Всички глави в просторната зала за аудиенции се обърнаха към нея. В металическите очи на джиновете — тъмна стомана и мед, злато и калай — Нахри съзря смесица от объркване и развеселеност, сякаш бе обект на шега, която все още не разбираше. Няколко души изхихикаха. Царят направи крачка напред и шумът секна.
— Жива си — прошепна той.
Сега помещението бе така притихнало, че Нахри го чу да си поема дълбоко дъх. Неколцината останали придворни между нея и престола побързаха да се отдръпнат.
Мъжът, за когото бе решила, че е принц, хвърли объркан поглед на царя, а после отново се обърна към нея, присвил очи, за да я разгледа, сякаш бе някакво странно насекомо.
— Това момиче не е Маниже, абба. Има толкова човешки вид, че изобщо не би трябвало да премине през завесата.
— Човешки?
Царят слезе на по-долната платформа и докато се приближаваше, през декоративните решетки на прозорците влезе слънчев лъч и падна върху лицето му. Също като Дара и той имаше знак върху едното слепоочие; в неговия случай — осмовърха звезда. По ръба на татуировката проблясваше опушено сияние, което сякаш й намигаше.
Нещо в лицето му посърна.
— Не… тя не е Маниже. — Погледа я още миг и се намръщи. — Но защо мислите, че е човек? Изглежда досущ като чистокръвна дева.
Така ли? Нахри очевидно не беше единствената, объркана от убедеността на царя. В стаята отново се разнесе шепот, а младият войник с аления тюрбан прекоси платформата и се приближи до царя.
Видимо притеснен, той сложи ръка върху рамото му.
— Абба…
Остатъкът от думите му беше съскане на неразбираем гезирски.
Нахри се сепна. Абба? Възможно ли бе войникът да е още един син?
— Виждам ушите й! — кресна царят в отговор на подразнен джинистански. — Как е възможно да мислиш, че е шафит?
Нахри се поколеба, несигурна как да постъпи. Позволено ли бе просто да заговориш царя? Може би трябваше да се поклони или…
От царя се откъсна нетърпелив звук.
Беше, сякаш някой изсмука въздуха от стаята. Факлите на стената угаснаха, тихият ромон на шадраваните секна, черните знамена зад царя престанаха да потрепват. Нахри усети как й се повдига и я залива вълна на слабост, болка лумна в различните части на тялото й, които бе наранила предишния ден.
До нея Дара нададе задавен звук и рухна на колене, пепел изби по кожата му.
Нахри се отпусна до него.
— Дара! — Сложи ръка върху треперещото му рамо, но той не отговори. Кожата му беше почти толкова студена и бледа, колкото и след нападението на птицата рух. Тя се обърна към царя. — Спрете! Наранявате го!
Мъжете на платформата изглеждаха толкова потресени, колкото царя, когато тя се беше появила. Принцът ахна, а по-възрастният дев пристъпи напред, затулил устата си с ръка.
— Слава на Създателя — каза на дивастийски. Взираше се в Нахри с широко отворени черни очи, а по лицето му пробяга смесица от страх, надежда и екстаз. — Ти… ти…
— Не е шафит — прекъсна го царят. — Както ти казах.
Отпусна ръка и факлите отново пламнаха. До нея Дара потрепери.
Царят нито за миг не беше откъснал очи от нея.
— Магия — заключи най-сетне. — Магия, целяща да те накара да изглеждаш като човек. Никога не съм чувал за нещо такова. — Очите му грееха от удивление. — Коя си ти?
Нахри помогна на Дара да се изправи. Все още беше пребледнял и като че ли му беше трудно да си поеме дъх.
— Името ми е Нахри — отвърна тя, превивайки се под тежестта му. — Тази Маниже, която споменахте, мисля… мисля, че съм нейна дъщеря.
Царят се изпъна рязко.
— Моля?
— Тя е Нахид.
Дара все още не се беше съвзел напълно и думите прозвучаха като ниско ръмжене, което накара неколцина придворни да отскочат назад.
— Нахид? — повтори седналият принц над звуците на потресеното множество. Гласът му беше пропит с недоверие. — Да не си луд?
Царят вдигна ръка, за да отпрати тълпата.
— Вън, всички вън.
Не се наложи да повтаря заповедта си — Нахри не беше предполагала, че толкова много мъже могат да се движат толкова бързо. Загледа с безмълвен страх как придворните бяха заменени от още войници. Редица стражи, въоръжени със същите странни медни мечове, се разположиха зад Нахри и Дара, препречвайки им пътя за бягство.
Стоманеният поглед на царя най-сетне се откъсна от лицето й, за да се спре върху Дара.
— Ако тя е дъщеря на Бану Маниже, кой точно си ти?
Дара докосна знака върху лицето си.
— Нейният афшин.
Тъмните вежди на царя подскочиха.
— Това трябва да е интересна история.
— Това е абсурдно — заяви принцът, когато Дара и Нахри най-сетне млъкнаха. — Ифритски конспирации, птици рух, изпратени, за да ви убият, реката Гозан, надигнала се от бреговете си, за да завие срещу луната? Запленяваща история, признавам… вероятно ще ви спечели място в гилдията на актьорите.
Царят сви рамене.
— О, не знам. Най-хубавите истории обикновено съдържат зрънце истина.
Дара настръхна.
— Не би ли трябвало да имате свидетели на станалото край Гозан? Несъмнено имате съгледвачи там. В противен случай досами прага ви би могло да се събира войска, без да подозирате.
— Ще сметна това за професионален съвет — отвърна царят лековато. Останал бе напълно невъзмутим, докато те говореха. — Ала действително е забележителна история. Очевидно е, че момичето се намира под някакво проклятие… това, че за мен е явно чистокръвна, докато в очите на всички останали изглежда като шафит. — Той отново се взря изпитателно в нея. — И действително прилича на Бану Маниже — призна, а в гласа му се прокрадна някаква емоция. — И то поразително.
— И какво от това? — възрази принцът. — Абба, не може сериозно да вярваш, че Маниже е имала тайна дъщеря? Маниже? Жената, която наказваше с гнойни язви мъжете, дръзнали да се загледат прекалено дълго в лицето й!
Точно в този момент Нахри не би имала нищо против да притежава това умение. През последния ден я бяха нападали какви ли не създания и не беше в настроение за съмненията на Кахтаните.
— Искате доказателство, че съм Нахид? — Тя посочи извитата кама, която висеше на кръста на принца. — Подхвърлете ми ей това и ще се изцеля пред очите ви.
Дара застана пред нея и във въздуха се издигна дим.
— Това би било изключително лоша идея.
Младият войник или принц, или какъвто беше онзи с едва наболата брада и враждебното изражение начаса дойде по-близо до принца. Ръката му се спусна към дръжката на медния меч.
— Ализейд — предупреди царят. — Достатъчно. И се успокой, афшине. Ако щеш вярвай, но гостоприемството на гезирците не включва да пронизваме гостите си. Или поне не и преди да сме се запознали както трябва. — Той отправи сардонична усмивка на Нахри и докосна гърдите си. — Аз съм цар Гасан ал Кахтани, както несъмнено знаеш. Това са синовете ми, емир Мунтадир и принц Ализейд. — Той посочи седналия принц и намръщения млад мъж с меча, преди да махне към по-възрастния дев. — А това е моят велик везир Каве е-Прамух. Именно неговият син Джамшид ви придружи до двореца.
Арабските им имена прозвучаха така познато, че Нахри се сепна, учуди я и това, че двама деви заемаха толкова важни постове в служба на царското семейство. Добър знак, предполагам.
— Мир вам — каза тя предпазливо.
— И вам. — Гасан разпери ръце. — Прости съмненията ни, господарке. Работата е там, че синът ми Мунтадир е прав. Бану Маниже нямаше деца и е мъртва от двайсет години.
Нахри се намръщи. Не беше от онези, които споделяха информация ей така, но повече от всичко искаше отговори.
— Ифритите казаха, че са работили с нея.
— Да работят с нея? — За първи път Нахри зърна следа от гняв върху лицето на Гасан. — Ифритите са тези, които я убиха. Нещо, което очевидно са сторили с истинско удоволствие.
По кожата на Нахри полазиха тръпки.
— Какво имате предвид?
Отговори й великият везир.
— Бану Маниже и брат й Рустам бяха нападнати от ифрити на път към имението ми в Зариаспа. Аз… аз бях сред онези, които откриха онова, което бе останало от групата им. — Той се прокашля. — Повечето от телата не можеше да бъдат разпознати, ала Нахидите…
Той не довърши; изглеждаше така, сякаш бе на път да се разплаче.
— Ифритите набучили главите им на кол — довърши Гасан мрачно. — И натъпкали в устите им реликвите на всичките им спътници, които поробили, като допълнителна подигравка. — Около яката му се завихри пушек. — Били работили с нея!
Нахри потръпна. Не виждаше и следа от измама в мъжете на платформата… поне не и по този въпрос. Великият везир изглеждаше болен, а в сивите очи на царя имаше едва сдържана скръб и ярост.
А аз бях толкова близо до това да падна в ръцете на демоните, сторили това. Нахри бе разтърсена из основи. Имаше се за опитна в долавянето на лъжи, ала ифритите почти я бяха убедили. Предположи, че Дара беше прав за това колко опитни лъжци бяха.
Дара, разбира се, не си направи труда да скрие яростта си от ужасяващата гибел на двамата Нахиди. Гневна горещина се излъчваше от кожата му.
— Защо изобщо сте допуснали Бану Маниже и брат й да излязат извън стените на града? Не сте ли видели колко е опасно да позволите последните двама Нахиди на света да се разхождат из Девастана?
Очите на емир Мунтадир припламнаха.
— Не бяха наши затворници — заяви той разпалено. — А ифритите не се бяха мяркали от повече от век. Едва ли…
— Не… прав е да ни задава този въпрос. — Гласът на Гасан, тих и съкрушен, накара по-големия му син да млъкне. — Бог ми е свидетел, че самият аз го правя всеки ден, откакто загинаха. — Облегна се на престола си, внезапно състарен. — Рустам трябваше да отиде сам. В Зариаспа имаше мор, поразяващ целебните им билки, а той бе по-опитният в ботаниката. Само че Маниже настоя да го придружи. Тя ми беше много скъпа… и много, много упорита. Лоша комбинация, признавам си. — Той поклати глава. — По онова време толкова настояваше, че аз… ах!
Нахри присви очи.
— Какво?
Гасан срещна погледа й, в изражението му имаше нещо, което Нахри не можа да разчете съвсем. Изгледа я изпитателно в продължение на един дълъг миг, а после попита:
— На колко години си, Бану Нахри?
— Не съм сигурна. Мисля, че на около двайсет.
Устните на царя се свиха в тънка линия.
— Интересно съвпадение.
Не звучеше доволен.
Великият везир пламна, яростни червени петна избиха по бузите му.
— Царю, несъмнено не намеквате, че Бану Маниже… една от благословените на Сулейман и жена с безупречен морал…
— Преди двайсет години изведнъж е имала причина да избяга от Девабад и да отиде в далечно планинско имение, където е щяла да бъде заобиколена от дискретни и напълно лоялни деви? — Царят повдигна вежда. — Случвали са се и по-странни неща.
Нахри внезапно осъзна какво казват и преди да успее да я смаже, в гърдите й пламна искрица надежда, глупава, наивна надежда.
— В такъв случай… баща ми… все още ли е жив? В Девабад ли живее?
Не можа да скрие отчаянието в гласа си.
— Маниже отказа да се омъжи — заяви Гасан глухо. — Нямаше и никакви… обвързвания. Поне доколкото аз знаех.
Беше рязък отговор, който не подканваше към по-нататъшно обсъждане. Нахри обаче се намръщи, мъчейки се да осмисли чутото.
— Ала в това няма смисъл. Ифритите знаеха за мен. Ако е избягала, преди някой да успее да научи за бременността й, ако е била убита по време на пътуването й, тогава…
Не би трябвало да съм жива. Остави последната част неизречена, но Гасан изглеждаше също толкова недоумяващ.
— Не знам — призна той. — Може би си се родила, докато са пътували, макар че не мога да си представя как си оцеляла, още по-малко пък как си се озовала в човешки град в другия край на света. — Той вдигна ръце. — Възможно е никога да не научим отговорите на тези въпроси. Моля се единствено последните мигове на майка ти да са били стоплени от знанието, че дъщеря й е жива.
— Някой трябва да я е спасил — изтъкна Дара.
Царят разпери ръце.
— Знаеш толкова, колкото и аз. Проклятието, наложено върху външния й вид, е силно… възможно е да не е дело на джин.
Дара я погледна и за миг в очите му пробяга нещо неразгадаемо, преди отново да се обърне към царя.
— И за теб тя наистина не изглежда като шафит?
Нахри долови нотката на облекчение в гласа му. Заболя я, не можеше да го отрече. Очевидно, при цялата им нарастваща „близост”, чистотата на кръвта все още беше важна за него.
Гасан поклати глава.
— Изглежда точно толкова чистокръвна, колкото и ти. И ако наистина е дъщеря на Бану Маниже…
Поколеба се и по лицето му пробяга нещо; бързо го скри зад спокойната си маска, ала Нахри умееше да разчита хората и то не й убягна.
Беше страх.
— Ако е нейна дъщеря — настоя Дара, — тогава какво?
Каве бе този, който се обади пръв; черните му очи срещнаха нейните. Нахри подозираше, че великият везир, дев също като нея, не искаше царят да замаже този отговор.
— Бану Маниже беше най-надарената лечителка от Нахидите през последното хилядолетие. Ако си нейна дъщеря… — Гласът му стана благоговеен… и мъничко предизвикателен. — Създателят ни се е усмихнал.
Царят стрелна другия мъж с подразнен поглед.
— Моят велик везир лесно се вълнува, но, да, пристигането ти в Девабад може да се окаже истинска благословия. — Очите му се плъзнаха върху Дара. — Твоето, за сметка на това… каза, че си афшин, но все още не си дал името си.
— Пропуснал съм — отвърна Дара с хладен глас.
— Защо не го споделиш сега?
Дара вирна лекичко брадичка.
— Дараявахуш.
Все едно извади острие. Очите на Мунтадир се разшириха, а Каве пребледня. По-младият принц отново сложи ръка върху меча си и дойде по-близо до семейството си.
Дори невъзмутимият цар изглеждаше напрегнат.
— Нека сме наясно, ти си онзи Дараявахуш, който оглави бунта на девите против Зейди ал Кахтани?
Кое? Нахри се обърна рязко към Дара, но той не гледаше към нея. Вниманието му беше приковано в Гасан ал Кахтани. Малка усмивчица — същата опасна усмивка, с която се беше изправил срещу шафитите на площада — играеше върху устните му.
— А… значи, хората ти си спомнят това?
— И то много добре — отвърна Гасан хладно. — Историята ни има доста да каже за теб, Дараявахуш. — Той скръсти ръце върху черната си роба. — Макар да бих могъл да се закълна, че един от предшествениците ми те обезглави при Исбанир.
Беше нарочно, разбра Нахри, обида за честта му, целяща да изтръгне по-добър отговор от Дара.
Той, разбира се, падна право в капана.
— Предшественикът ти не е направил нищо такова — заяви отровно. — Така и не стигнах до Исбанир… ако бях, днес нямаше да седиш на този престол. — Вдигна ръка и изумрудът припламна. — Бях пленен от ифритите, докато се биех с войските на Зейди в Дашт е-Лут. Несъмнено можеш да се досетиш за останалото.
— Това не обяснява как така сега стоиш пред нас — рече Гасан. — Би се нуждаел от някой Нахид, за да развалиш проклятието на ифритите, нали?
Въпреки че главата й преливаше от толкова много нова информация, Нахри забеляза, че Дара се поколеба, преди да отговори.
— Не знам — призна си най-сетне. — И аз си мислех същото… но онзи, който ме освободи, беше перито Хайзур, същият, който ни спаси край реката. Каза, че открил пръстена ми върху тялото на един човек, пътуващ из неговите земи. Събратята му обикновено не се бъркат в нашите работи, но… — Нахри чу как нещо го задави. — Той се смили над мен.
Нещо се сгърчи в сърцето на Нахри. Хайзур го беше освободил от робство и им беше спасил живота край Гозан? Образът му, сам и раздиран от болка, очакващ смъртта си от ръцете на своите събратя в небето, изникна в ума й.
Гасан изобщо не изглеждаше трогнат от съдбата на едно пери, което никога не бе срещнал.
— Кога беше това?
— Преди около десет години — отвърна Дара спокойно.
Гасан отново придоби слисан вид.
— Десет години? Несъмнено не искаш да кажеш, че си прекарал последните четиринайсет века като ифритски роб.
— Точно това искам да кажа.
Царят допря пръстите на ръцете си и погледна надолу покрай дългия си нос.
— Прости ми, задето ще го кажа направо, но познавам корави воини, доведени до нечленоразделна лудост за по-малко от три века робство. Това, което твърдиш… Никой мъж не би могъл да оцелее.
Какво? От мрачните думи на Гасан по вените на Нахри се разля лед. Животът на Дара като роб бе единственото, за което не го беше притискала; той не искаше да говори за това, а тя нямаше никакво желание да мисли за кървавите спомени, които бе принудена да преживее заедно с него.
— Не съм казал, че оцелях — поправи го Дара рязко. — Не си спомням почти нищо от времето си като роб. Трудно е да бъдеш доведен до лудост от спомени, които нямаш.
— Колко удобно — измърмори Мунтадир.
— Действително — сопна се Дара. — Защото някой — как го нарекохте, доведен до нечленоразделна лудост? — не би търпял това тук.
— А животът ти, преди да станеш роб?
Нахри се сепна при звука на нов глас. По-младият принц, осъзна тя; Ализейд, онзи, когото беше взела за страж.
— Спомняш ли си войната, афшине? — попита той с един от най-студените гласове, които Нахри беше чувала някога. — Селата в Манзадар и Байт Кадр? — Ализейд се взираше в Дара с неприкрита враждебност, омраза, която не отстъпваше на онази, с която Дара беше гледал ифритите. — Спомняш ли си Ки-зи?
До нея Дара настръхна.
— Спомням си какво направи твоят съименник с моя град, когато го завзе.
— Ще оставим нещата така — намеси се Гасан, хвърляйки предупредителен поглед на по-малкия си син. — Войната свърши и хората ни са в мир. Нещо, което несъмнено си знаел, афшине, за да доведеш доброволно една Нахида тук.
— Предположих, че това е най-безопасното място за нея — отвърна Дара хладно. — Докато не пристигнах и не открих тълпа въоръжени шафити, готвещи се да нахълтат в Квартала на девите.
— Това са вътрешни работи — увери го Гасан. — Вярвай ми, за хората ти никога не е съществувала истинска заплаха. Онези, които бяха арестувани днес, ще бъдат хвърлени в езерото до края на седмицата.
Дара изсумтя, но царят запази невъзмутимото си изражение. Беше наистина впечатляващо — Нахри усещаше, че е нужно много, за да разтърси Гасан ал Кахтани. Не беше сигурна дали би трябвало да е доволна от това, или не, но реши да отвърне на откровеността му по същия начин.
— Какво искате?
Той се усмихна… наистина.
— Лоялност. Вречете ми се във вярност и се заклевам да опазя мира между племената ни.
— А в замяна? — попита Нахри, преди Дара да успее да каже каквото и да било.
— Ще те обявя за чистокръвната дъщеря на Бану Маниже. Независимо от шафитския ти вид, никой в Девабад няма да се осмели да постави произхода ти под съмнение, след като аз го обявя публично. Ще имаш дом в двореца, всяка твоя материална нужда ще бъде задоволена и ще заемеш полагаемото ти се място като Бану Нахида. — Царят наклони глава към Дара. — Официално ще помилвам твоя афшин и ще му отпусна издръжка и позиция, отговарящи на ранга му. Ако поискаш, може дори да продължи да ти служи.
Нахри си заповяда да скрие изненадата си. Не би могла да си представи по-добро предложение. Което, разбира се, я изпълни със съмнение. Царят не й искаше нищо, а в замяна й даваше всичко, за което би си помислила.
Дара понижи глас.
— Това е трик — предупреди я на дивастийски. — В мига, в който преклониш коляно пред тази пясъчна бълха, тя ще поиска нещо…
— Тази пясъчна бълха говори съвършен дивастийски — прекъсна го Гасан. — И не очаква превиване на коляно. Аз съм гезирец. Моите хора не споделят любовта на твоето племе към помпозните церемонии. За мен думата ви е достатъчна.
Нахри се поколеба. Отново погледна към войниците зад тях. Стражите ги превъзхождаха многократно, да не говорим, че младия принц очевидно ръцете го сърбяха да се сбие. Колкото и отвратителна да бе за Дара тази мисъл, това беше градът на Гасан.
А Нахри не бе оцеляла толкова дълго, без да се научи да преценява кога я превъзхождат.
— Имате думата ми — заяви тя.
— Отлично. Нека Бог порази и двама ни, ако я нарушим. — Нахри потръпна, но Гасан само се усмихна. — А сега, когато оставихме тези неприятни неща зад гърба си, мога ли да бъда откровен? И двамата изглеждате ужасно. Бану Нахида, само по дрехите ти има кръв, събирана сякаш в продължение месеци, прекарани на път.
— Добре съм — увери го Нахри. — Не всичката е моя.
Каве пребледня, но царят се разсмя.
— Вярвам, че ще те харесам, Бану Нахри. — Изгледа я изпитателно в продължение на още един миг. — Каза, че си от страната на Нил?
— Да.
— Татакалам араби?
Арабският на царя не беше много добър, но се разбираше. Макар и изненадана, Нахри отговори:
— Разбира се.
— Така си и мислех. Той е един от литургичните ни езици. — Гасан млъкна за миг и придоби замислен вид. — Моят Ализейд го изучава най-отдадено. — Той кимна към намръщения млад принц. — Али, защо не придружиш Бану Нахри до градините? — предложи и отново се обърна към Нахри: — Можеш да си починеш, да се изкъпеш, да хапнеш. Каквото поискаш. Дъщеря ми Зейнаб ще ти прави компания. Твоят афшин може да остане, за да обсъдим стратегията ни с ифритите. Подозирам, че не за последен път чуваме за тях.
— Няма нужда — възрази Нахри.
Не беше единствената. Ализейд посочи Дара и от устата му се изля порой от гезирски думи.
Царят изсъска нещо в отговор и синът му млъкна, но Нахри не беше убедена. Не искаше да ходи никъде с грубия принц и определено не искаше да се отдели от Дара.
Дара обаче кимна неохотно.
— Трябва да си починеш, Нахри. Ще се нуждаеш от силата си за идните дни.
— А ти няма?
— Колкото и да е странно, аз се чувствам съвършено добре.
Той стисна ръката й и Нахри усети как топлина стигна чак до сърцето й.
— Върви — подкани я. — Обещавам да не тръгна на война без твое разрешение — добави с остра усмивка към Кахтаните.
Докато Дара пускаше ръката й, Нахри улови внимателния поглед, с който Гасан ги наблюдаваше. Царят й кимна и тя последва принца през огромна врата.
Докато Нахри го настигне, Ализейд беше прекосил половината широк, сводест коридор. Трябваше да подтичва, за да не изостава от неговата широка крачка, хвърляйки любопитни погледи към останалата част от двореца. Онова, което видя, беше добре поддържано, но усещаше годините на прастарите камъни и рушащите се фасади.
Двама прислужници се поклониха ниско, когато минаха покрай тях, ала принцът като че ли изобщо не ги забеляза. Крачеше, без да вдига глава. Очевидно не беше наследил дипломатичната топлота на баща си и неприкрито враждебния начин, по който беше говорил на Дара, я притесняваше.
Нахри го погледна крадешком. Млад, това беше първото й впечатление. Сключил ръце зад гърба си и превил рамене, Ализейд носеше високото си слабо тяло така, сякаш наскоро се беше източил невероятно и все още свикваше с новия си ръст. Имаше издължено, изящно лице, което навярно би било дори красиво, ако не беше толкова намръщено. Брадичката му беше покрита с едва набола брада, по-скоро надежда за брада, отколкото нещо солидно. Освен медния ятаган, в колана му беше втъкната закривена кама, а на Нахри й се стори, че зърна друг, по-малък нож, привързан към глезена му.
Той й хвърли поглед, навярно с надеждата да я разгледа, както тя него, но очите им се срещнаха и той побърза да извърне поглед. Нахри потръпна, когато тишината между тях стана още по-обтегната.
Ала той беше царският син, а тя не можеше да бъде сплашена толкова лесно.
— Е — подхвана на арабски, спомнила си думите на Гасан, че изучавал този език. — Мислиш ли, че баща ти ще ни убие?
Беше просто не особено добра шега, за да разведри настроението, но лицето на Ализейд се разкриви от неприкрито неудоволствие.
— Не.
Фактът, че отговори така бързо, сякаш и сам беше обмислял този въпрос, я шокира така, че я извади от престореното й безразличие.
— Звучиш разочарован.
Ализейд я изгледа мрачно.
— Твоят афшин е чудовище. Заслужава да изгуби главата си стократно заради престъпленията, които е извършил. — Нахри се сепна, но преди да успее да отговори, принцът отвори една врата и й даде знак да мине през нея. — Заповядай.
Неочакваната поява на следобедното слънце я заслепи. Чуруликане на пойни птички и крясъци на маймунки нарушаваха тишината, от време на време се извисяваше квакане на жаби и песен на щурци. Въздухът беше топъл и влажен, така уханен от дъха на рози, богата почва и мокро дърво, че ощипа носа й.
Когато очите й свикнаха със светлината, изумлението й още повече се усили. Онова, което се простираше пред тях, едва ли би могло да бъде наречено градина. Бе просторно и диво като горите, през които бяха пътували с Дара, по-скоро джунгла, твърдо решена да погълне градинските си корени. Тъмни лиани плъзваха от дълбините й, увиваха се около рушащите се останки от шадравани, задушавайки беззащитните плодни дръвчета. Цветя с почти агресивни цветове — алено, което грееше като кръв, индиговосиньо, прилично на звездна нощ — цъфтяха навсякъде. Две покрити с бодли финикови палми проблясваха на слънцето пред нея, направени, осъзна Нахри, изцяло от стъкло, налетите им плодове бяха златно украшение.
Нещо се спусна над главата й и Нахри се наведе, когато една четирикрила птица с пера с цветовете на залеза прелетя покрай тях. Изчезна между дърветата с ниско ръмжене, каквото би могло да се изтръгне от лъв, десет пъти по-голям от нея, и Нахри подскочи.
— Това е градината ви? — попита изумено.
Пътека, застлана с плочки, се простираше пред тях, напукана от съковити, бодливи корени и обрасла в мъх. Малки стъклени топки, пълни с танцуващи пламъци, се рееха над нея и огряваха лъкатушния път в тъмното сърце на градината.
Ализейд изглеждаше обиден.
— Предполагам, че моите хора не поддържат градините така безупречни, както са го правили твоите предци. Намираме управлението на града за по-уместна употреба на времето ни от градинарството.
Нахри започваше да губи търпение с това царско келешче.
— Значи, гезирското гостоприемство не включва да намушкате гостите си, но позволява заплахи и обиди? — попита престорено мило. — Колко очарователно.
— Аз… — Ализейд се смути. — Извинявам се — смотолеви най-сетне. — Това беше грубо. — Загледа се в краката си и махна към пътеката. — Ако обичаш…
Нахри се усмихна, чувствайки се победителка, и те продължиха. Пътеката се превърна в каменен мост, надвиснал над искрящ канал. Тя сведе поглед, докато го пресичаха. Това бе най-бистрата вода, която бе виждала някога, ромоняща над гладки скали и лъскави камъчета.
Не след дълго стигнаха до четвъртита каменна постройка, издигаща се сред лианите и гъстите дървета. Беше боядисана в жизнерадостно синьо и имаше колони с цвета на череши. Пара се процеждаше през прозорците, а отвън растеше билкова градина. Две момичета бяха коленичили сред храстите, плевяха и пълнеха сламена кошница с деликатни лилави цветчета.
Една по-възрастна жена с набръчкана кожа и топли кафяви очи се появи от постройката, когато те се приближиха. Шафит, досети се Нахри, забелязала заоблените й уши и доловила познатите бързи удари на сърцето й. Беше прибрала посивяващата си коса в простичък кок и бе облечена в сложна дреха, увита около тялото й.
— Мир на тебе, сестро — поздрави я Ализейд, когато тя се поклони, с много по-мил тон, отколкото бе използвал с Нахри. — Гостенката на баща ми идва от дълъг път. Имаш ли нещо против да се погрижиш за нея?
Жената се взря в Нахри с неприкрито любопитство.
— За мен ще бъде чест, принце.
Ализейд срещна очите й за миг.
— Сестра ми скоро ще се присъедини към вас, ако е рекъл Бог. — Нахри не беше сигурна дали се шегува, когато добави: — Тя е по-добра компания от мен. — И без да дочака отговор, се обърна рязко.
Един ифрит би бил по-добра компания от теб. Поне Аешма беше опитал за малко да бъде мил. Нахри загледа как Ализейд се отдалечава бързо натам, откъдето бяха дошли, чувствайки се доста неловко, докато шафитската жена не я улови за ръка и не я въведе в пълната с пара баня.
След броени минути дузина момичета се грижеха за нея; прислужниците бяха шафити от всякакви етноси, говорещи джинистански, смесен с арабски и черкезки, гуджаратски и суахили, както и още няколко езика, които Нахри не можа да разпознае. Някои й предложиха чай и шербет, други се заеха с разрошената й коса и мръсната кожа. Нямаше представа коя си мислеха, че е, а те много внимаваха да не я попитат, но се отнасяха към нея, сякаш бе принцеса.
Бих могла да свикна с това, помисли си Нахри, сякаш след часове, отпусната в топла вана с вода, натежала от благовонни масла, и въздух, напоен с аромата на рози. Едно момиче масажираше главата й, докато й сапунисваше косата, друго разтъркваше дланите й. Нахри отметна глава назад и затвори очи.
Беше прекалено сънлива, за да си даде сметка, че в стаята се беше възцарила тишина, докато един звънлив глас не я изтръгна от унеса й.
— Виждам, че си се настанила удобно.
Нахри отвори рязко очи. Едно момиче седеше на пейката срещу нея, кръстосало деликатно крака под най-скъпата на вид рокля, която тя беше виждала някога.
Беше поразителна, с красота толкова неестествено съвършена, че Нахри в миг разбра — във вените й нямаше и капчица човешка кръв. Имаше тъмна, гладка кожа и пълни устни, а косата й беше грижливо прибрана под простичък тюрбан с цвета на слонова кост, украсен с един-единствен сапфир. Сиво-златните й очи и издължените черти толкова напомняха на младия принц, че нямаше никакво съмнение коя е. Сестрата на Ализейд, принцеса Зейнаб.
Нахри скръсти ръце върху гърдите си и се потопи по-надълбоко под мехурчетата, чувствайки се оголена и невзрачна. Другата жена се усмихна, очевидно наслаждавайки се на неудобството й, и потопи палеца на крака си във ваната. Диаманти заблещукаха върху една златна гривна около глезена й.
— В целия дворец кипи страшно вълнение заради теб — продължи тя. — Вече подготвят огромно пиршество. Ако се вслушаш, ще чуеш барабаните във Великия храм. Цялото ти племе празнува по улиците.
— Аз… извинявам се — смотолеви Нахри, не знаейки какво да каже.
Принцесата се изправи с изящество, от което на Нахри й се прииска да заридае от завист. Роклята й падаше на съвършени вълни до пода; Нахри никога не беше виждала нещо такова: розова мрежа, фина като паяжина, изтъкана в изящен цветен рисунък, с вплетени ситни перли и наложена върху тясна тъмнолилава рокля. Не приличаше на нещо, изработено от човешки ръце, това беше сигурно.
— Глупости — отвърна Зейнаб. — Няма за какво да се извиняваш. Ти си гостенка на баща ми. Радвам се да те видя доволна. — Тя махна на една прислужница със сребърен поднос, взе бяла, поръсена с пудра захар сладка и я лапна, без дори зрънце захар да изцапа начервените й устни. — Предложи ли един на Бану Нахида?
Момичето ахна и изпусна подноса. Той издрънча на земята и една сладка се търкулна в уханната вода. Очите на прислужницата бяха големи като панички.
— Бану Нахида?
— Така изглежда. — Зейнаб отправи заговорническа усмивка на Нахри; в очите й имаше злобен блясък. — Родната дъщеря на Маниже, омагьосана така, че да прилича на човек. Вълнуващо, нали? — Тя махна към подноса. — Най-добре го почисти бързичко, момиче. Имаш клюки, които да разнесеш. — Обърна се към Нахри и сви рамене. — Тук никога не се случва нищо интересно.
Преднамерената небрежност, с която беше разкрила самоличността й, остави Нахри онемяла за миг от гняв.
Изпитва ме. — Нахри овладя гнева си и си напомни историята на Дара за произхода си. — Отгледаха ме като обикновена човешка прислужница, а той ме спаси и ме доведе в един магически свят, който едва разбирам. Реагирай така, както би реагирало това момиче.
Нахри си заповяда да се усмихне смутено, осъзнавайки, че това бе просто първата от многото игри, които щеше да играе в двореца.
— О, не знам колко интересна съм аз. — Тя се взря в Зейнаб с неприкрито възхищение. — Никога досега не съм срещала принцеса. Толкова сте красива, господарке.
Очите на Зейнаб се озариха от удоволствие.
— Благодаря ти, но моля те… наричай ме Зейнаб. С теб ще бъдем приятелки, нали така?
Опазил ме Бог от такава съдба.
— Разбира се — съгласи се тя. — Стига ти да ме наричаш Нахри.
— Добре, нека да е Нахри. — Зейнаб се усмихна и й даде знак да стане. — Ела! Сигурно умираш от глад. Ще накарам да ни донесат храна в градината.
Нахри бе по-скоро жадна, отколкото гладна; горещата баня беше изсмукала и последната капчица влага от кожата й. Огледа се наоколо, ала съсипаните й дрехи не се виждаха никъде, а нямаше особено желание да разкрие още от себе си пред плашещо красивата принцеса.
— О, хайде де, не бъди срамежлива — засмя се Зейнаб, досещайки се правилно за мислите й.
За щастие, една от прислужниците се появи, понесла копринена небесносиня роба. Нахри се пъхна в нея и последва Зейнаб навън от банята по една каменна пътека, която лъкатушеше през дивата градина. Яката на Зейнаб слизаше достатъчно ниско, за да разкрие задната част на изящната й шия, и Нахри не можа да не се взре в златните закопчалки на двете огърлици, които носеше. Изглеждаха деликатни. Крехки.
Престани, скара се тя на себе си.
— Ализейд се опасява, че те е засегнал — каза Зейнаб, докато водеше Нахри към дървен павилион, който сякаш изникна от нищото, кацнал над едно бистро езерце. — Извинявам се. Той има злощастната склонност да казва точно това, което му е на ума.
Павилионът беше застлан с дебел бродиран килим и меки възглавници. Нахри се отпусна върху тях без покана.
— Мислех, че откровеността е добродетел.
— Невинаги. — Зейнаб седна срещу нея, сгъвайки се изящно върху една възглавница. — Разказа ми обаче за пътуването ти. Какво приключение трябва да е било! — Принцесата се усмихна. — Не можах да се сдържа да не надникна в двора на баща ми, за да видя афшина, преди да дойда тук. Бог да ми е на помощ, но е толкова красив. Дори по-красив, отколкото разказват легендите. — Тя сви рамене. — Макар че, предполагам, така и трябва да се очаква от един роб.
— Какво искаш да кажеш? — попита Нахри по-остро, отколкото беше възнамерявала.
Зейнаб се намръщи.
— Не знаеш ли? — Когато Нахри не отговори, тя продължи: — Е, то е част от проклятието, нали? Да ги направи по-привлекателни за човешките им господари?
Дара не й беше казал това и представата за красивия дев, принуден да се подчинява на прищевките на цял куп запленени господари, не бе нещо, върху което й се искаше да се замисля. Прехапа безмълвно устни и загледа как две прислужници влязоха в павилиона, понесли сребърни подноси, отрупани с храна. Тази, която бе по-близо до нея, набита жена с бицепси, дебели колкото краката на Нахри, се олюля под тежестта на своя поднос и едва не го изпусна в скута на Нахри, докато го оставяше.
— Слава на Всевишния — прошепна Нахри.
Пред нея имаше храна, достатъчна, за да засити цял квартал на Кайро. Купчини ориз с шафран, лъщящи от масло и нашарени от сушени плодове, планини от зеленчуци със сметана, камари пирожки с цвят на бадеми. Имаше тави с плоски питки с дължината на ръката й и малки глинени купи, пълни с такова разнообразие от ядки, плодове и сирена с билки, каквото Нахри не беше виждала. Ала всичко това бледнееше в сравнение с платото пред нея, онова, което едва не беше съборило прислужницата, която го беше донесла: една цяла розова риба, почиваща върху свежи билки, два пълнени гълъба и меден съд с кюфтета в гъст сос от кисело мляко.
Погледът й падна върху овален съд, отрупан с ориз с подправки, сушен зелен лимон и лъщящи от мазнина парченца пиле.
— Това да не би да е… кабса?
Нахри придърпа съда към себе си и се зае да си сипе още преди Зейнаб да успее да отговори. Умираща от глад, изтощена и хранила се единствено с престояла манна и супа от леща в продължение на седмици, Нахри не я беше особено грижа дали изглежда невъзпитана. Затвори очи, наслаждавайки се на вкуса на печеното пиле.
Докато нетърпеливо загребваше още от ориза с подправки, зърна развеселеното изражение на принцесата.
— Кой да предположи, че си такава почитателка на гезирската кухня. — Зейнаб се усмихна, ала усмивката не стигна до очите й. — Никога не съм срещала дев, който да яде месо.
Нахри си спомни, че Дара й го беше казал, но сви рамене.
— В Кайро ядях месо. — Закашля се — беше преглътнала твърде бързо и се бе задавила. — Има ли вода? — попита тя една от прислужниците.
Зейнаб, която си вземаше деликатно от купичка с лъскави черни череши, кимна към една гарафа.
— Има вино.
Нахри, която все още изпитваше подозрение към виното, се поколеба. Само че отново се беше закашляла и реши, че няколко глътки няма да й навредят.
— Да, моля… благодаря — каза, когато една прислужница напълни щедро бокал и й го подаде. Отпи голяма глътка. Беше много по-сухо от виното от фурми, което Дара беше измагьосал, свежо и хладно. И много освежаващо, сладко, без да е прекалено, с деликатна плодова нотка. — Колко е вкусно — удиви се и Зейнаб отново се усмихна.
— Радвам се, че ти хареса.
Нахри продължи да се храни, отпивайки по няколко глътки вино от време на време, за да прокара храната. Смътно си даваше сметка, че Зейнаб каканиже за историята на градината; слънцето напичаше, но откъм хладната вода повяваше лек ветрец. Някъде отдалече едва-едва долиташе звукът на стъклени камбанки. Тя примига и се облегна тежко върху меките възглавници, странна тежест се разля в крайниците й.
— Добре ли си, Нахри?
— Ммм? — Тя вдигна поглед.
Зейнаб посочи към бокала й.
— Може би няма да е зле да караш по-внимателно с това. Чувам, че е доста силно.
Нахри примига, борейки се да задържи очите си отворени.
— Силно?
— Така казват. Самата аз не знам. — Тя поклати глава. — Лекциите, на които ще се наслушам от малкия ми брат, ако ме хване да пия вино…
Нахри погледна към бокала си. Беше пълен… едва сега си даде сметка колко внимателно се бяха грижили прислужниците да го допълват непрекъснато… и нямаше представа колко беше изпила.
Главата й се замая.
— Аз… — Гласът й беше смущаващо завален.
Зейнаб я изгледа засрамено, притискайки ръка до сърцето си.
— Съжалявам — извини се с медено сладък глас. — Би трябвало да се досетя, че твоето… възпитание, не те е изложило на подобни неща. О, Бану Нахида, внимавай — предупреди я, когато Нахри залитна напред, подпирайки се на длани. — Защо не поспиш малко?
Нахри усети, че й помагат да си легне върху невъзможно мека купчина възглавници. Една прислужница започна да й вее с широко ветрило от палмови листа, а друга опъна тънък балдахин, за да я предпази от слънцето.
— Аз… не мога — опита се да възрази. Прозя се и зрението й се замъгли. — Трябва да намеря Дара…
Зейнаб се засмя леко.
— Сигурна съм, че баща ми може да се справи с него.
Някъде в едно ъгълче на ума на Нахри увереният смях на Зейнаб я човъркаше. Едно предупреждение се опита да разкъса мъглата на мислите й, да я изтръгне от прокрадващото се изтощение.
Но не успя. Главата й падна назад и очите й се затвориха.
Нахри потрепери и се събуди; нещо студено и влажно се допираше до челото й. Отвори очи и примига в мътната светлина. Намираше се в тъмна стая, легнала върху непознат диван, а върху гърдите й беше придърпано плетено одеяло.
Дворецът — спомни си, — пиршеството. Вокалите, които Зейнаб й беше доливала непрекъснато… странната тежест, завладяла тялото й…
Надигна се рязко. Главата й никак не беше доволна от внезапното движение и начаса възнегодува с туптяща болка в основата на черепа. Тя потръпна.
— Шшш, всичко е наред. — Една сянка се отдели от тъмния ъгъл. Жена, осъзна Нахри. Дева с очи тъмни като тези на Нахри и пепелен знак върху челото. Черната й коса беше прибрана в строг кок, лицето беше набраздено както от годините, така и от тежък труд. Приближи се до нея с метална чаша, от която се вдигаше пара. — Изпий това. То ще ти помогне.
— Не разбирам — измърмори Нахри, докато разтърсваше главата си, която я болеше. — Ядях, а после…
— Вярвам, че са се надявали да изпаднеш в несвяст от пиене сред купчина ястия с месо и да станеш за срам — отвърна жената небрежно. — Не е нужно да се притесняваш обаче. Появих се, преди да бъде нанесена сериозна вреда.
Какво? Нахри бутна чашата настрани, изгубила внезапно желание да приема неизвестни напитки от непознати.
— Но защо тя… коя си ти? — попита объркано.
Мила усмивка огря лицето на жената.
— Нисрийн е-Киншур. Бях главната помощничка на майка ти и чичо ти. Дойдох веднага щом научих… макар да ми отне известно време да си проправя път през тълпите, празнуващи по улиците. — Тя долепи пръстите на двете си ръце в поздрав и се поклони леко. — За мен е чест да се запознаем, господарке.
Нахри, на която все още й се виеше свят, не беше сигурна как да отговори.
— Добре — смотолеви накрая.
Нисрийн кимна към димящата чаша. Каквото и да имаше вътре, от него се носеше горчив мирис, който напомняше малко на маринован джинджифил.
— Това ще помогне, повярвай ми. Рецептата е на чичо ти Рустам и му спечели много почитатели сред любителите на забавленията в Девабад. Що се отнася до първата част на въпроса ти… — Нисрийн понижи глас. — Би било разумно да нямаш доверие на принцесата; майка й Хатсет никога не е обичала семейството ти.
Какво общо има това с мен?, искаше й се на Нахри да възрази. Беше в Девабад едва от ден; възможно ли бе вече да си беше спечелила враг в двореца?
Почукване на вратата прекъсна мислите й. Нахри вдигна поглед, докато една много позната — и много добре дошла — глава надникна вътре.
— Будна си. — Дара се усмихна; изглеждаше облекчен. — Най-сетне. По-добре ли се чувстваш?
— Не бих казала — измърмори Нахри. Отпи от чая и го остави върху ниската огледална масичка до себе си с гримаса. Прибра няколко кичура коса, които бяха залепнали за лицето й, докато Дара се приближаваше. Не й се мислеше как ли изглежда. — Колко дълго спах?
— От вчера.
Той седна до нея. Определено изглеждаше добре отпочинал. Беше се изкъпал и обръснал и носеше дълга тъмнозелена връхна дреха, която подчертаваше ярките му очи. Беше обут с нови ботуши и когато се раздвижи, Нахри зърна торбата, която беше оставил на земята.
Връхната дреха и обувките изведнъж придобиха ново значение и тя присви очи.
— Отиваш ли някъде?
Усмивката му избледня.
— Почитаема Нисрийн — обърна се той към по-възрастната жена. — Извини ме… но имаш ли нещо против да ни дадеш минутка насаме?
Черните вежди на Нисрийн подскочиха.
— Толкова различни ли са били нещата по твое време, афшин, та биха те оставили сам с неомъжено момиче от племето ни?
Дара допря ръка до сърцето си.
— Кълна се, че нямам наум нищо непристойно.
Усмихна се отново, леко дръзка усмивка, от която сърцето на Нахри прескочи един удар.
Нисрийн очевидно също не беше недостъпна за очарованието на красивия воин. Изражението й омекна, а бузите й порозовяха. Тя въздъхна и се надигна.
— Само минутка, афшине. Вероятно би трябвало да нагледам работниците, които поправят лечебницата. Искаме да започнем обучението възможно най-скоро.
Обучение? Главата на Нахри затуптя още по-силно. Надявала се бе да си почине мъничко в Девабад след изтощителното им пътуване. Мъничко зашеметена, тя просто кимна.
— Само че, Бану Нахида… — Нисрийн поспря на прага и погледна назад; в черните й очи имаше тревога. — Моля те, бъди по-внимателна край Кахтаните — предупреди я меко. — Край всеки, който не е от нашето племе.
След това си тръгна, затваряйки вратата след себе си.
Дара се обърна към Нахри.
— Тя ми харесва.
— Естествено. — Нахри махна към ботушите и торбата му. — Кажи ми защо си облечен така, сякаш отиваш някъде.
Той си пое дълбоко дъх.
— Отивам по следите на ифритите.
Нахри примига насреща му.
— Изгубил си си ума. Завръщането ти в града буквално те е накарало да полудееш.
Нахри поклати глава.
— Нещо не е наред в историята на Кахтаните за произхода ти и ифритите, Нахри. Времето, предполагаемото проклятие, наложено върху външния ти вид… парченцата не пасват.
— Кой го е грижа? Дара, живи сме. Това е единственото, което има значение!
— Не е — възрази той. — Нахри, ами ако… ами ако в думите на Аешма за майка ти има истина?
Нахри зяпна.
— Не чу ли разказа на царя за станалото с нея?
— Ами ако лъжеше?
Нахри разпери ръце.
— Дара, за бога. Просто си търсиш каквато и да било причина да нямаш доверие на тези хора. И за какво? За да се впуснеш в някаква недомислена гонитба?
— Не е недомислена — отвърна Дара тихичко. — Не казах истината за Хайзур на Кахтаните.
Нахри се вледени.
— Какво имаш предвид?
— Хайзур не ме освободи. Той ме намери. — Ярките очи на Дара срещнаха потресения й поглед. — Откри ме преди двайсет години, облян в кръв, почти не на себе си, да се лутам из същата част на Девастана, в която уж са срещнали края си твоите роднини… край, от който ти може би тъкмо си се била спасила. — Протегна ръка и улови нейната. — А после, двайсет години по-късно, използвайки магия, която все още не разбирам, ти ме повика.
Стисна ръката й и Нахри почувства отчетливо дланта му — корава и загрубяла до нейната.
— Може би Кахтаните не лъжат, може би доколкото те знаят, това е истината. Ала ифритите знаеха нещо… и точно сега това е единственото, с което разполагаме. — В гласа му се долавяха умолителни нотки. — Някой ме върна, Нахри. Някой те е спасил. Трябва да знам.
— Дара, забрави ли колко лесно ни надвиха край Гозан?
Гласът й се прекърши от страх.
— Няма да срещна смъртта си — увери я той. — Гасан ми даде две дузини от най-добрите си мъже. А колкото и да ми е неприятно да го кажа, гезирците са добри войници. Битките като че ли са единственото, което правят добре. Вярвай ми, когато ти казвам, че ми се ще да не го знаех от личен опит.
Нахри му хвърли мрачен поглед.
— Да, можеше да споменеш миналото си в малко по-големи подробности, преди да пристигнем, Дара. Въстание?
Той се изчерви.
— Дълга история.
— Твоите май винаги са такива. — Гласът й стана горчив. — Е, значи, това е? Просто ще ме изоставиш тук с тези хора?
— Няма да е задълго, Нахри, кълна ти си. А ти ще бъдеш в пълна безопасност. Ще пътувам с техния емир. — Лицето му се изкриви. — Ясно дадох на царя да разбере, че ако с теб се случи нищо, сина му ще го сполети същото.
Нахри можеше само да си представи колко добре беше минал този разговор. Знаеше, че част от онова, което Дара казваше, има смисъл, но господи, мисълта да остане сама в този чужд град, заобиколена от интригантстващи джинове, които й имаха зъб по причини, за които тя и понятие си нямаше, я ужасяваше. Не можеше да си представи да го направи сама, да се събужда без Дара до себе си, да прекарва дните си без грубоватите му съвети и дразнещи коментари.
А и той несъмнено подценяваше опасността. Това бе мъжът, който бе скочил в зейналата паст на птицата рух със смътната мисъл да я убие отвътре. Поклати глава.
— Ами маридите, Дара, и перитата? Хайзур каза, че искат кръвта ти.
— Надявам се, че вече са си отишли. — Нахри повдигна невярващо вежди, но той продължи. — Няма да нападнат голяма група джинове. Не могат. Между расите ни съществуват закони.
— Това не ги спря по-рано.
Очите й пареха. Всичко това беше твърде много, случваше се твърде бързо.
Лицето на Дара посърна.
— Нахри, трябва да го направя… о, моля те, не плачи — примоли се, когато тя изгуби битката със сълзите, които се опитваше да преглътне. Избърса ги от бузите й, пръстите му бяха горещи до кожата й. — Дори няма да усетиш, че ме няма. Тук има толкова неща за крадене, че вниманието ти ще бъде напълно погълнато.
Шегата не можа да разведри особено настроението й. Тя извърна поглед, внезапно смутена.
— Добре — заяви глухо. — В крайна сметка нали ме доведе при царя. Това е всичко, което ми обеща…
— Недей.
Нахри се сепна, когато той внезапно взе лицето й в шепи. Впи поглед в нейния и сърцето й прескочи един удар.
Само че не направи нищо повече… макар че в очите му несъмнено припламна съжаление, докато прокарваше за миг палец по долната й устна.
— Ще се върна, Нахри — обеща. — Ти си моята Бану Нахида. Това е моят град. — Изражението му беше предизвикателно. — Нищо няма да ме задържи надалече и от двама ви.