Кръстопът

21.Кай

Кажи думите — помоли ме Илай.

Ръцете ми трепереха от изтощение от часовете работа. Небето потъмняваше над главите ни.

— Не мога, Илай. Те не означават нищо.

— Кажи ги — заповяда хлапакът и в очите му отново се появиха сълзи. — Направи го.

— Не мога — отвърнах аз и поставих рибата, която бях направил от мекия пясъчник, върху гроба на Вик.

— Трябва да ги кажеш. Трябва да го направиш заради Вик.

— Вече направих каквото можех за него. И двамата го направихме. Опитахме се да спасим потока. Сега е време да тръгваме. Той би постъпил по същия начин.

— Не можем да пресечем равнината сега — каза Илай.

— Ще се придържаме към дърветата. Все още не се е стъмнило съвсем. Нека да стигнем колкото се може по-далече.

Върнахме се обратно и събрахме нещата си от лагера ни в каньона. Докато увивахме пушената риба, по ръцете и дрехите ни оставаха сребристи люспи. С Илай си поделихме храната от раницата на Вик.

— Искаш ли някоя от тези? — попитах хлапака, когато открих брошурите, които Вик беше взел от пещерата.

— Не — отвърна той. — Харесвам повече това, което аз си избрах.

Пъхнах една от тях в раницата си и оставих другите. Нямаше смисъл да нося всичките.

Тръгнахме през равнината, рамо до рамо сред настъпилия здрач.

После Илай спря и погледна назад. Не биваше да го прави.

— Трябва да продължим, Илай.

— Почакай — каза той. — Спри.

— Няма да спирам — казах аз.

— Кай. Погледни.

Обърнах се и на последните остатъци от вечерната светлина я видях.

Касия.

Дори отдалече знаех, че е тя, заради начина, по който тъмната й коса се развяваше от вятъра, и заради това как стоеше изправена на червените скали на Разлома. Бе по-хубава от снега.

Истина ли беше?

Тя посочи към небето.