Град от месинг

5. Нахри

— Недей да заспиваш, малка крадло. Скоро ще се приземим.

Клепачите на Нахри тежаха като кесия, пълна с дирхами, но тя не спеше. Невъзможно бе да заспи, когато само късче плат я спираше да не полети към сигурна смърт. Обърна се върху килимчето. Студен вятър милваше лицето й, докато летяха, утринното небе бе порозовяло от приближаването на слънцето, мракът на нощта отстъпваше място на светлорозови и бледосини багри, докато звездите гаснеха една по една. Нахри се взираше в небето. Точно преди една седмица бе съзерцавала друга зора в Кайро, докато чакаше пашата, без да подозира колко драстично бе на път да се промени животът й.

Джинът — не, девът, поправи се тя; Дара имаше склонността да изпада в ярост, когато го наречеше джин — седеше до нея, а горещият пушек от робата му гъделичкаше носа й. Раменете му бяха отпуснати, изумрудените му очи бяха мътни и съсредоточени върху нещо в далечината.

Похитителят ми изглежда особено уморен тази сутрин. Не че го винеше. Това бе най-странната, изпълнена с предизвикателства седмица от живота й и макар че Дара като че ли започваше да омеква в отношението си към нея, Нахри усещаше, че и двамата са напълно изтощени. Високомерният воин дев и кроящата хитри планове човешка крадла едва ли бяха най-естествената двойка; понякога Дара беше бъбрив като приятелка от детството и задаваше безброй въпроси за живота й — от това кой е любимият й цвят до това какви дрехи продават по базарите на Кайро. А после, без почти никакво предупреждение, ставаше мрачен и враждебен, навярно отвратен от себе си, защото му беше приятно да си приказва с една смесенокръвна.

Самата Нахри беше принудена да обуздава любопитството си; всякакви въпроси за магическия свят моментално го хвърляха в лошо настроение.

— Можеш да тормозиш джиновете в Девабад с всичките си въпроси — скастрил я беше веднъж, заемайки се отново да почисти оръжията си.

Само че грешеше.

Нахри не можеше да го стори. Защото определено нямаше да отиде в Девабад.

Една седмица с Дара й бе достатъчна, за да разбере, че за нищо на света нямаше да се затвори в град, пълен с още цял куп раздразнителни джинове. По-добре щеше да й бъде сама. Несъмнено все щеше да намери начин да избягва ифритите; те не биха могли да претърсят целия човешки свят, а тя определено нямаше да се забърка в друг зар.

Така че, нетърпелива да избяга, Нахри си отваряше очите за всяка възможност да го направи… ала така и не бе видяла такава в огромната монотонна пустиня, през която пътуваха — огрени от луната пясъци през нощта и сенчести оазиси през деня. Ала сега, седнала върху килимчето, тя зърна земята под тях и в гърдите й разцъфна надежда.

Слънцето се беше показало над хоризонта и осветяваше различен пейзаж. Вместо пустиня, хълмове от варовик се стопяваха в широка, тъмна река, която криволичеше на югоизток, докъдето стигаше погледът. Групички бели постройки и огньове за готвене осейваха бреговете й. Безплодните равнини под тях бяха скалисти, изпъстрени тук-там с храсталаци и тънки конични дървета.

Застанала нащрек, Нахри обходи земята с поглед.

— Къде сме?

— Хиераполис.

— Къде?

Двамата с Дара може и да говореха един и същи език, но в географията ги деляха векове. Той познаваше всичко под различни имена — реки, градове, дори звездите на небето. Думите, които използваше, й бяха напълно непознати, а историите, които разказваше, за да опише тези места, бяха още по-странни.

— Хиераполис. — Дара насочи килимчето надолу с една ръка. — Толкова отдавна не съм идвал. Когато бях млад, Хиераполис беше дом на много… духовни хора. Изключително отдадени на своите ритуали. Макар че, предполагам, всеки би бил отдаден, като се имаше предвид, че те почитаха фалоси и риби и предпочитаха оргиите пред молитвите. — Той въздъхна и очите му се присвиха от удоволствие. — Човеците могат да бъдат толкова приятно изобретателни.

— Мислех, че мразиш човеците.

— Нищо подобно. Човеците в техния си свят и моите хора — в нашия. Ето как трябва да бъдат нещата — заяви той твърдо. — Когато нарушим тези граници, тогава започват проблемите.

Нахри извъртя очи — знаеше, че според него тя бе плод на едно такова нарушаване на границите.

— Коя е тази река?

— Уфрату.

Уфрату… Тя запрехвърля думата в главата си.

— Уфрату… ел Фурат… това е Ефрат?

Беше слисана. Бяха много по-далече, отколкото предполагаше.

Дара разтълкува смайването й погрешно.

— Да. Не се тревожи, прекалено е широка, за да бъде прекосена тук.

Нахри се намръщи.

— Какво искаш да кажеш? Нали, така или иначе, ще прелетим над нея?

Би могла да се закълне, че той се изчерви, а в ярките му очи припламна леко смущение.

— Аз… не обичам да летя над толкова много вода — призна си най-сетне. — Особено когато съм изморен. Ще си починем, а после ще полетим на север, за да открием някое по-добро място. От другата страна можем да си намерим коне. Ако Хайзур е прав, че заклинанието, което направих на килимчето, е лесно за проследяване, не искам да летим още много с него.

Нахри едва чу думите му за килимчето — умът й препускаше, докато тя оглеждаше преценяващо тъмната река. Това е шансът ми, осъзна. Дара може и да отказваше да говори за себе си, но тя го изучаваше внимателно и признанието му за летенето над реката затвърди подозренията й.

Девът се боеше до смърт от водата.

Беше отказал да потопи дори палеца на крака си в сенчестите езерца на оазисите, край които бяха спирали, и изглеждаше убеден, че тя ще се удави и в най-плиткото от тях, заявявайки, че насладата й от водата е неестествена, шафитско извращение. Нямаше да посмее да прекоси могъщия Ефрат без килимчето; вероятно дори нямаше да се доближи до бреговете му.

Просто трябва да се добера до реката. Готова бе да преплува цялата й дължина, ако това беше единственият път към свободата.

Кацнаха върху камениста земя и коляното й се удари в корава буца. Тя изруга, разтърквайки го, докато се изправяше, за да се огледа наоколо. И зяпна от изумление.

— Кога каза, че си идвал за последен път?

Не бяха кацнали върху камениста земя; бяха кацнали върху една срутена сграда. Порутени и оголени каменни колони се издигаха от двете страни на широките улици, повечето от които бяха осеяни с дупки. Постройките бяха рухнали, макар височината на малкото държащи се пожълтели стени да намекваше за предишното им великолепие. Имаше големи сводести входове, които не водеха към нищо, почернели плевели и храсталаци растяха между зидарията и пълзяха по колоните. Срещу килимчето огромна каменна колона с цвета на измито небе лежеше натрошена на земята. Върху едната й страна бяха издълбани мръсните очертания на забулена жена с рибешка опашка.

Нахри слезе от килимчето, подплашвайки лисица с цвят на пръст, която се скри зад една ронеща се стена. Хвърли поглед назад към Дара. Той изглеждаше също толкова поразен, зелените му очи бяха разширени от слисване. Когато улови погледа й, се насили да се усмихне.

— Е, мина известно време…

— Известно време? — Нахри махна към руините, които ги заобикаляха. От другата страна на разбития път имаше огромен шадраван, пълен с мътна, черна вода; мръсна пяна покриваше мрамора там, където тя бе започнала да се изпарява. Нужни бяха векове, докато едно място стане такова. В Египет имаше подобни руини и се говореше, че принадлежат на древна раса поклонници на слънцето, които живели и умрели, преди свещените книги да бъдат написани. Тя потрепери. — На колко години си?

Дара я изгледа подразнено.

— Това не те засяга.

Тръсна килимчето по-силно, отколкото беше нужно, нави го и го метна през рамо, преди да се отправи към една от най-големите от рухналите постройки. Пищни жени риби бяха гравирани около входа; навярно това беше един от храмовете, в които хората бяха „почитали”.

Нахри го последва. Нуждаеше се от килимчето.

— Къде отиваш?

Препъна се в една строшена колона, завиждайки на изящния начин, по който девът се движеше по неравния терен, а после прекрачи прага на храма и се закова на място, заслепена от великолепната разруха.

Покривът и източната стена бяха рухнали, отваряйки руините към утринното небе. Мраморни колони се издигаха високо над главата й, ронещи се каменни стени очертаваха онова, което някога трябва да бе представлявало огромен лабиринт от различни стаи. По-голямата част от вътрешността тънеше в сумрак, засенчена от останалите стени и няколко решителни кипариси, пробили пода.

Вляво се издигаше висок каменен подиум, върху който имаше три статуи: още една жена риба, величествена жена, възседнала лъв, и мъж с парче плат около слабините и диск в ръката. И тримата бяха поразителни, мускулестите им фигури и царствената им стойка бяха пленителни. Плисетата в каменните им дрехи изглеждаха толкова истински, че на Нахри й се прииска да ги докосне.

Ала когато се огледа наоколо, видя, че Дара беше изчезнал, стъпките му бяха безшумни във великолепната руина. Тя последва дирята, която бе оставил в гъстия слой прах, покриващ пода.

— О… — Тих звук на възхищение се откъсна от гърлото й.

Внушителният храм изглеждаше малък в сравнение с огромния театър, в който се озова. Стотици, може би дори хиляди каменни стъпала бяха издялани в хълма, описвайки полукръг около голямата сцена, върху която бе стъпила.

Дара стоеше на ръба на сцената. Въздухът беше застинал и безмълвен, с изключение на утринния хор на пойните птички. Среднощносинята му роба димеше и се вълнуваше около краката му; той разви тюрбана си, оставяйки го да падне на раменете му, главата му беше покрита единствено от плоска, оловночерна шапчица. Бялата й бродерия изглеждаше розова на ранната утринна светлина.

Изглежда така, сякаш мястото му е тук — помисли си тя. — Като призрак, забравен във времето, който търси отдавна изгубените си другари. Като се имаше предвид как говори за Девабад, Нахри предполагаше, че е нещо като изгнаник. Вероятно неговите хора му липсваха.

Тръсна глава; нямаше намерение да допусне и искрица състрадание да я убеди да се прави на спътница на един самотен дев.

— Дара?

— Веднъж гледах една пиеса тук заедно с баща ми. Бях съвсем млад, навярно първата ми обиколка из човешкия свят… — Той обходи сцената с изпитателен поглед. — Имаше актьори, развяващи яркосиня коприна, за да изобразят океана. Стори ми се магическо.

— Сигурна съм, че е било прелестно. Ще ми дадеш ли килимчето?

Дара погледна към нея.

— Какво?

— Килимът. Ти спиш на него всеки ден. — Нахри остави в гласа й да се промъкне нотка на оплакване. — Мой ред е.

— Ами сподели го с мен. — Той кимна към храма. — Ще си намерим място в сенките.

Нахри усети как бузите й почервеняха леко.

— Няма да спя до теб в някакъв храм, посветен на рибешки оргии.

Дара направи физиономия и пусна килимчето. То тупна тежко на земята, вдигайки облаче от прах.

— Прави каквото искаш.

Така и възнамерявам. Нахри изчака той да се върне обратно в храма, преди да замъкне килимчето до далечния край на сцената. Бутна го и потръпна при звука на шумното тупване, очаквайки наполовина девът да дотича и да й каже да пази тишина. Ала театърът си остана празен.

Тя коленичи върху килимчето. Въпреки че от реката я делеше дълъг, прашен път, не искаше да тръгне, преди да е сигурна, че Дара е потънал в сън. Обикновено не отнемаше дълго. Забележката за прелитане над реката не беше първият път, в който бе споменавал, че магиите го изтощават. Нахри подозираше, че това бе труд като всеки друг.

Прегледа запасите си. Не бяха кой знае колко. Освен дрехите на гърба си и торбата, която бе направила от останките от абаята си, имаше мех с вода и тенекиена кутия с манна — застояли на вкус сухари, които Дара й беше дал и които лягаха в корема й като буца. Водата и манната щяха да я нахранят, но нямаше да й осигурят покрив над главата.

Няма значение. Може би втори път няма да ми се удаде подобна възможност. Отблъсквайки съмненията, тя стегна здраво торбата и завърза наново кърпата около главата си. След това събра подпалки и се промъкна обратно в храма.

Последва миризмата на пушек, докато не откри Дара. Както обикновено, той беше наклал малък огън, оставяйки го да гори до него, докато спеше. Макар никога да не го беше питала защо (очевидно не беше заради топлината в тези горещи пустинни дни), присъствието на пламъците като че ли му действаше успокояващо.

Беше потънал в сън в сянката на една рушаща се арка. За първи път, откакто се бяха срещнали, беше свалил робата си и я бе подложил под главата си като възглавница. Под нея носеше туника без ръкави с цвят на неузрели маслини и широк панталон с цвят на кост. Камата му беше затъкната в широк черен колан, препасан плътно около кръста му, а лъкът, колчанът със стрели и ятаганът лежаха между тялото му и стената. Дясната му ръка почиваше върху оръжията. Погледът на Нахри се задържа върху гърдите му, които се повдигаха и спускаха в съня му. Нещо се раздвижи ниско в корема й.

Тя не му обърна внимание и пъхна подпалките в огъня. Той лумна и на по-силната светлина Нахри забеляза черните татуировки, които покриваха ръцете му — причудливи геометрични фигури, сякаш някой калиграф се беше развихрил върху кожата му. Най-големият знак беше фина, подобна на стълба рисунка, със стотици грижливо изрисувани, неподдържани от нищо пречки, която тръгваше от лявата му длан, извиваше се нагоре по ръката му и изчезваше под туниката му.

А аз мислех, че татуировката на лицето му е странна…

Докато погледът й проследяваше линиите, пламъците огряха още нещо.

Пръстена му.

Нахри застина; изумрудът примига на светлината на огъня, сякаш я поздравяваше. Изкушаваше я. Лявата му ръка почиваше леко върху стомаха му. Нахри се взираше в пръстена, запленена. Със сигурност струваше цяло състояние, а дори не изглеждаше, сякаш пасва плътно около пръста му. Бих могла да го взема — осъзна тя. — Вземала съм бижута от хора дори когато са били будни.

Съчките станаха неприятно горещи в ръката й, огънят дойде опасно близо. Не. Не си струваше риска. Докато си тръгваше, хвърли един последен поглед към Дара. Трудно й бе да не почувства моментно съжаление; знаеше, че той е най-добрата й възможност да научи за произхода си, за семейството и способностите си. За… ами всичко. Ала това не си струваше свободата й.

Върна се в театъра и пусна съчките върху килимчето. Годините в гробницата и една седмица във въздуха на пустинята бяха изсмукали и последната капчица влага от старата вълна. Тя лумна в пламъци, сякаш бе напоена с масло. Нахри се закашля, махайки с ръце, за да пропъди пушека от лицето си. Докато Дара се събуди, от килимчето щеше да е останала единствено пепел. Щеше да е принуден да я преследва пеша, а тя щеше да има половин ден преднина.

— Само да стигна до реката — прошепна си.

Грабна торбата и пое по стълбите, които извеждаха от театъра.

Торбата й беше обидно лека, физическо напомняне за това в колко бедствено положение се намира. Аз ще бъда нищо. Хората ще ми се смеят, когато кажа, че мога да лекувам. Готовността на Якуб да си партнира с нея бе нещо рядко, а дори това се бе случило едва след като Нахри си беше създала име като лечителка, репутация, чието изграждане й бе отнело години.

Нямаше да е нужно да се тревожи за това, ако притежаваше пръстена. Би могла да го продаде и да си наеме някое местенце, за да не е принудена да спи на улицата. Да купи лекарства, които да използва в работата си, материали, с които да прави амулети. Забави крачка, още преди да бе изкачила и половината стъпала. Бива ме да крада. Открадвала съм много по-трудни неща. А Дара спеше като труп; не се бе събудил дори когато Хайзур само дето не беше кацнал върху него.

— Аз съм глупачка — прошепна, но се обърна и затича леко по стъпалата и покрай горящото килимче.

Промъкна се обратно в храма, заобикаляйки рухналите колони и строшените статуи.

Дара все още спеше дълбоко. Нахри остави предпазливо торбата си на земята и отвори кожения мех. Капна няколко капки върху пръста му, гледайки с разтуптяно сърце за някаква реакция. Нищо. Много внимателно улови пръстена между палеца и показалеца си и дръпна.

Пръстенът запулсира и се нагорещи. Внезапна болка лумна в главата й. Нахри изпадна в паника и се опита да пусне пръстена, но пръстите й не помръднаха. Беше, сякаш някой бе поел контрол над мозъка й. Храмът изчезна и зрението й се замъгли, заменено от поредица обвити в пушек фигури, които бързо се превърнаха в нещо съвсем ново. Пресъхнала равнина под ослепително бяло слънце…

Не! Нахри ахва, тъничко гласче се надига в ума й. Това не съм аз! Това не е истинско! Ала гласът е заглушен от писъците на следващото видение.

Ще те видя мъртъв, човеко, кълна се. Ще видя живота ти, сведен до знак върху ръката ми…

Спалнята се разсея пред очите на Нахри, пръстите й бяха откопчени от пръстена, когато ръката й бе дръпната толкова рязко, че тя падна тежко върху каменния под. Умът й препускаше трескаво, докато отчаяно се мъчеше да разбере какво се беше случило току-що.

Отговорът се извиси над нея, все още сграбчил китката й.

Дара изглеждаше по-шокиран и от нея да бъде събуден по този начин. Погледна към ръката си, чиито пръсти все още стискаха китката й. Пръстенът му сияеше със светлина, която отразяваше изумрудената яркост на очите му. От него се откъсна изненадано възклицание.

— Не! — Очите му бяха разширени от паника; пусна китката й и отстъпи назад. Цялото му тяло трепереше. — Какво направи? — изпищя, протегнал ръка така, сякаш очакваше пръстенът да се взриви.

Дара. Мъжът във видението й трябва да беше Дара. И какво беше видяла… да не би това да бяха спомените му? Изглеждаха прекалено истински, за да бъдат просто сънища.

Нахри си заповяда да срещне погледа му.

— Дара… — Опита се да говори меко. Девът беше пребледнял от страх, очите му бяха обезумели. — Моля те, просто се успокой. — Беше отстъпил назад без оръжията си. Нахри потисна порива да погледне към тях, боейки се, че той ще забележи. — Аз не…

Сякаш прочел мислите й, той се хвърли към оръжията едновременно с нея. Беше по-бърз, но тя се намираше по-близо. Грабна меча му и отскочи назад, докато той замахваше към нея с камата.

— Недей!

Вдигна меча, а ръцете й трепереха, докато го стискаше. Дара се дръпна назад със съскане, от което зъбите му се оголиха. Нахри усети, че я обзема паника. Невъзможно бе да го надбяга, нито да го победи в битка. Той като че ли беше обезумял; Нахри почти очакваше по устата му да избие пяна. Виденията отново пробягаха през ума й: разкъсани тела, мъже, изгорени до смърт. И Дара бе този, който бе сторил всичко това.

Не. Трябва да имаше някакво обяснение. И тогава тя си спомни. Господар, беше нарекъл онзи мъж свой господар.

Той е роб. Всички истории за джинове, които беше чувала, нахлуха в ума й и тя зяпна потресено. Изпълняващ желания роб джин.

Това осъзнаване не подобри ситуацията й.

— Дара, моля те… не знам какво стана, но не исках да те нараня. Кълна се!

Лявата му ръка бе притисната до гърдите, пръстенът бе до сърцето му… ако девите имаха сърца. С дясната стискаше камата, протегната напред, и обикаляше около Нахри като котка. Затвори очи за миг, а когато отново ги отвори, част от безумието бе изчезнало.

— Не… аз… — Той преглътна; изглеждаше така, сякаш бе на път да се разплаче. — Все още съм свободен. — Облегна се тежко на една от мраморните колони. — Ала онзи град… — Думите му бяха задавени. — Онези хора…

Той се плъзна на пода, отпускайки глава в ръцете си.

Нахри не свали меча. Нямаше представа какво да каже, разкъсвана между вина и страх.

— Аз… съжалявам — рече най-сетне. — Просто исках пръстена. Нямах представа…

— Искаше пръстена? — Той вдигна рязко поглед, а в гласа му отново се прокрадна нотка на подозрение. — Защо?

Да му каже истината, й се стори по-безопасно, отколкото да го остави да заподозре някаква магическа зла мисъл в държанието й.

— Опитвах се да го открадна — призна си. — Опитвам… опитвах се — поправи се, осъзнала, че вече бе невъзможно да се освободи — да избягам.

— Да избягаш? — Очите му се присвиха. — И за това се нуждаеш от пръстена ми?

— Виждал ли си колко е голям? — Нахри се изсмя нервно. — С този изумруд ще мога да се върна в Кайро и пак да ми останат пари.

Дара я погледна така, сякаш не вярваше на ушите си, и поклати глава.

— И славата на Нахидите продължава. — Надигна се на крака, сякаш без да забелязва колко бързо се дръпна тя назад. — Защо изобщо искаш да избягаш? Човешкият ти живот изглежда ужасен.

— Какво? — За миг Нахри бе толкова обидена, че забрави страха си. — Защо би казал нещо такова?

— Защо? — Той взе робата си и я нахлузи през раменете си. — Откъде да започна? Ако това да си човек не е достатъчно мизерно само по себе си, ти си била принудена да лъжеш и да крадеш, за да оцелееш. Живеела си сама, без семейство и приятели, в непрестанен страх да не бъдеш арестувана и екзекутирана за магьосничество. — Той пребледня. — И искаш да се върнеш към това? Вместо да отидеш в Девабад?

— Не беше толкова зле — настоя Нахри, сепната от отговора му. Всички онези въпроси, които беше задавал за живота й в Кайро… наистина беше слушал отговорите й. — Уменията ми ми осигуряваха доста голяма независимост. И имах приятел — добави, макар да не беше сигурна дали Якуб би се съгласил с тази дефиниция на отношенията им. — Освен това ти се държиш така, сякаш ме очаква нещо по-добро. Не се ли каниш да ме предадеш на някакъв цар на джиновете, който е избил семейството ми?

— Не — отвърна Дара, а после добави, малко по-несигурно: — Не беше той… строго погледнато. Предците ви бяха врагове, ала Хайзур е прав. — Той въздъхна. — Беше много отдавна — добави неубедително, сякаш това обясняваше всичко.

Нахри го зяпна.

— Значи, от това да бъда върната на семейните ми врагове се очаква да се почувствам по-добре?

Дара придоби още по-раздразнен вид.

— Не. Не е така. — Той издаде нетърпелив звук. — Ти си лечителна, Нахри. Последната от тях. Девабад се нуждае от теб толкова, колкото и ти от Девабад, може би дори повече. — Той се намръщи. — А когато джиновете научат, че аз съм този, който те намери? Бича на Ки-зи, принуден да стане бавачка на една смесенокръвна? — Той поклати глава. — На Кахтаните страшно ще им хареса. Вероятно ще те настанят в твое собствено крило в двореца.

Мое собствено крило в какво?

— Бича на Ки-зи? — попита вместо това.

— Умилително име, което си спечелих от тях. — Зелените му очи се спряха върху меча, който тя все още стискаше. — Това не ти трябва. Няма да те нараня.

— Не? — Нахри повдигна вежди. — Защото току-що те видях да нараняваш цял куп хора.

— Видяла си го? — Когато тя кимна, лицето му посърна. — Ще ми се да не беше. — Прекоси пода, за да вземе торбата й, отупвайки я от прахта, преди да й я подаде. — Онова, което видя… не сторих онези неща по свой избор.

Гласът му беше нисък, докато се обръщаше и вдигаше тюрбана си.

Нахри се поколеба.

— В моята страна имаме истории за джинове… джинове, пленени като роби и принудени да изпълняват желания на човеци.

Дара потръпна, пръстите не му се подчиняваха, докато се опитваше да навие тюрбана около главата си.

— Не съм джин.

— Но роб ли си?

Той не отговори и Нахри избухна.

— Забрави — сопна се тя. — Не знам защо изобщо се хабя да питам. Ти никога не отговаряш на въпросите ми. Остави ме да се страхувам до смърт заради този кахтански цар цяла седмица, просто защото не можеше да си направиш труда да…

— Вече не. — Отговорът му бе почти шепот, крехък звук, увиснал във въздуха… първата истина, която й беше предложил. Обърна се към нея; отколешна скръб се бе изписала върху лицето му. — Вече не съм роб.

Преди Нахри да успее да отговори, земята под краката й потрепери.

Една колона наблизо се пропука, докато втори, много по-силен трус, разлюля храма. Дара изруга, грабна оръжията си и улови ръката й.

— Хайде!

Втурнаха се през храма и се покачиха върху сцената, разминавайки се на косъм с една падаща колона. Земята се тресеше все по-силно и Нахри се огледа притеснено наоколо, търсейки признаци за наскоро съживени мъртъвци.

— Може би е просто земетресение?

— Толкова скоро след като използва силите си върху мен? — Той обходи сцената с поглед. — Къде е килимът?

Нахри се поколеба.

— Възможно е да съм го изгорила.

Дара се обърна рязко към нея.

— Изгорила си го?

— Не исках да ме преследваш!

— Къде го изгори? — попита той, но дори не изчака отговора й; подуши въздуха и се втурна към ръба на сцената.

Докато Нахри го настигне, вече бе приклекнал насред жаравата, притиснал ръце до изпепелените останки на килимчето.

— Изгорила си го… — промърмори. — В името на Създателя, ти наистина не знаеш нищичко за нас.

Малки червейчета яркобял огън изпълзяха изпод пръстите му и запалиха пепелта, превръщайки я в дълги въжета, които се опънаха под краката му. Пред очите на Нахри те се умножиха бързо, оформяйки огнена постелка горе-долу с размерите и формата на килимчето.

Огънят припламна и угасна, разкривайки избелелите цветове на стария им килим.

— Как го направи? — прошепна тя.

Дара изкриви лице в гримаса, докато прокарваше ръка по повърхността на килимчето.

— Няма да издържи дълго, но ще ни пренесе над реката.

Земята отново потрепери и от вътрешността на храма се разнесе стон, който Нахри добре познаваше. Дара посегна към ръката й, но тя отстъпи назад.

В очите му припламна тревога.

— Да не си луда?

Вероятно. Нахри знаеше, че онова, което се кани да стори, бе твърде рисковано, ала също така знаеше, че най-доброто време да преговаряш, е, когато мишената ти е уязвима.

— Не. Няма да се кача на този килим, ако не получа някои отговори.

Откъм храма долетя друг, бегло човешки писък. Земята се разлюля още по-силно и по високия таван се плъзна пукнатина.

— Искаш отговори сега? Защо? За да бъдеш по-добре осведомена, докато гулите те поглъщат? — Дара посегна към глезена й, но тя отскочи назад. — Нахри, моля те! Можеш да ме попиташ каквото поискаш, след като се махнем от тук, кълна ти се!

Само че тя не беше убедена. Какво би могло да му попречи да си промени решението, щом се озовяха в безопасност.

И тогава я осени.

— Кажи ми името си и ще дойда с теб. Истинското си име.

Беше й казал, че в имената се крие сила. Не беше кой знае какво, но все беше нещо.

— Името ми не… — Нахри направи решително крачка към храма и по лицето на Дара се появи паника. — Не, спри!

— Тогава ми кажи името си! — изкрещя Нахри, надвита от собствения си страх. Свикнала бе да блъфира, но не и в лицето на опасността да бъде изядена от съживени трупове. — И побързай!

— Дараявахуш! — Девът се качи на сцената. — Името ми е Дараявахуш е-Афшин. А сега ела тук!

Сигурна бе, че не би могла да го повтори правилно дори ако й платяха за това, ала когато гулите отново изпищяха, а миризма на леш я лъхна в лицето, Нахри реши, че няма значение.

Дара беше готов за нея, улови я за лакътя и я издърпа на килимчето, приземявайки се леко до нея. Без нито дума повече, килимчето се издигна във въздуха, понасяйки се над покрива на храма в мига, в който трима гули излязоха, препъвайки се, на сцената.

Докато се издигнат над облаците, Дара здравата се беше разлютил.

— Имаш ли изобщо представа колко опасно беше това? — Той разпери ръце. — Не само че се опита да унищожиш единствения ни начин да избягаме от ифритите, но беше готова да рискуваш живота си само за да…

— О, стига вече — каза Нахри пренебрежително. — Ти си този, който ме принуди да прибегна до подобни мерки, афшин Дарйеву…

— Дара ще продължи да върши работа — прекъсна я той. — Не е нужно да изопачаваш истинското ми име. — В ръката му се появи бокал, пълен с познатото тъмно вино от фурми. Той отпи голяма глътка. — Можеш отново да ме наричаш проклет джин, ако обещаеш да не се втурваш към гулите в мига, в който се появят.

— Подобна симпатия към шафитската крадла? — Нахри повдигна вежди. — Преди една седмица не беше толкова привързан към мен.

Той изсумтя.

— Не мога ли да си променя мнението? — По бузите му плъзна руменина. — Компанията ти не е… напълно неприятна.

Звучеше дълбоко разочарован от себе си.

Нахри направи физиономия.

— Е, време е твоята компания да стане далеч по-информативна. Обеща да отговориш на въпросите ми.

Дара се огледа наоколо и махна към облаците.

— Точно сега?

— Да не си зает с нещо друго?

Той изпусна дъха си.

— Е, добре. Давай.

— Какво са девите?

Той въздъхна.

— Това вече ти казах: ние сме джинове. Просто имаме благоприличието да се наричаме с истинското си име.

— Това не обяснява нищо.

Той се намръщи.

— Ние сме създания, надарени с души като човеците, но сме създадени от огън, не от пръст. — Деликатна нишка оранжев пламък плъзна по дясната му ръка и се уви между пръстите му. — Всички елементи — земя, огън, вода, въздух — имат своите създания.

Нахри си помисли за Хайзур.

— Перитата са създания на въздуха?

— Изумителна дедукция.

Тя го стрелна с гаден поглед.

— Имаше по-добро отношение от теб.

— Да, той е невероятно мил като за създание, което е в състояние да преобрази земята под нас и да избие всяко живо същество в радиус от мили с едно махване на крилата си.

Нахри почувства как кръвта се отцежда от лицето й.

— Наистина ли? — Дара кимна и тя продължи: — Има ли… има ли много подобни създания?

По устните му плъзна мъничко зла усмивка.

— О, да. Десетки. Птици рух, каркадани, шедута… създания с остри зъби и гаден нрав. Веднъж един захак едва не ме разкъса на две.

Нахри го зяпна. Огънят, който играеше около пръста му, се издължи, превръщайки се в гущер, който избълва струя огън.

— Представи си огнедишаща змия с крайници. Не се срещат често, слава на Създателя, но нападат почти без предупреждение.

— И човеците не забелязват нищо от това?

Очите на Нахри се разшириха, докато обгърнатото от дим създание се отдели от ръката на Дара и полетя около лицето му.

Той поклати глава.

— Не. Онези, които са направени от пръст, като човеците, обикновено не могат да видят останалите от нас. Освен това повечето магически създания предпочитат диви места, в които няма никой от расата ти. Ако някой човек има злощастието да се натъкне на едно от тях, е възможно да усети нещо, да зърне размазано петно на хоризонта или сянка в крайчеца на очите си. Но вероятно ще бъде мъртъв, преди да успее да помисли за това.

— А ако се натъкне на дев?

Дара разтвори длан и огненият гущер кацна върху нея, разтваряйки се в пушек.

— О, ние ще го изядем. — При вида на тревогата върху лицето й, той се разсмя и отпи още една глътка вино. — Шега, малка крадло.

Ала Нахри не беше в настроение за шегите му.

— Ами ифритите? — продължи да разпитва. — Те какво са?

Веселието се отцеди от лицето му.

— Деви. Или поне… някога бяха деви.

— Деви? — повтори тя изненадано. — Като теб?

— Не. — Той изглеждаше обиден. — Не като мен. Ни най-малко.

— Тогава като какво? — Нахри го смушка в коляното, когато той не отговори. — Обеща да…

— Знам, знам.

Дара свали шапчицата си и потърка челото си, прокарвайки пръсти през черната си коса.

Беше изключително разсейващо движение. Очите на Нахри проследиха ръката му, но тя потисна своеволните си мисли, без да обръща внимание на трепета в корема си.

— Нали ти е ясно, че ако във вените ти тече кръвта на Нахидите, по всяка вероятност ще живееш няколко века? — Дара се излегна на килимчето, облягайки се на ръката си. — Би трябвало да поработиш върху търпението си.

— С тези темпове ще са ни нужни няколко века, за да довършим този разговор.

Думите й извикаха иронична усмивка върху лицето му.

— Притежаваш остроумието им, трябва да ти го призная. — Щракна с пръсти и в ръката му се появи друг бокал. — Пий с мен.

Нахри подуши подозрително бокала. Имаше сладка миризма, но тя се поколеба. Досега не бе близвала вино; подобен забранен разкош изобщо не й беше по джоба и не бе сигурна как ще й подейства алкохолът. Пияниците бяха лесна мишена за един крадец.

— Да откажеш, когато те почерпят, е сериозна обида сред хората ми — предупреди я Дара.

Най-вече за да му угоди, Нахри отпи малка глътка. Виното се оказа ужасно сладко, наподобяващо по-скоро сироп, отколкото течност.

— Така ли?

— Не. Но ми омръзна да пия сам.

Нахри отвори уста, за да се възмути, подразнена, че се беше хванала толкова лесно, но виното вече действаше, плъзна се в гърлото й и разля топла сънливост по тялото й. Тя се олюля и посегна да се вкопчи в килимчето.

Дара й помогна да си възвърне равновесието, пръстите му бяха горещи върху китката й.

— Внимавай.

Нахри примига, зрението й стана замъглено за миг.

— В името на Всевишния, хората ти сигурно нищо не правят, ако пиете подобни неща.

Той сви рамене.

— Нелоша преценка на расата ми. Ала ти поиска да научиш за ифритите.

— И защо мислиш, че искат да ме убият — поясни тя. — Най-вече това.

— Ще стигнем до този лош късмет по-късно — отвърна той лековато. — Най-напред трябва да разбереш, че първите деви бяха истински създания от огън, едновременно с форма и безформени. И изключително могъщи.

— По-могъщи, отколкото сте сега?

— Много повече. Бяхме в състояние да обладаем и имитираме всяко създание, всеки предмет, който поискаме, а животът ни обхващаше цели епохи. Бяхме по-могъщи от перитата, може би дори от маридите.

— Маридите?

— Водни духове — отвърна той. — Никой не е виждал марид от хилядолетия… Те биха били като богове за твоята раса. Девите бяха в мир с всички създания. Живеехме в пустините си, докато перитата и маридите обитаваха своите царства — небето и водата. И тогава бяха създадени човеците.

Дара завъртя бокала в ръката си.

— Моите събратя могат да бъдат доста ирационални — призна си. — Избухливи. Да видим как подобни слаби създания бродят по земите ни, строят мръсните си градове от пръст и кръв върху свещените ни пясъци… това беше влудяващо. Те се превърнаха в мишена… играчка.

Нахри усети, че настръхва.

— И как точно си играели девите?

В ярките му очи припламна смущение.

— По най-различни начини — смотолеви, измагьосвайки малък стълб от бял пушек, който се удебели пред очите на Нахри. — Отвличаха младоженци, предизвикваха пясъчни бури, за да объркат някой керван, насърчаваха… — Той се прокашля. — Е, нали се сещаш… поклонничество.

Нахри зяпна. Значи, в мрачните истории за джиновете имаше истина.

— Не, не бих могла да кажа, че знам. Никога не съм убивала търговци за забавление!

— А, да, моя крадло. Прости ми, задето забравих, че си самото въплъщение на честност и доброта.

Нахри се намръщи.

— Е, какво се случило след това?

— Твърди се, че перитата ни заповядали да престанем. — Стълбчето от пушек на Дара се полюшваше на вятъра до него. — Хората на Хайзур летят до самите подстъпи към Рая; чуват разни неща… или поне така си мислят. Предупредиха ни, че човеците трябва да бъдат оставени на мира. Всяка от расите трябваше да гледа единствено собствените си работи. Да се забъркваме с другите — и особено с някое по-нисше същество, — бе абсолютно забранено.

— Но девите не се подчинили?

— Ни най-малко. Поради което бяхме прокълнати. — Той се намръщи. — Или „благословени”, както го виждат джиновете сега.

— Как?

— Един мъж бе избран измежду човеците, за да ни накаже. — По лицето Дара пробяга следа от страх. — Сулейман — прошепна. — Дано се смили над нас.

— Сулейман? — повтори Нахри слисано. — Пророкът Сулейман? — Когато Дара кимна, тя ахна. Единственото обучение, което беше получила, може и да се състоеше в това да бяга от закона, но дори тя знаеше кой бе Сулейман. — Но той е умрял преди хиляди години!

— Три хиляди — уточни Дара. — Плюс-минус няколко века.

Една ужасяваща мисъл изникна в ума й.

— Ти… ти не си на три хиляди години…

— Не — прекъсна я той рязко. — Това се е случило преди моето време.

Нахри изпусна дъха си.

— Разбира се. — Умът й едва бе в състояние да обхване колко много бяха три хиляди години. — Ала Сулейман е бил човек. Какво би могъл да стори на един дев?

Мрачно изражение пробяга по лицето на Дара.

— Очевидно всичко, което поиска. Сулейман получил пръстен с печат, някои твърдят, че от самия Създател, който му дал силата да ни контролира. Нещо, което той направил с огромно желание, след като ние… ами, предполага се, че имало някаква човешка война, в чието разпалване е възможно девите да са имали пръст…

Нахри вдигна ръка.

— Да, да, сигурна съм, че е било изключително несправедливо наказание. Какво направил?

Дара накара колоната от дим да се плъзне напред.

— С една-едничка дума ни отнел силите и наредил всички деви да застанат пред него, за да бъдат съдени.

Пушекът се разстла между тях; единият ъгъл се сгъсти, превръщайки се в трон от мъгла, а останалата част се разсея в стотици огнени фигурки с размерите на палеца й. Те се плъзнаха покрай килимчето, навели глави пред трона.

— Повечето се подчинили; без силите си те били нищо. Отишли в царството му и се трудили там в продължение на сто години.

Тронът изчезна, а огнените създания се завихриха, превръщайки се в работници, печащи тухли и трупащи колони от грамадни камъни, няколко пъти по-големи от тях. Огромен храм започна да се издига в небето.

— На онези, които изкупили вината си, било простено. Имало обаче уловка.

Нахри гледаше как храмът се издига, запленена.

— Каква?

Храмът изчезна и ето че девите отново се прекланяха пред далечния трон.

— Сулейман ни нямал доверие — отвърна Дара. — Казал, че самата ни природа на превъплъщенци ни прави манипулативни и коварни. Така че получихме прошка, но бяхме променени завинаги.

За миг огънят върху опушената кожа на кланящите се деви угасна. Те се смалиха, а някои се прегърбиха, превити от старост.

— Плени ни в човекоподобни тела — обясни Дара. — Тела с ограничени възможности, издържащи едва няколко века. Това означавало, че онези деви, които измъчвали човешкия род, щели да умрат и да бъдат заменени от техните потомци, които Сулейман вярвал, че няма да бъдат толкова опустошителни.

— Да не дава Господ — подхвърли Нахри. — Да живееш само няколко века, надарен с магически умения… каква ужасна съдба.

Дара не обърна внимание на сарказма й.

— Така е. За някои се оказала прекалено ужасна. Не всички деви били съгласни да се оставят Сулейман да ги съди.

Познатата омраза се завърна върху лицето му.

— Ифритите — досети се Нахри.

Той кимна.

— Самите те.

— Самите те? — повтори Нахри. — Искаш да кажеш, че все още са живи?

— За съжаление. Сулейман ги пленил в първоначалните им тела на деви, но тези тела живеели в продължение на хилядолетия. — Дара я изгледа мрачно. — Сигурен съм, че можеш да си представиш какво причиняват на ума три хиляди години клокочещо озлобление.

— Но Сулейман им отнел силите, нали? Каква заплаха биха могли да представляват?

Дара повдигна вежди.

— Нима създанието, което облада приятелката ти и заповяда на мъртвите да ни изядат, ти се струва безсилно? — Той поклати глава. — Ифритите са имали на разположение хилядолетия, за да изпробват границите на наказанието на Сулейман, и се справиха с това предизвикателство впечатляващо добре. Мнозина от събратята ми вярват, че са се спуснали в самия ад, продавайки душите си, за да овладеят нови магии. — Той завъртя пръстена си. — И са обсебени от мисълта за отмъщение. Вярват, че човеците са паразити, а моя род смятат за най-ужасните предатели, задето са се подчинили на Сулейман.

Нахри потрепери.

— Къде е моето място във всичко това? Ако съм просто някакъв си нисш шафит със смесена кръв, защо се хабят с мен?

— Подозирам, че интересът им е предизвикан от това чия е тази кръв, колкото и да е малко.

— Онези Нахиди? Родът лечители, който спомена?

Дара кимна.

— Анахид била везир на Сулейман, единствената дева, на която той имал доверие някога. Когато наказанието на девите изтекло, Сулейман не само дарил Анахид с умението да лекува, но й дал и пръстена си с печат, а с него — и способността да развали всяка магия… била тя безвредно объркало се заклинание или ифритско проклятие. Тези способности се предавали на потомците й и Нахидите станали заклети врагове на ифритите. Дори кръвта на един Нахид била отровна за тях, по-смъртоносна от което и да било оръжие.

Нахри изведнъж ясно осъзна как Дара говореше за Нахидите.

— Била отровна?

— Родът Нахид вече не съществува. В продължение на векове ифритите ги преследвали, докато не убили и последните от тях — брат и сестра — преди двайсет години.

Сърцето на Нахри прескочи един удар.

— Значи, искаш да кажеш… — започна с одрезгавял глас, — че според теб аз съм последната жива потомка на род, който група обезумели, обсебени от мисълта за отмъщение бивши деви се опитват да изтребят от три хиляди години насам?

— Ти искаше да знаеш.

Нахри изпита огромно желание да го бутне от килимчето.

— Не мислех…

Така и не довърши, забелязала, че около нея се издига пушек. Погледна надолу.

Килимчето се топеше.

Дара проследи погледа й и възкликна изненадано. За частица от секундата отстъпи назад, към една по-солидна част и щракна с пръсти. С пушещи краища, килимчето полетя по-бързо, докато се спускаше към искрящия Ефрат.

Нахри се опита да прецени водата, докато се носеха във въздуха над нея. Течението изглеждаше силно, но не толкова бурно, колкото на някои други места; вероятно щеше да успее да доплува до брега.

Вдигна поглед към Дара. Зелените му очи бяха толкова ярки от тревогата, че беше трудно да го погледне в лицето.

— Можеш ли да плуваш?

— Дали мога да плувам? — сопна се той, сякаш самата мисъл за това му беше обидна. — Ти можеш ли да гориш?

Ала късметът не им изневери. Бяха над плиткото, когато килимчето най-сетне се превърна в алена жарава. Нахри падна в дълбока до коленете й част от реката, а Дара скочи на скалистия бряг. Изсумтя презрително, когато тя се запрепъва към брега, покрита с кал.

Нахри намести импровизираната дръжка на торбата си. А после спря. Пръстенът на Дара не беше у нея, но за сметка на това имаше запасите си. Беше в реката, безопасно разделена от дева от ивица вода, която знаеше, че той не би прекосил.

Дара трябва да беше забелязал колебанието й.

— Все още ли се изкушаваш да си опиташ късмета с ифритите сама?

— Има много неща, които не си ми казал — изтъкна тя. — За джиновете, за това какво ще се случи, когато стигнем в Девабад.

— Ще го направя. Обещавам ти. — Той махна към реката и пръстенът му проблесна на светлината на залязващото слънце. — Нямам обаче никакво желание да прекарам следващите дни смятан за някакъв зъл похитител. Ако искаш да се върнеш в човешкия свят, ако искаш да рискуваш ифритите да те открият заради възможността отново да продаваш уменията си срещу жалки подаяния, остани във водата.

Нахри поглед към Ефрат. Някъде там, от другата страна на водата, отвъд пустини, по-обширни от морета, се намираше Кайро, единственият дом, който бе имала някога. Сурово място, но познато и предсказуемо… за разлика от бъдещето, което Дара й предлагаше.

— Или ме последвай — продължи той с мил глас. Прекалено мил. — Открий истината за себе си, истината за този свят. Ела в Девабад, където дори капка от кръвта на Нахидите ще ти донесе почести и богатство, каквито не си и сънувала. Твоя собствена лечебница, познанията на стотици предишни лечители на твое разположение. Уважение.

Той й протегна ръка.

Нахри знаеше, че би трябвало да изпитва съмнение, но господи, думите му я жегнаха право в сърцето. От колко години мечтаеше да отиде в Истанбул? Да изучава истинска медицина с уважавани учени? Да се научи да чете книги, вместо да се преструва, че чете написаното върху дланите на хората? Колко често беше броила спестяванията си с разочарование, потискайки мечтите си за едно по-хубаво бъдеще?

Улови ръката му.

Дара я издърпа от калта, а пръстите му опариха нейните.

— Ще ти прережа гърлото насън, ако лъжеш — предупреди го и той се ухили, сякаш доволен от заплахата й. — И между другото, как се очаква да стигнем до Девабад? Изгубихме килимчето.

Дара кимна на изток. На фона на тъмната река и далечните скали Нахри различи голите тухлени очертания на голямо село.

— Нали си крадла — предизвика я той. — Ще ни задигнеш коне.