Кръстопът

38.Касия

Беше ми трудно да се съсредоточа в думите пред себе си, докато все още се чудех какво всъщност беше казано снощи отвън, пред пещерата. Улових се, че отново чета стихотворение — следващата част на „Не те достигах…“

Стихотворението свършваше тук, макар да чувствах, че имаше и още стихове. Следващата страница липсваше от книгата. Но дори и в тези кратки редове усещах как непознатият автор говореше директно на мен. Въпреки че го нямаше вече, той или тя все още имаше глас.

Защо не можех и аз?

Внезапно осъзнах защо ме привличаше толкова силно това стихотворение. Не бяха самите думи, а как авторът бе съумял да ги изложи на белия лист и да ги направи свои.

Нямам време за това сега, напомних си сама. Следващата кутия бе пълна с книги, които изглеждаха почти еднакви; всичките имаха думата „Счетоводство“, гравирана на кожената им подвързия. Взех една и прочетох няколко реда отвътре: „Тринайсет страници истории — за пет сини таблетки. Възнаграждение на търговеца: една синя таблетка.“

Едно стихотворение от Рита Дав, първо издание — за информация, свързана с движенията на Обществото. Възнаграждение на търговеца — достъп до информация.

Един роман, автор Рей Бредбъри, трето издание — за един апарат за данни и четири стъклени купи от Реставрационната служба. Възнаграждение на търговеца: две стъклени купи.

Една страница от книга — за три медицински шишенца. Възнаграждение на търговеца: нищо. Търговецът извърши лична сделка по свое желание.

Значи така бяха осъществявани сделките и затова толкова много от книгите бяха разкъсани и с изгубени страници. Фермерите са събирали книгите, но също така е трябвало и да ги разделят отново в зависимост от стойността им, да ги търгуват поотделно, на части, лист по лист понякога. Тази мисъл ме натъжи, но осъзнавах, че не са имали друг избор.

То е същото, което правеха Архивистите и което направих аз, когато запазих таблетките и размених компаса.

Таблетките. Бележките на Ксандър. Дали беше скрил нещо тайно вътре? Разкъсах целия пакет и подредих съдържанието му пред мен на масата в две редички: едната със сини таблетки, другата — с листчета.

В нито едно не се казваше нищо за никаква тайна.

Ред след ред информация, която вече знаех или за която можех да се досетя.

Усетих нечий поглед. Някой стоеше на входа на пещерата. Погледнах, наведох фенера си към песъчливия под и започнах да прибирам таблетките и листчетата обратно в чантичката си.

— Кай — започнах припряно. — Аз просто…

Фигурата беше прекалено висока, за да е Кай. Уплашена, вдигнах фенера към лицето на човека, а той закри очите си с длани. Изсъхнала кръв се чернееше по белязалите му в синьо ръце.

— Хънтър — казах аз. — Ти се върна.

— Исках да избягам — каза Хънтър.

Първо си помислих, че говори за Галерията, но после осъзнах, че отговаря на въпроса, който Инди му бе задала, преди да започнем да се катерим — „Ти какво искаше?“.

— Но не си могъл — казах, защото вече се бях досетила за истината. Листовете на масата пред мен трепнаха, когато той се приближи. — Заради Сара.

— Тя умираше — отвърна той. — Не биваше да бъде местена.

— Другите не те ли изчакаха? — попитах потресено.

— Нямаше време. Това забавяне щеше да застраши цялото бягство. Тези, които не бяха достатъчно бързи, за да пресекат равнината, решиха да се борят, но тя бе дете и прекалено болна.

Под окото му трепна някакъв нерв и когато примигна, от очите му потекоха сълзи. Той не им обърна внимание.

— Споразумях се с хората, които оставаха. Щях да им помогна да разположат експлозивите в Разлома, а те щяха да ме оставят да бъда със Сара, вместо да чакам битката.

Поклати глава.

— Не знам защо всичко се провали. Корабите трябваше да бъдат свалени от експлозивите.

Не знаех какво да кажа. Беше загубил дъщеря си и всички, които познаваше.

— Все още можеш да намериш другите в равнината — казах аз. — Не е прекалено късно.

— Върнах се, защото ви обещах нещо — каза той. — Там, в Галерията, изведнъж загубих представа какво се случва с мен.

Отиде до една от големите продълговати кутии на масата и повдигна капака.

— Докато съм тук, мога да ви покажа как да намерите бунтовниците.

Пръстите ми се свиха в очакване и оставих книгата със стихотворението на масата. Най-накрая. Някой, който наистина знаеше нещо за Бунта.

— Благодаря ти — казах аз. — Ще дойдеш ли с нас?

Не можех да понеса мисълта, че вече е сам на този свят. Не исках повече да е така.

Хънтър вдигна глава от кутията.

— Тук преди имаше една карта — каза той. — Някой я е взел.

— Инди — казах аз. Това трябваше да е. — Преди малко излезе. Не знам къде е в момента.

— В една от къщите долу имаше светлина — каза Хънтър.

— Ще дойда с теб — забързах се аз към изхода, но после погледнах към Илай, който все още спеше в ъгъла на пещерата.

— Няма страшно, тук е в безопасност. Обществото още не се е появило в района.

Последвах Хънтър навън от пещерата и надолу по подгизналата от дъжда пътека; мислех само за едно — как ще намеря Инди и ще взема това, което беше скрила от нас.

Но когато отворихме вратата на малката къща, от която се носеше лека светлина, първият, когото видях, беше Кай. Гореше картата на мястото, където исках да отида.