Кръстопът

24.Касия

Да наблюдавам как Кай се буди беше по-хубаво от изгрева. В един момент спеше дълбоко и неподвижно, а в следващия го гледах как се завръща от мрака и идва при мен. Лицето му се промени, устните му се движеха, очите му бяха отворени. И после се появи и усмивката му, слънцето. В същия миг, в който се наведе над мен, се пресегнах, прегърнах го и го притеглих към себе си. Устните ни се срещнаха.

Говорихме си за стихотворението на Тенисън, че и двамата го помним, и как той ме беше видял да го чета в гората, когато още бяхме в Ория. Беше чувал, че стихотворението се е използвало някога като парола; по времето, когато бил малък, а наскоро и Вик му го бе казал.

Вик. Кай ми разказа с тих глас за своя приятел, който му помагал да погребва загиналите момчета, и за момичето на име Лейни, което беше обичал. После с по-твърд и студен глас стигна до историята за тяхното бягство, как бяха изоставили другите примамки. Разказа ми какво бяха направили, без да скрива нищо, безмилостен към себе си. Но аз виждах не кого бе изоставил, а кого бе довел със себе си. Илай. Кай беше направил всичко по силите си.

Разказах му за версията на Инди за Лоцмана и още за момчето, което бе умряло в другия каньон.

— Той търсеше нещо — казах аз и се запитах дали момчето е знаело какво има зад изкуствената стена, построена от Обществото, в каньона. — И умря.

Най-накрая му разказах за мъртвите Аномалии, белязани със синя боя, на билото на Разлома и за съмненията си, че са били част от Бунта.

После се умълчахме. Защото не знаехме какво следва оттук нататък.

— Значи Обществото е в тези каньони — каза Кай.

Илай ни погледна с широко отворени очи.

— И в палтата ни също.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз и Кай и Илай ми разказаха за жиците, които ни топлеха и събираха данните ни.

— Аз изскубнах моите — каза Кай. Това обясняваше разкъсаното му на ивици палто.

Погледнах към Илай, на чието лице се появи отбранително изражение; беше скръстил ръце на гърдите си.

— Моите пък са си на място — обясни той.

— Няма нищо лошо в това — каза Кай. Всеки трябва сам да реши за себе си.

Хвърли ми поглед, който питаше какво смятам да направя аз.

Усмихнах му се, докато свалях палтото си и му го подавах. Той го взе в ръце и ме погледна — стоях пред него, но за Кай това все още беше странно и сякаш не можеше да повярва на очите си. Не извърнах поглед встрани. По устните му премина усмивка, а после той внимателно просна палтото ми на земята и разряза тъканта с внимателни, сигурни движения.

Когато приключи, ми подаде кълбо от преплетени сини жици и малък сребърен диск.

— Какво направи със своите? — попитах аз.

— Зарових ги.

Кимнах и започнах да копая в земята, за да оставя там и моите. Когато свърших, се изправих. Кай ми държа палтото, за да го облека отново.

— Трябва все още да излъчва топлина — каза той. — Не съм махал червените жици.

— Ами ти? — попита Илай Инди.

Тя поклати глава.

— Ще си остана така — каза и хлапакът се усмихна леко.

Кай кимна. Не изглеждаше изненадан.

— Какво ще правим сега? — попита Инди. — Не мисля, че трябва да се опитваме да пресечем равнината след това, което се е случило с вашия приятел.

Илай трепна при нейната груба откровеност, а гласът на Кай прозвуча една идея по-сурово, когато й отговори.

— Права си. Които да бяха те, винаги могат да се върнат, а и водата там вече е отровна.

— Ние обаче извадихме няколко от топките, пускащи отрова — обади се Илай.

— Защо? — попита Инди.

— За да се опитаме да спасим реката — отвърна Кай. — Беше глупаво.

— Не беше — каза Илай.

— Не можахме да махнем достатъчно от тях, за да има някаква разлика.

— Имаше разлика… — упорстваше Илай.

Кай бръкна в раницата си и извади една карта отвътре, красива със своите цветове и линии.

— Сега сме тук — каза той и посочи към място в края на Разлома.

Не се сдържах и се усмихнах. Бяхме тук, заедно. В този широк, див свят бяхме успели да се срещнем. Прокарах пръст по пътя, който ме бе довел до него, докато ръцете ни се срещнаха над картата.

— Опитвах се да открия начин да стигна до теб — каза Кай. — Исках да пресека равнината и да се върна в Обществото. Взехме разни неща от града на фермерите, за да търгуваме с тях.

— Онова старо изоставено място — кимна Инди. — И ние минахме през него.

— Не е изоставено — намеси се Илай. — Кай видя светлина в него, когато се бяхме скрили в една пещера. Някой не си е тръгнал оттам.

Потреперих и си спомних онова чувство, че ме преследват.

— Ти какво взе оттам? — попитах Кай.

— Тази карта — каза той. — И тези — бръкна в раницата си и ми подаде нещо — книги.

— О… — поех ги, вдишах аромата им, прокарах пръсти по ръба им. — Има ли още?

— Имаше много неща — истории, приказки, всичко, което можеш да си представиш. Запазили са ги в една пещера в каньона.

— Тогава да се върнем — каза решително Инди. — И без това в равнината вече не е безопасно. А и с Касия трябва да вземем нещо, с което да търгуваме.

— Можем да се запасим с още храна — вметна Илай. Но после се намръщи… — Обаче онази светлина…

— Ще внимаваме каза Инди. — Сигурна съм, че е по-добър вариант, отколкото да се опитваме да стигнем до планините точно сега.

— Какво мислиш? — попита ме Кан.

Спомних си деня в Ория, когато отидох до Реставрационния обект, за да видя татко и да изгоря опасния лист със стихотворенията от дядо. Работниците разкъсваха книгите и страниците падаха по земята. Представих си как документите политат във въздуха, изминават километри, докато се спуснат някъде на сигурно и тайно място. После ми хрумна нещо друго: може би там, сред нещата, които фермерите бяха скрили, имаше информация и за Бунта.

— Искам да видя всички думи — казах на Кай и той кимна.

През нощта Кай и Илай ни показаха място, където можехме да лагеруваме, което с Инди не бяхме забелязали по пътя на идване от Разлома. Беше пещера, която се оказа просторна и голяма, когато влязохме вътре, а щом Кай освети стените с фенера, ахнах от изненада. Бяха изрисувани.

Никога досега не бях виждала такива рисунки — бяха истински, не на портал, нито принтирани, нито на лист хартия. Толкова много цветове. Толкова много фигури — рисунките покриваха стените, но по тавана бяха изтрити. Обърнах се към Кай.

— Как? — попитах го аз.

— Сигурно фермерите са ги нарисували — каза той. — Те са знаели как да си правят бои от растения и минерали.

— Има ли още?

— Много от къщите в селището бяха изрисувани — отвърна Кай.

— Ами тези? — попита Инди. Посочи към друга част от изкуството на фермерите по стената на пещерата — издълбани примитивни фигури в движение, които също бяха оцветени.

— Тези са по-стари — каза Кай. — Но темата е същата.

Беше прав. Работата на фермерите беше по-фина, не така груба — цяла стена с момичета, облечени в красиви рокли, мъже с цветни дрехи и боси крака. Но движенията на тези хора сякаш повтаряха по-ранните образи.

— О — прошепнах аз. — Смяташ ли, че това, което са нарисували, е… Тържество на Подбора?

В мига, в който го казах, се почувствах глупаво. Тук не са имали такива неща.

Но Инди не ми се присмя. Прокара пръсти по стените и рисунките и в изражението, изписано на лицето й, се четяха едновременно копнеж, гняв и надежда.

— Какво са искали да покажат? — попитах Кай. — И двете групи хора се движат…

Едното момиче бе вдигнало ръцете си над главата и аз направих същия жест, опитвайки се да се сетя какво прави то.

Кай ме наблюдаваше с онзи поглед в очите, който бе и тъжен, и пълен с любов, онзи, с който ме гледаше, когато знаеше нещо, което аз не знаех. Нещо, което смяташе, за откраднато от мен.

— Танцуват — каза най-накрая той.

— Какво? — попитах аз.

— Ще ти покажа — продължи Кай и от гласа му, тъй нежен и дълбок, по тялото ми преминаха тръпки.