Кръстопът

48.Касия

Дъждът стана по-слаб и постепенно се превърна в сняг. Имах чувството, че все още не сме стигнали, че все още пътуваме и се стремим към целта си. Един към друг. Към тези, които ни беше писано и искахме да бъдем. Погледнах го и знаех, че никога няма да видя всичко в него. Вече осъзнавах това напълно ясно и отново направих избора си.

— Трудно е да вземеш решение къде да пресечеш, когато си на кръстопът, да избереш на коя страна да преминеш — казах с глас, който всеки момент щеше да се прекърши.

— А защо е необходимо? — попита той.

— За да стана човека, който искам да бъда — казах му аз.

И после и двамата пристъпихме един към друг. И двамата бяхме допуснали грешки; и двамата се бяхме опитали да постъпим правилно. Само това можехме да направим.

Кай се наведе, за да ме целуне, но ръцете му останаха отпуснати покрай тялото.

— Защо не ме прегърнеш? — попитах аз, като инстинктивно се отдръпнах леко назад.

Той се разсмя и повдигна ръцете си — за да ми ги покаже и да обясни.

Бяха покрити с кал и с боя, и с кръв.

Придърпах ръката му към моята, долепих дланта си до неговата. Усетих допира на песъчинките, лепкавата боя, белезите от порязано и раните, които разказваха за дългия път, който беше изминал.

— Те ще се изчистят — казах му аз.