45.Кай

Слънцето, което грееше над лодката, я беше напекло и повърхността й почти не можеше да се пипне. Ръцете ми станаха червени от топлината и се надявах Касия да не ги забележи. Не исках повече да си мисли за деня, в който ме бе разпределила и изпратила тук. Стореното бе сторено. Трябваше да продължим напред.

Надявах се, че и тя се чувства по този начин, но не я бях питал. Отначало, защото не можех — всички вървяхме един зад друг по тясната пътека и останалите щяха да чуят, а после вече бях прекалено уморен, за да изрека въобще някакви думи. Касия, Инди и Илай ни помагаха, като носеха раниците ни, но мускулите на ръцете все така ме боляха и пареха отвътре.

Слънцето постепенно се скри и на хоризонта се събраха облаци.

Не знаех кое ще бъде по-добро за нас — странната за сезона жега или обичайният дъжд. Дъждът щеше да затрудни придвижването ни, но пък щеше да прикрие следите ни. Вървяхме в стройна колона, плътно един до друг, за да си помагаме. Правех всичко възможно, за да съм сигурен, че Касия е добре и на безопасно място. Затова мъкнехме и проклетата лодка.

Понякога тя беше полезна и върху сушата — когато пътеката беше прекалено кална и потъвахме в меката пръст, поставяхме лодката на земята, влизахме вътре и се плъзгахме с нея. Тя оставяше дълга тясна следа. Ако не бях толкова уморен, щях да се усмихна. Какво ли щяха да си помислят хората от Обществото, ако видеха тези отпечатъци? Че някакъв странен гигант е слязъл от небето, вдигнал ни е и е излязъл с нас от Разлома!

Тази вечер трябваше да лагеруваме. Тогава щях да говоря с нея. През нощта щях да знам какво да й кажа. Сега бях прекалено изтощен, за да мисля за нещо, което трябваше да поправи всичко между нас.

Правехме последно усилие за този ден. Никой не си почиваше. Всички бутахме, влачехме и вървяхме напред, открадвайки понякога секунда-две, за да отпием глътка вода и да хапнем по няколко залъка хляб. Бяхме стигнали почти до ръба на Разлома, когато светлината премина в сумрак и дъждът заваля.

Хънтър спря и пусна своя край на лодката на земята. Аз направих същото. Той погледна към каньона зад нас.

— Трябва да продължим — каза решително.

— Но вече е почти тъмно — оплака се Илай.

Хънтър поклати глава.

— Нямаме време. Когато открият какво е станало в Галерията, нищо няма да им попречи да слязат в Разлома. А ако имат минипортове? Ще съобщят на хората си да ни пресекат пътя през равнината.

— Къде е нашият минипорт? — попитах аз.

— Хвърлих го в реката, преди да напуснем града — каза Касия.

Инди си пое шумно дъх.

— Добре — каза фермерът. — Не искаме да носим нещо, по което могат да ни проследят.

Илай потрепери.

— Ще можеш ли да продължиш? — попита го Касия притеснено.

— Така мисля — отвърна момчето и ме погледна. — Смяташ ли, че се налага?

— Да казах аз.

— Имаме и челници, с които да си светим — добави Инди.

— Да вървим — каза Касия и ни помогна да вдигнем лодката на раменете си.

Запътихме се към брега на реката, бързайки колкото ни беше по силите. Усещах изхвърлените от реката камъни под краката си. Чудех се дали някой от тях не беше рибата, която бях издялал за гроба на Вик. В тъмнината всичко изглеждаше различно и не бях сигурен къде точно лежеше той.

Но със сигурност знаех какво щеше да направи, ако беше жив.

Каквото бе необходимо, за да го приближи до Лейни.

Сред дърветата, на светлината от челниците си, които бяхме навели надолу, за да не привличаме излишно внимание с Хънтър разтворихме лодката и пъхнахме помпата в отвора за надуване. Лодката бързо започна да приема кръглата си форма, вътре могат да се поберат двама — каза Хънтър. — Другите, които искат да се присъединят към Бунта, трябва да вървят пеша, като следват течението на реката. Така ще бъде много по-бавно, разбира се.

Лодката се надуваше все повече и повече, въздишайки шумно.

За момент останах напълно неподвижен.

Дъждът започна да вали отново, студен и чист. Беше различен от скорошната буря — по-скоро като лек душ, не като порой. Скоро щеше да спре.

Някъде високо в планините тази вода е сняг, казваше майка ми и разтваряше дланите си, за да улови капките.

Замислих се за рисунките й и как бързо изсъхваха.

— Някъде тази вода не е нищо, по-лека е от въздуха… — казах на висок глас с надеждата, че тя може да ме чуе.

Касия се обърна и ме изгледа.

Представих си как капките дъжд падат по люспите на пясъчната риба, която издялах за Вик. Всяка капка лекува отровената река, помислих си аз и протегнах напред отворените си длани. Не исках да уловя капките или да ги задържа. Те оставяха своята следа и после се изгубваха в земята. Пусках ги да си отидат.

Да си отидат. Като родителите ми и болката от това, което им се бе случило. Като болката от това, което не бях успял да направя. Като мъката по всички хора, които не бях успял да спася или да погреба. Като ревността ми заради Ксандър. Или като вината заради станалото с Вик. Като притеснението за това, което никога нямаше да бъда, и заради това кой всъщност не бях.

Трябваше да позволя всичко да си отиде.

Не знаех дали ще мога, но дори само чувството, че опитвах, беше приятно. Затова оставих тежките капки да се стичат по дланите ми. Да се отронват от пръстите ми в пръстта.

Всяка капка ми помага, мислех си аз. Наклоних главата си назад и се опитах да се отворя целият за небето над мен.

Моят баща може би бе причината всички онези хора да умрат. Но освен това им беше помогнал и животът им бе станал поне за известно време по-поносим. Беше им дал надежда. Преди мислех, че това не е от значение, но всъщност е.

Добро и лошо. Добро — в баща ми, лошото — в мен. И нямаше дъжд или огън, които да го изкарат от мен. Сам трябваше да се отърва от него.

— Съжалявам — казах на Касия. — Не биваше да те лъжа за нищо.

— Аз също съжалявам — каза тя. — Онова сортиране беше нещо ужасно и абсолютно погрешно.

Погледнахме се под дъжда.

— Това е твоята лодка — обърна се Инди към мен. — Кой ще пътува с нея?

— Взех я за теб — казах аз на Касия. — Ти трябва да избереш с кого да се пуснеш по реката.

Почувствах се по същия начин, както някога преди Тържеството на Подбора. Чаках. Питах се дали това, което бях направил, е достатъчно, за да ме избере отново.

Загрузка...