Кръстопът

28.Касия

Когато слънцето отново изгря над Разлома, бяхме готови да тръгваме. Пътеката беше толкова тясна, че на повечето места трябваше да вървим един зад друг, но Кай винаги се придържаше близо до мен, ръката му ме прикрепяше, пръстите ни се докосваха и преплитаха при всяка възможност.

Никога преди не бяхме имали нещо такова — цяла нощ, в която да разговаряме, да се целуваме, да се притискаме един в друг — и мисълта, че това може никога повече да не се повтори, ме преследваше постоянно, не можеше да остане заровена там, където й беше мястото, дори сред красивата светлина на свежата сутрин в Разлома.

Когато другите се събудиха, Кай сподели плана си: да се върнем до свечеряване в селището на фермерите и да се опитаме да влезем в някоя от къщите, намираща се възможно най-далече от мястото, където бе видял светлината. После щяхме да чакаме и да наблюдаваме. Ако все още имаше само една светлина, на сутринта можехме да се опитаме да се доближим до мястото. Бяхме четирима, а те може би бяха само двама или трима.

Разбира се, Илай беше толкова малък.

Погледнах към него. Той не забеляза. Вървеше напред със сведена глава. Въпреки че понякога го виждах да се усмихва, знаех, че смъртта на Вик се е отразила тежко и на двамата. Кай ми бе доверил, че Илай го е помолил да каже стихотворението на Тенисън на гроба на Вик, но той не могъл да го направи.

В челото на колоната ни Инди намести раницата на гърба си и се обърна, за да се увери, че я следваме. Запитах се какво ли щеше да направи, ако бях умряла. Дали щеше да плаче за мен, или щеше да разрови багажа ми, да вземе каквото може да й потрябва и да продължи напред?

Промъкнахме се в селището по здрач, като този път Кай водеше групата. Когато минавахме оттук предишния път, не бях огледала добре мястото и сега се озъртах любопитно към къщите, покрай които минавахме. Хората явно ги бяха построили сами, защото всяка се различаваше по нещо от другите. Съседите са можели да влизат в къщите на другите, да пресичат праговете си, когато си пожелаят. Калните пътеки бяха доказателство за това: за разлика от алеите пред къщите в Квартала, тези тук не минаваха по пряка линия от входната врата до тротоара. Те се преплитаха, извиваха, свързваха помежду си. Тези хора не си бяха отишли преди много време и техните срещи и раздели все още не бяха напълно заличени. Виждах ги в пръстта. Почти чувах ехото от гласовете им в каньона, как си викат „Здравей“, „Довиждане“, „Как си?“.

Четиримата се скрихме в една малка порутена къща с поклащаща се врата.

— Не мисля, че някой ни е видял — успокои ни Кай.

Почти не го чух. Взирах се в рисунките по стените. Фигурите очевидно бяха изрисувани от различна ръка, не от онази, създала картините в пещерата, но пак бяха красиви. Нямаха криле на гърбовете си и не изглеждаха изненадани от това, че могат да летят. Очите им не бяха насочени към небето, а надолу, към земята, сякаш искаха да запазят гледката като спомен за по-далечни дни.

Но все пак мисля, че разпознах фигурите.

— Ангели — казах.

— Да — потвърди Кай. — Някои от фермерите все още вярват в тях. Или поне по времето на баща ми беше така.

Мракът се спускаше все по-плътен и дълбок и ангелите се превърнаха в сенки зад гърбовете ни. После Кай я видя, в малката къща от другата страна на пътя. Посочи светлината пред нас.

— В същата къща като предишната нощ е.

— Какво ли става вътре? — попита Илай. — Кой според теб е там? Крадец? Мислиш ли, че ограбват къщите?

— Не — каза Кай. Погледна към мен в сенките. — Мисля, че просто са се прибрали у дома.

С него бяхме на прозореца по изгрев-слънце, наблюдавахме, затова видяхме мъжа първи.

Той излезе от къщата сам, носеше нещо в ръце и тръгна през калта по пътеката близо до нашата къща надолу към малка групичка дървета, която бях забелязала, когато за пръв път дойдохме в градчето. Кай направи жест към всички ни, за да останем тихи. Инди и Илай отидоха до другия прозорец в предната част на къщата и също погледнаха навън. Всички надзъртахме предпазливо над рамките на прозорците.

Мъжът стоеше изправен, висок и силен, с тъмна коса и загоряла кожа. Напомняше ми на Кай по някакъв начин: цветът на косата и очите, спокойните движения. Но в него имаше и умора, той сякаш не се интересуваше от нищо друго, освен от това, което носеше, и в този миг осъзнах, че това е дете. Момиче.

Тъмната й коса се спускаше върху ръцете му, а роклята й бе бяла. Цвят на Служител, но, разбира се, тя не беше Служител. Роклята беше красива, сякаш щеше да ходи на Тържеството на Подбора си, но момичето бе прекалено малко.

И прекалено неподвижно.

Закрих устата си с ръка, за да не извикам.

Кай ме погледна и кимна. Очите му бяха тъжни, притеснени и нежни.

Момичето беше мъртво.

Погледнах към Илай, за да проверя дали е добре. После си спомних, че той се бе срещал с много повече смърт от мен. Може би и преди бе виждал мъртви деца.

Но аз не бях. Очите ми се изпълниха със сълзи. Някой толкова млад, толкова крехък…

Мъжът я положи внимателно на земята, върху мъртвата трева под дърветата. Нещо стигна до слуха ни, звук, разнасян от вятъра в каньона. Песен.

Отнема много време да погребеш някого. Мъжът копаеше дупката в пръстта бавно и старателно, а междувременно отново започна да вали. Не беше силен дъжд, а постоянен ръмеж; капките попиваха в пръстта и калта и се питах защо я бе донесъл със себе си. Може би искаше дъждът да умие лицето й за последен път.

Може би просто не искаше да бъде сам.

Не издържах повече.

— Трябва да му помогнем — прошепнах на Кай, но той тръсна глава.

— Не — отвърна. — Още не.

Мъжът се надигна от дупката и отиде до момичето. Но не го положи в гроба; донесе го близо до него и пусна тялото на земята. И тогава забелязах сините линии по ръцете му. Пресегна се и повдигна ръката на момичето. Извади нещо. Синьо. Направи линии с него по кожата й. Дъждът ги измиваше от нея, но той продължаваше да ги рисува отново и отново, и отново. Не можех да чуя дали все още пее. Най-накрая дъждът спря и синьото остана.

Илай вече не гледаше. Облегна се с гръб на стената, седнал на пода под прозореца. Плъзнах се и се свих до него, като внимавах да не привлека вниманието на мъжа отвън с движенията си. Прегърнах хлапака и го притеглих до себе си. Инди и Кай продължаваха да гледат.

Толкова малка, не спирах да си мисля. Чух „туп, туп, туп“ и за миг не можах да различа дали това бяха ударите на сърцето ми или звукът на пръстта, падаща върху малкото момиче в неговия гроб.

— Ще изляза — прошепна ми Кай. — Останалите чакайте тук.

Обърнах се и го погледнах изненадано. Повдигнах глава, за да видя какво се случва навън. Мъжът бе приключил с погребението. Повдигна плосък камък и го постави върху натрупаната купчина пръст. Не чувах пеенето му.

— Недей — прошепнах аз.

Кай ме погледна и повдигна въпросително вежди.

— Не можеш. Нека да изчакаме до утре. Виж какво му се налага да направи сега.

Гласът на Кай беше нежен, но решителен.

— Отделихме му цялото време, което можехме да си позволим. Денят почти свърши. Сега трябва да разберем повече.

— И той е сам — каза Инди. — Раним.

Погледнах към Кай напълно шокирана, но той не обърна внимание на това, което каза Инди.

— Сега е точното време.

Преди да успея да измисля още нещо, за да го спра, той отвори вратата и излезе.