Град от месинг

9. Нахри

Студено. Това бе първата й мисъл, когато се събуди. Потрепери силно и се сви на кълбо, придърпвайки одеялото над главата си и пъхвайки замръзналите си ръце под брадичката. Възможно ли бе вече да е сутрин? Лицето й беше влажно, връхчето на носа й — напълно безчувствено.

Онова, което видя, когато отвори очи, бе толкова странно, че начаса седна.

Сняг.

Трябва да беше сняг; напълно отговаряше на описанието на Дара. Земята беше застлана с тънка бяла покривка, черната почва прозираше само тук-там. Въздухът сякаш бе застинал, замръзнал в тишина от пристигането на снега.

Дара все така го нямаше, също като конете. Нахри уви одеялото около раменете си и пъхна в угасващия огън най-сухите клонки, които успя да намери, опитвайки се да не позволи на тревогата да я завладее. Може би просто ги беше завел да попасат.

А може би наистина си тръгна. Заповяда си да хапне няколко залъка от студената яхния, след което се зае да събере оскъдните им вещи. Имаше нещо в тишината и самотната красота на току-що навалелия сняг, от който самотата ставаше още по-наситена.

От сухия хляб и лютата яхния устата й пресъхна. Нахри претърси малкия им лагер, но от кожения мех нямаше и следа. Сега вече започна да изпада в паника. Нима Дара наистина би я оставил без вода?

Това копеле. Това самодоволно, изпълнено с чувство за морално превъзходство копеле. Опита се да разтопи малко сняг в ръцете си, но в крайна сметка се налапа с кал. Изплю се, започвайки сериозно да се дразни, и си нахлузи ботушите. Дара да върви по дяволите. Беше забелязала поточе в рехавата гора зад лагера им. Ако, когато се върне, него все още го нямаше… е, щеше да се наложи да си състави нов план.

Отправи се към горичката с решителна крачка. Ако умра там, надявам се да се върна като гул. Ще тормозя онзи арогантен, просмукан от вино дев до Съдния ден.

Когато навлезе по-навътре в гората, чуруликането на птичките утихна. Беше тъмно; високите прастари дървета спираха малкото светлина, успяла да пробие облаците, покриващи утринното небе. Твърдите борови иглички държаха малки чашки от пресен сняг във въздуха около нея.

Тънка ледена коричка покриваше забързания поток. Нахри я строши лесно с един камък и коленичи, за да отпие. Водата беше толкова студена, че зъбите я заболяха, но все пак успя да изпие няколко глътки и напръска лицето си, макар че цялото й тяло трепереше. Копнееше за Кайро, горещината и тълпите му биха били съвършеният лек за това студено, самотно място.

Нещо проблесна и привлече вниманието й обратно към потока; погледна надолу и видя ярка риба да се стрелка зад един потопен във водата камък. Появи се отново за миг, борейки се с течението, а люспите й искряха на слабата светлина.

Нахри долепи длани до калното дъно и се наведе по-близо. Рибата имаше поразителен сребърен цвят, ярки зелени и сини ивици кръстосваха тялото й. Макар да бе едва с дължината на дланта й, изглеждаше дебела и Нахри изведнъж се зачуди какъв ли вкус би имала, опечена на слабия й лагерен огън.

Рибата трябва да се бе досетила за намеренията й. Тъкмо когато Нахри обмисляше най-добрия начин да я залови, тя отново се скри зад камъните. Порив на вятъра проникна през тънкия шал на Нахри. Тя потрепери и се изправи; рибата не си заслужаваше да остава тук по-дълго.

Отиде до края на гората и спря.

Дара се беше върнал.

Съмняваше се, че я е видял. Стоеше между конете, с гръб към дърветата, и пред очите на Нахри допря чело до меката буза на един от конете, почесвайки го нежно по муцуната.

Нахри не беше трогната от жеста. Според Дара вероятно дори животните бяха по-висши от шафит като нея.

По лицето му обаче се изписа видимо облекчение, когато тя пристъпи в лагера им.

— Къде беше? — попита я. — Притесних се, че нещо те е изяло.

Нахри мина покрай него и отиде при конете.

— Съжалявам, че те разочаровах.

Тя се улови за ръба на седлото и пъхна крак в стремето.

— Нека ти помогна…

— Не ме докосвай.

Дара се дръпна рязко и Нахри се покатери несръчно върху седлото.

— Слушай… — започна Дара отново; звучеше виновно. — За снощи. Бях пиян. От доста време не съм имал компания. — Той задъвка долната си устна. — Май си забравих възпитанието.

Нахри се обърна рязко към него.

— Възпитанието? Впускаш се в някаква безумна тирада за джиновете… нали се сещаш, онези, които сложили край на безразборното избиване на шафити като мен, обиждаш ме, когато изразявам задоволство при новината за тяхната победа, а после ми съобщаваш, че така или иначе, ще ме оставиш пред портите на онзи проклет град? И приписваш вината на виното и липсата ти на възпитание? — Нахри издаде презрителен звук. — В името на Всевишния, толкова си арогантен, че дори не можеш да се извиниш както трябва.

— Добре. Извинявай — каза той, преувеличавайки думата. — Това ли искаш да чуеш? Ти си първият шафит, с когото съм прекарвал време някога. Нямах представа… — Прокашля се, играейки си нервно с юздите. — Нахри, трябва да разбереш, че като бях малък, ни учеха, че самият Създател ще ни накаже, ако расата ни продължи да нарушава законите на Сулейман. Че друг човек ще се надигне, за да ни отнеме уменията и да преобърне живота ни, ако не накараме останалите племена да изпълняват законите. Водачите ни твърдяха, че шафитите нямат души, че всичко, излязло от устата им, е измама. — Той поклати глава. — Никога не съм го поставял под съмнение. Никой от нас не го направи. — Поколеба се, очите му бяха грейнали от съжаление. — Когато си помисля за някои от нещата, които съм сторил…

— Мисля, че чух достатъчно. — Нахри издърпа юздите от ръцете му. — Да вървим. Колкото по-скоро стигнем в Девабад, толкова по-скоро ще приключим един с друг.

Смушка коня малко по-силно от обикновено и той изцвили недоволно, преди да поеме в тръс. Нахри улови здраво юздите и стисна крака, молейки се прибързаната й постъпка да не я изпрати на земята. Беше ужасна ездачка, докато Дара сякаш беше роден на седлото.

Опита да се отпусне, знаейки от опит, че най-удобният начин да язди бе, като остави тялото си да следва движенията на животното, оставяйки хълбоците си да се полюшват, вместо да се мятат насам-натам. Чу как копитата на коня на Дара трополят по замръзналата земя.

Бързо я настигна.

— О, недей да бягаш по този начин. Казах, че съжалявам. Освен това… — Гласът му секна, а когато отново проговори, Нахри едва го чуваше. — Ще те заведа в Девабад.

— Да, знам. До портите. Вече го обсъдихме.

Дара поклати глава.

— Не. Ще те заведа в Девабад. Лично ще те заведа при царя.

Нахри начаса дръпна юздите, за да накара коня си да забави крачка.

— Това някакъв номер ли е?

— Не. Кълна се в праха на родителите ми. Ще те заведа при царя.

Оставяйки зловещата клетва настрани, на Нахри й беше трудно да повярва на рязката промяна у него.

— Няма ли да посрамя името на скъпоценните ти Нахиди?

Дара наведе поглед към юздите си, изглеждаше засрамен.

— Това няма значение. В действителност нямам представа как ще реагират джиновете и… — По бузите му плъзна червенина. — Не бих го понесъл, ако с теб се случи нещо. Никога няма да си го простя.

Нахри отвори уста, за да се присмее на неохотната му привързаност към „мръснокръвната крадла”, но после млъкна, поразена от меките нотки в гласа му и от начина, по който въртеше притеснено пръстена си. Изглеждаше нервен като бъдещ жених. Казваше истината.

Нахри го изгледа. Мечът му висеше на кръста, сребърният му лък проблясваше на утринната светлина. Каквито и плашещи неща да излизаха понякога от устата му, беше добър съюзник, когото да имаш на своя страна.

Лъжа би било, ако кажеше, че погледът й не се задържа миг по-дълго, отколкото беше необходимо. Сърцето й прескочи един удар. Съюзник — напомни си. — Нищо повече.

— И как мислиш, че ще посрещнат теб в Девабад? — попита го и той вдигна глава. По устните му играеше иронична усмивка. — Спомена нещо за затваряне в тъмница — напомни му.

— Тогава какъв късмет имам, че пътувам заедно с най-добрия разбивач на ключалки в Кайро. — Отправи й порочна усмивка и пришпори коня си. — Опитай да не изоставаш. По всичко личи, че сега не мога да си позволя да те изгубя.

Пътуваха цяла сутрин, препускайки през заскрежените равнини, а копитата на конете им отекваха върху замръзналата земя. Снегът спря, но вятърът се усили, довявайки големи сиви облаци на южния хоризонт и пронизвайки Нахри през дрехите. Сега, когато нямаше сняг, можеше да види сините планини, които ги заобикаляха, с шапки от лед и пояс от тъмни гори, дърветата, оредяващи с издигането на скалистите канари. Веднъж подплашиха стадо диви кози, охранени от тревата, с гъсти, сплъстени кожуси и остри, завити рога.

Нахри ги изгледа гладно.

— Мислиш ли, че бихме могли да си уловим някоя? — попита. — Единственото, което правиш с този твой лък, е да го лъскаш.

Дара погледна намръщено към козите.

— Да си уловим някоя? Защо? — Объркването му бързо отстъпи място на погнуса. — Искаш да кажеш, за ядене? — Той издаде отвратен звук. — За нищо на света. Ние не ядем месо.

— Какво? Защо не? — Месото беше рядък разкош за ограничените й приходи в Кайро. — Толкова е вкусно!

— То е нечисто. — Дара потрепери. — Кръвта омърсява. Никой дев не би сложил нещо подобно в устата си. Най-малкото пък една Бану Нахида.

— Бану Нахида?

— Титлата, която даваме на жените от рода на Нахидите. Израз на почит — добави той мъничко укорително. — И отговорност.

— Значи, искаш да ми кажеш, че трябва да скрия шишчетата си?

Дара въздъхна.

Продължиха да яздят, но докато настъпи следобедът, краката на Нахри вече я боляха. Завъртя се в седлото, за да протегне схванатите си мускули, и се уви по-плътно с одеялото, мечтаейки си за чаша от горещия пиперлив чай на Хайзур. Пътуваха от часове; несъмнено беше време за почивка. Тя смушка коня, опитвайки се да скъси разстоянието между себе си и Дара, за да му предложи да спрат.

Подразнен от неопитната си ездачка, конят изпръхтя и поднесе наляво, преди да се впусне в галоп и да подмине Дара.

Девът се засмя.

— Проблеми ли имаш?

Нахри изруга и дръпна юздите, принуждавайки коня си да забави крачка.

— Мисля, че мрази… — Изведнъж млъкна, очите й бяха привлечени от тъмноалено петно в небето. — Хей, Дара… полудях ли, или към нас се носи птица с размерите на камила?

Дара се обърна рязко и дръпна юздите с ругатня, грабвайки нейните от ръцете й.

— Окото на Сулейман. Мисля, че все още не ни е забелязала, но… — Изглеждаше притеснен. — Няма къде да се скрием.

— Да се скрием? — повтори Нахри, понижавайки глас, когато Дара изшътка. — Защо? Това е просто птица.

— Не, това е рух. Кръвожадни създания; биха излапали всичко, което им попадне.

— Всичко? Имаш предвид като нас? — Простена, когато той кимна. — Защо всичко в твоя свят иска да ни изяде?

Дара свали внимателно лъка си, докато гледаше как птицата рух кръжи около гората.

— Мисля, че откри лагера ни.

— Това лошо ли е?

— Имат отлично обоняние. Ще успее да ни проследи. — Дара кимна на север, към покритите с гъсти гори планини. — Трябва да се доберем до онези дървета. Птиците рух са твърде големи, за да ловуват в гората.

Нахри погледна назад към птицата, която се бе снишила по-близо до земята, а после гората. Беше невъзможно далече.

— Никога няма да успеем.

Дара свали тюрбана, шапчицата и робата си и й ги подхвърли. Озадачена, Нахри го загледа как намества меча на кръста си.

— Не бъди толкова черногледа. Имам идея. Нещо, за което съм чувал в една история. — Той сложи една от искрящите сребърни стрели в тетивата. — Просто се наведи и се дръж за коня. Не поглеждай назад и не спирай. Каквото и да видиш. — Подръпна юздите й, насочвайки коня й в правилната посока, и подкара и двете животни в тръс.

Нахри преглътна, сърцето й се беше качило в гърлото.

— Ами ти?

— Не се тревожи за мен.

И преди да успее да възрази, той плесна коня й по задницата. Нахри почувства топлината на ръката му през седлото си; животното изцвили недоволно и се втурна към гората.

Нахри се наведе напред; едната й ръка стискаше седлото, другата бе заровена във влажната грива на коня. Трябваше да повика на помощ цялата сила на волята си, за да не изпищи. Тялото й подскачаше необуздано и тя стисна крака, надявайки се отчаяно да не бъде хвърлена от седлото. Зърна за миг земята, носеща се под тях, преди да затвори здраво очи.

Протяжен вик разцепи въздуха, толкова пронизителен, че сякаш я поряза. Неспособна да запуши уши, Нахри можеше единствено да се моли. О, Всемилостиви — умоляваше тя, — моля те, не позволявай това нещо да ме изяде. Беше преживяла среща с ифрит, който можеше да обладава телата, прегладнели гули и обезумял дев. Всичко това не можеше да свърши в стомаха на гигантски гълъб.

Вдигна очи от гривата на коня, ала гората изобщо не изглеждаше по-близо. Копитата на коня думкаха по земята и тя чуваше запъхтяното му дишане. Ала къде беше Дара?

Птицата рух изпищя отново, звучеше яростна. Притеснена за Дара, Нахри пренебрегна предупреждението му и погледна назад.

— Бог да ми е на помощ.

Прошепнатата молитва изскочи неканена от устните й при вида на птицата рух. Изведнъж разбра защо никога не бе чувала за тях.

Никой, който ги бе срещал, не бе оцелял, за да разкаже за това.

Размери на камила беше повече от меко казано; по-едра от магазина на Якуб и с крила, които, разперени, биха покрили цялата й улица в Кайро, чудовищната птица вероятно би могла да излапа цяла камила наведнъж. Имаше абаносови очи с размерите на подноси и искрящи пера с цвета на мокра кръв. Дългата й черна човка завършваше с остро извит връх. Спокойно би могла да я погълне цяла и се приближаваше. Невъзможно бе да се добере до гората навреме.

Изведнъж Дара изникна зад нея. Беше застопорил ботушите си в стремената, почти изправен в седлото, извърнат с лице към птицата рух. Опъна тетивата на лъка си, освобождавайки стрела, която се заби под окото й. Птицата рух отметна глава назад и отново изпищя. От тялото й стърчаха поне половин дузина стрели, но изобщо не я бяха забавили. Дара я простреля в лицето още два пъти, докато тя се спускаше към него, протегнала масивните си хищни нокти.

— Дара! — изпищя Нахри, когато той свърна рязко на изток.

Птицата рух го последва — очевидно предпочиташе безразсъдния дев пред бягащото човешко същество.

Малко беше вероятно да я чуе над освирепелите писъци на птицата, ала въпреки това Нахри викна:

— Отиваш в погрешната посока!

На изток нямаше нищо, освен равнини… смъртта ли си търсеше?

Дара простреля създанието още веднъж, а после захвърли лъка и колчана. Приклекна върху седлото и закрепи меча до гърдите си с една ръка.

Птицата рух изкрещя триумфално, докато се приближаваше до него. Разпери широко хищните си нокти.

— Не! — изпищя Нахри, когато птицата сграбчи коня и Дара с лекотата, с която орел би сграбчил мишка.

Издигна се във въздуха, докато конят цвилеше и риташе, и свърна обратно на юг.

Нахри дръпна силно юздите, за да накара препускащия си жребец да се обърне. Животното се изправи на задни крака, мъчейки се да я хвърли, но тя се задържа, принуждавайки го да се обърне.

— Яла[19]*, давай! Давай! — изкрещя, минавайки на арабски в паниката си.

Смушка го силно и животното препусна след птицата рух.

Тя се отдалечаваше, стиснала Дара в ноктите си. Отново изпищя и подхвърли Дара и коня високо във въздуха. Устата й се отвори широко.

Бяха само секунди, ала мигът между това да види как Дара полита във въздуха и как изчезва като че ли трая цяла вечност, карайки нещо да се сгърчи дълбоко в гърдите й. Птицата рух улови коня с единия си крак, но от дева нямаше и помен.

Нахри обходи небето с поглед, очаквайки го да се появи отново, да изникне от нищото като виното, което измагьосваше. Това беше Дара, магическото създание, което се придвижваше с пясъчни бури и я бе спасило от гулите. Несъмнено имаше план; не можеше просто да изчезне в гушата на някаква кръвожадна птица.

Ала той не се появи отново.

Сълзи опариха очите на Нахри, умът й знаеше онова, което сърцето й отказваше да приеме. Конят й забави крачка, инатейки се въпреки смушкванията й. Животното очевидно притежаваше повече здрав разум от нея; единственото, което можеха да сторят, бе да се превърнат в десерт за птицата рух.

Нахри виждаше алената птица, очертана на фона на планините; не се беше отдалечила кой знае колко, но изведнъж се издигна рязко в небето, пляскайки трескаво с крила. Пред очите на Нахри създанието започна да пада; закрепи се за миг, надавайки писък, който бе по-скоро уплашен, отколкото триумфиращ, а после отново запропада, премятайки се във въздуха, докато не се сгромоляса върху замръзналата земя.

Силата на далечния удар беше такава, че тътенът разтърси тялото на Нахри. Прииска й се да изпищи. Нищо не би могло да преживее подобен удар.

Не остави коня си да забави крачка, докато не стигнаха плиткия кратер, който тялото на птицата рух бе издълбало в земята. Опита се да бъде силна, но трябваше да извърне очи от мъртвия кон на Дара. Подплашен, нейният кон се задърпа. Нахри го овладя с усилие, докато се приближаваше до огромното тяло на птицата рух. То се извисяваше над тях, едното му масивно крило лежеше смачкано под него. Искрящите му пера бяха два пъти по-дълги от Нахри.

Тя обиколи тялото на птицата, ала Дара не се виждаше никъде. Нахри преглътна един хлип. Наистина ли птицата го беше изяла? Може би беше по-бърза смърт от това да се разбие в земята, но…

Студено, остро чувство я проряза и тя се олюля, залята от емоция. Зърна превитата глава на птицата, от чиято черна паст се лееше кръв. Гледката я изпълни с ярост, измествайки скръбта и отчаянието. Тя сграбчи камата си, надвита от ирационално желание да избоде очите и да пререже гърлото на птицата.

Шията на създанието потръпна.

Нахри подскочи и конят й се дръпна назад. Стисна здраво юздите, готова да побегне, а после вратът на птицата рух потръпна отново… не, изду се, сякаш вътре имаше нещо.

Нахри вече беше скочила от коня, когато тъмно острие се показа от шията на птицата рух, изрязвайки дълъг вертикален отвор, преди да тупне на земята. Дара го последва, изхвърлен от струя черна кръв. Рухна на колене.

— Дара!

Нахри се втурна и коленичи, обвивайки ръце около него, преди умът й да настигне действията й. Горещата кръв на птицата рух напои дрехите й.

— Аз… — Той изплю храчка черна кръв, преди да се освободи от ръцете на Нахри и да се изправи с усилие на крака. Избърса кръвта от очите си с треперещи ръце. — Огън — изхриптя. — Нуждая се от огън.

Нахри се огледа наоколо, ала земята беше покрита с мокър сняг и никъде не се виждаха клони.

— Какво да направя? — извика, докато девът се бореше за въздух. Той отново рухна на земята. — Дара!

Нахри посегна към него.

— Не. Не ме докосвай…

Той заби пръсти в земята, изпращайки искри, които бързо бяха угасени от ледената пръст. Ужасяващо хъхрене се откъсна от устата му.

Нахри допълзя по-близо, въпреки предупреждението му, копнеейки да направи нещо, докато дълбока тръпка разтърсваше тялото му.

— Нека те изцеля.

Той блъсна ръката й настрани.

— Не. Ифритите…

— Наоколо няма никакви ифрити!

Капки пепел се търкулнаха по лицето му. Преди Нахри да успее отново да посегне към него, той изкрещя.

За миг сякаш цялото му тяло се превърна в дим. Очите му помътняха и пред погледите и на двамата ръцете му за миг станаха прозрачни. И макар че Нахри не знаеше нищо за телата на девите, по паниката върху лицето му се досети, че това не е нормално.

— Създателю, не — прошепна той, взирайки се с ужас в ръцете си. — Не сега… — Вдигна поглед към Нахри, върху лицето му имаше смесица от страх и тъга. — О, малка крадло, толкова съжалявам.

Едва се беше извинил, когато цялото му тяло потрепери като пара и той се свлече на земята.

— Дара! — Нахри, чиито инстинкти се задействаха, коленичи до него и го прегледа. Не видя нищо освен лъскава черна кръв, дали неговата, или на птицата рух, нямаше представа. — Дара, кажи нещо! — умоляваше тя. — Кажи ми какво да сторя!

Опита се да разтвори робата му, надявайки се да открие някаква рана, която да излекува.

Ръбът на дрехата се изрони в пепел. Нахри ахна, опитвайки се да не изпадне в паника, докато кожата на Дара приемаше същия цвят. Нима щеше да се превърне в прах в ръцете й?

Кожата му стана плътна за миг, но тялото му олекна. Клепачите му се затвориха и Нахри се вледени.

— Не.

Тя отмахна пепелта от затворените му очи. Не и по този начин, не и след всичко, което преживяхме. Умът й заработи трескаво, мъчейки се да си спомни дали не й беше казал нещо полезно за целителните умения на Нахидите.

Беше казал, че можели да развалят действието на отрови и проклятия, това си спомняше. Ала не й беше казал как. Дали имаха свои собствени лекарства, свои собствени магии? Или го правеха само с допир?

Е, допирът бе единственото, с което разполагаше. Разтвори дрехата му и сложи разтреперени длани върху гърдите му. Кожата му беше толкова студена, че вкочани пръстите й. Намерение, беше го споменал повече от веднъж. Намерението беше от жизненоважно значение за магията.

Затвори очи, съсредоточавайки се изцяло върху Дара.

Нищо. Никакви удари на сърце, никакво дишане. Нахри се намръщи, опитвайки се да долови нещо, което да не е наред, мъчейки се да си го представи здрав и буден. Пръстите й се вледениха и тя ги притисна още по-плътно до гърдите му. Тялото му потръпна в отговор.

Нещо мокро погъделичка китките й, усилвайки се и сгъстявайки се — като парата над кипящо котле. Нахри не помръдна, съсредоточена изцяло върху образа на здравия Дара, усмивката му беше лукава както винаги. Кожата му се стопли мъничко. Моля те, подействай. Моля те, Дара. Не ме оставяй.

Остра болка плъзна нагоре от основата на черепа й. Нахри не й обърна внимание. Топла кръв покапа от носа й и тя потисна вълната на замайване. Парата се усили. Тя почувства как кожата му става плътна под пръстите й.

А после първият спомен изплува пред очите й. Зелена равнина, тучна и напълно непозната, разсечена на две от яркосиня река. Малко момиче с очи, черни като обсидиан. В ръцете си държеше нескопосано издялан дървен лък.

Нахри тръсна глава, пропъждайки спомена. Трябваше да остане съсредоточена. Кожата на Дара най-сетне започваше да се стопля, мускулите му ставаха солидни под ръцете й.

Нахри се отърси от ужасяващия образ. Приведе се, за да се съсредоточи. Нуждаеше се само от още мъничко време…

Твърде късно. Мракът зад затворените й очи отново бе пропъден, заменен от разрушен град, заобиколен от скалисти хълмове. Тънкият сърп на луната разля приглушена светлина върху накъсания спомен.

Разнесе се писък от друг свят, далечен свят на заснежена равнина, крещящ непознато име, което не означаваше нищо.

А после Нахри не помнеше нищо.

— Нахри, събуди се! Нахри!

Ужасените викове на Дара се докосваха до ума й, ала Нахри не им обърна внимание, стоплена и удобно сгушена в мрака, който я заобикаляше. Отблъсна ръката, която разтърсваше рамото й, намествайки се по-дълбоко в горещите въглени, наслаждавайки се на гъделичкането на огнените езици, плъзнали по ръцете й.

Огнени езици?

Нахри отвори очи и отскочи назад с писък при вида на танцуващите пламъци. Размаха ръце и огнените езици се отдръпнаха, свличайки се като змии на земята, където се стопиха.

— Всичко е наред! Всичко е наред!

Едва си даде сметка за гласа на Дара, докато трескаво опипваше тялото си. Ала вместо опърлена плът и изгорени дрехи откри единствено нормална кожа. Само туниката й бе малко по-топла под допира й. Какво, в името на всичко… Вдигна обезумял поглед към дева.

— Да не би да ме подпали?

— Ти не се събуждаше! — изпротестира той. — Помислих си, че може да помогне.

Лицето му беше по-бледо от обикновено, татуировката с кръстосани крило и стрела изпъкваше като въглен върху кожата му. Очите му също грееха по-ярко, изглеждаха почти така, както в Кайро. Само че стоеше прав, здрав и невредим и слава богу — не беше прозрачен.

Птицата рух… спомни си Нахри, чувствайки се така, сякаш беше препила с вино. Разтърка слепоочията си, олюлявайки се леко на краката си. Излекувах го, а после…

Задави се, споменът за вода, изляла се в гърлото й, бе достатъчно силен, та да й се повдигне. Само че не беше нейното гърло, не беше нейният спомен. Преглътна, поглеждайки отново към притеснения дев.

— Бог да се смили над нас — прошепна тя. — Ти си мъртъв. Видях те да умираш… усетих, как се давиш.

Съкрушената сянка, разляла се по лицето му, бе достатъчно потвърждение. Нахри ахна и инстинктивно отстъпи назад, блъсвайки се във все още топлото тяло на птицата рух.

Никакво поемане на дъх, никакви удари на сърце. Нахри затвори очи, докато всичко си идваше на мястото прекалено бързо.

— Н-не разбирам — заекна. — Някакъв… някакъв призрак ли си? — Думата прозвуча нелепо в собствените й уши, докато очите й изведнъж овлажняха. — Жив ли си изобщо?

— Да! — Думите се изсипаха като порой от устата му. — Искам да кажа… така мисля. То… сложно е.

Нахри разпери ръце.

— Не може да е сложно да отговориш дали си жив, или мъртъв. — Извърна се, сплитайки пръсти зад главата си; чувстваше се по-уморена, отколкото когато и да било през това изтощително пътуване. Закрачи покрай корема на птицата рух. — Не разбирам защо всеки… — А после спря, вниманието й беше привлечено от нещо, завързано за един от гигантските нокти на птицата.

Озова се до него за миг, развързвайки бързо вързопчето. Черното парче плат беше мръсно и разкъсано, но дребните монети не можеше да бъдат сбъркани. Също както и пръстенът, завързан в единия край. Пръстенът на пашата. Нахри ги взе, вдигайки пръстена към светлината.

Дара забърза към нея.

— Не ги докосвай. Окото на Сулейман, Нахри, дори ти не би могла да ги искаш. Вероятно са принадлежали на последната му жертва.

— Мои са — меко каза Нахри; тих ужас стисна сърцето й. Потърка пръстена, спомняйки си как беше порязал дланта й преди всички онези седмици. — От дома ми в Кайро.

— Какво? — Дара пристъпи по-близо и издърпа кърпата за глава от ръцете й. — Сигурно грешиш. — Той обърна мръсния плат и като го притисна до лицето си, вдиша дълбоко.

— Не греша! — Нахри изпусна пръстена; внезапно не искаше да има нищо общо с него. — Как е възможно?

Дара свали кърпата; в ярките му очи имаше паника.

— Преследвала ни е.

— Искаш да кажеш, че е принадлежала на ифритите? Проникнали са в къщата ми?

Гласът на Нахри се извиси. Тръпки полазиха по кожата й при мисълта за онези създания в дюкянчето й, тършуващи из малкото ценни неща, които притежаваше. Ами ако не беше само това? Ами ако бяха нападнали съседите й? Якуб? Гърдите й се свиха.

— Не е бил ифрит. Ифритите не могат да контролират птиците рух.

— Кой може тогава?

На Нахри не й харесваше ледената застиналост, която го беше завладяла.

— Перитата. — Дара пусна кърпата на земята с неочаквано, рязко движение. — Единствените създания, които са в състояние да контролират птиците рух, са перитата.

— Хайзур. — Нахри си пое накъсано въздух. — Но защо? Мислех, че ме харесва.

Дара поклати глава.

— Не е Хайзур.

Нахри не можеше да повярва, че е толкова наивен.

— Кое друго пери изобщо знае за мен? — изтъкна. — Освен това почти избяга, след като научи за нахидската ми кръв… вероятно за да каже на приятелчетата си. — Тя тръгна към другия крак на птицата рух. — Бас държа, че чаената ми чаша е завързана ей…

— Не. — Дара посегна към ръката й. Нахри потръпна и той начаса се дръпна, а по лицето му пробяга болка. — Аз… Прости ми. — Преглътна и се обърна към коня. — Ще се опитам да не те докосвам отново. Само че трябва да вървим. Сега.

Тъгата в гласа му я поряза дълбоко.

— Дара, съжалявам. Не исках да…

— Нямаме време.

Даде й знак да се качи в седлото и тя го направи неохотно, поемайки окървавения меч, когато той й го подаде.

— Ще трябва да яздя заедно с теб — обясни, докато се мяташе на седлото зад нея. — Поне докато не намерим друг кон.

Смушка коня, подкарвайки го в галоп, и въпреки обещанието му да не я докосва, Нахри политна към гърдите му, поразена за миг от димната горещина и топлия натиск на тялото му. Не е мъртъв — опита да си вдъхне увереност. — Не може да е мъртъв.

Дара спря рязко коня там, където беше захвърлил лъка и колчана си. Вдигна ръце и те полетяха към него като верни ястреби.

Нахри се наведе и той ги улови над главата й, премятайки ги над лявото си рамо.

— Е, какво ще правим сега?

Спомни си приятното бъбрене на Хайзур и подмятането на Дара за това, че бил в състояние да преобрази земите с едно плясване на крилата си.

— Единственото, което можем.

Дъхът му беше мек до ухото й.

Отново улови юздите, държейки я здраво. Нямаше нищо нежно, нито помен от романтика в жеста му; беше отчаяние, като мъж, вкопчил се в ръба на скала.

— Ще бягаме.