Кръстопът

17.Кай

Изкачихме се и се измъкнахме от Разлома. Зад нас останаха каньоните и селището на фермерите. Под нас се простираше равнината, дълга и широка, кафява и покрита със златиста трева. Тук-там покрай реката имаше разпръснати групички дървета, а от другата страна на равнината се извисяваха сините планини с поръсените си със сняг върхове. Сняг, който не се топеше.

Във всеки сезон този път щеше да бъде дълъг и труден, а сега, в самия край на зимата, беше още по-тежко. Знаех, че шансовете ни не са големи, но се радвах, че бяхме стигнали дотук.

— Толкова е далече — каза Илай до мен с треперещ глас.

— Може да не е толкова, колкото изглежда на картата — успокоих го аз.

— Нека да се придвижим до първите дървета — предложи Вик.

— Дали е безопасно? — попита Илай, поглеждайки към небето.

— Ако сме внимателни — отвърна Вик, вече тръгнал пред нас, загледан към реката. — Този поток е различен от онзи в каньона. Обзалагам се, че тук рибите са огромни.

Стигнахме до първата група дървета.

— Какво знаеш за рибите? — попита ме Вик.

— Нищо — отвърнах аз.

Не знаех нищо дори за водата. Близо до нашето село нямаше много реки или потоци, изобщо нямаше много вода, освен тази, която Обществото бе прокарало с водопроводи. Потоците в каньоните не бяха толкова широки и не течаха по-бавно на места, както този. Те бяха по-малки, по-бързи.

— Не се ли предполага рибите вече да са умрели? Водата не е ли прекалено студена?

— Щом водата се движи, не може да замръзне — каза Вик. Наведе се и погледна в реката, там като че ли нещо се движеше. — Можем да хванем тези — каза въодушевено той. — На бас, че това са кафяви пъстърви. Много са вкусни.

Приклекнах до него с любопитство.

— Как да го направим?

— Наскоро са си хвърлили хайвера — каза Вик. — Все още са замаяни. Можем да ги приклещим и да ги уловим, ако сме достатъчно близо. Не е нужно голямо усилие — добави с разочарование. — У дома никога не бихме направили нещо такова. Но тук нямаме голям избор.

— Къде е това „у дома“? — попитах го аз.

Той ме изгледа, обмисли отговора си за миг, но после явно реши, че след като знае откъде съм аз, може да ми разкаже за своето родно място.

— Аз съм от Камас. Трябва да го видиш. Планините там са по-големи от тези — махна с ръка през равнината. — Потоците са пълни с риба.

После млъкна. Погледна отново към реката, в която се движеха пъстървите. Илай все още стоеше ниско сведен към земята, както му бях казал да се придвижва. Все още не ми харесваше къде се намираме — в тази гола равнина бяхме напълно изложени и видими от всички страни, беззащитни между Разлома и планините.

— Търси бързей — обърна се Вик към Илай. — Това е място, където реката става по-плитка и водата се движи по-бързо. Като тук. И после направи ето това.

Вик се наведе бавно и спокойно над повърхността на реката. Изчака. После потопи ръка във водата, зад рибата, помръдна съвсем леко пръстите си, докато стигна под коремчето й. После с рязко и бързо движение я сграбчи и я метна на брега. Тя започна да се мята, устата й се отваряше безпомощно във въздуха, тялото й се плъзгаше по земята. Всички я гледахме как умира.

Тази нощ се върнахме обратно в Разлома, където можехме да прикрием дима от огъня. Запалих огън с кремъците, като оставих клечките кибрит, които бяхме прибрали от фермерите, за някой друг път. Това беше първият истински огън, който си правехме, и на Илай много му хареса да държи дланите си близо до трептящите пламъци. Огънят, които се стоварва от въздуха върху теб, е съвсем различен от този, който те сгрява на земята. Единият е смъртоносен, другият може да ти спаси живота.

— Не се доближавай прекалено много — казах му все пак аз.

Той кимна. Светлината трептеше в стените на каньона и се отразяваше в тях с цвета на изгрева. Оранжев огън. Оранжев камък.

Сготвихме рибата бавно на въглените, за да издържи по-дълго по време на пътуването ни през равнината. Наблюдавах дима и се надявах, че ще се разсее, преди да се издигне над стените на каньона.

Щяха да са нужни часове, за да сготвим всичката риба, така каза Вик, защото водата от месото трябваше да се изпари напълно. Но така щяха да изтраят по-дълго, а ние имахме нужда от храна. Обсъдихме възможностите си и преценихме, че е по-добре да рискуваме да се забавим малко и тези, които се намират в града, евентуално да ни настигнат, но да си осигурим провизии за пътуването през равнината. Вече бяхме видели колко голямо разстояние трябва да изминем и още отсега се чувствахме ужасно гладни.

— Някога имало риби, които се наричали „риби дъги“. Вид пъстърви — каза замислено Вик. — Повечето от тях изчезнали преди много време, в периода на Затоплянето, но веднъж улових една у дома, в Камас.

— Беше ли вкусна колкото тази? — попита Илай.

— О, със сигурност — отвърна Вик.

— Върнал си я обратно в реката, нали? — попитах аз.

Вик се ухили.

— Не можех да си представя, че ще я изям — каза той. — За пръв път виждах такава. Реших, че може би е единствената останала от вида си.

Седнах с подгънати под себе си крака. Стомахът ми бе пълен и се чувствах свободен далеч от Обществото и от селището на фермерите. Не всичко беше отровено. Движещата се вода рядко замръзва. Беше добре да се знаят тези две неща.

Не се бях чувствал толкова добре от времето, когато се катерех по Хълма с Касия. Мислех си, че все пак може и да имам шанс отново да я видя.

— Преди да им отнемат статуса, родителите ти бяха ли Офицери? — попита ме Вик.

Разсмях се. Баща ми — Офицер? Или пък майка ми? По много и различни причини и двете предположения бяха абсурдни.

— Не — отвърнах аз. — Защо питаш?

— Знаеше какво да правиш с пушките. И с жиците в палтата. Чудех се дали някой от тях не те е научил на тези неща.

— Баща ми ме научи, но не беше Офицер.

— А той дали е научил всичко това от фермерите? Или от Бунта?

— Не, някои неща бе научил от Обществото във връзка с работата си. Но по-голямата част беше научил сам.

— Ами твоите родители?

— Баща ми беше Офицер — каза той и това не ме изненада. Логично беше: поведението му, умението му да командва, как нарече палтата ни с военното им име, фактът, че бе живял до военни бази. Какво би могло да доведе до рекласификация на човек с толкова добър статус — член на семейство Офицери?

— Моето семейство е мъртво — намеси се Илай, когато стана ясно, че Вик няма да каже нещо повече.

Макар да предполагах, че е така, все пак ми стана ужасно тъжно да го чуя.

— Как? — попита Вик.

— Разболяха се. Умряха в медицински център в Главния град, в Централ. И после ме изпратиха другаде. Ако бях Гражданин, някой щеше да ме осинови, но аз не бях. Откакто се помня, съм Отклонение.

Родителите му са се разболели? И са починали? Това не можеше да се случи — доколкото знаех, не се беше случвало — на млади хора на възрастта, на която се предполагаше, че са били родителите на Илай, дори и да са били Отклонения. Никой не умираше толкова млад, освен ако не живееше във Външните провинции. И определено не се случваше в Централ. Предполагах, че са починали, но някъде в граничните села. Вик обаче не изглеждаше изненадан. Не знаех дали се държеше така, за да не разстрои повече Илай, или и преди бе чувал нещо подобно.

— Илай, съжалявам.

Аз бях късметлия. Ако синът на Патрик и Айда не беше умрял и Патрик не бе настоявал толкова много, никога нямаше да ме отведат в Ория. И вече щях да съм мъртъв.

— И аз съжалявам — каза Вик.

Хлапакът не отговори. Примъкна се по-близо до огъня и затвори очи, сякаш разговорът го бе изтощил.

— Не ми се говори повече за това — каза той. — Просто исках да ви го кажа.

След кратко мълчание реших да сменя темата:

— Илай, какво взе от пещерата на фермерите?

Той отвори очи и придърпа раницата към себе си.

— Тежки са, затова не успях да взема много. Само две. Но вижте — книги са. С думи и картинки.

Отвори едната, за да ни покаже. Рисунка на огромно крилато създание в ярки цветове по гърба му, което се извиваше в небето над огромна каменна къща.

— Мисля, че баща ми говореше някога за тези книги — казах аз. — Историите вътре били за деца. Те гледали рисунките, докато родителите им четели думите. После, когато децата пораствали, можели да четат сами.

— Тези истории все би трябвало да струват нещо, нали? — каза Вик.

Това, което Илай беше избрал, щеше да се изтъргува трудно. Историите вътре можеха да се научат и да се предават от уста на уста, ала рисунките нямаше как да бъдат възпроизведени. Но в мига, в който ги бе взел, той едва ли бе мислил за възможна размяна.

Седяхме край въглените от огъня и четяхме историите, надвесени през рамото на Илай. Имаше думи, които не знаехме какво означават, но схващахме смисъла на изреченията, ориентирайки се по картинките.

Илай се прозя и затвори книгите.

— Можем да ги погледнем отново утре — каза той решително и ми се усмихна, докато ги прибираше в раницата си. Сякаш ни казваше: Аз ги донесох и може да ги разглеждате, по при моите условия.

Взех пръчка от земята и започнах да пиша името на Касия в пръстта. Дишането на Илай се успокои и стана по-забавено, докато накрая той заспа.

— И аз обичах едно момиче — каза Вик няколко минути по-късно. — У дома, в Камас.

Закашля се леко.

Историята на Вик. Не смятах, че някога ще ми я разкаже. Но има нещо в нощния огън, което кара хората, събрани край него, да говорят. Изчаках малко, за да се уверя, че ще задам правилния въпрос. Жаравата се разгоря за миг, ярките оранжеви точки проблеснаха в мрака и после изчезнаха.

— Как се казваше? — попитах аз.

Мълчание.

— Лейни — отвърна най-накрая Вик. — Работеше в базата, където живеехме. Тя ми каза за Лоцмана.

Закашля се отново притеснено, като че ли искаше да се увери, че думите наистина излизат от устата му.

— Бях чувал и преди за него, разбира се. В базата хората често се чудеха и разговаряха за това дали е възможно някой Офицер да е Лоцманът. Но за Лейни и семейството й беше различно. Когато говореха за Лоцмана, това значеше много повече за тях.

Погледна към мястото, където бях написал неколкократно името на Касия.

— Иска ми се да мога и аз да правя това — каза той. — В Камас имахме само електронни пишещи устройства, скрибове, и портали.

— Мога да те науча сега.

— Направи го — каза той. — Върху това.

Метна към мен парче дърво, всъщност кора от топола, която явно бе взел от горичката, край която ловихме рибите. Започнах да дълбая в нея със заострения си камък, без да поглеждам към Вик. Близо до нас Илай продължаваше да спи.

— Тя също ходеше за риба — каза Вик. — Срещнах я при потока. Тя… — млъкна за момент. — Баща ми толкова се ядоса, когато разбра. Не го бях виждал ядосан никога преди това. Знаех какво ще се случи, но въпреки това го направих.

— Хората се влюбват — казах аз с пресипнал глас. — Случва се.

— Не Аномалии и Граждани — каза Вик. — И повечето хора не празнуват и не одобряват такъв договор.

Затаих дъх. Тя е била Аномалия? Те са сключили Договор помежду си?

— Отношенията ни не бяха санкционирани от Обществото — продължи той. — Но когато настъпи времето, аз избрах да не участвам в Подбора и попитах родителите й дали мога да сключа договор с нея. Те казаха „да“. Аномалиите имат своя церемония, която не се признава от никого другиго, но за тях си е достатъчни.

— Не го знаех.

Издълбах по-силно очертанията в кората. Не знаех, че все още съществуват Аномалии някъде другаде, освен в Разлома, особено пък толкова близо до Обществото. В Ория никой не бе чувал за тях, нито бе виждал някого от тях от години, с изключение на онзи, който бе убил първото момче на семейство Маркъм.

— Попитах родителите й в деня, в който видях рибата дъга. Извадих я от реката и видях ярките отблясъци на люспите й на слънчевата светлина. Разказах на родителите на Лейни за това и те казаха, че е добро предзнаменование. Знак. Знаеш ли какво е това?

Кимнах. Баща ми говореше понякога за знаците и знаменията.

— Не съм виждал друга оттогава — продължи Вик. — Дъгова пъстърва, имам предвид. И всъщност се оказа, че не е била добро знамение.

Пое си дълбоко дъх.

— Само две седмици по-късно чух, че Служителите идват за нас. Отидох да я намеря, но тя бе изчезнала. Както и цялото й семейство.

Вик се протегна за парчето дърво. Подадох му го, въпреки че не бе завършено. Той го обърна към себе си и се загледа в изписаните досега букви — Лей, които изглеждаха почти като прави линии. Като резките по подметките на ботушите на примамките. И внезапно разбрах какво бе отбелязвал той с тези черти — не времето, прекарано във Външните провинции. А времето без нея.

— Обществото ме намери, преди да се прибера у дома. Отведоха ме веднага във Външните провинции.

Подаде ми дървото отново и аз продължих работата си. Пламъците от огъня се отразяваха в ахата така, както сигурно са искрели люспите на онази пъстърва, когато Вик я бе извадил от водата.

— Какво е станало със семейството ти? — попитах аз.

— Надявам се, нищо. Аз, естествено, незабавно изгубих статуса си. Но това не бе свързано със семейството ми и се надявам, че всички са добре.

Усетих несигурността в гласа му.

— Убеден съм, че са добре — уверих го аз.

Вик ме погледна.

— Наистина ли?

— Ако Обществото се отървава от Отклоненията и Аномалните, това е нормално. Но ако трябва да се отърве от абсолютно всички, свързани с тях, тогава просто няма да остане никой.

На това се надявах — че Патрик и Айда също бяха добре.

Вик кимна, после издиша шумно.

— Знаеш ли какво си мислех?

— Какво?

— Само недей да се смееш. Но когато каза стихотворението за пръв път, не се запитах само дали си част от Бунта. Надявах се, че си дошъл да ме отведеш оттам. Че си моят личен Лоцман.

— Защо си решил така?

— Баща ми имаше висок пост в армията — каза Вик. — Много висок. Мислех, че със сигурност ще изпрати някого да ме спаси. Мислех, че това си ти.

— Съжалявам, че те разочаровах — отвърнах аз с леден глас.

— Не си ме разочаровал — каза Вик. — Ти ни изведе оттам, забрави ли?

Без да го искам, ме обзе чувство на леко задоволство, когато Вик каза това, и се усмихнах в мрака.

— Какво според теб е станало с нея? — попитах след известно време.

— Мисля, че семейството й е избягало. Аномалиите и Отклоненията около нас постоянно изчезваха, но не смятам, че Обществото е хванало абсолютно всички. Предполагам, че са се опитали да открият Лоцмана.

— Дали са успели?

Искаше ми се да не бях казвал толкова често, че смятам Лоцмана за измислица.

— Надявам се — отвърна Вик.

Гласът му звучеше приглушено, след като историята беше вече разказана. Подадох му парчето дърво с цялото и изписано име. Той го гледа втренчено няколко минути, после го пъхна в джоба си. — Е — каза Вик. — Сега. Нека да помислим как да пресечем равнината и да стигнем до… когото изобщо успеем да намерим. Ще те следвам още известно време.

— Спри да повтаряш това — казах му аз. Аз не съм ви водач и вие не ме следвате. Правим всичко заедно.

Погледнах към небето с всичките му звезди. Все още не проумявах как могат да сияят толкова силно. Баща ми искаше да бъде човек, който променя всичко и спасява всички. Това беше много опасно. Но всички му вярваха. Селяните. Майка ми. После аз пораснах и осъзнах, че той никога няма да спечели. И спрях да вярвам, не умрях с него, защото вече не посещавах онези срещи.

— Добре — каза Вик. — Все пак ти благодаря, че ни доведе толкова далече.

— И аз ти благодаря — отвърнах аз.

Той кимна. Преди да заспи, взе своя остър камък и направи поредната резка на подметката си. Още един ден без Лейни.