бързо и следвахме главния каньон. След няколко часа извадих картата, за да проверим местоположението си.

— Сякаш през цялото време се катерим — каза Илай, едва поемайки си дъх.

— Така е, катерим се — потвърдих аз.

— Тогава защо не се изкачваме по-нависоко? — попита хлапето.

— Стените на каньона също се издигат — казах аз. — Погледни — показах му маркировката на фермерите.

Илай поклати объркано глава.

— Мисли за Разлома и за всичките му каньони като за голяма лодка — каза Вик. — Частта, в която влязохме, се е намирала ниско във водата. А тази, в която излязохме, е високо. Виждаш ли? Когато се изкатерим, ще бъдем над голямата равнина.

— Ти знаеш ли нещо за лодките? — попита Илай.

— Не много — отвърна Вик.

— Можем да си починем за минута — казах на хлапето и се протегнах за манерката си.

Вик и Илай направиха същото.

— Помниш ли онова стихотворение, което казваше над мъртвите? — започна Вик. — Онова, за което те питах преди?

— Да.

Погледнах към селището в планината, отбелязано на картата. Там трябваше да стигнем.

— Откъде го знаеш?

— Попаднах случайно на него — казах аз. — Когато бях в Ория.

— Не във Външните провинции, така ли? — попита Вик.

Той знаеше, че премълчавам нещо. Вдигнах глава. Вик и Илай бяха от отсрещната страна на картата, вперили поглед в нещо. Последният път, когато Вик ме предизвика, беше когато разказвах как Обществото бе избило всички Аномалии. Видях същия предизвикателен поглед в очите му и сега. Смяташе, че е време да поговорим за това. Беше прав.

— И там също — казах аз. — През целия си живот слушам за Лоцмана.

Наистина беше така. В Граничните провинции, във Външните провинции, в Ория и сега тук, в Разлома.

— Е, кой мислиш, че е той? — попита Вик.

— Някои смятат, че Лоцманът е водачът на въстание срещу Обществото — казах аз и очите на Илай светнаха от вълнение.

— Бунтът — съгласи се Вик. — И аз съм чувал за това.

— Има бунт? — попита въодушевено Илай. — Лоцманът е негов водач?

— Може би — отговорих аз. — Но това няма нищо общо с нас.

— Разбира се, че има — каза гневно хлапакът. — Защо не сте казали на останалите примамки? Може би щяхме да направим нещо заедно!

— Какво? — попитах ядосано. — И двамата с Вик сме чували за Лоцмана. Но не знаем къде е той или тя. И дори да знаехме, не вярвам, че Лоцманът може да направи нещо друго, освен да умре и да повлече много други хора със себе си.

Вик поклати глава, но не каза нищо.

— Това можеше да им даде някаква надежда! — каза Илай.

— Каква полза щеше да има, щом нямаше да последва нищо след това? — попитах аз.

Той стисна инатливо зъби.

— Нима беше различно, когато се опитахте да поправите пушките?

Прав беше. Въздъхнах.

— Знам. Но нямаше да стане по-добре, ако им бях казал за Лоцмана. Това е просто история, която баща ми някога разказваше.

Внезапно си спомних как майка ми рисуваше илюстрации, докато той говореше. Когато свършеше с историята за Сизиф и рисунките изсъхваха, винаги имах чувството, сякаш той най-накрая бе намерил покой.

— Аз чух за Лоцмана от един човек в моята провинция — каза Вик. Замълча за малко. — Какво е станало с тях? С твоите родители?

— Загинаха по време на едно нападение — казах аз. Отначало си помислих, че ще спра дотук, както обикновено. Но после продължих да говоря. Трябваше да им кажа какво се случи, за да разберат защо не вярвам на историята за Бунта и Лоцмана. — Баща ми някога събираше жителите на селото ни и им говореше.

Спомних си колко развълнувани бяха всички, седнали по пейките и разговарящи помежду си. Лицата им светваха, когато татко влизаше в стаята.

— Баща ми бе открил начин да прекъсне връзката на комуникационния портал в селото, без Обществото да разбере. Така поне си мислеше той. Не знам дали порталът все още е работел, или някой бе казал на Обществото за събранията. Но всички бяха заедно на едно място, когато стрелбата започна. Умряха до един.

— Значи баща ти е бил Лоцманът? — попита с възхищение Илай.

— Ако е бил, значи вече е мъртъв — казах аз. — И повлече цялото село със себе си.

— Той не ги е убил — каза Вик. — Не можеш да го виниш.

Можех и го правех постоянно. Но разбирах какво имаше предвид.

— Кой ги уби, Обществото или Врагът? — попита Вик след малко.

— Корабите приличаха на корабите на Врага — казах аз. — Но Обществото дойде едва след като всичко бе свършило. Случи се за пръв път — преди това поне се преструваха, че се борят за нас.

— Къде беше ти, когато стана това? — попита Вик.

— Горе на билото — казах аз. — Исках да наблюдавам как дъждът вали над селото.

— Както примамките, които се опитаха да стигнат до снега… — каза Вик. — Но ти не си загинал.

— Не — казах аз. — Корабите не ме видяха.

— Късметлия си — отбеляза Вик.

— Обществото не вярва в късмета — обади се Илай.

— Аз пък реших, че това е единственото нещо, в което си струва да вярвам — отвърна му Вик. — Добър късмет и лош късмет. И нашият винаги е лош.

— Това не е вярно — каза хлапакът. — Избягахме от Обществото и оцеляхме в каньона. Намерихме пещерата с картите и се отдалечихме от града, преди някой да ни открие.

Не се намесих в разговора им. Не вярвах в Обществото или в Бунта, нито в Лоцмана или в добрия и лошия късмет. Вярвах само в Касия. Ако трябваше да кажа, че вярвам в нещо повече, щях да кажа, че вярвам на това, което мога да видя с очите си и да пипна с ръцете си; дали нещо съществува или не. И точно сега мен ме имаше, аз бях и възнамерявах това да си остане така.

— Да вървим — казах на другите и навих картата на руло.

Щом се свечери, решихме да се приютим в една от пещерите, отбелязани на картата. Когато се промъкнахме през входа, фенерчетата ни осветиха множество рисунки и релефи по стените. Илай застина на място. Знаех как се чувства. Спомних си първия път, когато видях подобни релефи, изваяни в камъка — в онази тясна цепнатина в скалите близо до нашето село. Родителите ми ме бяха завели там, когато бях съвсем малък. Опитвахме се да отгатнем какво означават издълбаните в стените символи. Татко се упражняваше да копира фигурите в пръста. Тогава все още не умееше да пише. Той винаги искаше да научи повече и се опитваше да открие смисъл във всичко. Във всеки символ, всяка дума и всяка случка. Когато не можеше да открие смисъла, го измисляше сам.

Но тази пещера бе изумителна. Рисунките преливаха от цветове, а релефите бяха пълни с детайли и съвършени извивки. За разлика от пръста, когато дълбаеш в камъка, те стават по-светли, а не по-тъмни.

— Кой е направил това? — попита Илай, нарушавайки тишината.

— Много хора — казах аз. — Рисунките изглеждат по-скорошни. Прилича ми на работа на фермерите. Релефите са по-стари.

— Колко по-стари? — попита Илай.

— На хиляди години — казах аз.

Най-старите издълбани в стените фигури показваха хората с широки рамене и изпънати пръсти. Изглеждаха силни. Един протягаше ръка към небето. Гледах фигурата дълго време, тази протегната ръка, и си спомних последния път, когато видях Касия.

Обществото ме намери рано сутринта. Слънцето още не бе изгряло, а звездите вече се бяха скрили. Беше това празно, неопределимо време, когато е най-лесно да отнемаш разни неща от другите.

Събудих се точно когато мъжете се бяха надвесили над мен с отворени уста, канещи се да кажат това, което винаги казваха: Няма от какво да се страхуваш. Ела с нас. Но аз ги блъснах, преди да успеят да проговорят. Накарах кръвта им да спре за миг, преди да ме отвлекат надалече, за да ме накарат да пролея своята. Всяка частица от тялото ми крещеше, че трябва да се боря, и така и направих. Поне веднъж.

Борех се, защото бях намерил своя смисъл в Касия. Защото знаех, че мога да намеря покой в нейния допир, който едновременно ме изгаряше целия и ме пречистваше. Борбата не продължи дълго. Те бяха шестима, а аз бях сам. Патрик и Айда не се бяха събудили.

— Ела с нас спокойно — казаха Служителите и Офицерите. — Така ще бъде по-лесно за всички. Трябва ли да ти запушваме устата?

Поклатих глава.

— Статусът винаги си казва думата — обърна се единият към останалите. — Този се очакваше да бъде лесна задача; от години не е създавал проблеми. Но Отклонението си остава Отклонение.

Бяхме почти до вратата, когато Айда ни видя. И после излязохме и тръгнахме по тъмната улица, тя пищеше след нас, а Патрик говореше с тих глас, но авторитетно и решително. Не. Не исках да мисля за Патрик и Айда и за това, което се случи след това. Обичах ги повече от всеки друг на света, освен Касия, и ако някога я намерех, двамата заедно щяхме да се опитаме да ги открием. Но не можех да мисля дълго за тях — родителите, които ме взеха и не получиха нищо в замяна, освен още загуба. Бе много смело от тяхна страна да позволят на сърцата си да обичат отново. Накараха ме да повярвам, че и аз мога да го направя.

Имах кръв в устата си и под кожата си, съсирваше се и чакаше да се покаже под формата на синини от ударите. Наведена глава, ръцете ми бяха закопчани на гърба.

И после го чух.

Името си.

Тя викаше името ми високо пред всички. Не я беше грижа кой щеше да разбере, че ме обича. Аз също извиках името и. Видях развяващата се коса, босите й крака, очите й, търсещи единствено мен, и после тя посочи с ръка към небето.

Знам какво ми казваше, Касия — че винаги ще ме помниш.

Но се страхувам, че може да забравиш.

Разчистихме падналите клони и по-малките камъни, за да си освободим място за почивка. Някои от камъните бяха кремъци, като че ли събрани и скрити тук от фермерите, за да могат да си палят огън. Намерих и парче пясъчник, почти съвършено кръгло, и внезапно се замислих за компаса си.

— Мислиш ли, че някои от фермерите са отсядали тук, докато са пътували из Разлома? — попита Илай.

— Не знам — отвърнах аз. — Вероятно. Изглежда като място, което са използвали често.

Овъглени кръгове от стари огнища личаха на места по пода, тук-там в пръстта имаше размазани следи от обувки, край стените се въргаляха кости от животни — сготвени и изядени.

Илай заспа бързо, както обикновено. Той се сви на кълбо под краката на издялан в стената човек, който беше протегнал и двете си ръце нагоре.

— Е, какво си взел? — попитах аз.

С Вик изсипахме съдържанието на раниците си на пода. В бързината да напуснем селището, тримата бяхме награбили книги и документи, без да проверим какво точно вземаме.

Вик започна да се смее.

— Какво има?

— Надявах се, че си направил по-добър избор от моя — каза той и посочи какво е взел. В бързината беше грабнал само купчина тънки пожълтели брошури. — Тези приличат на нещо, което видях веднъж в Тана. Оказа се, че всички са еднакви.

— Какво са? — попитах аз.

— Някакви истории, свързани с миналото.

— Може пък да са ценни — казах аз. — А ако не са, ще ти дам някои от моите.

Имах няколко книги с поезия и две, пълни с приказки и истории, които не бяха сред Стоте подбрани. Погледнах към купчинката на Илай.

— Когато се събуди, трябва да го попитаме какво е взел.

Вик прелисти няколко страници.

— Чакай. Това е интересно.

Подаде ми една от брошурите, отворена на първата страница.

Хартията бе мека, евтина, явно произведена някъде в покрайнините на Обществото със стари машини, може би взети от някой център за реставрация. Отворих брошурата и зачетох на светлината на фенерчето.

— Знаеше ли всичко това? — попита ме Вик.

— Някои неща — отвърнах аз. — Знаех онази част за Лоцмана и за Бунта. И разбира се, знам за Стоте комитета.

— А за унищожаването на Отклоненията и Аномалиите?

— Да — казах и преглътнах тежко.

— Когато те чух да рецитираш стихотворението над първото момче във водата, си помислих, че по този начин ми казваш, че си част от Бунта.

— Не съм.

— Макар че баща ти е бил водач на онези хора?

— Да.

Не казах нищо повече. Не бях съгласен с това, което баща ми правеше, но нямаше и да го предам. Не исках да преминавам на погрешната страна през тази невидима, но ясна граница.

— Никой от останалите примамки не разпозна думите — продължи Вик. — Човек би си помислил, че повече Отклонения ще знаят за Бунта и ще са разказали на децата си.

— Може би те са били от онези, които са успели да се махнат, преди Обществото да започне да ги изпраща по изоставените селища — казах аз.

— А фермерите не са били част от Бунта — допълни Вик. — В началото си мислех, че затова ни водиш при тях — за да се присъединим към въстанието.

— Не ви водя никъде — казах аз. — Фермерите са знаели за Бунта, но не мисля, че са участвали в него.

— Ти май не знаеш много неща, нали? — ухили се Вик.

Засмях се.

— Не, всъщност не знам.

— Мислех си, че имаш някаква по-важна цел — каза замислено Вик. — Да събираш хора и да ги водиш при бунтовниците. Но ти дойде в Разлома, за да се спасиш и за да се върнеш при момичето, което обичаш. Нищо повече.

— Нищо повече — съгласих се аз. Това беше истината. Сигурно сега щеше да си развали мнението за мен.

— Струва ми се достатъчни добра причина — каза Вик. — Лека нощ.

Когато прокарах къса ахат, който носех със себе си, по камъка, той остави ясни бели следи по него. Този компас нямаше да проработи, разбира се. Не можеше да се отваря, стрелката му никога нямаше да се завърти, но аз все пак го нарисувах и издълбах там, където камъкът позволяваше. Трябваше да си намеря друг къс ахат. Този го изтъпих с дълбаенето, но това бе по-добрият вариант, отколкото ако го бях изтъпил, убивайки някого.

Докато другите спяха, завърших компаса. Обърнах го в ръката си така, че стрелката да сочи в посоката, която смятах, че бе север, и легнах на земята да си почина. Дали Касия все още пазеше истинския компас, онзи, който леля и чичо бяха скрили от Обществото, за да ми го дадат като последен спомен от родителите ми?

Тя отново стои на върха на хълма. В ръката си държи малко късче злато: компаса. На хоризонта има друг златен диск: слънцето. Тя отваря компаса и поглежда стрелката. Сълзи по лицето й, вятър в косите й. Носи зелена рокля. Краищата на роклята допират тревата, когато тя коленичи, за да постави компаса на земята. Когато се изправя, ръцете и са празни. Ксандър чака зад нея. Подава й ръка.

„Няма го вече, казва й той. Но аз съм тук“. Гласът му звучи тъжно. И същевременно изпълнен с надежда.

Не, опитвам се да кажа аз, но Ксандър е прав. Аз не съм там. Аз съм само сянка, която ги гледа от небето. Те са истински, мен вече ме няма.

— Кай — викаше Илай и ме разтърсваше. — Кай, събуди се! Какво има?

Вик светна в очите ми с фенерчето си.

— Сънуваше кошмар. За какво беше?

Поклатих глава.

— Нищо особено — казах аз и погледнах към камъка в ръката си.

Стрелката на този компас сочеше само в една посока. Не се въртеше, не се променяше. Както беше с мен и Касия. Затворени в една идея, ние бяхме едно цяло на небето. Една истина, за която да се хвана, когато всичко друго край мен се разпадаше и се превръщаше в прах.