Кръстопът

19.Кай

Събудих се от звука на нещо голямо във въздуха. Откога започнаха да стрелят толкова рано сутрин, помислих си обезумял. Беше по-светло и по-късно, отколкото очаквах. Сигурно съм бил много уморен.

— Илай! — провикнах се аз.

— Тук съм!

— Къде е Вик?

— Искаше да стане по-рано и да отиде да налови още риба, преди да тръгнем — каза Илай. — Каза ми да остана и да не те събуждам.

— Не, не, не… — казах аз и после и двамата млъкнахме, защото шумът от машините в небето беше прекалено силен и ни заглушаваше. Стрелбата също звучеше различно. Тежко и тромаво. Прецизно. Не като пръскащия дъжд от куршуми, с които бяхме свикнали. Този звук беше мощен, гръмогласен като градушка, сякаш цели каменни блокове се сипеха от небето. Когато спря, това ми се стори някак неправилно.

— Остани тук — казах на Илай и се затичах, препъвайки се в тревата през равнината, към проклетия поток, към проклетото мочурище…

Но той ме последва и аз не го спрях. Довлякох се до онова място на брега на реката и после не посмях да погледна. Аз вярвах на очите си. Значи ако не видех Вик мъртъв, той нямаше да е.

Вместо това погледнах към реката, където бе избухнало нещо. Кафявите и зелени растения в мочурището бяха отчасти скрити под калта като сплетени дълги коси на плаващи мъртви тела. Силата на експлозията бе изхвърлила пластове земя в реката и я беше задръстила, превръщайки я в истинско блато. Само тук-там бяха останали малки свободни части чиста вода, която нямаше накъде да тече.

Направих няколко крачки по течението, достатъчно, за да видя какво бяха направили — отново и отново, по цялото й протежение.

Зад себе си чух хлипането на Илай.

После се обърнах и погледнах към Вик.

— Кай — каза Илай. — Можем ли да му помогнем?

— Не — отвърнах аз.

Каквото и да беше паднало, бе ударило с такава сила, че направо бе подхванало Вик и го беше запратило високо във въздуха, преди да го стовари на земята и да счупи врата му. Сигурно беше умрял на място. Знаех, че трябва да съм благодарен за това. Но не бях. Погледнах към тези празни очи, в които синьото небе се отразяваше като черно, защото от самия Вик не бе останало нищо.

Какво го беше накарало да дойде тук? Защо не бе ловил риба под закрилата на дърветата, а не на това открито място? Видях причината в близкото вирче с почти неподвижна, застояла вода. Веднага разбрах какъв вид риба е това, макар никога, преди да не я бях виждал.

Дъгова пъстърва. Рибата дъга. На светлината тялото й искреше от цветове, докато се гърчеше и явно се бореше за живота си. Дали Вик я беше видял? Затова ли бе излязъл на открито? Вирът стана по-тъмен. Нещо — голяма сфера — лежеше на дъното на потока. Вгледах се по-отблизо и видях, че сферата бавно изпуска някакви токсини.

Не са възнамерявали да убиват Вик. Искали са да отровят реката.

Докато се взирах във водата, рибата се обърна с корема нагоре и изплува на повърхността.

Мъртва като Вик.

Исках да се смея и да крещя едновременно.

— Държи нещо в ръката си — каза Илай.

Погледнах. Беше парчето кора с издълбаното име на Лейни върху него. Илай се пресегна към ръката на Вик и я задържа за миг. После скръсти и двете му ръце на гърдите.

— Направи нещо — каза той, а сълзите се стичаха по лицето му.

Обърнах се и съблякох палтото си.

— Какво правиш? — попита ужасено момчето. — Не можеш да го оставиш така!

Нямах време да му отговарям. Хвърлих палтото си на земята и потопих ръцете си в най-близкото вирче — онова с мъртвата пъстърва. Студът беше болезнен. Движещата се вода рядко замръзва, но тази вода вече не се движеше. Измъкнах все още изпускащата отрова сфера и я извадих на брега. Беше тежка, но я обърнах на една страна, наместих я до един камък и започнах да търся следващата. Нямаше как да разчистя цялата кал, която бе избухнала и задръстила реката на много места, но все пак можех да извадя отровата от някои от вировете. Знаех, че това е излишно и безсмислено като всичко, което правех. Като опита ми да се върна при Касия в Обществото, което ме искаше мъртъв.

Но не можех да спра.

Илай дойде при мен и също се наведе към реката.

— Прекалено е опасно — казах му аз. — Върни се под дърветата.

Той не ми отговори, а ми помогна да извадя следващата сфера. Спомних си как Вик ми помагаше с телата и позволих на Илай да остане.

През целия дълъг и мъчителен ден Вик ми говореше. Знаех, че това може би означава, че полудявам, но продължавах да го чувам.

Говореше ми, докато с Илай вадехме сферите една по една. Отново и отново ми разказваше историята за Лейни. Представях си я в ума си — как той се влюбва в Аномалия. Казва й как се чувства. Вижда дъговата пъстърва и отива да говори с родителите й. Стои прав с тържествено изражение, за да почете техния Договор за съвместен живот. Усмихва се, докато хваща ръката й, за да заяви, че двамата имат право на щастие, независимо от мнението на Обществото. Връща се, за да открие, че е изчезнала.

— Престани — казах на Вик. Не обърнах внимание на изненадания поглед на Илай. Превръщах се в баща си. Той също чуваше гласове в главата си, които го караха да говори на другите хора, да се опитва да промени света…

Когато прочистихме дъното от възможно най-много сфери, с Илай изкопахме гроб за Вик. Работата вървеше трудно, независимо, че почвата беше мека; мускулите ми стенеха от изтощение и гробът не стана толкова дълбок, колкото ми се искаше — Илай работеше старателно до мене, като загребваше пръстта с малките си ръце.

Когато приключихме, положихме Вик вътре.

Беше изпразнил една от раниците си и я бе донесъл тук, за да я напълни с рибата, която е възнамерявал да улови. Открих една риба със сребристи люспи вътре и също я поставих в гроба. Завихме го с палтото му. Дупката над сърцето му, където бе пришит преди сребристия диск, приличаше на малка отворена рана. Ако Обществото го откриеше и разкопаеше гроба, нямаше да знаят нищо за него. Дори резките по подметките му означаваха нещо, което те нямаше да разберат.

Вик продължи да ми говори, докато издялках от парче пясъчник риба, която да оставя върху плиткия му гроб. Люспите на рибата бяха тъмни и оранжеви. Дъгова пъстърва без цветовете й. Не точно като онази, която Вик бе видял, но най-доброто, което можех да направя. Исках да отбележа, че той не само беше умрял, но и че бе обичал, че тя също го бе обичала.

— Те не ме убиха — каза ми Вик.

— Така ли? — попитах тихо аз, за да не ме чуе Илай.

— Да, така — отвърна той с усмивка. — Няма да съм мъртъв, докато рибата все още е наоколо, все още плува, гмурка се, върти се, хвърля яйцата си…

— Виждаш ли това място? — попитах Вик. — Поне опитахме. Но те все пак ще умрат.

И после той спря да ми говори. Знаех, че наистина си е отишъл, и пожелах отново да мога да чуя гласа му в главата си. Най-накрая разбрах, че докато баща ми е чувал своите гласове, никога не е бил сам.