Кръстопът

4.Касия

Ксандър, тук, пред мен. Руса коса, сини очи, толкова топла усмивка, че не можах да се сдържа да не го докосна още преди да получа разрешение от Служителя.

— Касия — каза Ксандър и също не изчака позволението. Придърпа ме в прегръдките си и се притиснахме силно един в друг. Допрях лице до гърдите му, до дрехите му, които миришеха на него на дома…

— Липсваше ми — каза той и гласът му избоботи над главата ми.

Звучеше по-плътен, по-дълбок отпреди. Самият Ксандър изглеждаше някак по-силен. Изпълни ме толкова прекрасно и хубаво чувство от това, че съм с него, че хванах лицето му с двете си ръце и го целунах по бузата, опасно близко до устните. Когато отстъпих назад, очите и на двама ни бяха пълни със сълзи. Беше толкова странно — Ксандър да плаче, че затаих дъх.

— Липсваше ми — казах му аз и се запитах каква ли част от болката, която изпитвах, бе причинена и от загубата на Ксандър.

Служителят зад него се усмихна. Нашата среща бе съвършена. Той отстъпи малко назад, дискретно, за да ни даде пространство, и започна да пише нещо в своя портативен апарат за данни. Вероятно изречение като: Двата субекта демонстрираха подходяща реакция от срещата си.

— Как? — попитах Ксандър. — Как са ти разрешили да дойдеш тук?

Радвах се, че го виждам, но това беше прекалено хубаво. Може би беше поредният тест от страна на моята Служителка?

— Изминаха пет месеца от Подбора ни — каза той. — Всички партньори от нашата група имат право през този месец на първата си среща лице в лице. Министерството все още не е отменило това правило.

Усмихна ми се, но в очите му имаше тъга.

— Изразих мнение, че ние вече не живеем един до друг, така че имаме право на тази среща също като всички останали Партньори. Според правилника срещата се провежда там, където живее момичето.

Не каза „в дома на момичето“. Той разбираше. И бе прав. Аз живеех тук, но този трудов лагер не беше дом. Можех да нарека провинция Ория „дом“, защото Ксандър живееше там, защото най-добрата ми приятелка Ем беше там, защото аз самата бях родена там. Въпреки че не живеех в провинция Кея, можех да я нарека така, защото сега родителите ми и Брам бяха преселени там.

А имаше и някакво друго място, в което сега живееше Кай и за което също мислех като за дом, въпреки че не знаех дори как се казва, нито къде точно се намира.

Ксандър ме хвана за ръката.

— Позволено ни е да излезем на разходка — каза той. — Ако искаш.

— Разбира се — засмях се аз.

Не можех да се удържа; преди минута се чувствах толкова сама, а сега Ксандър бе тук. Сякаш бях минала през осветените прозорци на някоя къща в стария ми квартал, преструвайки се, че не ме е грижа за нищо, което бях загубила и оставила зад себе си, и после внезапно се бях озовала в топла, окъпана в златисто сияние стая, без дори да повдигна ръка, за да отворя вратата.

Служителят махна в посока към изхода и осъзнах, че не бе същият мъж, който ни придружаваше, когато с Ксандър излязохме на първата си официална среща като партньори и вечеряхме навън. Това беше специална вечер за нас двамата, уредена вместо първа среща по комуникационния портал, защото живеехме в един и същи квартал и се познавахме, за разлика от другите двойки. Служителят, който ни придружаваше тогава, бе много млад. Този също, но изглеждаше някак по-мил. Забеляза, че го гледам, и наведе глава, формален, любезен жест и същевременно приятелски по някакъв начин.

— Вече няма специален Служител за всяка двойка — обясни той, очевидно доловил недоумението ми. — Така е по-ефективно.

— Прекалено късно е за вечеря — каза Ксандър. — Но можем да се разходим в града. Къде искаш да отидем?

— Всъщност дори не знам какво има тук — казах аз.

Имах смътен спомен от града, когато минахме през него с влака и после вървяхме пеша по улицата до транспортера, който ни доведе до трудовия лагер. Почти голите клони на дърветата пронизваха небето с малкото си останали червени и златисти листа. Но дали това бе този град или някой друг, намиращ се в близост до предишния или до по-предишния лагер? Трябва да е било по-рано през есента, за да бъдат листата от спомените ми толкова ярки.

— Тук няма много възможности за забавление каза Ксандър. — Но разполагат с това, което имаме и в нашия квартал — музикална зала, център за игри, киносалон…

Киносалон. Не бях посещавала прожекции на филми от толкова отдавна. За момент реших да избера това; дори отворих уста, за да го кажа. Представих си как салонът става тъмен и сърцето ми забива силно, докато чакам образите да се появят и музиката да зазвучи през усилвателите. После си спомних стрелбата и битките, които показаха на последната прожекция, която бях посетила с Кай, сълзите в очите му, когато светлините светнаха. Спомних си и нещо друго.

— Имат ли музей?

В очите на Ксандър проблесна искра; не можех да кажа от какво. От изненада? Присмех? Приближих се към него; той обикновено не беше загадка за мен. Бе открит, честен, история, която четях отново и отново и харесвах и обичах всеки път. Но в този момент не можех да кажа какво си мисли.

— Да — каза Ксандър.

— Искам да отида там — казах аз, — ако ти нямаш нищо против.

Той кимна.

Разходката из града отне известно време; миризмата на съседните ферми и на обработената земя бе пропила въздуха — горящи дърва, свеж студ и ябълки, превърнати в сайдер. Изпитах чувство на привързаност към това място, но знаех, че е свързано най-вече с момчето, което вървеше в момента до мен. Ксандър винаги правеше всяко място, всеки човек, до когото се докоснеше, по-добър. Във вечерния въздух се носеше горчиво-сладкото ухание на това, което можеше да бъде, и аз затаих дъх, когато той се обърна към мен под топлата светлина на уличната лампа. Очите му също говореха за нашето възможно бъдеще.

Музеят беше само на един етаж и сърцето ми за миг спря. Ами ако нещата тук не бяха същите като в Ория?

— Затваряме след половин час — каза мъжът зад бюрото на входа. Униформата му изглеждаше овехтяла и изтъркана, както и той самият, сякаш щеше да се разпадне всеки момент. Плъзна ръцете си по повърхността на бюрото и бутна апарата за сканиране към нас. — Напишете имената си.

Направихме го, Служителят беше пръв. Отблизо ми се стори, че нашият придружител има същия уморен вид като по-възрастния мъж зад бюрото.

— Благодаря ви — казах аз, след като вкарах името си и бутнах апарата обратно към музейния работник.

— При нас няма много неща за гледане — каза ни той.

— Не е толкова важно — отвърнах аз.

Чудех се дали нашият Служител смята идването ни тук за странен избор, но за моя изненада той се отдръпна встрани веднага след като влязохме в главната изложбена зала на музея. Сякаш искаше да ни остави пространство да си поговорим насаме. Отиде до една стъклена витрина и се наведе напред, с ръце на гърба; Стойката му изглеждаше почти елегантна със своята непринуденост. Мил Служител. Разбира се, сигурно имаше и такива. Дядо ми навярно е бил такъв.

Почти незабавно открих това, което търсех, и ме заля вълна на облекчение — картата на Обществото, поставена зад стъкло в средата на стаята.

— Ето — казах на Ксандър. — Може ли да я погледнем?

Той кимна. Докато четях имената на реките и провинциите, застана до мен и прокара пръсти през косата си. За разлика от Кай, който оставаше сдържан и почти неподвижен на места като това, при Ксандър винаги имаше серия от уверени движения, като вълна след вълна. Това го правеше толкова ефективен в игрите — повдигането на веждите, усмивката, начинът, по който местеше картите.

— Тази експозиция не е подновявана скоро — чу се глас зад нас и аз се стреснах. Беше кураторът на музея, мъжът от рецепцията. Забеляза, че трепнах, и ми се усмихна успокояващо и донякъде извинително. — Другите експонати са прибрани за през нощта. Ако искате да знаете нещо, само аз съм на разположение.

Погледнах към нашия Служител. Той все още стоеше до витрината, намираща се най-близко до входа, и вниманието му като че ли бе изцяло погълнато от това: което имаше вътре. Вдигнах очи към Ксандър и се опитах да му предам мислите си, без да говоря. Моля те.

За миг си помислих, че не ме е разбрал или че не желае да го направи. Почувствах как пръстите му се свиват около моите и видях напрежението в погледа му, лекото стягане на челюстта… Но после изражението му омекна и той кимна.

— Побързай — каза тихичко, пусна ръката ми и се запъти към Служителя в другия край на залата.

Трябваше да опитам, макар да не вярвах, че този уморен сивокос мъж ще има някакви отговори за мен. Надеждата ми беше почти умряла.

— Искам да знам повече за славното минало на провинция Тана.

Мълчание. Умът ми отброяваше ударите на сърцето ми. Един. Два.

— Провинция Тана има чудесно географско разположение и природа и е прочута със своето земеделие и ферми — каза мъжът със спокоен, безизразен глас.

Той не знае. Сърцето ми спря. Когато бяхме в Ория, Кай ми каза, че стихотворенията, които моят дядо ми бе дал, са ценни и ако попиташ в музея за историята на провинцията, можеш да стигнеш до Архивистите, хората, които търгуват с информация. Надявах се, че и тук ще е същото. Беше глупаво от моя страна. Може би в Тана изобщо нямаше Архивисти, а дори и да имаше, сигурно бяха на по-интересни места, а не в този малък тъжен музей, очакващи часа на затварянето му.

Мъжът продължи:

— В периода преди Обществото в Тана понякога ставали наводнения, но от много години реките са под контрол. Ние сме сред най-продуктивните земеделски провинции в нашето Общество.

Не поглеждах към Ксандър. Нито към Служителя. Просто продължавах да се взирам в картата пред мен. И преди се бях опитвала да направя това, но не успях. Само че първия път причината беше, че не можах да се откажа от стихотворението, което бяхме споделили двамата с Кай.

После забелязах, че мъжът беше млъкнал и ме гледаше втренчено.

— Има ли още нещо? — попита ме той.

Трябваше да замълча, да се усмихна и да отида при Ксандър, да забравя всичко това и да приема, че този човек не знае нищо. Да продължа напред. Но незнайно защо, изведнъж си спомних за червените листа, все още полюшващи се по клоните на дърветата и даряващи цвета си на небето. Поех си дъх.

— Да — отвърнах тихо.

Дядо ми беше дал две стихотворения. С Кай обичахме стихотворението на Дилън Томас, но имаше още едно и именно неговите думи дойдоха сега на езика ми. Ме си го спомнях цялото — онова на Тенисън, но един куплет се появи ясно ума ми, сякаш бе издълбан там от години. Може би споменаването на мъжа за наводненията извика думите в паметта ми.

Докато изговарях тихо думите, изражението на мъжа започна да се променя. Стана някак по-будно, по-съсредоточено, по-живо. Явно си бях спомнила правилно текста.

— Това е интересно стихотворение — каза той. — И мисля, че не е сред Стоте избрани.

— Не е — казах аз. Ръцете ми трепереха и надеждата отново се пробуди в мен. — Но все пак може би е ценно.

— Опасявам се, че не е — каза кураторът. — Освен ако не притежаваш оригинала.

— Не. Беше унищожен.

Аз го унищожих. Спомних си момента в един далечен ден, в който посетих баща си в Службата за реставрация и пуснах листа със стихотворенията да се рее във въздуха. Преди да падне в пещите за изгаряне.

— Съжалявам — каза мъжът и прозвуча искрено. — За какво се надяваше да го размениш? — попита той с нотка на любопитство в гласа.

Посочих към Външните Провинции.

— Знам, че отвеждат Отклоненията там — казах тихо. — Но искам да знам къде точно и как да стигна на това място, искам карта.

Той поклати глава, не.

Не можеше да ми каже. Или не искаше.

— Имам и нещо друго — промълвих аз.

Извърнах се с гръб така, че нито Ксандър, нито Служителят да могат да виждат ръцете ми, и бръкнах в чантичката на кръста си. Пръстите ми докоснаха едновременно пакетчето, в което бяха таблетките, и повърхността на компаса.

Кое от двете да изтъргувам?

Внезапно ми прималя и си спомних вечерта, в която трябваше да разпределя Кай. Парата в помещението, влагата, натискът да взема решение… Всичко отново ме затисна и не можех да дишам.

Остани спокойна, овладей се, казвах си сама. Погледнах зад себе си към Ксандър и за миг очите ми се срещнаха с неговите и потънах в синевата им, после той пак се обърна към Служителя. Спомних си как ме беше погледнал от платформата на въздушния влак, преди да го отведат, и отново ме заля вълната на паника. Нямах време.

Взех решение и извадих от чантичката предмета за размяна. Повдигнах го достатъчни, за да може да го види мъжът от музея, като се опитвах да спра треперенето на ръката си. И най-вече се опитвах да се убедя, че мога да се откажа от него.

Мъжът се усмихна и ми кимна.

— Да — каза той. — Това вече струва нещо. Но желанието ти… ще са нужни дни, даже седмици, за да се уреди.

— Разполагам само с тази вечер — казах аз.

Преди да добавя още нещо, мъжът взе предмета от дланта ми и я остави празна.

— Къде ще отидете след музея?

— В музикалната зала — казах аз.

— Провери под седалката си, когато си тръгвате — прошепна той. — Ще направя всичко по силите си.

Над нас светлините примигваха, после започнаха да изгасват. Мъжът също мигна, след което каза с безизразния глас, с който ме бе заговорил в началото:

— Затваряме. Трябва да си тръгвате.

Ксандър се наведе към мен, докато музиката изпълваше залата.

— Получи ли това, което искаше? — попита той с дълбок и тих глас, а топлият му дъх се плъзна по шията ми.

От другата му страна Служителят седеше спокойно и се взираше пред себе си, като потупваше с пръсти по облегалката на стола, отмервайки такта на музиката.

— Все още не знам — отвърнах аз. Архивистът беше казал да погледна под стола си на тръгване, не по-рано, но въпреки това се изкушавах да го направя още сега. — Благодаря ти, че ми помогна.

— Винаги можеш да разчиташ на мен — каза Ксандър.

— Знам — казах аз.

Спомних си подаръците, които ми беше дал: копието на картината, сините таблетки, подредени стриктно в редички в отделенията си. Дори компасът, подаръкът ми от Кай, осъзнах в един момент, бе спасен от Ксандър за мен — в онзи ден в стария ни квартал, когато Служителите иззеха всичките ни артефакти.

— Но ти не знаеш всичко за мен — продължи той. Лукава усмивка пробяга по лицето му.

Погледнах надолу към ръката му, обвила моята, към палеца му, плъзгащ се леко по кожата ми, и после отново вдигнах глава към него. Въпреки че продължаваше да се усмихва, сега в очите му имаше и някакво неразгадаемо, сериозно изражение.

— Не — съгласих се аз. — Не знам.

Седяхме там хванати ръка. Музиката на Обществото звучеше над нас, без да спира, но мислите ни си бяха само наши.

Когато се изправих, небрежно пъхнах ръка под стола си. Там имаше нещо — сгънат лист хартия — и когато го дръпнах, се отлепи много лесно. Искаше ми се да го погледна сега, но го пъхнах бързо в джоба си, чудейки се какво съм получила, за какво бях изтъргувала нещо, което толкова ценях.

Служителят ни изпроводи до главната зала на лагера. Когато влязохме вътре, той се огледа наоколо — към дългите редици е маси и единствения жужащ портал, и когато погледна обратно към мен, в очите му имаше изражение, което ми заприлича на съжаление. Повдигнах гордо брадичка.

— Имате десет минути — каза той. Гласът му звучеше по рязко от преди. Може би защото вече бяхме в лагера. Извади скенера си и кимна на жената Офицер, която чакаше да ме отведе обратно в спалното ми помещение.

С Ксандър си поехме едновременно дъх и после се разсмяхме, звукът ми хареса, смехът ни отекна из почти празната зала.

— Какво гледа толкова дълго в музея? — попитах Ксандър, като посочих с глава към Служителя.

— Експозиция, свързана с историята на Подбора — каза тихо той. Погледна ме настоятелно, сякаш в думите му имаше някакъв по-особен смисъл, който трябваше да разбера. Не бях обърнала достатъчно внимание на Служителя.

— Девет минути — обади се младият мъж в този миг, без да поглежда към нас.

— Все още не мога да повярвам, че са ти разрешили да дойдеш — казах аз. — Толкова се радвам, че са го направили.

— Моментът беше идеален — отвърна Ксандър. — Напускам Ория. Просто минавах през Тана на път към провинция Камас.

— Какво? — примигнах от изненада.

Камас беше една от Граничните провинции, точно на границата с Външните територии. Чувствах се странно замаяна. Обичах да гледам звездите, но никога не се научих да ги разгадавам, да се ориентирам по тях. Бележех пътя си по хората: Ксандър, точка на картата; родителите ми, друга точка; Кай, крайната цел. Щом Ксандър се движеше, географията на всичко, на целия ми живот се променяше.

— Получих окончателното си работно назначение — продължи той. — В Централ, главния град на Обществото. Също като теб. Но началниците ми искат преди това да натрупам опит в Граничните провинции.

— Защо? — попитах тихо.

Гласът на Ксандър бе спокоен, овладян:

— Има неща, които трябва да знам за своята работа, а няма къде другаде да ги науча.

— И после ще се върнеш в Централ — казах аз.

Мисълта за Ксандър там ми се струваше съвсем логична и правилна. Разбира се, че ще бъде част от живота в столицата на Обществото. Разбира се, че отговорните хора са забелязали потенциала му и ще искат да бъде при тях.

— Ти наистина заминаваш.

По лицето му за миг премина изражение, приличащо на гняв.

— Имаш ли представа какво е чувството да те напуснат?

— Разбира се, че имам — застинах на място.

— Не — продължи той. — Не както Кай те напусна. Той не искаше да го прави. Знаеш ли какво е някой да избере да те напусне?

— Не съм избрала да те изоставя. Семейството ми бе изселено, преместено другаде…

Ксандър въздъхна.

— Все още не разбираш. Ти ме изостави още преди да ви заповядат да напуснете Ория.

Погледна към Служителя и после отново към мен. Сините му очи бяха много сериозни. Беше се променил, откакто се бяхме видели последния път. Сега беше по-суров, по-предпазлив. Повече като Кай.

Вече знаех какво има предвид под моето „напускане“. За Ксандър аз си бях тръгнала от него в мига, в който избрах Кай.

Той погледна към все още притиснатите ни една в друга длани. Погледът ми проследи неговия. Ръцете му бяха силни, с груби кокалчета. Не можеше да пише с тях, но бяха бързи, ловки и уверени с картите и във всички игри. Макар този физически контакт да не беше с Кай, все пак беше с някого, когото обичах. Стиснах го с ярост, сякаш нямаше да го пусна никога вече. Част от мен наистина искаше това да бъде така.

Внезапно ми се стори, че въздухът в главната зала захладня, и потръпнах. Как можеше да се нарече този сезон — късна есен? Или пък ранна зима? Не знаех. С допълнителните си реколти и новите видове земеделски култури Обществото бе заличило границата между сезоните, между времето за засаждане и прибиране на реколтата и между онези периоди, в които просто трябва да оставиш нещата да отлежат на спокойствие. Ксандър отдръпна ръцете си и се наведе към мен, като ме погледна право в очите. Улових се, че се взирам в устните му и си спомням за целувката ни там, в Квартала. Тази сладка невинна целувка, преди всичко да се промени. Сигурно сега щяхме да се целунем по различен начин.

Наведен над мен, той проговори съвсем тихо и шепотът му погали като лек бриз ключицата ми:

— Все още ли искаш да отидеш във Външните провинции, за да го намериш?

— Да — прошепнах аз в отговор.

Служителят се провикна и ни съобщи колко време ни остава. Само две-три минути. Ксандър се усмихна насила и се опита да прозвучи ведро на раздяла.

— Наистина го искаш? Искаш Кай, независимо на каква цена?

Почти си представях думите, които Служителят отбелязваше в миниатюрния си скенер. Женската партньорка демонстрира известно вълнение, очевидно свързано с информацията, дадена й от подбрания й партньор за неговото назначение в Камас. Мъжкият индивид се опитва да я утеши.

— Не — казах аз. — Не на всяка цена.

Ксандър затаи дъх.

— Къде тогава ще поставиш границата? От какво не си готова да се откажеш?

Преглътнах.

— От семейството си.

— Но нямаше нищо против да се откажеш от мен — каза той.

Челюстта му се стегна и очите му се извърнаха встрани.

Погледни към мен, помислих си аз. Не знаеш ли, че те обичам? Че си най-добрият ми приятел от години? Че все още се чувствам подбрана за теб по един определен начин?

— Не съм се отказала от теб — казах тихо. — Не съм. Виж.

И тогава рискувах. Отворих чантичката си и му показах това, което бе останало вътре. Пликът със сините таблетки. Въпреки че той ми ги беше дал, за да намеря Кай, това все още беше подаръкът на Ксандър.

Очите му се разшириха от изненада.

— Разменила си компаса на Кай?

— Да — отвърнах аз.

Той се усмихна и в изражението му видях изумление, детинско лукавство и щастие, смесени в едно. Бях го изненадала. Както и самата себе си. Обичах Ксандър по начин, който беше много по-сложен, отколкото очаквах.

Но сега трябваше да открия Кай, не него.

— Време е — провикна се Служителят.

Офицерът погледна към мен подканващо.

— Сбогом — казах на Ксандър с пресипнал глас.

— Не мисля, че е сбогом — отвърна той и се наведе да ме целуне така, както аз го бях целунала по-рано, почти до устните. Ако някой от нас помръднеше малко, всичко можеше да се промени.