Кръстопът

26.Касия

Кай остави единия фенер да свети, за да можем да се виждаме, докато си говорим. Когато Илай и Инди заспаха и само ние останахме будни, той го загаси, за да го запази за по-дълго. Момичетата по стените продължиха да танцуват в мрака и ние бяхме сами.

Въздухът в пещерата тежеше между нас.

— Една нощ — каза Кай.

В гласа му чух Хълма, чух вятъра, който духаше там, клоните, които ни дращеха по ръкавите, чух го отново да ми казва както тогава, за пръв път, че ме обича. И преди бяхме открадвали време от Обществото. Можехме да го направим отново. Дори и да не е толкова, колкото ни се иска.

Затворих очи и зачаках.

Но той не продължи.

— Ела с мен отвън — каза най-накрая и усетих допира на ръката му до моята. — Няма да се отдалечаваме много.

Не можех да го видя, но долових смесени чувства в гласа му и ги усетих от начина, по който ме докосна. Любов, загриженост и нещо необичайно, нещо горчиво-сладко.

Навън повървяхме малко надолу по пътеката. Облегнах се на скалата и той застана пред мен, протегна се и обви ръка около раменете ми, пъхна пръстите си под косата ми и под яката на палтото ми. Дланта му бе груба, с много порязвания от дълбаенето в камъните и от катеренето, но докосването му беше нежно и топло. Нощният вятър свиреше в каньона и тялото на Кай ме пазеше от студа.

— Една нощ… — напомних му аз. — Каква е останалата част от историята ти?

— Не е история — каза тихо Кай. — Канех се да те попитам нещо.

— Какво?

Двамата бяхме близо един до друг под откритото небе, дъхът излизаше бял от устните ни, гласовете ни бяха приглушени.

— Една нощ… Не е прекалено много да поискаш една нощ, нали?

Не отговорих. Той се притисна още по-близо до мен, усетих бузата му да се допира до моята, вдишах аромата на салвия и бор, на стара засъхнала пръст и прясна, чиста вода, който се носеше от него.

— За една нощ може ли да мислим само един за друг? Не за Обществото, нито за Бунта или дори за нашите семейства?

— Не — казах аз.

— Не, какво?

Преплете пръстите си в косата ми, а с другата си ръка ме притегли към себе си.

— Не, не мисля, че можем — отвърнах аз. — И не, не е прекалено много да го поискаме.