Кръстопът

11.Кай

Би трябвало да има патрули в каньона. Мислех, че ще ни се наложи да се молим и да изтъргуваме нещо, за да минем покрай тях, както е направил баща ми първия път. Но никой не се появи. Отначало пустотата ни подейства смразяващо. После започнах да осъзнавам, че тя всъщност е пълна с живот, но непознат досега за нас. Черни гарвани се рееха в небето и грачеха остро, крясъците им отекваха в стените на каньоните. По земята имаше следи от койоти, зайци и елени, а недалече от нас една кльощава сива лисица се плъзна между камъните край брега на потока, когато отидохме да пийнем вода. Малка птичка потърси убежище в клоните на дърво, което имаше дълга черна следа по ствола си, сякаш там някога е било ударено от мълния, но е оцеляло и е продължило да расте.

Но все още нямаше следа от хора.

Дали наистина нещо се беше случило с Аномалиите?

Потокът ставаше все по-широк с навлизането ни навътре в каньона. Водех малката ни групичка покрай него, като стъпвахме внимателно по загладените от водата камъни. Вървяхме ли само по тях, нямаше да оставим много следи, по които някой би могъл да ни намери. През лятото използвах пръчка, за да проверявам колко е дълбоко, и вървях в самата река, разказваше някога баща ми.

Но сега водата беше прекалено студена, за да се гази в нея. Близо до брега беше замръзнала и образуваше късове. Огледах се наоколо и се запитах какво ли е виждал тук през лятото баща ми. Малките бодливи дръвчета, които сега бяха напълно голи, са били окъпани в зеленина или поне са имали толкова зелени листа, колкото може да има растение в пустинята. Слънцето сигурно е парело жарко, а студената вода е охлаждала приятно краката му. Може би между камъните са плували малки рибки и са се разбягвали, когато са усещали, че приближава.

На третата сутрин открихме, че земята е покрита с лед. Все още не бях видял нито един кремък, за да се опитам да запаля огън. Ако не бяха палтата ни, сигурно щяхме да замръзнем.

Илай сякаш беше прочел мислите ми.

— Поне Обществото ни даде хубави палта — каза той. — Никога не съм имал палто, което да върши толкова добра работа.

Вик се съгласи.

— Те са почти като истинските военни шинели. Чудя се защо Обществото въобще си прави труда да ни ги дава?

Заслушах се в думите им и установих, че една мисъл не спира да ме тревожи: Да, има нещо нередно и в това.

Свалих палтото от гърба си и леденият вятър направо ме отвя. Треперех целият, но не се отказах и като се огледах край себе си, се наведох и вдигнах един остър камък от земята.

— Какво правиш? — попита Вик.

— Ще нарежа палтото си.

— А ще ми кажеш ли защо?

— Ще ти покажа.

Разпънах палтото на земята като труп на животно и направих първия разрез.

— Обществото не обича да хаби нещата — казах аз. — Значи има някаква основателна причина да ни дава хубави палта.

С помощта на острия камък уголемих разреза и разкъсах външната част на плата.

Импрегнирани жици — някои сини, други червени — минаваха като вени през уплътняващата отвътре вата.

Вик изруга и побърза да съблече и своето палто. Вдигнах ръка и го спрях.

— Почакай. Все още не знаем за какво служат.

— Вероятно за проследяване — каза Вик. — Обществото явно знае къде сме.

— Сигурно е така, но докато проверя, поне на вас може да ви е топло. — Дръпнах жиците, спомняйки си как баща ми правеше това. — Това е загряващ механизъм. Разпознавам жиците. Затова палтата топлят толкова много.

— Добре, но защо? — попита Вик. — Защо Обществото ще иска да ни е топло? Трябва да има и нещо друго.

— Да, направили са ги топли, за да ни накарат да ги носим постоянно — казах аз. Вгледах се в сините жици, които се преплитаха в червените. Сините преминаваха от яката на палтото и по целите ръкави до китките. Мрежата от жици покриваше гърба, предната част, отстрани по ръкавите и под тях. На мястото, където платът щеше да се допира до сърцето ми, имаше малък сребрист диск с размера на микрокарта.

— Защо? — попита Илай.

Започнах да се смея. Бръкнах вътре и изскубнах сините жици от диска, като внимателно ги отделях от червените. Не исках да повреждам затоплящия механизъм.

— Защото — обърнах се към хлапето, — на Обществото не му пука за нас, но обича информацията. — След като извадих диска, го вдигнах високо и им го показах. — Обзалагам се, че това устройство записва неща като пулса ни, нивото на хидратация, момента на смъртта ни. И всякакви други простотии, които искат да научават, докато сме в селата. Не ги използват, за да ни следят постоянно. Но събират данните от нас, след като умрем.

— Палтата невинаги изгарят, независимо как е умряла примамката — каза Вик.

— Дори и да изгорят, дисковете са огнеупорни — допълних аз. После се ухилих. — Доста сме ги затруднили — казах на Вик. — Всички тези хора, които погребахме.

След миг обаче усмивката ми изчезна, като си представих как Офицерите разкопават гробовете и извличат мъртъвците от калта само за да им свалят палтата.

— Първото момче… — спомни си Вик. — Накараха ни да му свалим палтото, преди да го пуснем в реката.

— Но ако не ги е грижа за нас, защо си правят труда да събират нашите данни? — попита Илай.

— Смъртта — казах аз. — Това е единственото нещо, което все още не са покорили напълно. Искат да знаят повече за нея.

— Ние умираме, а те научават как да не го правят — каза хлапето. Гласът му звучеше отнесено, сякаш мислеше не само за палтата, но и за нещо друго.

— Чудя се защо не ни спряха — каза Вик. — Ние погребваме момчетата от седмици.

— Не знам — отвърнах аз. — Може би им е било любопитно колко дълго ще продължим да го правим.

Известно време никой от нас не каза нищо. Вятърът отвя сините жици — възприемах ти като вътрешностите, като червата на странното животно, което наричахме „Обществото“ — под една скала.

— Искате ли да махна и вашите? — попитах аз. — Няма да отнеме много време.

Вик свали палтото си. Вече знаех къде са сините жици и можех да разрежа плата по-внимателно. Направих само няколко малки дупки и ги извадих. Една от дупките се падаше точно над сърцето му, и през нея издърпах и диска.

— Какво ще правиш с палтото си? — попита Вик, поглеждайки към разкъсаните парчета, които бяха останали от него.

— Ще го облека така и после ще измисля нещо, за да го зашия — отвърнах аз. Едно от близките дървета беше висок бор, който пускаше много лепкав сок по ствола си. Взех малко от него и го използвах, за да слепя, доколкото бе възможно нарязаните парчета от палтото си. Смолистият сок миришеше остро и силно на земя, на чисто и ме накара да си спомня за високите борове по Хълма. — Вероятно ще ми свърши някаква работа, стига да внимавам да не разместя много червените жици.

Протегнах се да взема палтото на Илай, но той се дръпна назад.

— Не, нямам нищо против да си остане така — каза момчето.

— Добре — отвърнах аз, изненадан, но всъщност го разбирах.

Този малък диск беше най-близкото, което можеше да доведе някого от нас до безсмъртието. Не беше толкова добър вариант като тъканните проби, които се вземаха от идеалните Граждани, за да бъдат замразени — шанс да бъдат съживени отново, когато Обществото създаде необходимата технология.

Не мисля, че някога щяха да открият как да го правят. Дори Обществото не може да връща хората от смъртта. Но бе вярно, че нашите данни щяха да живеят вечно, да бъдат проучвани, разглеждани, обмисляни отново и отново, докато станат числата, от които Обществото има нужда. Приличаше ми на това, което Бунтът бе направил с легендата за Лоцмана.

Откакто се помня, знаех за въстанието и за неговия водач.

Но никога не казах на Касия.

Веднъж почти щях да го направя — когато й разказвах легендата за Сизиф. Не във версията, която Бунтът разпространяваше, а в тази, която ми харесваше най-много. С Касия бяхме в онази тъмнозелена гора. И двамата държахме червени флагчета в ръце. Завърших историята и се канех да кажа още нещо. После тя ме попита за цвета на очите ми. В този миг осъзнах, че любовта ни беше много по-опасна от всичко друго, което бихме могли да направим, по-страшна за Обществото от всеки бунт, в който можехме да участваме.

През целия си живот бях слушал части от стихотворението на Тенисън. Но в Ория, когато разпознах думите му на устните на Касия, разбрах, че то не принадлежи на Бунта и не е написано за бунтовниците — създадено беше много преди да съществува Обществото. Така бе и с историята на Сизиф. Тя също бе съществувала преди Бунтът, Обществото и дори баща ми да започнат да твърдят, че е тяхна.

Когато живеех в Квартала и изпълнявах едно и също всеки ден на работа, отново и отново, и аз самият променях тази история. Бях решил, че собствените ни мисли са много по-важни от всичко останало.

Затова никога не й казах, че и преди съм чувал другото стихотворение, нито за въстанието. Защо да го правя? Обществото се опитваше да се намеси в нашите отношения. Нямахме нужда още някой да го прави. Стихотворенията и историите, които споделяхме един с друг, можеха да означават всичко, което ние искахме да означават. Можехме да изберем своя собствен път заедно.

Най-накрая открихме някаква следа от Аномалиите: място, което някога бяха използвали и където вероятно се бяха катерили — земята в основата на една скала бе изпъстрена със сини фрагменти. Коленичих, за да ги разгледам по-отблизо. За момент ми заприличаха на ципа или на изпокъсани криле на красиви насекоми. Сини и тъмнолилави отделната страна, счупени и смесени с червената кал. После видях, че са просто обвивки от сините плодчета на растящото близо до стената хвойново дърво. Бяха паднали на земята и някой ги бе стъпкал, а дъждът беше измил отпечатъците от ботушите и сега те едва личаха. Прокарах ръка по следите в скалата и по отворите, пробити в нея, в които Аномалиите бяха забивали приспособленията си за катерене. Въжетата ги нямаше.