Кръстопът

1.Кай

Стоя в реката. Водата е синя. Тъмносиня. Отразява цвета на вечерното небе.

Не се движа. Реката се движи. Тя се удря в мен и съска из тревата, израснала на границата между сушата и водата.

— Излез оттам — каза Офицерът. Освети ни с фенерчето си от позицията си над нас на брега.

— Казахте да оставим тялото във водата — престорих се, че не съм разбрал нарежданията му.

— Не казах, че трябва да влизате в самата река. Остави го и излез. И вземете шинела му. Вече не му е нужен.

Погледнах към Вик, който ми помагаше с тялото. Той не беше влязъл във водата. Не е от тези места, но всички в лагера са чували слуховете за отровените реки във Външните провинции.

— Всичко е наред — казах му тихо. Офицерите и Служителите искат да се страхуваме от тази река — от всички реки, за да не се опитаме да пием от тях или да ги пресечем. — Не ви ли трябва проба? — провикнах се към Офицера на брега, докато Вик се колебаеше.

Ледената вода стигна до коленете ми, главата на мъртвото тяло се отпусна назад, а отворените му очи се взираха в небето. Мъртвецът вече не можеше да види нищо, но аз можех. Виждах прекалено много неща.

Винаги съм бил такъв. Думи и образи, свързани в ума ми по странен начин. Забелязвам подробностите, независимо къде се намирам. Както сега. Вик не беше страхливец, но в момента на лицето му бе изписан ужас. Ръкавите на мъртвото момче бяха протрити и водата започна да се стича по разплетените нишки, когато ръцете му се отпуснаха надолу. Слабите му глезени и босите стъпала изглеждаха много бледи в ръцете на Вик, когато той пристъпи по-близо до брега. Офицерът вече бе свалил ботушите от краката му и сега ги люлееше за връзките насам-натам като махало на часовник. С другата си ръка насочваше право в очите ми ярката светлина на фенерчето. Метнах шинела към Офицера. Наложи му се да хвърли ботушите, за да го хване.

— Можеш да го пуснеш — казах на Вик. — Не е тежък. И сам ще се справя.

Но Вик също влезе във водата. Сега краката на мъртвото момче бяха мокри, а черната му униформа — напълно подгизнала.

— Не прилича много на последно тържество — провикна се Вик към Офицера. В гласа му имаше гняв. — Той ли избра вечерята предишната нощ? Ако е така, значи напълно е заслужил смъртта си.

Толкова отдавна не си бях позволявал да изпитам гняв, че сега не просто го почувствах. Гневът покри устата ми и аз го погълнах изцяло, с острия му метален, разяждащ плътта ми вкус. Това момче умря заради лошата преценка на Офицерите. Не му бяха дали достатъчно вода и сега беше мъртво.

Трябваше да скрием тялото, защото в този лагер не се предполагаше да умираме, а само да стоим тук, докато ни прехвърлят в селата, където Врагът щеше да се погрижи за нас. Само че невинаги ставаше така.

Обществото иска от нас да се страхуваме от смъртта. Но мен не ме е страх.

Страх ме е само да не умра по погрешен, безсмислен начин.

— Така свършват Отклоненията — каза нетърпеливо Офицерът. Пристъпи крачка напред към нас. — Много добре знаете това. Няма последна вечеря. Няма последни думи. Отървете се от него и излизайте.

Така свършват Отклоненията. Погледнах надолу и видях, че водата вече бе станала черна, също като небето. Все още не пусках тялото. Гражданите умират със специално тържество. Отправят последни думи към близките си, изслушват похвалните думи за своя живот, Служители вземат тъканни проби от тях, за да им дадат шанс за безсмъртие.

Не можех да направя нищо за храната или за тъканната проба, но имах думи, които можех да кажа. Те бяха винаги в съзнанието ми, заедно с образите и с числата…

Затова прошепнах някои от тях, които ми се сториха подходящи на фона на смъртта и реката:

Вик ме погледна изненадано.

— Да тръгваме — казах му аз и двамата обърнахме гръб на реката и мъртвото тяло.