Град от месинг

20. Нахри

— Това е ключалка.

— Ключалка? Не, не може да бъде. Погледни. Това очевидно е някакъв сложен механизъм. Научно пособие… или, като се има предвид рибата, може би навигационен инструмент за морето.

— Ключалка е. — Нахри взе металния предмет от ръцете на Ализейд. Беше от желязо, изработен във формата на риба с пърхащи перки и извита опашка, от едната му страна бяха гравирани редица четвъртити пиктограми. Тя извади карфицата от шала си и обърна ключалката с отвора към себе си. Доближи я до ухото си и я отключи умело. — Видя ли? Ключалка. Просто ключът й липсва.

Подаде я тържествуващо на Али и се облегна във възглавницата си, вдигайки крака върху една мека копринена отоманка. Нахри и нейният прекалено квалифициран учител бяха на един от горните балкони в Царската библиотека, там, където се срещаха всеки следобед през последните няколко седмици. Тя отпи глътка чай, възхищавайки се на изящния стъклопис върху близкия прозорец.

Впечатляващата библиотека бързо се беше превърнала в любимото й място в двореца. По-голям и от тронната зала на Гасан, огромният, закрит с покрив вътрешен двор беше пълен с оживени учени и спорещи студенти. На балкона срещу тях един сахрейнски преподавател беше измагьосал от пушек карта дори по-голяма от тази, която Дара беше направил за нея, когато прекосяваха пустинята. Миниатюрна лодка от матово стъкло се носеше в морето й. Преподавателят вдигна ръце — порив на вятъра изпълни копринените й платна и тя пое по курс, отбелязан с миниатюрни горящи въгленчета пред очите на неколцина студенти. В нишата над тях една агниваншийска учена преподаваше математика. С всяко щракване на пръстите й ново число се появяваше прогорено върху варосаната стена пред нея, същинска карта от уравнения, която учениците й грижливо си записваха.

И разбира се — книгите. Етажерките се издигаха към главозамайващо високия таван, губейки се от поглед; Али, който изглеждаше невероятно доволен от интереса й към библиотеката, й беше казал, че тя съдържа копие от почти всяко произведение, писано някога, било то от човеци или джинове. Очевидно съществуваше цяла прослойка джинове, които прекарваха живота си, обикаляйки човешките библиотеки, където преписваха грижливо произведенията, събрани в тях, и ги изпращаха в Девабад.

По рафтовете имаше и най-различни пособия и инструменти, тъмни буркани и прашни артефакти. Али я беше предупредил за повечето от тях; очевидно малките експлозийки бяха нещо обикновено тук. Джиновете имаха склонност да изследват свойствата на огъня във всяка негова форма.

— Ключалка.

Думите на Али привлякоха отново вниманието й към него. Звучеше разочарован. Двама служители от библиотеката прелетяха върху килимчета зад него, за да вземат книги за учените на долното ниво.

— Ефл — поправи Нахри арабския му. — Не кефл.

Али се намръщи и притегли къс пергамент от купчинката, която използваха, за да упражняват буквите.

— Но се пише ето така. — Той написа думата и посочи първата буква. — Каф, нали?

Нахри сви рамене.

— Моите хора го произнасят ефл.

— Ефл — повтори Али грижливо. — Ефл.

— Ето. Сега звучиш като истински египтянин. — Тя се усмихна на сериозното изражение, с което Али въртеше ключалката в ръцете си. — Джиновете не използват ли ключалки?

— Не. Намираме, че проклятията вършат по-добра работа.

Нахри направи физиономия.

— Звучи неприятно.

— Но пък ефективно. Все пак… — Той срещна погледа й, в сивите му очи имаше леко предизвикателство. — Току-що видях как бивша прислужница без проблем се справи с една ключалка.

Нахри се наруга за грешката си.

— Имах да отварям доста шкафове. Пособия за почистване и други такива.

Али се разсмя, топъл звук, който Нахри рядко чуваше и който винаги я изненадваше.

— Нима метлите са толкова ценни сред човеците?

Тя сви рамене.

— Господарката ми беше свидлива.

Той се усмихна и надникна в дупката на отключената ключалка.

— Мисля, че бих искал да се науча как да го правя.

— Да насилваш ключалки? — Нахри се засмя. — Да не планираш бъдеще като престъпник в човешкия свят?

— Бих искал да имам различни опции.

Нахри изпръхтя.

— В такъв случай ще се наложи да поработиш над акцента си. Арабският ти звучи като нещо, говорено от учени в древните дворове на Багдад.

Али прие закачката й, без да му мигне окото, и отговори с комплимент:

— Предполагам, че не постигам същия успех, както ти в твоето обучение — призна си. — Страшно напредваш в писането. Трябва да си помислиш с кой език би искала да се заемеш след това.

— Дивастийски. — Нямаше и капчица съмнение. — Така ще мога сама да чета текстовете на Нахидите, вместо да слушам как Нисрийн каканиже.

Лицето на Али посърна.

— Боя се, че за това ще имаш нужда от друг учител. Аз едва говоря дивастийски.

— Наистина ли? — Когато Али кимна, тя присви очи. — Веднъж ми каза, че знаеш пет различни езика… и въпреки това не си могъл да намериш време да научиш езика на първите обитатели на Девабад?

Принцът потръпна.

— Когато поставиш нещата по този начин…

— Ами баща ти?

— Той го владее съвършено. Баща ми е… запленен от културата на девите. Също като Мунтадир.

Интересно. Нахри скъта тази информация в ума си.

— Е, това решава въпроса. Ще се присъединиш към мен, когато тръгна на уроци. Няма причина да не го научиш.

— С нетърпение очаквам да бъда надминат — каза Али. В този миг се появи прислужник, понесъл голям покрит поднос, и лицето на принца грейна. — Селям, братко, благодаря ти. — Той се усмихна на Нахри. — Имам изненада за теб.

Тя повдигна вежди.

— Още човешки артефакти, които да идентифицирам?

— Не точно.

Прислужникът вдигна капака на подноса и Нахри усети как я лъхва ухание на цвърчаща захар и маслено тесто. Няколко триъгълничета сипкав сладкиш, поръсен със стафиди, кокос и захар, бяха подредени върху една чиния, ароматът и видът им бяха незабавно познати.

— Това да не е… фитеер? — попита; стомахът й начаса изкъркори от апетитната миризма. — Откъде го намери?

Али придоби доволен вид.

— Чух, че в кухнята работи един шафит от Кайро, и поисках да приготви някое лакомство от родното ти място. Той направи и това. — Али кимна към охладена гарафа с кървавочервена течност.

Каркаде. Прислужникът й наля чаша от студения чай от хибискус и Нахри отпи голяма глътка, наслаждавайки се на сладкия му вкус, преди да откъсне парче от масления сладкиш и да го лапне. Вкусът му беше точно какъвто го помнеше. Вкусът на дома й.

Това е моят дом сега, напомни си тя. Лапна още една хапка фитеер.

— Вземи си и ти — подкани тя Али. — Много е вкусно.

Али си взе от фитеера, докато Нахри отпиваше от каркадето си. Макар да се наслаждаваше на закуската, имаше нещо в комбинацията, което я тревожеше… а после си спомни. Съвсем същото беше яла в кафенето, преди да влезе в гробището на Кайро. Преди животът й да се преобърне с главата надолу.

Преди да срещне Дара.

Апетитът й се изпари и сърцето й се сви както обикновено, дали от тревога, или копнеж, не беше сигурна и се бе отказала да се опитва да разбере. Дара го нямаше от два месеца, по-дълго, отколкото беше траяло пътуването им насам, и все пак всяка сутрин тя се събуждаше, наполовина очаквайки да го види. Липсваше й: лукавата му усмивка, колко мил можеше да бъде понякога, дори постоянното му мърморене… да не говорим за случайното докосване на тялото му до нейното от време на време.

Нахри бутна храната настрани, но призивът за молитвата по залез прозвуча, преди Ализейд да забележи.

— Да не би вече да е магриб? — попита тя, бършейки захарта от пръстите си; времето винаги летеше, когато беше с принца. — Нисрийн ще ме убие. Казах й, че ще се върна преди часове.

Нейната помощница (макар че понякога на Нахри повече й приличаше на изпълнена с неодобрение директорка на училище или хокаща я леля) ясно беше дала да се разбере, че не одобрява нито принц Ализейд, нито уроците им заедно.

Али изчака, докато призивът за молитва свърши, преди да отговори:

— Имаш ли пациент?

— Никой нов, но Нисрийн искаше… — Нахри млъкна, когато Али посегна към една от книгите си и ръкавът на бледата му роба се вдигна, разкривайки лошо подута китка. — Какво ти се е случило?

— Нищо. — Той придърпа ръкава надолу. — Злополука по време на тренировка онзи ден.

Нахри се намръщи. Джиновете се възстановяваха бързо от немагически наранявания; трябва да е бил доста силен удар, ако все още изглеждаше така.

— Искаш ли да те излекувам? Изглежда болезнено.

Али поклати глава, докато се изправяше, макар Нахри да забеляза, че държеше книгите с лявата си ръка.

— Не е толкова зле — каза той, извръщайки очи, докато тя наместваше чадора си. — Пък и си го заслужих. Допуснах глупава грешка. — Той се намръщи. — Няколко всъщност.

Нахри сви рамене — вече беше свикнала с упоритостта му.

— Щом настояваш.

Али прибра ключалката в една кадифена кутия и я подаде на служителя от библиотеката.

— Ключалка — повтори замислено. — Най-уважаваните учени в Девабад бяха убедени, че с това нещо може да се изчисли броят на звездите в небето.

— Защо просто не са попитали някой и друг шафит от човешкия свят?

Али се поколеба.

— Нещата тук не се правят точно така.

— А би трябвало — отвърна Нахри, докато излизаха от библиотеката. — В противен случай е просто загуба на време.

— Напълно съм съгласен.

В гласа му имаше странно яростна нотка и Нахри се зачуди дали да не го притисне още малко. Щеше да й отговори, знаеше това; отговаряше на всичките й въпроси. За бога, понякога говореше толкова много, че беше трудно да го накара да спре. Нахри обикновено нямаше нищо против; необщителният млад принц, с когото се беше запознала, се бе превърнал в най-ентусиазирания й източник на информация за света на джиновете и колкото и да беше странно, следобедите им заедно започваха да й харесват, единственото светло петно в монотонните й тягостни дни.

Знаеше обаче, че въпросът с шафитите бе нещо, което разделяше техните племена — именно той бе довел до кървавото сваляне от власт на нейните предци от ръцете на неговите.

Така че си замълча и те продължиха по коридора. Белият мрамор грееше на шафранената светлина на залеза, неколцина закъснели мюезини все още пееха призива за молитва от далечните минарета на града. Нахри се опита да забави крачка, да се наслади на още няколко мига спокойствие. Завръщането в лечебницата, където неминуемо щеше да се провали в нещо ново, бе като да надене плащаница с тежести.

Али отново се обади:

— Не знам дали ще проявиш интерес, но търговците, които донесоха ключалката, откриха също така и леща за наблюдаване на звездите. Нашите учени се опитват да я поправят, преди пристигането на една комета след няколко седмици.

— Сигурен ли си, че не са просто чифт очила? — закачи го Нахри.

Али се засмя.

— Опазил ни бог! Ще умрат от разочарование. Но ако искаш, бих могъл да уредя да я видиш. — Той се поколеба, докато един прислужник посягаше към вратата на лечебницата. — Навярно брат ми Мунтадир би могъл да се присъедини към нас. Дотогава експедицията му би трябвало да се е върнала…

Нахри беше престанала да го слуша. Познат глас привлече вниманието й, когато вратата на лечебницата се отвори, и тя се втурна вътре, молейки се ушите да не я бяха излъгали.

Не бяха. На една от работните й маси, изглеждащ точно толкова измъчен и толкова красив, колкото винаги, седеше Дара.

Дъхът секна в гърлото й. Беше се привел към Нисрийн, потънал в разговор, но се изпъна рязко, когато я зърна. Ярките му очи срещнаха нейните, изпълнени със същата вихрушка от емоции, които, подозираше Нахри, се четяха и върху нейното лице. Сърцето й бе готово да изскочи от гърдите й.

В името на Всевишния, овладей се. Затвори уста, осъзнала, че е зяпнала, докато Али влизаше в стаята след нея.

Нисрийн скочи на крака, притискайки длани една до друга, и се поклони.

— Принце.

Дара остана седнал.

— Малки Зейди… селям алейкум! — поздрави на арабски с ужасяващо силен акцент и се ухили широко. — Как е китката ти?

Али се изпъна с възмутен вид.

— Не би трябвало да си тук, афшине. Времето на Бану Нахида е ценно. Единствено онези, които са болни или ранени…

Дара вдигна рязко юмрук и го стовари върху тежката маса от матово стъкло. То се строши, пръскайки водопад от искрящи парченца върху афшина и пода. Той дори не трепна; вместо това вдигна ръка и погледна с престорена изненада нащърбените парчета стъкло, забити в кожата му.

— Ето — заяви с напълно сериозен тон. — Ранен съм.

Али пристъпи напред с гневно изражение и Нахри се раздвижи — налудничавата постъпка на Дара я беше изтръгнала от вцепенението й. Нарушавайки вероятно половин дузина правила на протокола, тя улови принца за раменете и го обърна към вратата.

— Мисля, че двете с Нисрийн ще се справим — заяви с насилена жизнерадост, докато го избутваше навън. — Не искаш да пропуснеш молитвата, нали!

Учуденият джин отвори уста, за да възрази, когато тя се усмихна и затръшна вратата в лицето му. След това си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и се обърна.

— Остави ни, Нисрийн.

— Бану Нахида, не е уместно…

Нахри дори не я погледна, приковала очи в Дара.

— Върви си!

Нисрийн въздъхна, но преди да успее да си тръгне, Дара се протегна и докосна китката й.

— Благодаря ти — каза с такава искреност, че Нисрийн се изчерви. — На сърцето ми му е безкрайно по-леко от знанието, че някой като теб служи на моята Бану Нахида.

— За мен е чест.

Нисрийн звучеше необичайно смутена. Не че Нахри можеше да я вини; самата тя често се чувстваше по този начин в присъствието на Дара.

Не и сега обаче. Знаеше, че Дара го усеща; в мига, в който Нисрийн излезе, част от самоувереността се изпари от лицето му.

Отправи й слаба усмивка.

— Бързо си се научила да се разпореждаш.

Нахри мина внимателно през останките от строшената маса.

— Напълно ли си си изгубил ума? — попита, посягайки към ръката му.

Той отстъпи назад.

— Бих могъл да ти задам същия въпрос. Ализейд ал Кахтани, Нахри? Наистина? Не можа ли да намериш някой ифрит, с когото да се сприятелиш?

— Той не ми е приятел, глупако. — Тя отново посегна към ръката му. — А мишена. Мишена, с която имах успех, докато ти не се появи в двореца и не му счупи китката… Стига си се дърпал!

Дара вдигна ръка над главата си.

— Наистина ли я счупих? — попита с дяволита усмивка. — И аз така си помислих. Костите му издадоха толкова приятен звук… — Той се изтръгна от мечтанието си и сведе поглед към нея. — Той знае ли, че е мишена?

Нахри си спомни забележката на Али за уменията й с насилването на ключалки.

— Вероятно — призна си. — Не е такъв глупак, какъвто се надявах.

Не посмя да спомене факта, че „приятелството” им бе започнало, когато бе научила, че Али чете за Дара. Не беше новина, която очакваше да се приеме особено добре.

— Наясно си, че той прави същото, нали? — По лицето на Дара пробяга тревога. — Не можеш да му имаш доверие. Бас държа, че всяка втора дума, излязла от устата му, е лъжа, целяща да те привлече на тяхна страна.

— Да не намекваш, че врагът на предците ми има таен умисъл? А аз му издадох най-съкровените си тайни… ами сега? Нахри сложи ръка върху сърцето си с престорен ужас, а после присви очи. — Забрави ли коя съм, Дара? Мога да се справя с Али без проблем.

— Али? — Той се намръщи. — Наричаш тази пясъчна бълха с умалително?

— И теб наричам с умалително.

Не би могла да повтори реакцията на Дара, дори да се беше опитала; лицето му се разкриви в буреносна смесица от възмутена обида и абсолютна ярост.

— Я чакай. — Нахри усети, че устните й се разтягат в усмивка. — Да не би да ревнуваш? — Когато бузите му пламнаха, тя се разсмя и плесна с ръце от удоволствие. — В името на Всевишния, така е! — Плъзна поглед по красивите му очи и мускулестото му тяло, поразена както винаги от излъчването му. — Как изобщо става това при теб? Поглеждал ли си се в огледалото този век?

— Не ревнувам от този келеш — сопна се Дара. Потърка челото си и Нахри потръпна при вида на стъклото, което стърчеше от ръката му. — Не за него искат да те омъжат — добави.

— Моля?

Развеселеността на Нахри се изпари.

— Нима новият ти най-добър приятел не ти е казал? Искат да се омъжиш за емир Мунтадир. — Очите на Дара припламнаха. — Нещо, което няма да го бъде.

— Мунтадир? — Нахри не си спомняше почти нищо за по-големия брат на Али, освен дето си беше помислила, че изглежда като някой, когото лесно би обрала. — Откъде чу подобен абсурден слух?

— От устата на самия Али — отвърна той, натъртвайки преувеличено умалителното. — Защо мислиш, че му строших китката?

Дара изпухтя подразнено и скръсти ръце на гърдите си. Беше облечен като благородник дев, с впито тъмносиво палто до коленете, широк бродиран колан и широк черен панталон. Изглеждаше невероятно и когато отново се размърда, Нахри долови миризмата на опушен кедър, която като че ли винаги бе полепнала по кожата му.

Топлина лумна в гърдите й, докато той свиваше подразнено устни. Прекрасно си спомняше усещането от тези устни върху нейните и това караше ума й да поеме в безразсъдни посоки.

— Какво, нищо ли няма да кажеш? — предизвика я. — Никакви мисли относно предстоящия ти брак?

Нахри имаше цял куп мисли. Не само за Мунтадир.

— Ти май не си съгласен — каза меко.

— Разбира се, че не съм съгласен! Нямат никакво право да се месят в кръвната ти линия. Произходът ти бездруго вече е съмнителен. Би трябвало да се омъжиш за най-високопоставения благородник дев, когото успеят да открият.

Нахри го изгледа с нетрепващ поглед.

— Като теб?

— Не — отвърна той смутено. — Нямах това предвид. Аз… то няма нищо общо с мен.

Нахри скръсти ръце на гърдите си.

— След като си толкова загрижен за бъдещето ми в Девабад, навярно можеше да останеш в Девабад, вместо да се втурнеш след някакви ифрити. — Тя разпери ръце. — Е? Какво се случи? Не се завръщаш триумфално с главите им в окървавена торба, така че, предполагам, не си имал кой знае какъв късмет.

Раменете на Дара увиснаха — дали защото я беше разочаровал, или защото не бе успял да участва в описаното от нея, Нахри не беше сигурна.

— Съжалявам, Нахри. — Гневът се беше изпарил от гласа му. — Бяха си отишли много отдавна.

Една мъничка надежда, която Нахри дори не знаеше, че бе хранила, угасна в гърдите й. Ала чувайки посърналите нотки в гласа на Дара, тя скри собствената си реакция.

— Няма нищо, Дара. — Посегна към здравата му ръка. — Ела. — Взе дълга пинсета от работната маса, която не беше счупена, и го придърпа към купчинка възглавници на пода. — Седни. Можем да говорим, докато вадя парчетата мебелировка от ръката ти.

Отпуснаха се върху възглавниците и той протегна послушно ръка. Не изглеждаше толкова лошо, колкото Нахри се опасяваше: в кожата му имаше само около половин дузина парченца и те до едно бяха сравнително големи. Нямаше кръв — нещо, над което не искаше да се замисля. Горещата му кожа бе достатъчно истинска за нея.

Извади едно от парчетата и го пусна в калаения съд до себе си.

— Значи, не знаем нищо повече?

— Нищо. — Гласът му беше горчив. — И нямам представа къде да търся оттук нататък.

Мислите на Нахри се върнаха към книгите на Али… и милионите в библиотеката. Там може би се криеха отговори, но тя нямаше представа откъде да започне без помощ. А й се струваше прекалено рисковано да намеси някой друг, дори някой като Нисрийн, която вероятно би била готова да й помогне.

Дара изглеждаше съкрушен — много повече, отколкото би очаквала.

— Всичко е наред, Дара. Станалото в миналото си е просто това: минало.

Мрачно изражение пробяга по лицето му.

— Не е така — измърмори той. — Изобщо не е така.

Внезапно иззад една завеса в другия край на стаята долетя сърдито писукане и Дара подскочи.

— Не се тревожи. — Нахри въздъхна. — Пациент е.

Дара придоби слисано изражение.

— Лекуваш птици?

— До следващата седмица като нищо. Някакъв агниваншийски учен отворил неправилния свитък и сега има човка. Всеки път, когато се опитам да му помогна, му порастват още пера. — Дара се изпъна разтревожено, хвърляйки поглед зад себе си, и Нахри побърза да вдигне ръка. — Не може да ни чуе. Спука си тъпанчетата, а за кратко и моите, с тези крясъци. — Нахри пусна последното парче стъкло в съда. — Както виждаш, имам си предостатъчно неща, за които да мисля, без да се терзая за произхода си.

Дара поклати глава, но се облегна назад във възглавниците.

— Как върви това? — попита по-меко. — Как се справяш?

Нахри понечи да отговори иронично, но после спря. Та това все пак беше Дара.

— Не знам — призна. — Знаеш какъв живот водех преди… в много отношения това място е като сън. Дрехите, бижутата, храната. То е като в Рая.

Дара се усмихна.

— Подозирах, че дворцовият разкош ще ти хареса.

— Само дето имам чувството, че е илюзия, сякаш една-единствена грешка ме дели от това да ми отнемат всичко. А, Дара… аз правя толкова много грешки — призна си тя. — Ужасна лечителка съм, изобщо не ме бива в тези политически игри и просто съм толкова… — Пое си дълбоко дъх, давайки си сметка, че бърбори несвързано. — Уморена съм, Дара. Сякаш теглят ума ми в хиляда посоки. А обучението ми, за бога… Нисрийн сякаш се опитва да събере двайсет години обучение в два месеца.

— Не си ужасна лечителка. — Той й се усмихна окуражително. — Не си. Нали ме излекува от нападението на птицата рух. Просто трябва да се съсредоточиш. Разпиляният ум е враг на магията. И си дай време. Сега си в Девабад. Време е да започнеш да мислиш в десетилетия и векове, не в месеци и години. Не се тревожи за политическите игри. Ти не си тази, която трябва да ги играе. В племето ни има други, много по-квалифицирани, които да го направят от твое име. Съсредоточи се върху обучението си.

— Може би е така. — Отговорът бе съвсем в стила на Дара: практически съвет с малка доза снизхождение. Нахри смени темата. — Дори не знаех, че си се върнал; предполагам, че не си се настанил в двореца?

Дара изсумтя.

— По-скоро бих спал на улицата, отколкото под един покрив с тези хора. Отседнал съм в дома на великия везир. Той е бил близък с майка ти; тя и брат й са прекарали голяма част от детството си в имението на семейството му в Зариаспа.

Нахри не беше сигурна какво да мисли за това. У Каве е-Прамух имаше някаква пламенност, която я смущаваше. В началото той непрекъснато се отбиваше в лечебницата — носеше й подаръци и оставаше с часове, за да я гледа как работи. Най-сетне Нахри беше помолила Нисрийн да се намеси дискретно и оттогава почти не го беше виждала.

— Не съм сигурна, че е добра идея, Дара. Нямам му доверие.

— Понеже твоят принц на пясъчните бълхи ти каза така? — Дара я измери с поглед. — Защото Каве има доста да каже по въпроса за Ализейд ал Кахтани.

— Нищо хубаво, предполагам.

— Ни най-малко. — Дара понижи глас. — Трябва да внимаваш, малка крадло — предупреди я. — Дворците са опасни места за вторите синове, а този ми се струва от онези, които се палят лесно. Не искам да се забъркаш в някоя политическа вражда, ако Ализейд ал Кахтани свърши с копринена примка около шията.

Тази представа я смути повече, отколкото й се искаше да си признае. Той не ми е приятел — напомни си. — Той е мишена.

— И сама мога да се грижа за себе си.

— Но не е нужно да го правиш. — Дара звучеше подразнено. — Нахри, не чули какво казах току-що? Остави другите да си играят на политика. Стой настрани от тези принцове. И така ти стоиш по-високо от тях.

Казва някой, чиито политически познания са с цяло хилядолетие назад.

— Добре — излъга тя; нямаше никакво намерение да се отдръпне от най-добрия си източник на информация, но не беше в настроение за спорове. — Това е последното парче — каза, докато го пускаше в съда.

Дара й се усмихна насмешливо.

— Следващия път ще открия не толкова разрушителен начин да те видя.

Опита се да отдръпне ръката си, но Нахри я задържа. Беше лявата, онази, която беше белязана с онова, което, знаеше сега, беше историята на времето му като роб. Миниатюрни черни ивици плъзваха от дланта му като охлюв, извиваха се около китката и се скриваха под ръкава му. Тя потърка с палец чертичката в основата на ръката му.

Лицето на Дара потъмня.

— Да разбирам, че новият ти приятел ти е казал какво означават?

Нахри кимна, запазвайки лицето си безизразно.

— Колко… докъде стигат?

Като никога той й отговори, без да се съпротивлява.

— По дължината на ръката ми и по целия ми гръб. Престанах да броя след осемстотния.

Нахри стисна пръстите му, а после го пусна.

— Има толкова много неща, които не си ми казал, Дара — рече меко. — За робството, за войната… — Тя срещна погледа му. — За това, че си оглавил въстание против Зейди ал Кахтани.

— Знам. — Той наведе очи, въртейки пръстена си. — Но казах истината на царя… е, поне за робството. С изключение на онова, което двамата с теб видяхме заедно, не си спомням нищо от времето си като роб. — Той се прокашля. — Това, което видяхме, ми беше достатъчно.

Нахри не можеше да не се съгласи. За нея това, че Дара не си спомняше времето си в плен, беше благословия… но не отговаряше на останалата част от въпроса й.

— Ами войната, Дара? Въстанието?

Той вдигна глава, в ярките му очи се четеше тревога.

— Онова келешче каза ли ти нещо?

— Не. — Нахри беше избягвала по-мрачните слухове за миналото на Дара. — Бих искала да го чуя от теб.

Той кимна.

— Добре. — В гласа му се долавяше тихо примирение. — Каве се опитва да ти уреди посещение във Великия храм. Гасан се противи… — Тонът му ясно даде да се разбере какво мисли за мнението на царя. — Но би било удобно място, където да поговорим, без да ни прекъсват. Въстанието… онова, което се случи преди войната… то е дълга история. — Дара преглътна, видимо притеснен. — Ще имаш въпроси и ми се ще да имам достатъчно време да ти обясня, да те накарам да разбереш защо сторих онова, което сторих.

Човекът птица отново нададе крясък и Дара направи физиономия.

— Ала не днес. Трябва да го нагледаш, преди да е отлетял. А аз трябва да вървя. Нисрийн беше права за това да оставаме насаме. Пясъчната бълха знае, че си тук с мен, а и не бих искал да навредя на репутацията ти.

— Не се тревожи за моята репутация — отвърна Нахри лековато. — И сама достатъчно й навреждам.

Иронична усмивка подръпна крайчеца на устните му, но той не каза нищо, просто я съзерцаваше, сякаш искаше да я изпие с поглед. В меката светлина на лечебницата на Нахри й беше трудно да не направи същото, да не се опита да запечата в паметта си начина, по който лъчите на слънцето играеха във вълнистата му черна коса, в изумрудените му очи, блестящи като скъпоценни камъни.

— Изглеждаш толкова красива в нашите дрехи — каза той меко, прокарвайки леко пръст по бродирания ръб на ръкава й. — Направо не е за вярване, че си същото опърпано момиче, което изтръгнах от челюстите на един гул, същото, което остави диря от откраднати вещи от Кайро до Константинопол. — Той поклати глава. — И да науча, че в действителност си дъщеря на една от най-великите ни лечителки? — В гласа му се промъкна благоговейна нотка. — Би трябвало да горя кедрово масло в твоя чест.

— Сигурна съм, че са изхабили предостатъчно кедрово масло за мен.

Той се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. Свали ръка от нейната, по лицето му пробяга нещо като съжаление.

— Нахри, има нещо, което трябва да…

Той неочаквано се намръщи и завъртя рязко глава, сякаш беше чул подозрителен звук. Погледна към вратата и се заслуша за миг. Гняв измести объркването върху лицето му. Изправи се рязко на крака, отиде до вратата и само дето не я изтръгна от пантите.

Ализейд ал Кахтани стоеше от другата страна.

Принцът изобщо не изглеждаше засрамен, че са го хванали. Всъщност Нахри го видя да скръства ръце на гърдите си и да потропва по пода с крак, впил стоманени очи в Дара.

— Помислих си, че може би ще имаш нужда от помощ, за да намериш изхода.

Дим се изви около яката на Дара. Изпука кокалчетата си и Нахри се напрегна. Той обаче не направи нищо друго. Вместо това, приковал яростен поглед в Али, заяви на Нахри, използвайки дивастийски, който, с облекчение си спомни тя, принцът не разбираше:

— Не можем да говорим тук, докато това смесенокръвно келешче се навърта наоколо. Грижи се за себе си.

Почти изплю последните думи в лицето на Али, след което го смушка силно в гърдите, за да го накара да се отдръпне от прага, и си тръгна.

Сърцето на Нахри се сви, докато го гледаше как се отдалечава, и тя хвърли подразнен поглед на Али.

— Толкова открито ли се шпионираме вече?

За миг очакваше маската на приятелство да падне. Да види Гасан, отразен в лицето на Али, да зърне намек за онова, което в действителност го караше да се среща с нея всеки ден.

Вместо това видя по лицето му да се разиграва нещо, което приличаше на война на лоялности, преди да наведе поглед. Отвори уста, но не проговори веднага, сякаш обмисляше думите си.

— Моля те, бъди внимателна — каза тихо най-сетне. — Той… Нахри, ти не… — А после затвори рязко уста и отстъпи назад. — Аз… извинявай — смотолеви. — Лека нощ!