Град от месинг

24. Нахри

Спешно.

Думата отекваше в главата на Нахри, връзвайки вътрешностите й на възли, докато тя бързаше обратно към лечебницата. Не беше готова за нищо спешно; всъщност изкушаваше се да забави крачка. По-добре някой да умре, докато чака, отколкото да бъде убит от нейната некомпетентност.

Нахри бутна вратата на лечебницата.

— Добре, Нисрийн, какво…

Тя затвори рязко уста.

Гасан ал Кахтани седеше до леглото на един от пациентите й, гезирски свещенослужител, който наближаваше четвъртия си век и бавно се превръщаше във въглен. Според Нисрийн това било сравнително често срещано заболяване сред възрастните, фатално, ако бъдеше оставено без лечение. Нахри бе изтъкнала, че да бъдеш на повече от триста години е състояние, което бе нормално да се окаже фатално, но въпреки това се залови да го лекува, като го настани близо до парна баня и му даде доза рядка кал, на която беше направила заклинание под напътствието на Нисрийн. Той беше в лечебницата от няколко дни и изглеждаше добре, когато беше излязла: потънал в сън, горенето беше ограничено до стъпалата му.

Ледена тръпка полази по гърба й, докато гледаше привързаността, с която царят държеше ръката на шейха. Нисрийн стоеше зад тях, а в тъмните й очи се четеше предупреждение.

— Ваше величество — изпелтечи Нахри. Побърза да долепи длани, а после, решила, че не може да навреди, се поклони. — Простете ми… нямах представа, че сте тук.

Царят се усмихна и стана.

— Не е нужно да се извиняваш, Бану Нахида. Чух, че шейхът не е добре, и наминах, за да предложа молитвите си.

Той отново се обърна към възрастния мъж и го докосна по рамото, добавяйки нещо на гезирски. Пациентът изхъхри в отговор и Гасан се засмя.

След това се приближи до Нахри, която си заповяда да не извърне очи.

— Хареса ли ти вечерта с децата ми? — попита я.

— И то много. — Тръпки полазиха по кожата й, би могла да се закълне, че усеща могъщество да струи от кожата му. — Сигурна съм — не можа да се сдържи да не добави, — че Ализейд ще ви докладва най-подробно много скоро.

В сивите очи на царя, развеселен от дързостта й, проблеснаха искрици.

— Действително, Бану Нахида. — Той махна към стареца. — Моля те, направи каквото можеш за него. Ще съм по-спокоен, като знам, че учителят ми е в ръцете на дъщерята на Бану Маниже.

Нахри отново се поклони, изчаквайки да чуе как вратата се затваря зад гърба му, преди да отиде забързано при шейха. Молеше се вече да не е казала или направила нещо грубо пред него, но знаеше, че е малко вероятно — лечебницата я поставяше в лошо настроение.

Насили се да се усмихне.

— Как се чувствате?

— Много по-добре — изхъхри той. — Слава на Бога, краката вече не ме болят.

— Има нещо, което трябва да видиш — тихо каза Нисрийн и повдигна одеялото, скривайки гледката от очите на стареца, така че Нахри да прегледа краката му.

Тях ги нямаше.

Не само че ги нямаше — бяха станали на пепел, — но инфекцията се беше качила нагоре и бе стигнала до мършавите му бедра. Тлееща черна ивица пълзеше към левия му хълбок и Нахри преглътна, мъчейки се да скрие ужаса си.

— Аз… радвам се да чуя, че се чувствате по-добре — каза толкова бодро, колкото успя. — Нека само… да се посъветвам с помощничката си.

Тя издърпа Нисрийн там, където старецът не можеше да ги чуе.

— Какво стана? — изсъска. — Нали каза, че сме го излекували!

— Нищо такова не съм казала — поправи я Нисрийн с възмутен вид. — За неговото състояние няма лек, особено на тези години. То може само да бъде овладяно.

— На това овладяно ли му казваш? От заклинанието като че ли още повече се е влошил! — Нахри потрепери. — Не чу ли току-що царя да се възторгва от това в какви добри ръце се намирал?

Нисрийн я поведе към лавиците с лекове.

— Вярвай ми, Бану Нахида, цар Гасан знае точно колко е сериозно положението. Състоянието на шейх Ауда е добре познато на хората ни. — Тя въздъхна. — Изгарянето напредва бързо. Изпратих да доведат жена му. Дотогава просто ще се грижим да му бъде възможно най-удобно.

Нахри я зяпна.

— Какво искаш да кажеш? Все трябва да има още нещо, което бихме могли да опитаме.

— Той умира, Бану Нахида. Няма да преживее нощта.

— Но…

— Не можеш да помогнеш на всички. — Нисрийн сложи меко ръка на лакътя й. — А той е стар. Имал е добър, дълъг живот.

Може и да беше така, ала Нахри не можеше да не си спомни с каква топлота беше говорил Гасан за другия мъж.

— Защо ли се учудвам, че следващият ми провал ще е не кой да е, а приятел на царя.

— Това ли те притеснява? — Състраданието се изпари от лицето на помощницата й. — Не можеш ли поне веднъж да поставиш нуждите на пациента си над своите? И все още не си се провалила. Ние дори не сме започнали.

— Нали току-що каза, че нищо не можем да направим!

— Ще се опитаме да го опазим жив, докато жена му дойде. — Нисрийн се приближи до лавиците с лекове. — Когато инфекцията стигне до дробовете му ще се задуши. Има процедура, която ще му спечели малко време, но изисква голяма прецизност и ти трябва да я направиш.

На Нахри това изобщо не й хареса. Не беше опитвала друга сложна процедура, откакто едва не бе удушила жената със саламандъра.

Тя последва Нисрийн. На трептящата светлина на факлите и огъня, накладен в огнището, аптекарският й шкаф сякаш беше жив. Най-различни съставки потръпваха и трепереха зад матовите стъклени врати и Нахри стори същото, когато ги видя. Липсваше й аптеката на Якуб, пълна с познати — и мъртви — субстанции. Джинджифил при проблеми с храносмилането, градински чай при нощно изпотяване, все неща, които знаеше как да използва. Не отровни газове, живи кобри и цял феникс, разтворен в мед.

Нисрийн извади тънка сребърна пинсета от престилката си и отвори малък шкаф. Внимателно взе блещукаща медна тръбичка с дължината на длан и дебелината на пура. Задържа я настрани с протегната ръка, дръпвайки я, когато Нахри посегна да я вземе.

— Не я докосвай с голи ръце — предупреди я. — Изработена е от гезирци, от същия материал, от който и техните зулфикари. За подобна рана няма изцеление.

Нахри прибра ръката си.

— Нито дори за една Нахида?

Нисрийн я изгледа мрачно.

— Как според теб хората на твоя принц са отнели Девабад от предците ти?

— Какво тогава се предполага да правя с него?

— Ще го пъхнеш в дробовете му, а после и в гърлото, за да облекчиш част от напрежението, докато способността му да диша изгаря.

— Искаш да го пронижа с някакво магическо гезирско оръжие, което унищожава плътта на Нахидите?

Нима Нисрийн изведнъж се беше сдобила с чувство за хумор?

— Не — заяви равно помощницата й. — Искам да го пъхнеш в дробовете му, а после и в гърлото, за да облекчиш част от напрежението, докато способността му да диша изгаря. Жена му живее в другия край на града. Боя се, че ще отнеме известно време да се свържем с нея.

— Е, ако е рекъл Господ, тя ще се движи по-бързо от него. Защото няма да правя каквото и да било с тази смъртоносна тръбичка.

— О, да, ще направиш — скара й се Нисрийн. — Няма да лишиш един мъж от възможността да се сбогува с любимата си просто защото се страхуваш. Ти си Бану Нахида; това е твое задължение. — Тя мина покрай нея. — Подготви се. Аз ще го приготвя за процедурата.

— Нисрийн…

Ала нейната помощница вече отиваше към леглото на болния мъж. Нахри се изми набързо, а ръцете й трепереха, докато гледаше как Нисрийн поднася димяща чаша чай към устните на шейха. Той простена и тя докосна хладна кърпа към челото му.

Тя би трябвало да бъде Бану Нахида. Тази мисъл не за първи път минаваше през ума на Нахри. Нисрийн се грижеше за пациентите им така, сякаш бяха членове на семейството й. Беше дружелюбна и сърдечна, уверена в уменията си. И въпреки че често мърмореше по адрес на гезирците, нямаше и следа от предубеждение, докато се грижеше за стареца. Нахри гледаше, мъчейки се да потисне завистта, надигнала се в гърдите й. Какво ли не би дала, та отново да се почувства компетентна.

Нисрийн вдигна очи.

— Готови сме за теб, Бану Нахри. — Тя погледна към духовника. — Ще боли. Сигурен ли си, че не искаш малко вино?

Той поклати глава.

— Н-не — отвърна с усилие, гласът му трепереше. Погледна към вратата; очевидно бе, че движението му причинява болка. — Мислиш ли, че жена ми…

Задави го раздираща, димяща кашлица.

Нисрийн стисна ръката му.

— Ще ти дадем всичкото време, което можем.

Нахри задъвка вътрешната страна на бузата си, изненадана от собственото си емоционално състояние. Свикнала бе да търси слабост в страха, лековерие в тъгата. Нямаше представа как да води неангажиращ разговор с някой, който умираше. Въпреки това се приближи, заповядвайки си да се усмихне — уверено, както се надяваше.

Очите на шейха се обърнаха към нея. Устните му потръпнаха, сякаш се опитваше да отвърне на усмивката й, а после ахна и изпусна ръката на Нисрийн.

Помощницата на Нахри скочи на крака за секунда. Разгърна робата му и откри почернелите гърди с тлееща кожа. Остра септична миризма изпълни въздуха, докато Нисрийн прокарваше прецизни пръсти по гръдната му кост и леко наляво.

Изобщо не изглеждаше смутена от гледката.

— Донеси ми подноса тук и ми дай скалпел.

Нахри се подчини и Нисрийн заби скалпела в гърдите на мъжа, без да обръща внимание на изохкването му, когато изряза парче от горящата кожа. Защипа плътта, за да я задържи отворена, и даде знак на Нахри да се приближи.

— Ела.

Нахри се наведе над леглото. Под запенената черна кръв се виждаше развълнувана искряща златна тъкан. Тя трепкаше леко, все по-бавно, докато придобиваше пепелив цвят.

— Господи — удиви се Нахри. — Това дробовете му ли са?

Нисрийн кимна.

— Красиво, нали? — Тя взе пинсетата, в която беше медната тръбичка, и я подаде на Нахри. — Насочи я внимателно и я вкарай бавно, не повече от един-два милиметра.

Моментното удивление на Нахри се изпари. Тя премести поглед между тръбичката и топящите се дробове на мъжа. Преглътна, усетила изведнъж, че и на нея й е трудно да диша.

— Бану Нахида — подкани я Нисрийн настойчиво.

Нахри взе пинсетата и задържа тръбичката над деликатната тъкан.

— Аз… не мога — прошепна тя. — Ще го нараня.

Кожата му лумна изведнъж и дробовете му се превърнаха в пепелива прах, докато горящите въглени плъзнаха към врата му. Нисрийн бързо отмести дългата му брада настрани и го оголи.

— Гърлото тогава, това е единственият му шанс. — Когато Нахри се поколеба, тя я изгледа яростно. — Нахри!

Нахри се раздвижи, доближавайки бързо тръбичката до мястото, което Нисрийн й сочеше. Влезе съвсем лесно, като горещ нож в масло. Нахри почувства моментно облекчение.

А после тръбичката потъна дълбоко.

— Не, недей!

Нисрийн посегна към пинсетата, докато Нахри се мъчеше да издърпа тръбичката. Откъм гърлото на шейха се разнесе ужасяващ засмукващ звук. Кръв закипя и преля по ръцете й, тялото му се загърчи в конвулсия.

Нахри изпадна в паника. Притисна ръце в гърлото му, заповядвайки отчаяно на кръвта да спре. Ужасените очи на мъжа се впиха в нейните.

— Нисрийн, какво да правя? — изкрещя.

Нова, по-мощна конвулсия разтърси стареца.

А после той издъхна.

Нахри го разбра мигновено; немощните удари на сърцето му спряха, будната искрица в сивите му очи угасна. Гърдите му хлътнаха и въздухът най-сетне излезе със свирене през тръбичката.

Нахри не помръдна, неспособна да извърне поглед от измъченото лице на мъжа. Една сълза се процеди от редките му мигли.

Нисрийн затвори очи.

— Отиде си, Бану Нахида — меко каза тя. — Ти се опита.

Опитах се. Направила бе последните му мигове същински ад. Тялото му беше същинска развалина, долната му половина — станала на пепел, гърлото му — разкъсано и окървавено.

Направи разтреперана крачка назад и погледът й попадна върху опърлените й дрехи. Дланите и китките й бяха покрити с кръв и пепел. Без да каже нито дума, отиде до мивката и яростно затърка ръцете си. Усещаше очите на Нисрийн върху гърба си.

— Трябва да го почистим, преди жена му да е пристигнала — каза помощницата й. — Да се опитаме да…

— Да направим да не изглежда така, сякаш съм го убила? — прекъсна я Нахри, без да се обръща.

Кожата на ръцете й смъдеше, докато ги триеше.

— Не си го убила, Бану Нахри. — Нисрийн се присъедини към нея до мивката. — Той умираше. Беше просто въпрос на време.

Понечи да сложи ръка върху рамото на Нахри, но тя се дръпна рязко.

— Не ме докосвай. — Усети, че започва да губи контрол. — Ти си виновна. Казах ти, че не мога да използвам този инструмент. Откакто дойдох тук, ти повтарям, че не съм готова да лекувам пациенти. Ала теб не те е грижа. Просто продължи да ме притискаш!

Нахри видя как нещо в лицето на по-възрастната жена се прекърши.

— Нима мислиш, че искам да го правя? — Гласът на Нисрийн прозвуча странно отчаяно. — Нима мислиш, че бих те притискала, ако имах друг избор?

Нахри се сепна.

— Какво искаш да кажеш?

Нисрийн рухна в близкия стол и отпусна глава в ръцете си.

— Царят не беше тук само за да се види със стар приятел. Беше тук, за да преброи празните легла и да ме попита защо не лекуваш повече пациенти. Има списък — двайсет листа и продължава да расте — с чакащи да ги приемеш. И това са само благородниците, Създателят знае още колцина в града се нуждаят от уменията ти. Ако зависеше от Кахтаните, всяко легло щеше да е пълно.

— В такъв случай трябва да бъдат по-търпеливи! — заяви Нахри. — Девабад е издържал двайсет години без лечител, несъмнено могат да почакат още мъничко. — Тя се облегна на мивката. — Господи, дори човешките лекари се обучават в продължение на години, а те си имат работа с настинки, не с проклятия. Трябва ми повече време, за да се обуча както трябва.

От Нисрийн се откъсна сух, невесел смях.

— Никога няма да се обучиш както трябва. Гасан може и да иска лечебницата да е пълна, но ще бъде доволен, ако уменията ти никога не стигнат по-далече от най-основното. Вероятно най-много би се радвал, ако половината от пациентите ти умрат. — Когато Нахри се намръщи, помощницата й се изпъна и я погледна учудено. — Нима не разбираш какво става тук?

— Очевидно — не.

— Искат да бъдеш слаба, Нахри. Ти си дъщерята на Бану Маниже. Появи се в Девабад заедно с Дараявахуш е-Афшин в деня, в който тълпа шафити се опитаха да нахлуят в Квартала на девите. Замалко да убиеш една жена от раздразнение… не забеляза ли, че след онзи ден стражите ти бяха удвоени? Нима мислиш, че Кахтаните искат да те оставят да се обучиш? — Нисрийн я изгледа невярващо. — Би трябвало да се радваш, че не си принудена да носиш окови, когато посещаваш принца им.

— Аз… Но те ми дадоха лечебницата. Помилваха Дара.

— Царят нямаше друг избор, освен да помилва Дараявахуш… Хората ни го боготворят. Ако дори косъм беше паднал от главата му заради Кахтаните, половината град щеше да се вдигне на бунт. А що се отнася до лечебницата… тя е символична, също като теб. Царят иска лечителка от рода на Нахидите така, както един овчар иска куче — от време на време да бъде полезно, но изцяло зависимо.

Нахри настръхна от гняв.

— Не съм ничие куче.

— Нима? — Нисрийн скръсти ръце на гърдите си; китките й все още бяха изцапани с пепел и кръв. — Тогава защо правиш точно каквото те искат?

— Какво искаш да кажеш?

Нисрийн дойде малко по-близо.

— Липсата ти на успех в лечебницата не може да бъде скрита, дете. Напълно пренебрегна девите, които дойдоха да те видят във Великия храм… а после избяга, без да кажеш нито дума. Не се грижиш за огнения си олтар, ядеш месо, където могат да те видят, прекарваш всичкото си свободно време с онзи кахтански фанатик… — Лицето на Нисрийн потъмня. — Нахри, племето ни не обича нелоялността; твърде много сме страдали от ръцете на враговете ни. Девите, заподозрени в колаборационизъм… животът за тях не е никак лесен.

— Колаборационизъм? — повтори Нахри невярващо. — Да бъда в добри отношения с онези, които са на власт, не е колаборационизъм, Нисрийн, а проява на здрав разум. А ако това, че ям шишчета, тревожи някакви си клюкарстващи огнепоклонници…

Нисрийн ахна.

— Какво каза?

Твърде късно Нахри си спомни, че девите не обичат да ги наричат така.

— О, хайде де, Нисрийн, то е просто дума. Знаеш, че не…

— Не е просто дума! — Яростни червени петна разцъфнаха върху бледите бузи на Нисрийн. — Тази обида от векове се използва, за да демонизира племето ни. Това процеждат хората, когато смъкват воала от лицето на жените ни и пребиват мъжете ни. В това ни обвиняват властите всеки път, когато поискат да тършуват в домовете ни или да си присвоят собствеността ни. Това, че ти — от всички хора — го използва…

Помощницата й се изправи. Влезе по-навътре в лечебницата, сложила ръце зад главата си, и погледна яростно към Нахри.

— Искаш ли изобщо да постигнеш напредък? Колко пъти съм ти казвала колко е важно намерението в лечението? Колко голямо значение има вярата в магията? — Тя разпери ръце в жест към лечебницата наоколо. — Вярваш ли в нещо от това, Бану Нахри? Грижа ли те е изобщо за хората ни? За културата ни?

Нахри наведе поглед, засрамена червенина изби по бузите й. Не. Неприятно й беше колко бързо се появи отговорът в ума й, но това беше истината.

Нисрийн явно долови неудобството й.

— Така си и мислех. — Взе смачканото одеяло, захвърлено в долната част на леглото на шейха, и безмълвно покри тялото му с него. Пръстите й се задържаха върху челото му, а когато вдигна глава, по лицето й се четеше неприкрито отчаяние. — Как може да бъдеш нашата Бану Нахида, когато изобщо не те е грижа за начина на живот, създаден от предците ти?

— Значи, да си търкам главата с пепел и да хабя половината си ден, грижейки се за някакъв огнен олтар, ще ме направи по-добра лечителка? — Нахри се оттласна от мивката с гримаса. Нима Нисрийн мислеше, че и така не се чувства ужасно заради шейха? — Ръката ми се хлъзна, Нисрийн. Изплъзна ми се, защото би трябвало да упражнявам тази процедура поне сто пъти, преди изобщо да припаря до този мъж!

Знаеше, че би трябвало да спре, ала беше разтърсена и подразнена, беше й дошло до гуша от невъзможните очаквания, които бяха стоварили върху плещите й от мига, в който беше дошла в Девабад, и тя продължи:

— Искаш да знаеш какво мисля за вярата на девите? Мисля, че е измама. Цял куп ненужно сложни ритуали, създадени, за да почитат онези, които са ги измислили. — Смачка сърдито престилката си на топка. — Нищо чудно, че джиновете са спечелили войната. Девите вероятно са били толкова заети с това да пълнят маслени лампи и да се кланят на орда смеещи се Нахиди, че дори не са забелязали, че Кахтаните са нахлули в града, докато…

— Достатъчно! — сопна се Нисрийн. Нахри никога не я беше виждала толкова ядосана. — Нахидите спасиха цялата ни раса от човешко робство. Единствено те бяха достатъчно смели, за да се опълчат на ифритите. Построиха този град, този магически град, който няма равен на света, за да управляват империя, която се простира на цели континенти. — Тя дойде по-близо, очите й горяха. — А когато обичните ти Кахтани пристигнаха, когато улиците почерняха от кръвта на девите, а въздухът натежа от писъците на умиращи деца и обезчестени жени… това племе от огнепоклонници оцеля. Преживяхме всичко това. — Устата й се разкриви от отвращение. — И заслужаваме нещо по-добро от теб.

Нахри стисна зъби. Думите на Нисрийн бяха улучили право в целта, но тя отказваше да го признае.

Вместо това хвърли престилката си в краката на по-възрастната жена.

— Успех в намирането на моя заместничка.

После — избягвайки гледката на мъжа, когото беше убила току-що — се обърна и изхвърча навън.

Нисрийн я последва.

— Съпругата му идва. Не можеш просто да си тръгнеш, Нахри! — извика, докато Нахри отваряше рязко вратата на спалнята си. — Върни се и…

Нахри затръшна вратата в лицето й.

В стаята беше тъмно — както обикновено, беше оставила олтара да угасне — ала Нахри не я беше грижа. Отиде до леглото си със залитане, хвърли се по лице върху дебелата завивка и за първи път, откакто беше пристигнала в Девабад, вероятно за първи път от цяло десетилетие насам, захлипа.

Не знаеше колко време беше минало. Не спеше. Нисрийн почука на вратата й поне половин дузина пъти, умолявайки я меко да излезе. Нахри не й обърна внимание. Свита на кълбо в леглото, тя се взираше с празен поглед в огромния пейзаж, нарисуван на стената.

Зариаспа, казал й бе някой веднъж, излязъл изпод ръката на чичо й, макар роднинската дума да й се струваше фалшива както винаги. Това не бяха нейните хора. Този град, тази вяра, уж нейното племе… те й бяха чужди и странни. Неочаквано я обзе желание да унищожи картината, да преобърне огнения олтар, да се отърве от всяко напомняне за това задължение, което не беше искала. Единственият дев, за когото я беше грижа, я беше отхвърлил; тя не искаше да има нищо общо с останалите.

Като по даден знак, отново се разнесе почукване — по-тихо потропване на по-рядко използваната врата за прислугата. Нахри го пренебрегна в продължение на няколко секунди, вбесявайки се все повече, когато то не спря — постоянно като капеща тръба. Най-сетне отметна одеялото, скочи на крака и отиде до вратата, отваряйки я рязко.

— Какво има този път, Нисрийн? — сопна се.

Само че не Нисрийн стоеше на прага й. А Джамшид е-Прамух и изглеждаше ужасен.

Влезе в стаята с препъване, без да изчака покана, превит под тежестта на огромния чувал, преметнат през рамото му.

— Толкова съжалявам, Бану Нахида, ала нямах друг избор. Той настоя да го донеса право при теб.

Джамшид пусна чувала върху леглото й и щракна с пръсти. Между тях лумнаха пламъци и огряха стаята.

Това, което беше пуснал върху леглото й, изобщо не беше чувал.

А Ализейд ал Кахтани.

Нахри се озова до Али за миг. Принцът беше в безсъзнание и облян в кръв, бледа пепел покриваше кожата му.

— Какво стана? — ахна тя.

— Пронизаха го. — Джамшид протегна дълъг нож, чието острие беше потъмняло от кръв. — Открих това. Мислиш ли, че ще можеш да го излекуваш?

Заля я прилив на страх.

— Отнеси го в лечебницата. Аз ще доведа Нисрийн.

Джамшид й препречи пътя.

— Той каза само ти.

Нахри не можеше да повярва на ушите си.

— Не ме е грижа какво е казал! Аз нямам почти никаква подготовка; няма да лекувам сина на царя сама в спалнята си!

— Мисля, че трябва да опиташ. Той много настояваше, а, Бану Нахида… — Джамшид хвърли поглед към изгубилия съзнание принц и понижи глас. — Когато един Кахтани дава заповед в Девабад… се подчиняваш.

Бяха минали на дивастийски, без Нахри да забележи, и от мрачните думи на родния й език по вените й премина ледена тръпка.

Взе окървавения нож и го доближи до лицето си. Желязо, но не усети нищо, което да загатва за отрова. Докосна острието. От него не изскочиха искри, не лумна в пламъци, никакъв признак за зла магия.

— Имаш ли представа дали е прокълнато?

Джамшид поклати глава.

— Съмнявам се. Мъжът, който го нападна, беше шафит.

Шафит? Нахри сдържа любопитството си, насочила цялото си внимание към Али. Ако е обикновена рана, не би трябвало да има значение, че е джин. Лекувала си подобни наранявания в миналото.

Тя коленичи до Али.

— Помогни ми да го съблека. Трябва да го прегледам.

Туниката на Али беше в такова окаяно състояние, че не беше никак трудно да я разкъса съвсем. Видя три неравни рани, една от които като че ли стигаше до гърба му. Притисна длани до най-голямата от тях и затвори очи. Помисли си за това как беше спасила Дара и се опита да стори същото, заповядвайки на Али да се изцели, представяйки си кожата му зараснала и гладка.

Приготви се да посрещне виденията, но такива не последваха. Вместо това долови мирис на солена вода, солен вкус изпълни устата й. Намеренията й обаче явно бяха ясни; раната потръпна под пръстите й и Али потрепери, простенвайки тихо.

— В името на Създателя… — прошепна Джамшид. — Това е невероятно.

— Задръж го неподвижен. Не съм свършила.

Нахри вдигна ръце. Раната бе започнала да се затваря, ала плътта му все още беше бледа и изглеждаше почти пореста. Тя докосна леко кожата му, при което на повърхността изби запенена черна кръв, сякаш беше натиснала подгизнала гъба. Затвори очи и опита отново, но резултатът беше същият.

Макар в стаята да беше хладно, по кожата й изби пот, толкова, че пръстите й станаха хлъзгави. Тя ги избърса в ризата си и премина на другите рани. Соленият вкус се усили. Али не беше отворил очи, ала ритъмът на сърцето му се стабилизира под пръстите й. Той си пое накъсано въздух, а Нахри се облегна на пети, за да огледа наполовина свършената си работа.

Нещо не беше наред. Може би е желязото? Докато пътуваха насам, Дара й беше казал, че то може да навреди на чистокръвните.

Бих могла да зашия раните. Беше шила с Нисрийн на няколко пъти, използвайки сребърен конец, подсилен с някаква магия. Предполагаше се, че притежава възстановителни качества и си струваше да опита. Али не изглеждаше така, сякаш ще издъхне, ако Нахри отделеше няколко минути, за да донесе някои неща от лечебницата. Ала това все пак беше само предположение. Напълно бе възможно вътрешните му органи да са унищожени и да изтичат в тялото му.

Али измърмори нещо на гезирски и сивите му очи бавно се отвориха, разширени и объркани, докато обхождаха бавно непознатата стая. Опита се да седне и изохка от болка.

— Недей да се движиш — предупреди го тя. — Ранен си.

— Аз… — изхъхри Али, а после погледът му падна върху ножа. Лицето му посърна, съкрушена сянка потъмни очите му. — О.

— Али. — Нахри го докосна по бузата. — Ще отида да взема някои неща от лечебницата, става ли? Остани тук с Джамшид.

Стражът не изглеждаше особено доволен, но кимна и Нахри излезе от стаята.

В лечебницата беше тихо; пациентите, които не беше убила, спяха, а Нисрийн я нямаше. Нахри сложи съд с вода да заври върху нажежените въглени в огнището и отиде да вземе сребърния конец и няколко игли, като много внимаваше да не поглежда към празното легло на шейха.

Когато водата кипна, тя добави лъжица смола, малко мед и сол, следвайки една от рецептите, които Нисрийн й беше показала. След моментно колебание счука на прах предварително подготвена чашка на опиумен мак. Щеше да й е по-лесно да зашие Али, ако беше спокоен.

През ума й се гонеха най-различни догадки. Защо Али би искал да прикрие едно покушение върху живота му? Недоумяваше защо царят не беше в лечебницата, за да се увери лично, че синът му получава най-доброто лечение, докато Царската стража обръща града с главата надолу, разбивайки врати и задържайки шафити, в търсене на заговорници.

Може би именно затова иска да потули нещата. Очевидно бе, че шафитите са слабост на Али. Не че Нахри се оплакваше. Едва няколко часа по-рано се боеше, че Гасан ще я накаже, задето, без да иска, беше убила шейха. Сега най-малкият му — и любим според слуховете, които се носеха — син се криеше в спалнята й, а животът му беше в ръцете й.

Крепейки отварата и нещата, които беше взела, Нахри пъхна кана с вода под мишница и се отправи към стаята си. Когато открехна вратата, Али лежеше в същата поза, в която го беше оставила, а Джамшид крачеше напред-назад с вид, сякаш горчиво съжалява за нишката от събития, довели го до този момент.

При появата й вдигна глава и бързо се приближи, за да вземе подноса от ръцете й. Нахри кимна към ниската масичка пред огнището.

— Ще отида да доведа брат му — каза той тихо на дивастийски, след като го остави.

Нахри погледна към Али. Обляният в кръв принц като че ли беше в шок, треперещите му ръце опипваха безцелно съсипаните чаршафи.

— Сигурен ли си, че е добра идея?

— По-добре от това двама деви да бъдат заловени, докато се мъчат да потулят покушение над живота му.

Отличен довод.

— Не се бави.

Джамшид излезе, а Нахри се върна до леглото.

— Али? Али! — Той се сепна и тя посегна към него. — Ела по-близо до огъня. Нуждая се от светлина.

Али кимна, но не помръдна.

— Хайде — каза Нахри меко, издърпвайки го на крака.

Той изсъска тихо от болка, притиснал едната си ръка до корема.

Нахри му помогна да се отпусне на дивана и пъхна димящата чаша в ръцете му.

— Изпий това.

Придърпа масичката и остави конеца и иглите, след което отиде в хамама си, за да донесе купчина хавлии. Когато се върна, Али беше оставил чашата с отвара и пресушаваше каната с вода. Остави я да тропне на масата с празен звук.

Нахри повдигна вежда.

— Жаден?

Той кимна.

— Извинявай. Видях я и… — Изглеждаше замаян, дали от опиума, или от раната, Нахри не беше сигурна. — Не можах да се спра.

— В тялото ти вероятно не са останали никакви течности. — Нахри седна и се залови да вдене иглата. Али все още притискаше длан до тялото си. — Вдигни си ръката — каза тя и посегна да го направи, когато той не се подчини. — Трябва да…

Гласът й заглъхна. Кръвта, с която беше оплискана дясната му ръка, не беше черна.

Беше тъмноалената кръв на шафит… и имаше страшно много от нея.

Дъхът й секна.

— Предполагам, че нападателят ти не се е измъкнал.

Али се взря в ръката си.

— Не — отвърна тихо. — Не се измъкна. — Вдигна поглед. — Накарах Джамшид да го хвърли в езерото… — Гласът му беше странно далечен, сякаш се дивеше на нещо любопитно, което нямаше нищо общо с него, ала сивите му очи бяха забулени от тъга. — Аз… дори не съм сигурен дали беше мъртъв.

Пръстите на Нахри, които стискаха иглата, потрепериха. Когато един Кахтани дава заповед в Девабад, се подчиняваш.

— Допий си чая, Али. Ще се почувстваш по-добре и ще ме улесниш.

Изобщо не реагира, когато тя се залови да зашие раните му. Движенията й бяха точни; тук нямаше място за грешка.

В продължение на няколко минути работи мълчаливо, изчаквайки опиума да подейства, преди най-сетне да попита:

— Защо?

Али остави чашата… или поне се опита. Тя се търкулна от ръцете му.

— Какво защо?

— Защо се мъчиш да скриеш факта, че някой се е опитал да те убие?

Той поклати глава.

— Не мога да ти кажа.

— О, хайде де. Не можеш да очакваш да оправя последиците, без да знам какво е станало. Любопитството ще ме убие. Ще трябва да си измисля някаква пикантна история, с която да се развличам. — Нахри нарочно говореше лековато, като от време на време вдигаше очи от работата си, за да прецени реакцията му. Той изглеждаше изтощен. — Моля те, кажи ми, че е било заради жена. Ще ти го натяквам до…

— Не беше жена.

— Тогава какво?

Али преглътна.

— Джамшид отиде да доведе Мунтадир, нали? — Когато Нахри кимна, той затрепери. — Ще ме убие. Той… — Изведнъж допря ръка до главата си; изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне. — Извинявай… имаш ли още вода? Аз… чувствам се адски странно.

Нахри напълни каната от тесния резервоар, вграден в стената. Понечи да му налее чаша, но Али поклати глава.

— Каната.

Пресуши я толкова бързо, колкото и първата, и въздъхна от удоволствие. Нахри го погледна подозрително, преди отново да се залови с шевовете.

— Внимавай — посъветва го. — Не мисля, че съм виждала някой да изпива толкова много вода за толкова кратко време.

Той не отговори, но все по-замаяните му очи отново обходиха спалнята й.

— Лечебницата е много по-малка, отколкото си я спомням — отбеляза, звучейки объркано. Нахри скри усмивката си. — Как успяваш да побереш пациентите си тук?

— Чувам, че баща ти иска да лекувам повече болни.

Али махна пренебрежително.

— Просто иска парите им. Само че ние не се нуждаем от тях. Имаме толкова много. Твърде много. Хазната ни се пръска по шевовете. — Отново махна с ръце, загледан в тях. — Не си усещам пръстите.

Изобщо не звучеше притеснен от това откритие.

— Все още са си тук.

Царят печели пари от пациентите ми? Не би трябвало да се учудва, ала въпреки това усети как в гърдите й се надига гняв. Пръскаща се по шевовете хазна, моля ви се.

Преди да успее да зададе какъвто и да било въпрос, вниманието й беше привлечено от влага, избила под пръстите й, и тя погледна разтревожено надолу, очаквайки да види кръв. Само че течността беше бистра и когато я разтри между пръстите си, Нахри осъзна какво беше.

Вода. Процеждаше се през отворите на полузарасналите рани на Али и между шевовете й, отмивайки кръвта и заглаждайки кожата му. Изцелявайки го.

Какво, в името на Всевишния… Нахри хвърли озадачен поглед към каната, чудейки се дали в нея не бе имало нещо, за което не знаеше.

Странно. Въпреки това продължи да шие раните му, слушайки все по-безсмислените му бръщолевения и уверявайки го от време на време, че е напълно нормално стаята да изглежда синя, а въздухът да има вкус на оцет. Опиумът беше подобрил настроението му и колкото и да беше странно, тя също започна да се отпуска, забелязвайки подобрението с всеки нов шев.

Ако само можеше да се справяш толкова добре и с магическите заболявания. Спомни си начина, по който уплашените очи на стареца се бяха впили в нейните, докато си поемаше дъх за последен път. Не беше нещо, което щеше да забрави някога.

— Днес убих първия си пациент — сподели тихичко. Не беше сигурна защо го прави, но се почувства по-добре, когато го изрече на глас, а Али не беше в състояние да запомни каквото и да било. — Един възрастен мъж от твоето племе. Допуснах грешка и го убих.

Принцът отпусна ръка и се взря в нея с искрящи очи, но не каза нищо. Нахри продължи:

— Винаги съм искала това… е, нещо такова. Мечтаех си да стана лекар в човешкия свят. Спестявах всяка монета, която можех, надявайки се един ден да събера достатъчно, за да подкупя някоя академия да ме приеме. — Лицето й посърна. — А сега се оказва, че съм ужасна в лекуването. Всеки път, когато ми се стори, че усвоявам нещо, ми стоварват още дузина нови неща без предупреждение.

Али присви очи и се вгледа изпитателно в нея.

— Не си ужасна — заяви. — Ти си ми приятелка.

Искреността в гласа му още повече усили чувството й на вина. Той не ми е приятел — заявила бе на Дара. — А мишена. О, да… мишена, която се беше превърнала в най-близкото подобие на съюзник, което имаше, освен Дара.

Тази мисъл я смути. Не искам да се забъркаш в някоя политическа вражда, ако Ализейд ал Кахтани свърши с копринена примка около шията, предупредил я беше Дара. Нахри потрепери; можеше да си представи какво би си помислил нейният афшин за тази среднощна среща.

Побърза да довърши последния шев.

— Изглеждаш ужасно. Нека да изчистя кръвта.

Докато навлажни една кърпа, Али беше заспал на дивана. Тя свали остатъка от окървавената му туника и я хвърли в огъня, заедно със съсипаните си чаршафи. Ножа обаче избърса и прибра. Никога не можеш да си сигурен кога нещо подобно ще ти влезе в работа. Почисти Али, доколкото можа, а после — след като се възхити за миг на шевовете си — го зави с тънко одеяло.

След това седна срещу него. Почти й се искаше Нисрийн да беше тук. Не само че от гледката на „кахтанския фанатик”, заспал в стаята й, другата жена като нищо щеше да получи удар, но и Нахри с огромно удоволствие щеше да хвърли злостните й коментари в лицето й, изтъквайки колко успешно го беше излекувала.

Вратата за прислугата се отвори рязко. Нахри подскочи и посегна към ножа си.

Беше обаче просто Мунтадир.

— Брат ми — извика с пламнали от тревога сиви очи. — Къде… — Погледът му попадна върху Али и той се втурна към него. Отпусна се на земята и го докосна по бузата. — Ще се оправи ли?

— Така мисля — отвърна Нахри. — Дадох му нещо, за да заспи. Добре ще е да пази шевовете.

Мунтадир повдигна одеялото и ахна.

— Господи… — Остана взрян в раните на брат си в продължение на още един дълъг миг, преди да пусне одеялото. — Ще го убия — каза с разтреперан шепот, гласът му беше натежал от емоция. — Ще…

— Емир-джан. — Джамшид, който се беше присъединил към тях, го докосна по рамото. — Първо поговори с него. Може би е имал основателна причина.

— Причина? Погледни го. Защо би скрил нещо такова? — Мунтадир въздъхна подразнено и отново погледна към Нахри. — Може ли да го преместим?

Нахри кимна.

— Само че внимавайте. По-късно ще намина да видя как е. Искам да си почива през следващите няколко дни, поне докато раните му не заздравеят.

— О, ще си почива, изобщо не се съмнявай. — Мунтадир разтърка слепоочията си. — Злополука по време на тренировка. — Нахри повдигна вежди и той обясни: — Това се е случило, разбрахте ли? — попита, местейки поглед между нея и Джамшид, Джамшид беше скептичен.

— Никой няма да повярва, че аз съм причинил това на брат ти. Виж, обратното…

— Никой друг няма да види раните му — отвърна Мунтадир. — Срамувал се е от поражението и е отишъл тайно при Бану Нахида, надявайки се, че приятелството им ще му спечели малко дискретност… което е вярно, нали така?

Нахри усети, че това не е най-добрият момент да се пазари, така че кимна.

— Разбира се.

— Добре. — Погледът на Мунтадир се задържа върху нея в продължение на още един миг, в дълбините му се четяха противоречащи си чувства. — Благодаря ти, Бану Нахри — тихо каза той. — Тази нощ ти му спаси живота… Това е нещо, което няма да забравя.

Нахри задържа вратата, докато двамата мъже излизаха, носейки потъналия в сън Али между себе си. Нахри усещаше равномерните удари на сърцето му, спомняше си мига, в който беше ахнал, а раната се беше затворила под пръстите й.

Това също не беше нещо, което щеше да забрави някога.

Затвори вратата, събра си инструментите и се запъти към лечебницата, за да ги върне на мястото им — не можеше да рискува Нисрийн да заподозре нещо. Беше тихо, мъгливият въздух беше застинал. Скоро щеше да съмне, осъзна тя, ранната утринна светлина се процеждаше през стъкления таван и падаше на прашни лъчи върху стените на аптеката и масите. Върху празното легло на шейха.

Нахри спря, поглъщайки всичко с поглед. Мътните рафтове с потръпващи съставки, които майка й сигурно бе познавала като петте си пръста. Широката, почти празна половина от стаята, която по онова време трябва да е била пълна с пациенти, оплакващи се от болежките си, и помощници, провиращи се между тях, за да подготвят инструменти и отвари.

Отново си помисли за Али, за удовлетворението, което беше изпитала, докато го гледаше как спи, умиротворението, което я беше изпълнило, когато най-сетне бе направила нещо както трябва, след като в продължение на месеци се беше проваляла. Любимият син на царя на джиновете… и тя го бе върнала от прага на смъртта. В това имаше сила.

И бе време Нахри да я вземе.

Успя на третия ден.

Лечебницата изглеждаше така, сякаш бе обърната с главата надолу от обезумяла маймуна. Обелени банани се търкаляха навсякъде (беше захвърлила няколко в пристъп на безсилно раздразнение) заедно с разпилените останки от влажни животински мехури. Въздухът беше натежал от миризмата на презрели плодове и Нахри бе почти сигурна, че никога повече няма да вкуси банан. За щастие, беше сама. Нисрийн все така я нямаше, а Дунор — след като беше донесла поисканите пикочни мехури и банани — беше избягала, вероятно убедена, че Нахри напълно си е изгубила ума.

Нахри беше издърпала една маса в най-слънчевата част на павилиона пред лечебницата с изглед към градината. Обедната горещина беше смазваща; по това време всички в Девабад си почиваха, скрити в затъмнени спални и под сенчести дървета.

Не и Нахри. С едната си ръка подпираше внимателно мехура върху масата. Както дузините преди него, беше го напълнила с вода и бе сложила предпазливо бананова обелка отгоре му.

В другата си ръка държеше пинсетата и смъртоносната медна тръбичка.

Присви очи, сбърчила чело, и поднесе тръбичката към банановата обелка. Ръката й не трепваше — беше научила по трудния начин, че чаят я държи будна, но освен това кара пръстите й да треперят. Допря тръбичката до обелката и натисна съвсем леко. Затаи дъх, но мехурът не се пукна. Вдигна тръбичката.

В банановата обелка имаше съвършена дупчица. Мехурът отдолу беше непокътнат.

Нахри изпусна дъха си. Сълзи опариха очите й. Не тържествувай — скастри се сама. — Може да е било просто късмет.

Едва когато повтори експеримента още дузина пъти, до един — успешно, си позволи да се отпусне. Погледна към масата. Останала й бе една-единствена обелка.

Тя се поколеба. А после я сложи върху лявата си ръка.

Сърцето й биеше толкова силно, че го чуваше в ушите си. Знаеше обаче, че ако не е достатъчно уверена, за да го направи, никога няма да е в състояние да стори онова, което планираше. Допря тръбичката до обелката и натисна.

Когато я вдигна, през тясната правилна дупчица видя здравата си плът.

Мога да го направя. Просто трябваше да се съсредоточи, да се обучава, без на плещите й да тежат още сто други притеснения и отговорности, пациенти, за които не беше подготвена да се грижи, интриги, които можеха да съсипят репутацията й.

Величието отнема време, казал й бе Картир. И беше прав.

Нахри имаше нужда от време. Знаеше откъде да си го набави. И подозираше, че знае цената.

Пое си накъсано дъх и отпусна ръка, докосвайки камата, окачена на кръста й. Камата на Дара. Все още не му я беше върнала… всъщност дори не го беше виждала след катастрофалната им среща във Великия храм.

Извади камата от ножницата и прокара пръсти по дръжката, притискайки длан там, където той би я стиснал. В продължение на един дълъг миг се взира в нея, молейки се да се появи някакъв друг начин.

А после я остави върху масата.

— Съжалявам — прошепна и се надигна.

Гърлото й беше свито, но тя не си позволи да заплаче.

Не биваше да изглежда уязвима пред Гасан ал Кахтани.