Град от месинг

7. Нахри

— Вдигни ръка по-високо.

Нахри вдигна лакътя си и стисна по-здраво камата.

— Така?

Дара направи физиономия.

— Не. — Приближи се до нея, при което опушената миризма на кожата му я погъделичка по носа, и намести ръката й. — Не се стягай, отпусни се. Хвърляш нож, не биеш някого с пръчка.

Ръката му се задържа върху лакътя й миг по-дълго, отколкото беше необходимо, дъхът му беше топъл върху шията й. Нахри потрепери; не беше лесно да се отпусне, когато красивият дев беше толкова близо. Най-сетне той се отдръпна и тя прикова очи в хилавото дърво. Метна камата и тя прелетя покрай дървото и се приземи в едни храсталаци.

Нахри изруга, а Дара избухна в смях.

— Не мисля, че ще успеем да направим кой знае какъв воин от теб.

Той разтвори длан и камата политна обратно към него.

Нахри го изгледа завистливо.

— Не можеш ли да ме научиш на това?

Той й подаде ножа.

— Не. Казах ти достатъчно пъти…

— … магията е непредсказуема — довърши Нахри и отново хвърли камата. Би могла да се закълне, че този път оръжието се приземи малко по-близо до дървото, но може би просто си въобразяваше. — И какво от това? Наистина ли се боиш какво бих могла да сторя?

— Да — заяви той направо. — Като нищо ще изпратиш петдесет такива ножа по мен.

Е, не беше много далеч от истината. Махна с ръка, когато той й подаде ножа.

— Не. Стига ми за днес. Не може ли просто да си починем? Пътуваме така, сякаш…

— По петите ни има шайка ифрити? — Дара повдигна вежди.

— Ще пътуваме по-бързо, ако не сме изтощени. — Нахри го улови за ръката и го задърпа към малкия им лагер. — Хайде.

— Бихме пътували по-бързо, ако не мъкнехме с нас цял керван откраднати стоки. — Дара откъсна клонче от едно умиращо дърво и го остави да изгори до пепел в ръцете му. — От колко дрехи имаш нужда наистина? И дори не ядеш портокалите… да не споменаваме пък онази напълно безполезна флейта.

— Флейтата е от слонова кост, Дара. Струва цяло състояние. Освен това… — Нахри разпери ръце, любувайки се за миг на бродираната туника и ботушите от кафява кожа, които беше задигнала от една сергия, покрай която бяха минали в един от крайречните градове. — Просто се грижа да сме добре запасени.

Стигнаха в лагера си, макар че „лагер” бе доста силно казано за неголямото местенце, където Нахри беше отъпкала тревата, преди да пусне торбите си. Конете пасяха на една ливада далече от там, изяждайки до корен всяка зеленина, която намереха. Дара коленичи и запали наново огъня им с щракване на пръстите си. Пламъците подскочиха, осветявайки тъмната татуировка върху намръщеното му лице.

— Предците ти биха били ужасени, ако можеха да видят с каква лекота крадеш.

— Според теб предците ми биха били ужасени да научат, че изобщо съществувам. — Нахри извади грижливо увития крайшник престоял хляб. — Освен това такъв е светът. Досега някой със сигурност е проникнал в дома ми в Кайро и е откраднал нещата ми.

Дара хвърли един строшен клон в огъня, при което във въздуха се вдигнаха искри.

— И как точно това те оправдава?

— Някой краде от мен, аз крада от другите и съм сигурна, че хората, от които откраднах, рано или късно, ще вземат нещо, което не им принадлежи. Това е кръговрат — добави Нахри мъдро, докато дъвчеше твърдия хляб.

Дара я изгледа в продължение на няколко дълги мига, преди отново да проговори:

— Има нещо много сбъркано в теб.

— Вероятно се дължи на кръвта на деви във вените ми.

Той се намръщи.

— Твой ред е да доведеш конете.

Нахри простена; нямаше никакво желание да се отдалечава от огъня.

— А ти какво ще правиш?

Ала Дара вече вадеше очукано котле от една от торбите им. Нахри го беше откраднала по пътя насам с надеждата да намерят нещо за готвене, което да не е манна. И след като я беше слушал да се оплаква от ситуацията с храната в продължение на дни. Дара се беше нагърбил да открие начин да измагьоса нещо различно. Нахри обаче не хранеше кой знае какви надежди. Единственото, което бе успял да забърка досега, беше някаква бегло топла сива супа с вкус като миризмата на гули.

Докато Нахри се върне с конете, вече се беше спуснала нощ. Мракът по тези земи падаше бързо и бе толкова гъст, че можеше да го усетиш — тежка, непроницаема чернота, от която биха я побили тръпки, ако го нямаше лагерния огън, който да я води. Дори гъстият балдахин от звезди не можеше да я пробие, светлината им беше уловена от белите планини, които ги заобикаляха. Те бяха покрити със сняг, обяснил бе Дара, нещо, което Нахри едва успяваше да си представи. Тази страна й беше напълно непозната и макар да беше различна и по своя си начин дори красива, Нахри копнееше за оживените улици на Кайро, за претъпканите базари и препиращите се търговци. Липсваха й златната пустиня, която прегръщаше града й, и широкият, кафяв Нил, който криволичеше през него.

Завърза конете за едно хилаво дърво. Температурата беше паднала рязко със залеза на слънцето и студените й пръсти с усилие се справиха с възела. Тя уви едно от одеялата около раменете си и се настани възможно най-близо до огъня.

Дара дори не носеше робата си. Нахри се взря завистливо в голите му ръце. Сигурно е хубаво да си направен от огън. Каквато и кръв на деви да имаше във вените й, очевидно не беше достатъчно, за да пропъди студа.

От котлето в краката му се вдигаше пара; той го побутна към нея с триумфална усмивка.

— Яж.

Нахри подуши подозрително. Миришеше хубаво — на леща и лук с масло. Откъсна парче хляб и го топна в котлето. Лапна предпазливо един залък, а после още един. Беше точно толкова вкусно, колкото и апетитно ухаеше на сметана и леща, и листата на някакъв зеленчук. Тя побърза да извади още хляб от торбата си.

— Харесва ли ти? — Гласът на Дара се извиси с надежда.

След цялата онази манна всичко, което изобщо ставаше за ядене, би й се сторило добро, но това беше наистина вкусно.

— Прекрасно е! — Тя лапна нов залък, наслаждавайки се на топлата яхния. — Как успя да го направиш най-сетне?

Дара изглеждаше страшно доволен от себе си.

— Опитах да се съсредоточа върху ястието, което познавам най-добре. Мисля, че това помогна… голяма част от магията зависи от намеренията ти. — Той замълча и усмивката му повехна. — То е нещо, което майка ми приготвяше.

Нахри едва не се задави; Дара не бе разкрил нищо за миналото си и дори сега тя видя как лицето му придобива предпазливо изражение. Побърза да отговори, като се надяваше той да не смени темата:

— Трябва да е била много добра готвачка.

— Беше.

Той допи остатъка от виното си и бокалът му начаса се напълни отново.

— Беше? — осмели се да попита Нахри.

Дара се взираше в огъня; пръстите му потръпваха, сякаш копнееше да го докосне.

— Мъртва е.

Нахри изпусна хляба си.

— О, Дара. Съжалявам, нямах представа…

— Няма нищо — прекъсна я той, макар тонът му да казваше друго. — Беше много отдавна.

Нахри се поколеба, но не можа да сдържи любопитството си.

— А останалите от семейството ти?

— Те също са мъртви. — Той я изгледа остро, изумрудените му очи бяха ярки. — Само аз съм.

— Разбирам те — каза Нахри меко.

— Да, предполагам, че е така. — В ръката й внезапно се материализира бокал. — Пий с мен тогава — заповяда, вдигайки своя бокал срещу нея. — Ще се задавиш, ако не прокараш храната с нещо. Не мисля, че някога съм виждал някой да се храни толкова бързо.

Сменяше темата и двамата го знаеха. Нахри сви рамене и отпи глътка вино.

— Би сторил същото, ако беше отраснал като мен. Понякога не знаех кога отново ще имам какво да ям.

— Личи си. — Той изсумтя. — Когато те открих, не беше много по-пълна от тулите. Проклинай манната колкото си искаш, но поне си се поналяла малко от нея.

Нахри повдигна вежда.

— Поналяла съм се? — повтори тя.

Дара начаса се смути.

— Аз… нямах предвид по лош начин. Просто че, нали знаеш… — Той махна с неясен жест към тялото й, а после се изчерви, вероятно осъзнал, че подобен жест не помага. — Няма значение — смотолеви и наведе засрамено поглед.

О, повярвай ми, знам. Колкото и Дара да твърдеше, че ненавижда шафитите, Нахри неведнъж го беше улавяла да я гледа, а урокът им по хвърляне на кама не беше първият път, в който ръката му бе останала малко по-дълго върху нейната.

Тя задържа поглед върху него, изучавайки линията на широките му рамене, гледайки го как си играе нервно с бокала си, докато все още избягваше очите й. Пръстите му потръпваха върху дръжката и за миг Нахри се зачуди дали биха сторили същото и върху нейната кожа.

Защото нещата при нас и така не са достатъчно сложни, без да добавяме и това. Преди умът й да успее да стигне по-далеч, тя смени темата, избирайки нещо, за което знаеше, че със сигурност ще развали настроението.

— Е, разкажи ми за тези Кахтани.

Дара се сепна.

— Какво?

— Джиновете, които непрекъснато обиждаш, онези, които били воювали с моите предци. — Тя отпи глътка вино. — Разкажи ми за тях.

Дара направи физиономия, сякаш беше лапнал нещо кисело. Една от целите й беше постигната.

— Трябва ли да го правим точно сега? Късно е…

Нахри размаха пръст насреща му.

— Не ме карай да отида да намеря някой гул, за да те принудя със заплахи да говориш.

Той не се усмихна на шегата й, а придоби още по-разтревожен вид.

— Не е приятен разказ, Нахри.

— Значи, още една причина да го направиш колкото се може по-скоро.

Той отпи глътка вино, голяма глътка, сякаш се нуждаеше от доза кураж.

— Вече ти казах, че Сулейман бил умен мъж. Преди проклятието му всички деви били еднакви. Изглеждали еднакво, говорели един и същи език, практикували едни и същи ритуали. — Дара махна към огъня и езичетата от дим се втурнаха към ръцете му като нетърпеливо кутре. — Когато ни освободил, Сулейман ни пръснал по целия му познат свят, променяйки езиците и външния ни вид, така че да станат като тези на човеците в новите ни земи.

Дара разпери ръце. Димът се сгъсти, приемайки очертанията на карта в небето пред Нахри, с храма на Сулейман в средата. Пред очите й искрящи точици светлина плъзнаха от храма по широкия свят, падайки по земята като метеорити и отскачайки като напълно оформени хора.

— Разделил ни на шест племена. — Дара посочи бледа жена, която претегляше нефритени монети в източния край на картата, Китай, навярно. — Тохаристанците. — Махна на юг, към една отрупана със скъпоценни камъни танцьорка, която се въртеше около себе си в полуострова на Индостан. — Агниваншийците. — Един миниатюрен ездач изскочи от пушека, галопирайки през Южна Арабия, размахал огнен меч. Дара сви устни и с едно щракване на пръсти го обезглави. — Гезирците. — На юг от Египет един златоок учен преметна ярък синьо-зелен шал през рамото си, докато изучаваше някакъв свитък. Дара кимна към него. — Аяанлийците — каза, а после посочи към огненокос мъж, който поправяше една лодка на мароканския бряг. — Сахрейнците.

— Ами твоите хора?

— Нашите хора — поправи я той и махна с ръка към равнините на Персия, предположи Нахри, или пък Афганистан. — Девастана — каза Дара топло. — Земята на девите.

Нахри се намръщи.

— Племето ти е взело първоначалното име на цялата раса за себе си?

Дара сви рамене.

— Ние управлявахме.

Вгледа се изпитателно в картата. Фигурките от дим си крещяха безмълвно и жестикулираха.

— Казват, че било ужасяващо време, изпълнено с насилие. Повечето хора приели новите си племена, държали се заедно, за да оцелеят, и създали нови касти в рамките на племето според способностите си. Някои били превъплъщенци, други можели да работят с метали, трети измагьосвали редки стоки и така нататък. Никой не можел да прави всичко и племената били прекалено заети да воюват помежду си, та дори не им хрумвало да си отмъщават на Сулейман.

Нахри се усмихна, впечатлена.

— Не можеш да отречеш, че е било брилянтен ход от негова страна.

— Навярно — отвърна Дара. — Ала колкото и брилянтен да бил, Сулейман не помислил за последиците от това да даде на хората ми солидни смъртни тела.

Мъничките фигурки продължаваха да се размножават, строяха малки села, прекосяваха огромния свят в дълги кервани. От време на време миниатюрно летящо килимче се стрелваше през димните облаци.

— Какви последици? — попита Нахри объркано.

Той й отправи игрива усмивка, която не стигна съвсем до очите му.

— Да можем да имаме интимни отношения с човеци.

— И да създавате шафити — осъзна Нахри. — Хора като мен.

Дара кимна.

— Напълно забранено, разбира се. — Той въздъхна. — Досега може и да си осъзнала, че не ни бива особено в следването на правила.

— Предполагам, че шафитите бързо са се умножили?

— И още как. — Той махна към картата от дим. — Както казах, магията е непредсказуема. — Мъничък град в Магриб избухна в пламъци. — Още по-непредсказуема, когато я практикуват хора със смесена кръв и без подготовка. — Огромни кораби с най-различни причудливи форми поеха през Червено море, крилати котки с човешки лица се понесоха над Индостан. — Въпреки че повечето шафити не притежават никакви умения, има и такива, които са в състояние здравата да напакостят на човешките си общества.

Като например да поведеш глутница гули през Кайро и да измъкваш богатството на паши? Нахри нямаше какво да възрази.

— Но защо девите, или джиновете, или както и да сте се наричали по онова време, изобщо ги е било грижа? — попита тя. — Мислех, че събратята ти нямат особено високо мнение за хората.

— Не би трябвало да ги е грижа — призна Дара. — Ала Сулейман ясно дал да се разбере, че ако пренебрегнем законите му, на негово място ще дойде друг, който да ни накаже. Съветът на Нахидите в продължение на години се мъчил да овладее проблема с шафитите, заповядвайки всеки човек, за когото се подозирало, че има магическа кръв във вените си, да бъде доведен в Девабад, за да изживее живота си там.

Нахри застина.

— Съветът на Нахидите? Но аз мислех, че Кахтаните били тези…

— Ще стигна дотам — прекъсна я Дара.

Гласът му беше малко по-студен… и мъничко по-завален от обикновено. Отпи още една голяма глътка вино. Вокалът като че ли никога не се изпразваше, така че Нахри можеше само да гадае колко бе изпил досега. Много повече от нея, а тя вече усещаше, че главата й започва да се върти.

Един град се издигна от димната карта в Девастана, в средата на тъмно езеро. Стените му лъщяха като месинг, красиви на фона на тъмното небе.

— Това Девабад ли е? — попита тя.

— Девабад — потвърди Дара. Очите му помътняха, докато се взираше в мъничкия град с копнеж. — Най-великолепният ни град. Където Анахид построила двореца си и откъдето наследниците й управляваха царството, докато не бяха свалени от власт.

— Нека отгатна… от всички отвлечени шафити, които държали като пленници?

Дара поклати глава.

— Не. Никой шафит не би могъл да стори нещо такова; твърде са слаби.

— Кой тогава?

Лицето на Дара помрачня.

— Кой ли не! — Когато Нахри се намръщи объркано, той продължи: — Другите племена не обърнали особено внимание на заповедта на Сулейман. О, твърдели, че са съгласни, че деви и човеци не бива да се смесват, но именно заради тях се появили шафитите.

Той кимна към картата.

— Гезирците били най-лошите. Запленени от човеците в своите земи, те почитали пророците им и приели тяхната култура… при което някои неизбежно се сближили твърде много с тях. Те са най-бедното племе, шайка религиозни фанатици, които вярват, че онова, което Сулейман ни причини, е благословия, не проклятие. Нерядко отказвали да предадат шафитските си роднини и когато Съветът на Нахидите започнал да прилага законите по-строго, гезирците не реагирали добре.

Черен рояк се надигна в Руб ал Хали, страховитата пустиня на север от Йемен.

— Започнаха да се наричат „джинове” — продължи Дара. — Човешката дума за расата ни в техните земи. И когато техният предводител, мъж, на име Зейди ал Кахтани, призовал към нападение, останалите племена се присъединили към него. — Черният облак се разрасна още повече, докато се спускаше над Девабад като петно върху езерото. — Свалил Съвета на Нахидите и откраднал печата на Сулейман. — Следващите думи на Дара излязоха като съскане. — Потомците му до ден днешен управляват Девабад.

Пред очите на Нахри градът бавно почерня.

— Преди колко време се е случило всичко това?

— Преди около четиринайсет века. — Устните на Дара бяха свити в тънка линия. Върху картата от дим миниатюрното копие на Девабад, станало черно като въглен, рухна.

— Преди четиринайсет века? — Нахри се вгледа изпитателно в дева, забелязвайки напрегнатата му стойка и смръщването върху красивото му лице. — Това… това е войната, за която говореше с Хайзур, нали? — Тя зяпна. — Не каза ли, че си я видял с очите си?

Той допи остатъка от виното си.

— Нищо не ти убягва, а?

Главата на Нахри се замая от признанието.

— Но как? Каза, че джиновете живеели само няколко века!

— Няма значение. — Той пропъди въпроса с махване на ръка, ала движението му не беше изящно както обикновено. — Моята история си е моя.

Нахри не можеше да повярва на ушите си.

— Не мислиш ли, че царят ще поиска обяснение, когато се появим в Девабад?

— Аз не отивам в Девабад.

— Какво? Но аз мислех… Къде отиваме тогава?

Дара извърна очи.

— Ще те отведа до градската порта. Оттам и сама можеш да стигнеш до двореца. Ако си сама, ще бъдеш приета по-добре, вярвай ми.

Нахри се дръпна назад, шокирана и по-наранена, отколкото би трябвало да бъде.

— Просто ще ме изоставиш?

— Не те изоставям. — Дара изпусна дъха си и разпери ръце, махвайки грубо към купчината оръжия зад себе си. — Нахри, каква история мислиш, че имам с тези хора? Не мога да се върна там.

На Нахри й прекипя и тя се изправи на крака.

— Ти, страхливецо. Подведе ме при реката и го знаеш. Никога не бих се съгласила да отида в Девабад с теб, ако знаех, че толкова се страхуваш от джиновете, че възнамеряваш да…

— Не се страхувам от джиновете. — Дара също се изправи на крака, очите му горяха. — Продадох душата си за Нахидите! Няма да прекарам вечността, чезнейки в тъмница, докато слушам как джиновете им се подиграват, задето са се оказали двуличници.

— Но те са двуличници. Погледни ме! Аз съм живото доказателство!

Лицето му потъмня.

— Твърде добре го знам.

Думите му я жегнаха, не можеше да го отрече.

— За това ли става дума? Срамуваш се от мен?

— Аз… — Дара поклати глава. Нещо подобно на разкаяние като че ли пробяга за миг по лицето му, преди да се извърне. — Нахри, ти не си израснала в моя свят. Не би могла да разбереш.

— И слава на Бога, че не съм! Вероятно щяха да ме убият преди първия ми рожден ден!

Дара не каза нищо и мълчанието му бе по-красноречиво от всеки опит да го отрече. Стомахът на Нахри се сви. Беше си представяла предшествениците си като благородни лечители, ала казаното от Дара рисуваше далеч по-черна картина.

— В такъв случай се радвам, че джиновете са ги нападнали — заяви с дрезгав глас. — Надявам се да са отмъстили за всички шафити, които предшествениците ми са убили!

— Дали са си отмъстили? — Очите на Дара припламнаха, изпод яката му се изви дим. — Зейди ал Кахтани изкла и последния мъж, жена и дете на девите, когато превзе града. Моето семейство беше в този град. Сестра ми не беше и на половината от твоите години.

Нахри начаса отстъпи, виждайки скръбта върху лицето му.

— Извинявай. Не…

Ала той вече се беше извърнал. Приближи се до нещата им, движейки се толкова бързо, че тревата изгаряше под стъпките му.

— Не съм длъжен да слушам всичко това. — Грабна торбата си от земята и преметна лъка и колчана си през рамо, преди да я стрелне с враждебен поглед. — Смяташ предците си, моите водачи, за такива чудовища, а Кахтаните — за толкова добродетелни… — Той махна с глава към мрака, който ги обгръщаше. — Защо не попееш на някой джин, за да те спаси?

И преди Нахри да успее да каже каквото и да било, преди да осмисли наистина какво се случва, той се отдалечи, потъвайки в нощта.