Кръстопът

41.Кай

Да носиш лодка е като да носиш мъртво тяло — тежко, неудобно и странно.

— Лодката побира само двама души — предупреди ме Хънтър.

— Няма значение — отвърнах аз. — Мисля, че ще ни потрябва.

Той ме погледна, сякаш се канеше да каже нещо, но после реши да премълчи.

Пуснахме лодката пред малката къща в края на селището, където се бяха събрали Касия, Инди и Илай и ни чакаха. Тя се удари в земята с тежък звук.

— Какво е това? — попита Илай.

— Лодка — каза Хънтър. Определено не бе словоохотлив.

Инди, Касия и Илай се взираха невярващо в тежкото закръглено пластмасово — гумено туловище.

— Никога не съм виждала такава лодка — каза Инди.

— Никога не сме виждали лодка въобще — казаха едновременно Касия и Илай и почти се разсмяха след това.

— Носите я, за да я пуснем по реката — осъзна внезапно Инди. — За да могат някои от нас да стигнат до Бунта по-бързо.

— Но реката е задръстена от пясък и пръст — каза Илай.

— Вече няма да е такава — казах му аз. — След дъжд като този нивото й ще се е вдигнало достатъчно.

— Е, кой ще се качи на лодката? — попита Инди.

— Не знаем още — казах аз. Не погледнах към Касия. Откакто ме завари да горя картата, не бях способен да я погледна в очите.

Илай ми подаде една раница.

— Донесох това за теб. Храна и някои други неща от пещерата.

— Благодаря ти, Илай.

— Има още нещо — прошепна ми той. — Може ли да ти го покажа?

Кимнах.

— Побързай.

Той се извърна така, че другите да не ни виждат, и ми подаде…

Стъклена тръбичка от осветената в синьо галерия.

— Илай! — възкликнах изненадано. Взех я от ръцете му и я обърнах. Във вътрешността й течността се разклати. Когато прочетох името, изписано отвън, издишах шумно. — Не е трябвало да я вземаш.

— Не можах да се въздържа — отвърна той.

Трябваше да строша стъкленицата в земята или да я пусна в реката. Вместо това я прибрах в джоба си.

От дъжда основите на скалите се бяха оголили, твърдата пръст се бе превърнала в кал. Не беше необходимо голямо усилие, за да предизвикаме свличане и да направим пътеката към пещерите непроходима, но освен това трябваше да запечатаме входа на пещерата хранилище, без да унищожим нещата, които се намираха вътре.

Хънтър ми показа плана си — изрядно направена диаграма къде, как и какво трябваше да поставим, за да заредим експлозивите. Беше впечатляващо.

— Ти ли я направи? — попитах аз.

— Не. Нашият водач я начерта, преди да тръгне. Ана.

Ана, помислих си аз. Дали баща ми я беше познавал?

Не го попитах. Започнах да изпълнявам указанията на диаграмата и допълнителните нареждания на Хънтър. Дъждът продължаваше да се лее над нас и правехме всичко възможно, за да запазим експлозивите сухи.

— Слез долу и кажи на другите, че ще запаля фитила — каза фермерът.

— Аз ще го направя.

Хънтър ме погледна.

— Това беше моя задача. Ана ми се довери, че всичко ще стане както трябва.

— Ти познаваш района по-добре от мен. Познаваш фермерите. Ако нещо се обърка с детонатора и фитила, само ти можеш да изведеш всички останали оттук.

— Това не е някакъв вид самонаказание, нали? — попита ме той. — Защото се канеше да изгориш картата?

— Не — отвърнах аз. — Просто е очевидният избор.

Хънтър ме изгледа и после кимна.

Нагласих часовника на детонатора и побягнах. Беше инстинкт — разполагах с достатъчно време. Скочих от една скала близо до реката и се затичах с все сила към другите. Не бях стигнал още до тях, когато чух взрива. Не можах да се въздържа, обърнах се и погледнах.

Няколко ниски дървета се откъснаха първи от скалите и като че ли полетяха към мен; от корените им във въздуха летяха камъни и буци пръст. За миг видях тъмните преплетени коренища и после забелязах, че цялата скала под тях също се плъзга надолу. Пътеката се разпадна на отделни късове, които се изсипаха в реката — кал и камъни, камъни и кал. И свличането продължаваше.

Прекалено близо, осъзнах аз, спуска се прекалено наблизо. Ще стигне до града.

Една от къщите простена, после се разцепи на две и потъна в калта. После друга. Земята се надигаше изпод градчето, дъски хвърчаха във въздуха, трошаха се стъкла, дървета се прекършваха. И после всичко се изсипа в реката и спря.

Свлачището бе разкрило чиста, лепкава ивица, покрита с червена кал и натрошени камъни, през средата на селището и бе задръстило част от реката, образувайки нещо като бент. Водата щеше да се надигне и каньонът може би щеше да се наводни. Докато обмислях това, видях другите да излизат от къщата и да тръгват забързано по пътеката. Затичах се да помогна на Хънтър с лодката. Тя беше за нея. Ако Касия искаше да намери Бунта, аз щях да й помогна да стигне до целта си.