Кръстопът

31.Кай

Когато Хънтър дойде при нас, носеше със себе си манерка, пълна с вода, и няколко въжета, метнати на рамо. Зачудих се какво ли смята да прави? Преди да попитам, се обади Илай.

— Твоя сестра ли беше? — посочи към най-новия камък на гробището.

Хънтър не погледна към гроба. По лицето му премина съвсем лека емоция.

— Видяхте ли я? Колко време сте ме наблюдавали?

— Дълго — каза Илай. — Искахме да поговорим с теб, но изкачахме, докато свършиш с… работата си.

— Това е било много мило от ваша страна — каза Хънтър с безизразен глас.

— Съжалявам — прошепна Илай. — Която и да е била, съжалявам.

— Беше моя дъщеря — отвърна фермерът.

Очите на Касия се разшириха от изумление. Знаех какво си мисли. Негова дъщеря? Но той е толкова млад, само на двайсет и две или двайсет и три. Определено не на двайсет и девет, което бе най-ранната възраст, на която човек в Обществото може да има петгодишно дете.

Но тук не бяхме в Обществото.

Инди първа наруши мълчанието.

— Къде отиваме? — попита тя Хънтър.

— В друг каньон. Можете ли да се катерите?

Когато съм бил малък, майка ми се опитала да ме научи да различавам цветовете. „Това е синьо“, казала тя и посочила небето. И отново „синьо“, посочвайки водата. Разказваше ми, че съм поклатил глава, защото съм видял, че синьото небе невинаги е също като синята вода.

Беше ми нужно доста време, когато отидох в Ория, да се науча да използвам една и съща дума за всички нюанси на един цвят. Спомних си за това, докато вървяхме през каньона Разломът бе оранжев и червен, но никога не бях виждал такива отсенки на оранжевото и червеното там, в Обществото.

Любовта също има различни нюанси. Например начинът, по който обичах Касия, когато мислех, че тя никога няма да ме обикне. Или както когато я обичах на Хълма. Или както я обичах сега, след като бе дошла в каньона, за да ме намери. Беше различно, по-дълбоко. Преди си мислех, че я обичам и желая истински, но докато вървяхме из тесните пътеки заедно, осъзнах, че това сега е нещо повече от нов нюанс. Беше цял нов цвят.

Хънтър спря пред нас и посочи към една скала.

— Тук — каза той. — Това е най-доброто място.

Започна да оглежда скалата и да проучва терена наоколо.

Заслоних с ръка очите си, за да видя по-добре къде трябва да се катерим. Касия ме погледна и направи същото.

— Оттук се върнахме с Инди в каньона — каза тя.

Фермерът кимна.

— Това е най-подходящото място за изкачване.

— В другия каньон има някаква кухина в скалите — каза Инди на Хънтър.

— Знам — отвърна той. — Нарича се Галерията. Затова ми трябва вашата помощ — да ми помогнете да разбера нещата, които се намират вътре.

— Не сме влизали там — отвърна Касия. — Нямаше откъде да проникнем. Сигурно няма вход оттам.

Хънтър поклати глава.

— Само изглежда така. Но хората ни са използвали Галерията, откакто за пръв път сме дошли в Разлома. След като Обществото я откри и си я присвои, ние все пак намерихме начин да влизаме вътре.

Касия го погледна изненадано.

— Но тогава ти знаеш какво…

Той я прекъсна.

— Знам какво има вътре. Но не и защо е там.

Погледна към Касия, очите му я измерваха и оценяваха.

— Мисля, че ти ще ми дадеш отговора.

— Аз ли? — стресна се тя.

— Ти си била част от Обществото по-дълго от останалите. Вижда се.

Касия се изчерви и инстинктивно кръстоса ръце на гърдите си, сякаш за да се прикрие, но не можеше да заличи напълно тежката сянка на Обществото, която Хънтър бе видял в нея.

Той погледна към Илай.

— Смяташ ли, че ще се справиш?

Момчето вдигна глава към канарата над нас.

— Да — отвърна след миг.

— Добре — каза фермерът. — Скалата не е особено трудна, не се изисква някаква специална техника. Дори хората от Обществото биха се справили.

— Защо не са го направили и не са дошли тук? — попита Инди.

— О, опитваха — каза Хънтър. — Но това бе един от най-охраняваните ни региони. Сваляхме с оръжие всеки, който се опиташе да слезе. А в каньона не може да се влезе с въздушен кораб — прекалено тясно е. Трябваше да идват пеша, а на този терен ние имахме предимство.

Направи възел и закачи въжето на една от металните халки по стената.

— Доста дълго се справяхме така с тях.

Но сега фермерите бяха изчезнали някъде в равнината. Или лежаха мъртви на билото на Разлома. Беше само въпрос на време Обществото да го разбере и да реши да слезе отново тук.

Никой не осъзнаваше това по-добре от Хънтър. Трябваше да побързаме.

— Преди се катерехме навсякъде — каза той. — Разломът беше само наш.

Сведе поглед към въжето в ръцете си. Отново си спомняше, че всичко вече е свършило, че всички си бяха отишли. Човек не смята, че е възможно да се забрави такова нещо, но понякога го правиш — за миг или два. Все не можех да реша дали това бе хубаво или лошо. Забравянето ти позволява да живееш без болка, поне известно време, но след това спомените се стоварват върху теб още по-силно.

Всичко боли. Понякога, в моменти на слабост, ми се искаше червените таблетки да ми бяха подействали. Толкова много смърт трябваше да забравя.

— Видяхме тела на върха на Разлома — обади се Инди Погледна нагоре към канарата, оценявайки маршрута. — Имаха сини следи по ръцете си като теб. И те ли са били фермери? Защо са се изкачили горе, ако е било по-добре да изчакат Обществото да слезе тук долу?

Против волята си все пак й се възхищавах. Тя имаше смелостта да задава на Хънтър тези въпроси, чиито отговори аз също бих искал да науча, но не се осмелявах да попитам.

— Онова място горе е единственото достатъчно широко и равно, за да може Обществото да приземи въздушните си кораби — каза Хънтър. — Напоследък по някаква причина бяха станали по-агресивни и правеха по-сериозни опити да влязат в Разлома, а ние не можехме да охраняваме всички каньони. Само този, в който се намира градът ни.

Направи още един възел и стегна въжето.

— За пръв път в историята на нашата комуна имахме разцепление, което не можахме да преодолеем. Някои от нас искаха да се качим и да се борим, така че Обществото да си тръгне. Другите предпочитаха да избягат.

— Ти на коя страна беше? — попита Инди.

Той не отговори.

— Тези, които са прекосили равнината — продължи да го притиска за още информация Инди, — успяха ли да се присъединят към Бунта?

— Мисля, че засега си казахме достатъчно — отвърна Хънтър. Изражението на лицето му беше каменно въпреки умоляващия поглед на Инди, която искаше да разбере още. Тя затвори уста, но той само й подаде въжето. — Ти имаш най-много опит в катеренето.

Не беше въпрос. Някак си можеше да преценява такива неща.

Тя кимна и почти се усмихна, като вдигна очи към скалите над нас.

— Преди обичах да се измъквам и да се катеря. Близо до нашата къща имаше подходящо място.

— Обществото ти е позволявало да се катериш? — попита я Хънтър.

Момичето го погледна замислено.

— Не ми беше позволено. Но намирах начин да го правя, без да разберат.

— Двамата с теб ще теглим по един човек след себе си — каза й фермерът. — Така ще стане по-бързо. Ще можеш ли да се справиш?

Инди се разсмя.

— Внимавай — предупреди я Хънтър. — Скалите тук са различни.

— Знам — отвърна тя.

— Ти ще можеш ли да се изкачиш сам? — обърна се той към мен.

Кимнах. Не му казах, че и без това предпочитах да бъде така. Ако паднех, поне нямаше да повлека някого със себе си.

— Вие минете първи, аз ще гледам.

Инди се обърна към Касия и Илай.

— Кой от вас иска да дойде с мен?

— Илай, ти избери пръв — отвърна Касия.

— Аз искам с Кай — каза момчето веднага.

— Не — обясни му отново Хънтър. — Кай няма толкова опит в катеренето, колкото имаме ние.

Илай отвори уста, за да се възпротиви, но аз поклатих глава. Той ме погледна, после направи крачка и застана до Инди. Стори ми се, че видях лека усмивка на задоволство да пробягва по лицето й, преди да се обърне отново към скалата.

Наблюдавах Касия, докато се закачаше с металните скоби към въжето на Хънтър. После проверих дали Илай се е закачил правилно и всичко е наред с въжето им. Когато вдигнах глава, Хънтър бе готов да потегли. Касия беше стиснала здраво зъби и се бе концентрирала върху това, което й предстоеше да прави.

Не се притеснявах за изкачването. Хънтър явно беше добър катерач, а и имаше нужда от Касия, за да му помогне за Галерията. Повярвах му, когато каза, че иска да разбере защо Обществото е направило там това нещо, каквото и да бе то. Все още мислеше, че ако разбере „защо“, щеше да има някакво значение. Не знаеше, че да си наясно с причината никога не е достатъчно, за да се примириш с постъпките на хората.

След като всички стигнахме горе, се впуснахме да тичаме. Държах Илай с едната си ръка и Касия с другата и се движехме с равномерно темпо, дишахме на пресекулки, краката ни летяха по камъните. Бяхме на открито, изложени на вражеските очи под ясното небе няколко дълги секунди. Другият каньон не беше достатъчно далече — имах чувството, че мога да тичам тук цяла вечност.

Вижте, искаше ми се да извикам. Все още съм жив. Все още съм тук. Въпреки че тъпите ви данни и Служителите ви винаги са искали друго.

Бързо бягащи крака.

Дробове, пълни с въздух.

Държа за ръце хората, които обичам.

Аз обичах.

Най-дръзкото и безразсъдно нещо, което някога бях правил. Да си позволя да обичам.

Когато стигнахме до ръба на другия каньон, се пуснахме. Имахме нужда от ръцете си, за да се хванем за въжетата.

Вторият каньон беше по-скоро тясна цепнатина в земята, много по-малък от онзи, в който се намираше комуната на фермерите. След като всички стигнахме до дъното, Касия посочи към едно място, където стените бяха с много гладка повърхност. Скалите приличаха на пясъчник, но в тях имаше нещо странно.

— Така забелязахме, че тук трябва да има някакъв вход — каза тя. Стисна устни. — Тялото на момчето беше под тези храсти.

Свободата, която усещах по-рано, си отиде. На нейно място се появи ново, тежко чувство — осъзнаването, че Обществото контролира този каньон, бе като тежките сиви облаци, които тегнат над земята след буря.

И другите го забелязаха. Лицето на Хънтър бе мрачно и знаех, че за него е още по-тежко, защото усещаше присъствието на Обществото на място, което преди е било негово.

Поведе ни към малка кухина, образувала се там, където стените на каньона се стесняваха най-много една към друга. Петимата едва успяхме да се пъхнем вътре. В дъното на пещерата имаше купчина камъни, струпани един върху друг.

— Направихме вход оттук — каза Хънтър.

— И Обществото не го е открило? — попита със съмнение Инди.

— Те дори не знаят как да гледат и какво да търсят — отвърна той. Повдигна един от камъните. — Зад тези камъни има тесен процеп. След като влезем вътре, можем да минем по тунела и ще се озовем в един от ъглите на Галерията.

— Как ще го направим? — попита Илай.

— Ще пълзим плътно по земята, без да вдигаме глави — обясни Хънтър. — Трябва да сдържате дъха си на някои места.

Махна още един от големите камъни.

— Аз ще мина пръв — каза той през рамо. — После Касия. Ще си говорим само в определени моменти, на завоите. Вървете бавно. Има място, на което трябва да се обърнете по гръб и да се изтласкате нагоре с помощта на краката си. Ако се заклещите, извикайте. Ще бъдем достатъчно близо един до друг, за да се чуваме. Ще ви давам указания. Най-тясно и трудно е точно преди края.

Поколебах се за миг, чудейки се дали това не е капан. Може би Обществото ни устройваше някаква клопка? Или пък Инди? Все още не й вярвах. Гледах я как помага на Хънтър да местят камъните, дългата й коса се мяташе край нея, докато усърдно работеше. Какво всъщност искаше това момиче? Какво криеше? Погледнах към Касия. Намираше се наново място, където всичко беше различно. Беше видяла хора да умират по ужасен начин, беше гладувала и бе дошла в пустинята, за да ме намери. Все неща, в които едно момиче от Обществото нямаше никакъв опит. Зърнах блясък в очите й, когато се обърна да ме погледне, и се усмихнах. Да сдържаме дъха си, сякаш казваше тя. Да се движим плътно по земята, без да вдигаме глави? Ние правим това от толкова време.