39.Кай

Видях първо Касия, а после Хънтър зад нея и разбрах, че съм загубил. Дори и да изгоря картата, той щеше да й каже къде да открие Бунта.

Тя изтръгна картата от ръцете ми, хвърли я на земята и започна да я тъпче с крака, за да загаси пламъците. Ъглите се разпаднаха на черна пепел, но по-голямата част от нея бе цяла. Касия щеше да стане част от въстанието.

— Щеше да го запазиш в тайна от мен — каза тя. — Ако Хънтър не беше дошъл, никога нямаше да разбера как да намеря бунтовниците.

Не отговорих, нямаше какво да й кажа.

— Какво друго криеш? — попита Касия с пресипнал глас. Наведе се и вдигна внимателно картата от пода. Така държеше някога листа с поезията на Хълма. — Излъга ме за тайната на Ксандър, нали? Каква е тя?

— Не мога да ти кажа.

— Защо?

— Защото не е моя тайна — казах аз. — Негова е.

Не мълчах само от егоизъм, знаех, че той би искал сам да й каже това. Дължах му го. Той знаеше моята тайна — статуса ми на Отклонение — и не го каза на никого. Дори на Касия.

Това не беше игра и той не бе мой съперник, нито пък Касия бе наградата в някакъв двубой.

— Но това тук — посочи картата тя — е избор. Щеше да ме лишиш от него — от правото да направя своя избор.

Въздухът в къщата миришеше остро и горчиво на изгоряло платно. Видях, че Касия ме гледа с очите на сортировач, и потреперих. Тя обмисляше фактите, пресмяташе, вземаше своето решение. Знаех какво вижда — момчето на екрана със списъка на Обществото. Не момчето, което стоеше с нея на Хълма или онова, което я прегръщаше в каньона под погледа на луната.

— Къде е Инди? — попита тя.

— Излезе навън.

— Ще я намеря — каза Хънтър и изчезна през вратата оставяйки ни сами.

— Кай — рече тя, — това е Бунтът.

Гласът й трепереше от вълнение.

— Не искаш ли да бъдеш част от нещо, което може да промени всичко?

— Не — отвърнах рязко аз и тя отстъпи назад, сякаш й бях ударил шамар.

— Не можем да бягаме вечно — каза Касия.

— Прекарах години в мълчание и покорство, опитвайки се да се скрия, да не привличам внимание — казах аз. — Какво мислиш, че правех в Обществото?

После думите започнаха да излизат сами от устата ми, без да мога да ги спра.

— Ти си влюбена в идеята за Бунта, Касия. Но всъщност нямаш представа какво е това. Не знаеш какво е да се опиташ да се разбунтуваш и да видиш как всички край теб, всички, които обичаш, умират. Не го знаеш.

— Но ти мразиш Обществото — каза тя. Виждах, че все още се опитваше да разбере, да подреди фактите. — Но не искаш да бъдеш и част от Бунта.

— Не вярвам на Обществото, не вярвам и на въстаниците — казах аз. — Няма да направя този избор, видял съм какво могат да ти причинят и двете страни.

— Тогава какво ни остава?

— Можем да се присъединим към фермерите.

Но не мисля, че тя ме чуваше в този момент.

— Кажи ми защо — каза Касия. — Защо ме излъга? Защо искаше да ми отнемеш шанса да избера сама?

Погледът й омекна и тя отново ме гледаше като Кай — като човека, когото обичаше — и това в известна степен беше дори по-лошо. Всички причини, заради които излъгах, препускаха из главата ми една след друга: защото не мога да те загубя, защото ревнувам, защото не вярвам на никого, защото не вярвам дори на себе си, защото, защото, защото…

— Знаеш защо — казах аз и внезапно ме обзе такъв гняв, какъвто не бях очаквал, че мога да изпитвам. Гняв към всичко. Към всички. Към Обществото, към Бунта, към баща ми, към мен самия, към Инди, към Ксандър, към Касия.

— Не, не знам… — започна тя, но не я оставих да довърши.

— От страх.

Взирах се право в очите й.

— И двамата се страхувахме. Аз се страхувах, че ще те загубя. Ти се страхуваше за мен преди, в Квартала. Когато отне правото ми аз да избера.

Касия отстъпи назад. Видях по изражението на лицето й, че знае за какво говоря. Тя също не беше забравила.

Внезапно се озовах отново в онова горещо лъскаво помещение, облечен в синята си униформа, ръцете ми червени от врялата вода и парата. Потта се стичаше по гърба ми. Бях унизен. Не исках Касия да ме вижда на работното ми място. Щеше ми се да вдигна глава, да уловя погледа на зелените й очи и да я накарам да види, че още съм Кай. Не просто пореден номер.

— Ти ме разпредели в онзи ден, ти определи бъдещето ми — казах аз.

— Какво друго можех да направя? — прошепна тя. — Те ме наблюдаваха.

Бяхме говорили и преди за това — на Хълма, но сега тук, в каньоните, изглеждаше съвсем различно. Осъзнавах все по-ясно, чувствах го с цялото си сърце — никога нямаше да стигна истински до нея.

— Опитах се да поправя нещата — каза тя. — Изминах целия този път, за да те намеря.

— Да намериш мен или да намериш Бунта? — попитах аз.

— Кай… — започна тя. И млъкна.

— Съжалявам — казах аз. — Това е единственото нещо, което не мога да направя заради теб. Не мога да се присъединя към Бунта.

Казах го.

Лицето й изглеждаше бледо сред тъмнината на изоставената къща. Някъде над нас небето продължаваше да излива душата си в малките капки дъжд. Спомних си за сипещия се красив бял сняг. За картините, нарисувани във водата. За поезията, споделена между две целувки, между две вдишвания. Всичко бе прекалено красиво, за да се съхрани до сутринта.

Загрузка...