Кръстопът

13.Кай

Стените на каньона бяха черни и оранжеви. Сякаш огънят бе пленен и превърнат в скала.

— Толкова е огромно и дълбоко — каза Илай, гледайки ги изумено. На това място стените се издигаха по-високо от всяка сграда, която бях виждал, по-високо дори от Хълма. — Сякаш някакъв гигант реже късове от небето и ги пуска вътре.

— Знам.

В Разлома виждахме реките, пещерите и камъните така, както не бихме могли да ги видим отгоре. Все едно внезапно ти дават възможност да огледаш отблизо частите на собственото си тяло, как кръвта тече по вените ти, да се вслушаш в биенето на сърцето си, но отвътре, от самото него…

— Не съм виждал нищо такова в Централ — каза Илай.

— Ти си от Централ? — попитахме с изненада едновременно с Вик.

— Израснах там — отговори момчето. — Никога не съм живял никъде другаде.

— Сигурно тук ти се струва много пусто — казах аз, като си спомних как, когато бях на възрастта на Илай, се озовах в Ория и почувствах друг вид пустота — пустотата на място, пълно с прекалено много хора.

— Как Аномалиите изобщо са се озовали тук?

— Първите Аномалии са избрали да бъдат такива — тогава, когато Обществото е било току-що създадено — казах на Илай. Спомних си и още нещо. — Но хората, които избрали да живеят в Разлома, не се наричали Аномалии. Те предпочитали думата „фермери“.

— Как така са можели да избират? — попита смаян Илай.

— Преди Обществото да поеме контрола върху всичко, някои хора разбрали, че това предстои, и не искали да бъдат част от новия строй.

Посочих към някои от извивките и очертанията в пясъчните стени.

— Тук навсякъде има скрити пещери. Фермерите имали достатъчно храна отначало, а после семената, които били взели със себе си, покълнали и вече имали нови реколти растения, с които да оцелеят. Наричали своето селище „комуна“, защото не искали да използват думите на Обществото.

— Но нима хората от Обществото не са ги преследвали?

— В крайна сметка, да. Но фермерите имали предимството, че били дошли тук първи. Те можели да се справят с всеки, който се опита да ги последва. А и Обществото смятало, че рано или късно фермерите ще умрат. Тук не е лесно да се живее.

Палтото ми се бе разлепило на някои места и спрях до един бор за още смола.

— Освен това Обществото видяло в тях и друга полза. Много от хората във Външните провинции се страхували да избягат в Разлома, защото Служителите започнали да разпространяват слухове колко жестоки и диви са фермерите.

— Мислиш ли, че наистина ще се опитат да ни убият? — попита уплашено Илай.

— Преди са били безмилостни към всеки от Обществото — казах аз. — Но ние вече не сме част от него. Ние сме Отклонения. Те не убиват Отклонения или други Аномалии, освен ако не са нападнати от тях.

— Как ще разберат какви сме? — попита Илай.

— Погледни ни. Не приличаме на Граждани или на Служители.

И тримата бяхме млади, мръсни и раздърпани и без съмнение, бегълци.

— Защо баща ти не е довел семейството ви тук? — попита Вик.

— Обществото е право за някои неща — отвърнах аз. — Тук ще умреш свободен, но за сметка на това ще умреш по-бързо. В каньоните фермерите не разполагали с лекарства или с тези технологии, каквито има Обществото. Майка ми не искала да водя такъв живот и баща ми уважил желанието й.

Вик кимна.

— Значи ще се опитаме да намерим тези хора и ще ги помолим да ни помогнат. Както са помогнали на баща ти.

— Да — казах аз. — Надявам се да изтъргувам нещо с тях. Те имат карти и стари книги. Поне са имали преди.

— А ти какво имаш да им дадеш в замяна? — попита рязко Вик.

— Същото, което и вие с Илай. Информация за Обществото. Ние сме живели във вътрешността. От доста време не е имало истински села във Външните провинции, което означава, че хората в каньоните може и да не са имали възможност да търгуват или да говорят с някого.

— Значи, ако те пожелаят да търгуват с нас — попита със съмнение в гласа Илай, — какво ще правим с тези стари книги и документи?

— Вие правете каквото искате — отвърнах аз. — Може и да не поискате такива неща от тях, вземете нещо друго. Но аз ще поискам карта и ще се опитам да стигна до някоя от Граничните провинции.

— Чакай… — каза момчето. — Искаш да се върнеш обратно в Обществото? Но защо?

— Няма да се върна обратно. Ще мина по различен път от този, по който дойдохме тук. И ще отида там само за малко — колкото да й изпратя съобщение, за да знае къде съм.

— Как ще го направиш? — попита Илай. — Дори да стигнеш до Граничните провинции, Обществото следи комуникационните портали. Ще разберат, ако й изпратиш нещо.

— Затова ще поискам стари документи от комуната. Ще ги разменя с някой Архивист. Те имат начини да изпращат съобщения, без да използват портали. Но е скъпо.

— Архивист? — попита неразбиращо Илай.

— Това са хора, които търгуват на черния пазар — обясних аз. — Винаги ги е имало, от самото начало на Обществото. Баща ми също търгуваше с тях.

— Значи това е планът — каза Вик. — Няма нещо друго, което не ни казваш?

— Засега е само това.

— Смяташ ли, че ще се получи? — полюбопитства Илай.

— Не знам.

Над главите ни запя някаква птичка — мисля, че беше мушитрънче. Звуците бяха ясни и отчетливи. Спускаха се като звънлив водопад и отекваха в стените на каньона. Разпознах птичката, защото баща ми често имитираше пеенето й пред мен. Казваше ми, че това е звукът на Разлома. Той обичаше това място.

В разказите му често се губеше границата между действителността и фантазията. Всичко е истина в известен смисъл, казваше той, когато майка ми го подиграваше заради това. „Но комуната в каньона е истина, нали, питах аз, за да съм сигурен. Историите, които разказваш за нея, са верни.“ „Да, казваше той. Ще те заведа там някой ден. Ще видиш.“

Затова, когато се появи през нас на следващия завой, спрях на място изумен. Ето, точно както казваше татко — град, издигнат на едно по-широко място в клисурата.

Заля ме чувство за абсолютна нереалност, както светлината в късния следобед, която се спускаше по стените на каньона. Градът отговаряше почти напълно на описанието на баща ми, когато ми разказваше за първото си посещение тук.

Слънцето се спускаше и къпеше всичко в златиста светлина: моста, сградите, хората, дори мен. Не можех да повярвам, че мястото е истинско, макар да слушах от години за него. По-късно, когато фермерите ме научиха да пиша, изпитах същото чувство. Сякаш слънцето винаги светеше над мен.

Зимната слънчева светлина хвърляше оранжево — златист блясък върху постройките и моста пред нас.

— Тук е — казах аз.

— Истинско е — отрони Вик.

Илай се ухили.

Постройките пред нас бяха скупчени на едно място, после имаше други, разпръснати около свлекли се камъни, после други по бреговете на потока, който тук бе доста широк, почти истинска река. Къщи. По-големи сгради. Малки ниви, оформени на местата, където каньонът се разтваряше повече.

Но нещо липсваше. Хората. Пустотата бе абсолютна. Вик ме погледна. И той го почувства.

— Закъснели сме — казах аз. — Няма ги.

Не е било отдавна, все още на места се забелязваха следи от тях. Виждаха се и белези от подготовката им за тръгване. Това не бе припряно напускане, а старателно и обмислено изоставяне на града. Странните черни ябълкови дървета бяха обрани; само тук-там по клоните искряха няколко златисти ябълки. Повечето от уредите и съоръженията из дворовете на къщите ги нямаше — отнесени най-вероятно от самите им собственици. Непознати за мен ръждясали инструменти се въргаляха по земята.

— Къде ли са отишли? — попита Илай.

— Не знам — отговорих аз.

Дали въобще бяха останали живи хора извън Обществото?

Подминахме няколко тополи, растящи по брега на реката. Ниско жилаво дърво се полюшваше само в най-далечния край на групата дървета.

— Почакайте — казах на другите. — Няма да се бавя дълго.

Не дълбах много надълбоко — не исках да убия дървото.

Изрязах името й внимателно в ствола и докато го правех, както винаги, си спомних как държах ръката й в моята и я учех да пише. Вик и Илай не казаха нищо, само ме изчакаха. Когато приключих, отстъпих назад, за да огледам дървото.

Тесни корени, песъчлива почва, кората бе сива и грапава, листата бяха изчезнали отдавна. Но името й все така ми изглеждаше красиво, макар и изписано с колебливи, неравни букви.

Всички бяхме привлечени от къщите — от толкова отдавна не бяхме виждали място, изградено от истински хора с намерението да останат и да живеят в него. Бяха порутени, направени от пясъчни камъни или от стволовете на сивите дървета. Илай се изкачи по предното стълбище на една от тях. С Вик го последвахме.

— Кай — извика хлапето, когато влязохме вътре. — Виж.

Това, което открихме вътре, ме накара да размисля. Може би все пак са бързали. В противен случай щяха ли да оставят домовете си в такъв вид?

Стените бяха доказателството за припряността им. Бяха покрити с рисунки, а ако фермерите бяха имали повече време, със сигурност щяха да ги заличат. Те разкриваха прекалено много. В тази къща имаше кораб, изрисуван в небето, реещ се самотен сред бели облаци. Художникът бе поставил инициалите си в ъгъла на рисунката. Тези букви заявяваха притежанието му върху нея, върху идеите, вложени в образите — те бяха негови. И въпреки че това бе мястото, което бях търсил през цялото време и за което знаех толкова много, пак се изненадах и шумно си поех дъх. Тук, може би дори сред тези стени татко беше научил всичко.

Да пише.

Да рисува.

— Нека да преспим тук — каза Илай. — Има легла, сигурно ще намерим и храна. Можем да останем завинаги.

— Не забравяш ли нещо? — попита го Вик. — Хората, които преди са живели на това място, са имали причина да го напуснат.

Кимнах.

— Трябва да намерим карта и някаква храна и да се махаме. Да проверим пещерите.

Тръгнахме натам. В някои от пещерите от двете страни на каньона стените бяха изрисувани — като в къщите, но не намерихме и късче хартия, камо ли някакви документи.

Те го бяха научили да пише. Те знаеха как. Къде бяха оставили своите думи? Едва ли са успели да вземат всичките със себе си. Бе вече почти нощ и цветовете на рисунките изглеждаха сиви на фона на бледата светлина. Огледах стените на пещерата, която претърсвахме.

— Тази е странна — каза Илай, загледан в рисунката. — Нещо липсва. — Освети я с фенерчето си. Стените бяха повредени от водата и от рисунката бе останала само горната част — женска глава, от която едва се виждаха очите и челото. — Прилича на майка ми — каза тихо момчето.

Обърнах се и го погледнах с изненада. Защото това беше думата, която се появяваше отново и отново в ума ми, въпреки че майка ми никога не беше идвала тук. И се запитах дали тази дума — „майка“, беше също толкова опасна за Илай, колкото бе за мен. По-опасна дори от думата „баща“. Защото не изпитвах гняв към майка си. Само болка от липсата й, а това е чувство, с което не можеш да се пребориш толкова лесно. Не можехме да си позволим да бъдем слаби.

— Знам къде са скрили документите си — кача внезапно Илай. В погледа му имаше някакво лукавство, което досега не бях забелязвал, и се зачудих дали не харесвам хлапака толкова, не защото ми напомняше за Брам, а по-скоро за мен самия. Бях горе-долу на същата възраст, когато откраднах червените таблетки от бащата на Ксандър.

Бях все още нов в Ория и ми беше странно да наблюдавам как хората излизат от къщите си, тръгват за работа и се качват на влаковете едновременно. Изнервяше ме начинът, по който се движеха по едно и също време към едно и също място. Затова си представях, че улиците са сухите тесни дерета край родното ми село, а хората са водата, която течеше след дъжд и превръщаше сухите легла в буйни потоци. Казвах си, че хората в своите сиви и сини униформи не са нищо повече, освен друга природна сила, движеща се по своя път.

Но това не ми помогна. Веднъж се изгубих в един от Кварталите. И Ксандър ме видя да използвам компаса си, докато се опитвах да открия пътя към вкъщи. Заплаши да ме издаде на чичо ми и ме предизвика да открадна от някого червени таблетки — само така щях да задържа компаса си. Сигурно тогава бе разбрал, че съм Отклонение. Не знам как бе отгатнал толкова бързо и никога не го бяхме обсъждали след това. Нямаше значение. Урокът, който научих, бе добър. Не се преструвай, че едно място е като друго, и не търси прилики между тях. Просто го виж такова, каквото е.

— Къде, Илай? — попитах го аз.

Той изчака известно време, все още доволно ухилен, и аз си спомних това чувство — мига, в който откриваш и постигаш нещо сам. Някога, преди години, бях протегнал със същото чувство дланта си към Ксандър с двете червени таблетки, които бях откраднал. Той не смяташе, че ще успея. Аз исках да разбере, че съм му равен, независимо от това, че съм Отклонение. Поне веднъж исках някой да разбере това, преди да започна живот, в който щях да се преструвам, че съм по-долу от всички останали край мен. За момент се почувствах силен, почувствах се като баща си.

— Там, където водата не може да ги достигне — каза Илай, гледайки към заличената рисунка на жената. — Не в тези пещери, които са на ниско. Трябва да са някъде на високо.

— Как не се сетих! — възкликнах аз и тримата се затичахме навън.

Излязохме от пещерата и погледнахме нагоре към скалите. Баща ми разказваше и за наводненията. Понякога фермерите виждали, че реката нараства и се надига и знаели кога ще се случи това. Друг път имало големи наводнения, особено при силни валежи, но без никакво предупреждение. Затова строели къщите си и отглеждали реколтата си по местата, където имало свободно пространство, но когато реката се надигала, се криели в по-високите пещери.

Границата между живота и смъртта в Разлома се прекрачва много лесно, казваше баща ми. Можеш само да се надяваш, че си на правилната страна.

Сега, когато ги търсехме, виждахме навсякъде следите от наводненията — наноси по стените на каньона, мъртви дървета, заклещени в процепите на скалите, изтръгнати от силата и яростта на водата. Стихията, която би могла да направи такова нещо, със сигурност можеше да постави и Обществото на колене.

— Винаги съм смятал, че е по-безопасно да заровиш нещо, ако искаш да го скриеш — каза Вик.

— Невинаги — отвърнах му аз, спомняйки си за Хълма. — Понякога е по-безопасно да го занесеш колкото се може по-нависоко.

Отне ни почти час да намерим пътеката, която ни бе нужна. Отдолу беше почти невъзможно да я забележиш — фермерите я бяха изсекли в скалите така, че да се слива идеално с насечените стени на каньона. Вървяхме по нея нагоре и все по-нагоре, докато стигнахме до една канара, извиваща се навътре, която изобщо не можеше да се види от подножието. За да я откриеш, трябваше да се осмелиш да се изкатериш до правилното място и да се вгледаш по-внимателно. Когато стигнахме там, видяхме пещерите. Бяха идеалното място да се скрие нещо — високи и закътани. И сухи. Вик се вмъкна в първата.

— Има ли нещо за ядене? — попита Илай, а коремът му изкъркори от глад. Засмях се. Бяхме разпределили храната си внимателно, но май открихме селището точно навреме.

— Не отвърна Вик. — Кай, ела да видиш.

Пъхнах се вътре и видях, че в пещерата имаше няколко големи контейнера и сандъци. Близо до вратата забелязах отпечатъци и следи — наскоро някой бе извлякъл нещо навън. И преди бях виждал такива сандъци.

— Внимавай — казах на Вик и внимателно отворих капака на един от тях.

Жици. Електронни табла. Експлозиви. Всичките бяха произведени в Обществото. Възможно ли беше фермерите да са в съюз с Обществото? Не ми се струваше вероятно. Може би са ги изтъргували или купили на черния пазар. Бяха нужни години, за да се напълни пещера като тази. Но какво бе станало с другите контейнери?

Илай се вмъкна след мен, но аз протегнах ръка, за да го спра.

— Прилича на това, което е в палтата ни — каза той. — Да вземем ли нещо?

— Не — отвърнах аз. — Продължавай да търсиш храна. И не забравяй за картите.

Хлапакът излезе от пещерата. Вик се поколеба.

— Може да ни бъде от полза да имаме някое от тези неща — посочи ми към струпаните сандъци. — Ще успееш ли да сглобиш някакво оръжие?

— Бих могъл да опитам — казах аз. — Но по-добре да запазим място в раниците си за храна и за документи, ако въобще намерим някакви.

Премълчах, че оръжията винаги водят до проблем. Смятах, че пристрастността на баща ми към тях е причина за неговата смърт. Той смяташе, че може да бъде като Сизиф и да обърне силата на Обществото срещу него самото.

Разбира се, и аз бях опитал да направя същото с другите примамки, когато оправих пушките им, преди да избягаме в Разлома. И май не им помогнах особено — също както стана с нашето село, когато баща ми се опита да промени нещата.

— Опасно е да се опитваме да разменяме с тях такива неща. Дори не знам дали Архивистите ще проявят интерес към подобна стока.

Вик поклати глава, но не започна да спори с мен. Продължи напред в пещерата и спря пред един от овалните контейнери, направен от плътна пластмаса и гума.

— Знаеш ли какво е това? — попита той.

— Някакъв вид убежище? — предположих аз и погледнах по-отблизо. Вътре в него имаше навити въжета и някакви тънки тръби.

— Лодки, малки кораби за плаване по вода — каза Вик. — Виждал съм такива във военната база, където живеех.

Това беше най-изчерпателната информация, която ми бе давал за миналото си, и се чудех дали ще сподели още нещо. Но в следващия миг Илай се провикна развълнувано:

— Ако искате храна, намерих!

Открихме го да яде ябълка във втората пещера.

— Явно са били прекалено тежки, за да ги носят — каза той. — Пълно е с ябълки и всякакви храни. И много семена.

— Може би са ги прибрали, в случай че се върнат — каза Вик. — Помислили са за всичко.

Кимнах, съгласявайки се с него. Гледах всичко, което бяха събрали и оставили, и изпитах възхищение към хората, живели тук. И разочарование. Искаше ми се да ги бях срещнал. Вик явно чувстваше същото.

— Всички сме си мислили какво ли ще бъде да избягаме… — каза той. — Те наистина са го направили.

Тримата напълнихме раниците си с храна от запасите на фермерите. Взехме ябълки и някакъв плосък хляб, който изглеждаше така, сякаш може да изтрае цяла вечност. Намерихме и странни смолисти кибритени клечки, които фермерите явно бяха направили сами. Може би по-късно щяхме да се озовем на място, където да бъде безопасно да запалим огън. След като си напълнихме раниците, открихме още няколко в пещерата с провизиите и напълнихме и тях.

— Сега да потърсим карта и нещо, което можем да изтъргуваме — казах аз. Поех си дълбоко дъх. Пещерата миришеше като пясъчниците — на кал и вода — и на ябълки.

— Обзалагам се, че са тук — обади се от вътрешността на пещерата Илай. — Тук има друга зала.

С Вик го последвахме зад ъгъла в другото помещение, изсечено в скалите. Когато светнахме с фенерчетата си, видяхме, че беше идеално чисто. Добре организирано. Пълно с кутии. Направих няколко крачки навътре и повдигнах капака на една от тях. Беше пълна с книги и документи.

Опитах се да не мисля. Това трябва да е мястото, където се е учил. Може би е седял точно на онази пейка.

— Оставили са толкова много — прошепна Илай.

— Нямало е как да отнесат всичко — казах аз. — Може би са взели най-важните неща със себе си.

— Или са имали записващи устройства — предположи Вик. — Биха могли да вкарат цялата информация от книгите в портали и скенери.

— Да, възможно е — казах аз.

И все пак си мислех колко ли им е било трудно да оставят всички истински книги. Информацията в тази пещера бе безценна, особено в оригиналната си форма. Техните предци я бяха донесли тук в този вид, със собствените си ръце. Сигурно им е било тежко да напуснат мястото без наследството си.

В средата на стаята имаше маса, направена от малки дървени дъски, които явно са били вкарани през входа на пещерата и после сглобени вътре. Цялата стая — както и целият град — носеше атмосферата на нещо, направено с много внимание. Всяка вещ изглеждаше пълна със смисъл. Обществото не я бе пуснало в скута им, както ставаше при нас. Те я бяха изработили. Открили. Направили сами, с ръцете си.

Насочих фенера си над масата към дървена купа, пълна с парчета въглени, явно използвани като моливи. Пресегнах се и взех един. Въглените ми напомниха за нещата, които използвах за писане, когато бях в Квартала. Няколко пъти на хълма събирах парченца от дърветата, а когато от някое от кленовите дървета край къщата ни се отчупеше изсъхнало клонче, го прибирах, без да ме видят. Завързвах ги и ги пъхах в инсинератора, за да се овъглят в единия край и да мога да пиша и да рисувам с тях. Веднъж, когато имах нужда от червен цвят, откраднах няколко листенца от кървавочервените петунии в цветната леха и ги използвах, за да оцветя на рисунката си ръцете на Служителите, моите ръце и слънцето.

— Виж — обади се Вик зад гърба ми. Бе намерил кутия, пълна с карти. Извади няколко от тях. Топлата светлина на фенера промени документите, направи ги да изглеждат още по-стари, отколкото бяха в действителност. Поровихме сред тях, докато на една карта разпознах нещо, което приличаше на Разлома.

— Тази — казах аз и я разгънах на масата. Струпахме се край нея. — Ето каньона ни.

Посочих го, но очите ми се отклониха към другия, който бе очертан на картата точно до нашия. Там имаше място, означено с дебел черен знак Х, както и с няколко редици чертички. Зачудих се какво ли означават. Искаше ми се да преначертая тази карта. Толкова по-лесно щеше да бъде да нарисувам света такъв, какъвто искам да бъде, вместо да се опитвам да разбера какъв е в действителност.

— Ще ми се да мога да пиша — каза Илай и аз съжалих, че нямахме време да го науча. Може би по-нататък. Точно сега трябваше да продължим да бягаме.

— Красиво е — каза хлапакът, докосвайки внимателно картата. — Различно е от начина, по който са нарисувани нещата на екраните на порталите в Обществото.

— Знам — казах аз. Който и да бе направил картата, е бил истински художник. Цветовете и очертанията на всичко съвпадаха идеално.

— Ти можеш ли да рисуваш? — попита Илай.

— Малко — казах аз.

— Откъде?

— Майка ми се беше научила сама, а после научи и мен — обясних аз. — Баща ми идваше тук често и търгуваше с фермерите. Веднъж й донесе четка за рисуване като подарък. Истинска. Но не можеше да си позволи да купи никакви бои. Все повтаряше как иска да го направи, но така и не успя.

— Значи тогава тя не е можела да рисува — каза разочаровано Илай.

— Не, можеше. Използваше други неща — рисуваше с пръчки в пясъка, с вода по камъните…

Спомних си древните рисунки в малката пещера близо до дома ни. Дали не бе взела оттам идеята да пише по скалите? Но тя използваше вода и докосването й беше толкова нежно…

— Нейните рисунки винаги изчезваха в нищото, разтваряха се във въздуха.

— Тогава откъде знаеш как са изглеждали? — попита момчето.

— Виждах ги, преди да изсъхнат или да бъдат заличени от водата. Бяха красиви.

Илай и Вик се умълчаха и бях убеден, че не ми вярват. Може би си мислиха, че съм си измислил всичко това и си спомням рисунки, които ми се е искало да видя, но не са съществували в действителност. Но аз казвах истината. Всичко край мен ми напомняше, че нейните рисунки сякаш все още живееха, виждах ясно в съзнанието си как блестяха и после изчезваха и изпод ръцете й се появяваха нови неща. Рисунките й бяха красиви и заради начина, по който изглеждаха, докато ги имаше, и заради това, че не можеха да съществуват дълго.

— Както и да е — казах аз. — Оттук има изход.

Посочих им как каньонът продължава към равнината, намираща се на срещуположната страна на тази, от която бяхме дошли. Съдейки по картата, там имаше повече растителност и още един поток, по-голям от този на дъното на каньона, явно голяма река. Сред планините в равнината бе изрисувана малка тъмна къща, която сигурно беше знак за селище или убежище, тъй като по същия начин фермерите бяха означили и собствения си град на картата. А освен това на север от планините имаше място, което бе свързано с Обществото — една от Граничните провинции.

— Струва ми се, че ще са ни нужни два или три дни, за да стигнем до равнината. И още няколко дни, за да я пресечем и да се доберем до планините.

— Има река в тази равнина — каза Вик и очите му заискриха, докато изучаваше картата. — Много лошо, че не можем да вземем една от лодките на фермерите и да я използваме.

— Можем да опитаме — казах аз, — но мисля, че планините са по-добър вариант. Там има селище. Не знаем накъде води реката.

Планините бяха в горния край на картата; потокът се спускаше надолу и изчезваше в долната част на листа.

— Прав си — каза Вик. — Но можем да спираме и да ловим риба. Пушената риба трае дълго.

Плъзнах картата към Илай.

— Какво мислиш? — попитах го аз.

— Да го направим — каза той. — Надявам се, че фермерите са там. Искам да отида при тях.

— Какво още да вземем със себе си? — попита Вик и се огледа из кутиите с книгите.

— Можем да намерим нещо на сутринта — казах аз.

По някаква причина грижливо подредените и изоставени книги ме натъжаваха. Бях уморен. Исках Касия да е тук с мен. Тя щеше да разлисти всяка страница, да прочете всяка дума. Представих си я сред мъждивата светлина на пещерата — лицето и светеше от вълнение, усмивката й грееше — и затворих очи. Този блед спомен за нея, единствено с това разполагах и изобщо не знаех дали някога ще я видя отново. Имахме картата, но разстоянието, което ни предстоеше да изминем, все още ми се струваше непостижимо.

— Сега трябва да поспим — казах аз, като отблъснах съмненията си. Нямаше смисъл от тях. — Ще тръгнем веднага щом съмне.

Обърнах се към Илай.

— Какво мислиш? Искаш ли да се върнем долу и да преспим в къщите? Там има легла…

— Не — каза Илай и се сви на пода. — Да останем тук.

Разбирах го. Късно през нощта изоставеният град изглеждаше толкова оголен и пуст, изложен на опасностите от реката, на самотата, която се бе настанила в него след тръгването на хората, на призрачните очи и ръце на рисунките, които бяха изрисували. Тук, в пещерата, където бяха скрили на сигурно място разни важни неща, на хлапето му се струваше, че ще е безопасно и за нас.

В сънищата ми цяла нощ в пещерата влетяваха и излитаха прилепи. Някои летяха ниско, натежали от кръвта на разни живи същества, други се носеха по-високо и знаех, че са леки и все още гладни. Но всички издаваха ужасен шум с крилете си.

В края на нощта, на зазоряване, се събудих. Вик и Илай все още спяха и се зачудих какво ме бе стреснало. Някакъв звук от града под нас?

Отидох до най-крайния вход на пещерите и погледнах навън. В прозореца на една от къщите проблясваше светлина.