17. Али

Лодката пред Али беше направена от чист бронз, достатъчно голяма, за да побере дузина мъже. Лъчите на слънцето играеха по искрящата й повърхност, отразявани от далечното езеро под тях. Халките, които я придържаха към стената, скърцаха дрезгаво, докато тя се полюшваше на вятъра. Бяха прастари; бронзовата лодка висеше тук от близо две хиляди години.

Това беше един от най-любимите методи на екзекуция на Нахидите.

Шафитските затворници пред Али несъмнено знаеха, че са обречени, вероятно го бяха разбрали още щом ги бяха задържали. Нямаше почти никакво умоляване, докато хората на Али ги принудиха да се качат в бронзовата лодка. Знаеха, че не могат да очакват милост от чистокръвните.

Признаха си. Това не са невинни мъже. Каквито и слухове да ги бяха подтикнали, те бяха вдигнали оръжие с намерението да опустошат Квартала на девите.

Докажи лоялността си, Зейди, чу Али думите на брат си и вкорави сърцето си.

Един от затворниците, най-малкият, внезапно се отскубна от останалите. Преди стражите да успеят да го хванат, той се хвърли в краката на Али.

— Моля ви, господарю! Нищо не съм направил, кълна се! Продавам цветя на майдана. Това е всичко!

Мъжът вдигна очи, долепил длани в знак на почит.

Само че изобщо не беше мъж. Али се сепна; затворникът беше момче, изглеждаше по-младо дори от него. Кафявите му очи бяха подпухнали от плач.

Навярно доловило колебанието на Али, момчето продължи с отчаян глас:

— Съседът ми просто искаше наградата! Даде името ми, но се кълна, че нищо не съм сторил! Имам клиенти деви… никога не бих ги наранил! Заван е-Каош! Той ще гарантира за мен!

Абу Нувас издърпа момчето на крака.

— Махни се от него — изръмжа и блъсна ридаещия шафит в лодката заедно с останалите; повечето от тях се молеха, навели глави.

Разтърсен, Али запрелиства свитъка в ръцете си, хартията беше изтъняла от многобройните докосвания. Взря се в думите, които трябваше да прочете, думите, които беше изричал твърде много пъти тази седмица.

Още веднъж. Просто го направи още веднъж.

Отвори уста.

— Всички сте намерени за виновни и осъдени на смърт от благородния и озарен Гасан ал Кахтани, владетел на царството и… бранител на вярата. — Титлата беше като отрова в устата му. — Дано Всевишният се смили над вас.

Един от металурзите на баща му пристъпи напред, пукайки ръцете си с цвят на въглен, и погледна Али очаквателно.

Али се взря в момчето. Ами ако казва истината?

— Принц Ализейд — подкани го Абу Нувас.

Пламъци се увиваха около пръстите на металурга.

Али едва чу личния си страж. Вместо това в ума му отново изникна образът на Анас.

Аз би трябвало да бъда там горе. — Али свали свитъка. — От всички тук вероятно аз съм най-близо до „Танзим”.

— Кайд, чакаме. — Когато Али не каза нищо, Абу Нувас се обърна към металурга. — Направи го — изплющя гласът му.

Мъжът кимна и пристъпи напред, тлеещите му черни ръце придобиха горещия ален цвят на желязо, което някой кове. Той стисна ръба на лодката.

Ефектът беше незабавен. Бронзът засия и босоногите шафити запищяха. Повечето мигом скочиха в езерото; тази смърт със сигурност щеше да е по-бърза. Неколцина издържаха още миг-два, но не отне дълго. Рядко отнемаше дълго.

С изключение на този път. Момчето на неговите години, онова, което бе умолявало за милост, не беше достатъчно бързо и докато опита да скочи, разтопеният метал беше полазил по краката му и го беше пленил в лодката. В ужаса си то сграбчи ръба на лодката, вероятно с намерението да се оттласне и да скочи.

Беше грешка. Ръбовете на лодката бяха също толкова разтопени, колкото и останалата й част. Омагьосаният метал залепи здраво ръцете му и то изпищя, мъчейки се да се освободи.

— Ааааа! Не, господи, не… моля те! — изпищя отново, животински вой на болка и ужас, който се вряза в душата на Али.

Ето защо хората незабавно скачаха в езерото, ето защо това наказание всяваше такъв ужас в сърцата на шафитите. Ако не събереш смелостта да се изправиш срещу безмилостната вода, щеше да бъдеш изгорен бавно от разтопения бронз.

Али не издържа. Никой не заслужаваше да умре по този начин. Събу ботушите си и извади зулфикара от ножницата, блъскайки металурга настрани.

— Ализейд! — изкрещя Абу Нувас, но Али вече се беше покатерил в лодката.

Изсъска; пареше по-силно, отколкото очакваше. Само че той беше чистокръвен. Щеше да е нужно много повече от разтопен бронз, за да го нарани.

Шафитското момче беше пленено на четири крака, погледът му — прикован насила в горещия метал. Нямаше да види удара. Али вдигна високо зулфикара с намерението да го забие в сърцето на обреченото момче.

Твърде късно. Коленете на момчето поддадоха и вълна течен метал заля гърба му, втвърдявайки се за миг. Момчето запищя още по-силно, гърчейки се в отчаян опит да види какво става зад него. Али се олюля от ужас, докато отново вдигаше ятагана си.

Вратът на момчето все още беше гол.

Той не се поколеба. Зулфикарът лумна за живот, докато се спускаше надолу и огненото острие преряза врата на момчето с лекота, от която стомахът на Али се сгърчи. Главата му тупна и се възцари благословена тишина, единственият звук беше думкането на сърцето на Али.

Той си пое дъх на пресекулки, мъчейки се да не припадне. Кървавата сцена пред него беше нетърпима. Бог да ми прости.

Слезе със залитане от лодката. Нито един от мъжете не срещна очите му. Униформата му беше подгизнала от шафитска кръв, аленият й цвят изпъкваше на фона на бялата му препаска. Дръжката на зулфикара лепнеше в ръката му.

Без да обръща внимание на хората си, Али се отправи безмълвно към стълбите, извеждащи на улицата. Не беше слязъл и до средата, когато гаденето го надви. Свлече се на колене и повърна, а писъците на момчето отекваха в главата му.

Когато свърши, седна на земята, облегнат на хладните камъни, сам и треперещ на тъмното стълбище. Знаеше, че ще бъде посрамен, ако някой го види, кайдът на града — повръщащ и разтреперан просто защото беше екзекутирал затворник. Само че не го беше грижа. Нима му беше останала някаква чест? Той беше убиец.

Избърса мокрите си очи и потърка едно място на бузата, което го сърбеше, преди с ужас да осъзнае, че беше кръвта на момчето, засъхваща върху горещата му кожа. Затърка яростно дланите и китките си в грапавата материя на препаската си, а после избърса кръвта от лицето си с края на червения си тюрбан, символ на поста му на кайд.

Изведнъж спря, загледан в плата в ръцете си. От години мечтаеше да го носи, цял живот се беше обучавал за това.

Разви тюрбана и го пусна в прахта.

Нека абба ми отнеме титлите. Нека ме заточи в Ам Гезира. Това няма никакво значение.

Али беше дотук.

* * *

Докато Али стигне в двореца, заседанието на двора отдавна беше приключило, и макар че кабинетът на баща му беше празен, до ушите му достигна музика от градината под него. Той слезе в нея и видя баща си да се обляга на една възглавница край засенчено езерце. Чашата с вино му беше подръка, също както и наргилето. Две жени свиреха на лютни, имаше обаче и писар, който четеше от разгънат свитък. Люспеста птица с пушещи пера, магическият братовчед на гълъбите, които човеците използваха за пращане на съобщения, бе кацнала на рамото му.

Гасан вдигна поглед, когато Али се приближи. Сивите му очи се плъзнаха от непокритата му глава до опръсканите с кръв дрехи и босите крака. Тъмните му вежди подскочиха.

Писарят вдигна глава и подскочи при вида на окървавения принц; подплашен, гълъбът излетя.

— Аз… трябва да говоря с теб — заекна Али; в присъствието на баща му увереността му бързо се изпаряваше.

— Досещам се. — Гасан отпрати писаря и музикантките. — Оставете ни.

Двете жени бързо прибраха лютните си, минавайки предпазливо покрай Ализейд. Писарят сложи безмълвно свитъка в ръката на баща му. Строшеният восъчен печат беше черен: царски печат.

— От експедицията на Мунтадир ли е? — попита Али; тревогата за брат му беше надвила всичко друго.

Гасан му даде знак да се приближи и му подаде свитъка.

— Ти си ученият, нали?

Али плъзна поглед по съобщението, едновременно облекчен и разочарован.

— Няма и следа от тези предполагаеми ифрити.

— Да.

Продължи да чете и въздъхна с облекчение.

— Ала най-сетне са се срещнали с Уаджид. Слава на Всевишния. — Прошареният стар воин спокойно можеше да се мери с Дараявахуш. Когато стигна до края, се намръщи. — Отиват в Бабили? — попита изненадано.

Бабили беше близо до границата с Ам Гезира и мисълта за афшинския Бич толкова близо до родната им земя бе смущаваща.

Гасан кимна.

— В миналото там са били забелязвани ифрити. Струва си да се провери.

Али изсумтя презрително и метна свитъка върху близката масичка. Гасан се облегна на възглавницата си.

— Не си съгласен?

Не съм — заяви Али разпалено, прекалено разстроен, за да се овладее. — Единствените ифрити, които ще открият, са плодове на въображението на онзи афшин. Изобщо не биваше да изпращаш Мунтадир на подобен безполезен поход.

Царят потупа мястото до себе си.

— Седни, Ализейд. Изглеждаш така, сякаш всеки миг ще рухнеш. — Той напълни малка керамична чаша с вода от близката кана. — Пийни.

— Добре съм.

— Външният ти вид казва друго.

Царят тикна чашата в ръката на сина си.

Али отпи глътка, но упорито остана на крака.

— Мунтадир е в пълна безопасност — увери го Гасан. — Изпратих две дузини от най-добрите си войници с тях. Сега и Уаджид е там. Освен това Дараявахуш няма да посмее да го нарани, докато Бану Нахида е под моята защита. Не би я изложил на риск.

Али поклати глава.

— Мунтадир не е воин. Трябваше да изпратиш мен вместо него.

Баща му се разсмя.

— Как ли пък не. Онзи афшин би те удушил още на първия ден и щях да съм принуден да се вдигна на война, независимо какво си казал, за да си го заслужиш. Мунтадир е очарователен. И ще бъде цар. Трябва да прекарва повече време, като предвожда мъже, и по-малко, като повежда пиянски песни. — Той сви рамене. — Истината е, че онова, което исках най-много, бе Дараявахуш далече от момичето, а ако е готов сам да избяга? — Той отново сви рамене. — Още по-добре.

— А, да. Отдавна изгубената дъщеря на Маниже — жлъчно каза Али. — Която все още не е излекувала никого…

— Напротив, Ализейд — прекъсна го Гасан. — Изоставаш от дворцовите клюки. Бану Нахри падна много лошо, докато излизаше от банята тази сутрин. Някоя невнимателна прислужница трябва да е оставила сапун на пода. Пукна си главата пред очите на поне половин дузина жени. Подобно нараняване би било фатално за обикновено момиче. — Гасан замълча за миг, оставяйки сина си да осмисли думите му. — Тя се излекува за броени секунди.

Преднамереността в гласа на царя беше вледеняваща.

— Разбирам. — Али преглътна, ала мисълта как баща му планира злополуки в банята за млади жени бе достатъчна, за да му напомни защо всъщност беше дошъл. — Кога според теб ще се приберат Уаджид и Мунтадир?

— След няколко месеца, ако е рекъл Бог.

Али отпи още една глътка вода и остави чашата настрани, събирайки смелост.

— В такъв случай ще имаш нужда от някой друг, който да поеме поста на кайд.

Баща му го изгледа почти развеселено.

— Така ли?

Али махна към кръвта върху униформата си.

— Едно момче ме умоляваше да помилвам живота му. Каза, че продавало цветя на майдана. — Гласът му се прекърши, когато продължи: — Не можа да излезе от лодката. Трябваше да му отсека главата.

— Бил е виновен — студено заяви баща му. — Те всички бяха.

— Виновен в какво? Че е бил на майдана, когато пуснатият от теб слух предизвика бунт? Това е грешно, абба. Това, което правиш с шафитите, е грешно.

Царят го изгледа в продължение на няколко дълги мига, изражението в очите му беше непроницаемо. След това се изправи.

— Ела с мен, Ализейд.

Али се поколеба; след изненадващото сиропиталище на „Танзим” и тайната крипта на Нахидите започваше да ненавижда да го водят където и да било. Въпреки това последва баща си, когато той се отправи към широките мраморни стъпала, отвеждащи до горните нива на зикурата.

На втория етаж Гасан кимна на двама стражи.

— Ходи ли да се видиш с Бану Нахида?

Бану Нахида? Какво общо имаше момичето с неговия пост като кайд? Али поклати глава.

— Не. Защо да го правя?

— Надявах се да се сприятелите. Ти си този, който е запленен от човешкия свят.

Али поспря. Не беше разговарял с Нахри, откакто я беше придружил до градината, и се съмняваше, че на баща му би му било приятно да научи за проявената грубост по време на тази среща. Реши да се задоволи с друга истина.

— Нямам навика да търся приятелства с неомъжени жени.

Царят изсумтя пренебрежително.

— Но разбира се. Моят син, шейхът… неизменно верен на свещените книги. — В гласа му имаше непривична враждебност и Али се сепна, виждайки колко ледени бяха очите на баща му. — Кажи ми, Ализейд, какво повелява религията ни за това да се подчиняваш на родителите си?

Студена тръпка премина през тялото на Али.

— Че трябва да се подчиняваме във всичко… освен ако не е против Божията воля.

— Освен ако не е против Божията воля. — Гасан задържа погледа му в продължение на още един дълъг миг, докато вътрешно Али беше обзет от паника. После обаче баща му кимна към една врата, отвеждаща до следващата платформа. — Хайде. Има нещо, което трябва да видиш.

Пристъпиха на едно от горните нива на зикурата. Оттук се виждаше целият остров. Али се приближи до назъбената стена. Гледката беше красива: древният град в прегръдките на искрящите месингови стени, грижливо терасираните и напоявани полета по южните му хълмове, спокойното езеро, обградено от изумруденозелени планини. Три хиляди години човешка архитектура се простираха пред него, педантично повторени от невидимите джинове, минавали през градовете на човеците, станали свидетели на издигането и падането на техните империи. Архитектурата на джиновете изпъкваше, невъзможно високи кули от преплетено матово стъкло, деликатни имения от топено сребро, реещи се шатри от рисувана коприна. Нещо трепна в сърцето на Али при тази гледка. Въпреки порочността му, той обичаше своя град.

Струя бял дим привлече погледа му и той насочи вниманието си към Великия храм. Великият храм бе най-старата постройка в Девабад след двореца, огромен и все пак простичък комплекс в сърцето на Квартала на девите.

Сега той бе обгърнат от толкова гъст пушек, че Али едва успяваше да различи сградите. Това не беше нещо необичайно; по време на празниците на девите хората, носещи приношения за огнените олтари в храма, обикновено се увеличаваха. Днес обаче не беше празничен ден.

Али се намръщи.

— Огнепоклонниците изглеждат заети.

— Казвал съм ти да не ги наричаш така — скастри го Гасан, докато се присъединяваше към него до стената. — Но, да, така е вече цяла седмица. Барабаните им така и не млъкват.

— Улиците също са пълни с техните тържества — мрачно каза Али. — Би могъл да си помислиш, че целият Съвет на Нахидите се е завърнал, за да ни хвърли всички в езерото.

— Не мога да ги виня — призна царят. — Ако бях дев и видех как един афшин и Бану Нахида се появяват като по чудо, за да попречат на тълпа шафити да нахлуят в моя квартал, и аз щях да си сложа знак от пепел на челото.

Думите изскочиха от устата на Али, преди да успее да ги спре.

— Нима размириците не протекоха според твоя план, абба?

— Мери си приказките, момче. — Гасан го изгледа яростно. — В името на Всевишния, някога изобщо спираш ли, за да помислиш над нещата в главата ти, преди да ги изтърсиш на глас? Ако не беше мой син, щях да те арестувам за подобно неуважение. — Той поклати глава и погледна към града под тях. — Ти, морализаторстващ млад глупако… понякога имам чувството, че дори не подозираш колко несигурна е позицията ти. Принуден бях да изпратя лично Уаджид да се погрижи за заговорничещите ти роднини в Та Нтри, а ти продължаваш да говориш по този начин?

Али потръпна.

— Съжалявам — смотолеви. Баща му не проговори, докато Али скръстваше и отпускаше нервно ръце, потропвайки с пръсти по стената. — Само че не виждам какво общо има това с моята оставка като кайд.

— Кажи ми какво знаеш за земята на Бану Нахида — рече баща му, без да обръща внимание на думите му.

— Египет? — Али живна, доволен да се прехвърлят на тема, която му беше позната. — Тя е заселена дори по-отдавна от Девабад — започна. — Край Нил открай време живеят силно развити човешки общества. Земята е плодородна и земеделието процъфтява. Нейният град, Кайро, е много голям. Център на търговия и на наука. Имат няколко прочути института…

— Достатъчно. — Гасан кимна; върху лицето му се появи изражение на взето решение. — Добре. Радвам се да открия, че обсебеността ти от човешкия свят не е напълно безполезна.

Али се намръщи.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Ще омъжа Бану Нахида за Мунтадир.

Али ахна с глас.

Какво ще направиш?

Гасан се разсмя.

— Не се прави на шокиран. Несъмнено виждаш възможностите, които един такъв брак крие. Можем да оставим всички тези глупости с девите зад гърба си, да се обединим наистина и да продължим напред. — Нещо непривично печално пробяга по лицето му. — Това е нещо, което трябваше да е направено преди поколения, ако родовете ни не се бояха толкова да преминат племенните граници. — Устните му изтъняха. — Нещо, което сам трябваше да направя.

Али не можа да скрие разтревожената си реакция.

— Абба, та ние нямаме представа кое е това момиче! Готов си да приемеш самоличността й като дъщеря на Маниже само защото някакви си ифрити били казали така и понеже едно падане в банята не я е убило?

— Да. — Гасан наблегна силно на следващите думи: — Харесва ми тя да е дъщеря на Маниже. Това е полезно. А ако заявим, че е вярно, ако действаме така, сякаш е, останалите също ще го сторят. Във вените й очевидно има нахидска кръв. Пък и тя ми харесва; изглежда, че има инстинкт за самосъхранение, който отчаяно липсваше на останалите от рода й.

— И това е достатъчно, за да я направиш царица? Да я направиш майка на следващото поколение кахтански царе? Не знаем нищичко за произхода й!

Али поклати глава. Чувал бе какво бе изпитвал баща му към Маниже, но това беше лудост.

— А пък аз си мислех, че ще одобриш, Ализейд. Нали непрекъснато тръбиш как чистокръвието нямало значение?

Е, на това нямаше какво да възрази.

— Да разбирам, че Мунтадир все още не знае за предстоящия си брак? — Али потърка главата си.

— Мунтадир ще направи каквото му кажа — заяви твърдо баща му. — А и разполагаме с предостатъчно време. Момичето не може да се омъжи законно, докато не навърши четвърт век. И бих искал да го стори доброволно. На девите няма да им е приятно да я видят как започва да изпитва топли чувства към нас. Трябва да бъде искрено. — Той облегна длани на стената. — Ще трябва да се постараеш да се сприятелиш с нея.

Али се обърна рязко към него.

— Моля?

Гасан махна с ръка.

— Току-що каза, че не искаш да бъдеш кайд. Ще изглежда по-добре, ако запазиш титлата и униформата, докато Уаджид се върне, но ще наредя на Абу Нувас да поеме задълженията ти, така че да имаш време да бъдеш с нея.

— И какво точно се очаква да правим? — Али беше слисан от това колко бързо баща му беше извъртял оставката му в своя полза. — Не разбирам нищо от жените и техните… — Опита се да потисне смутеното си изчервяване. — … каквото и да правят.

— В името на Всевишния, Ализейд. — Баща му извъртя очи. — Не искам от теб да я примамиш в леглото си… колкото и забавно да би било да те видя как се опитваш. Искам от теб да завържеш приятелство. Несъмнено това ти е по силите? — Той махна пренебрежително с ръка. — Разговаряй с нея за онези човешки глупости, които четеш. Астрология, интереса ти към валутите…

— Астрономия — поправи го Али под носа си. Съмняваше се обаче, че едно отгледано от човеци момиче ще прояви особен интерес към стойността на различните монети. — Защо не помолиш Зейнаб?

Гасан се поколеба.

— Зейнаб споделя неприязънта на майка ти към Маниже. Отиде прекалено далеч в първата си среща с Нахри и се съмнявам, че момичето ще й се довери отново някога.

— Мунтадир тогава. — Али започваше да се отчайва. — Вярваш, че ще успее да очарова онзи афшин, но не и да съблазни момичето? Та той непрекъснато прави именно това!

— Те ще се оженят — заяви Гасан. — Независимо дали го искат, или не. Но бих искал да не се стига дотам. Кой знае с какво й е напълнил главата Дараявахуш? Първо трябва да поправим част от нанесените щети. А ако тя реагира зле на твоите опити, ще ни бъде урок как да подходим с Мунтадир, без да отровим водите на брака им.

Али се взираше в храма, от който се издигаше пушек. Никога не беше водил разговор с някой дев, траял по-дълго от десет минути, който да завърши добре, а баща му искаше от него да се сприятели с една от Нахидите? С момиче? Дори само от тази мисъл го полазиха тръпки на притеснение.

— Невъзможно, абба — каза най-сетне. — Тя ще прозре през мен. Обръщаш се към грешния мъж. Нямам опит с подобен вид измама.

— Нима? — Гасан пристъпи по-близо и отпусна ръце на стената. Кафявите му длани бяха едри и загрубели, тежкият златен пръст на палеца му приличаше на детска гривна. — Та нали успешно съумя да скриеш това, че си замесен с „Танзим”.

Али се вледени; сигурно беше чул погрешно. И все пак, когато хвърли притеснен поглед на баща си, нещо друго привлече вниманието му.

Стражите ги бяха последвали. И блокираха вратата.

Безмълвен ужас сграбчи сърцето му. Вкопчи се в парапета, чувствайки се така, сякаш някой беше издърпал килима изпод краката му. Гърлото му се сви и той погледна към земята далече под тях, изкушен за миг да скочи.

Гасан дори не го погледна; изражението, с което съзерцаваше своя град, бе съвършено спокойно.

— Учителите ти открай време хвалеха колко те бива с числата. „Остър ум има синът ви за числа — казваха ми. — От него ще излезе отличен служител на Хазната.” Предполагах, че преувеличават; отхвърлях вечното ти опяване за въпросите с валутата като още една от твоите ексцентричности. — Нещо потрепна върху лицето му. — А после членовете на „Танзим” започнаха да надхитрят най-добрите ми счетоводители. Според тях средствата им били невъзможни за проследяване, финансовата им система била коварна бъркотия, създадена от някой със задълбочени познания в областта на човешките финанси… и твърде много свободно време. Беше ми непоносимо дори това да заподозра нещо такова. Несъмнено моят син, моята плът и кръв, никога не би ме предал. Знаех обаче, че най-малкото би трябвало да проверя сметките ти. Сумите, които редовно теглиш, Ализейд? Бих казал, че или издържаш някоя особено хитра наложница, или си пристрастен към човешките опияняващи вещества… само че ти открай време разтръбяваш дразнещо надлъж и шир колко много мразиш и двете.

Али не каза нищо. Бяха го заловили.

Малка, невесела усмивка пробяга по устните на баща му.

— Слава на Всевишния, нима като никога успях да ти затворя устата? Трябваше да те обвиня в предателство по-рано в разговора ни и да си спестя нетърпимите ти коментари.

Али преглътна и притисна по-силно длани до стената, за да скрие треперенето им. Извини се. Не че това щеше да промени нещо. Нима баща му от месеци насам бе знаел, че е замесен с „Танзим”? Ами убийството на онези деви?

Парите, господи, нека да са само парите. Не можеше да си представи, че все още би бил жив, ако баща му знаеше останалото.

— Но… но ти ме направи кайд — заекна.

— Изпитание — отговори Гасан. — В което ти се проваляше катастрофално, докато появата на онзи афшин очевидно ти напомни кому си верен. — Той скръсти ръце. — Истински си задължен на брат си. Мунтадир беше най-непоклатимият ти защитник. Казва, че си готов да отрупаш с пари всеки шафит с тъжно лице, който дойде при теб със сълзи в очите. Понеже той те познава най-добре, успя да ме убеди да ти дам втори шанс.

Ето защо ме заведе в гробницата, осъзна Али, спомняйки си как Мунтадир го беше умолявал да стои настрани от шафитите. Брат му не се беше намесил директно в изпитанието на баща им (това би означавало сам да извърши предателство), но беше стигнал доста близо. Али беше поразен от неговата отдаденост. През цялото това време беше съдил брат си заради пиенето му, заради повърхностното му държание… и все пак Мунтадир вероятно бе единствената причина той все още да е жив.

— Абба — започна. — Аз…

— Спести ми оправданията си — сопна се Гасан. — Кръвта по дрехите ти и това, че този път дойде при мен със скръбта си, вместо да се обърнеш към някой мръсен шафитски уличен проповедник, са достатъчни, за да уталожат съмненията ми. — Той най-сетне срещна ужасения поглед на Али; изражението му беше толкова свирепо, че Али потръпна. — Само че ще ми спечелиш това момиче.

Али преглътна и кимна. Не каза нищо. Трябваше да повика на помощ цялата си сила, за да се задържи на крака.

— Ще ми се да вярвам, че не е нужно да си губя времето, описвайки различните наказания, които ще те сполетят, ако отново ме измамиш — продължи Гасан. — Ала като знам как гледат на мъченичеството такива като теб, нека бъда ясен: ти няма да бъдеш единственият, който ще страда. Ако дори само ти мине през ума отново да ме предадеш, ще те накарам да поведеш още сто такива невинни шафитски момчета в онази проклета лодка, разбра ли?

Али отново кимна, ала баща му не изглеждаше убеден.

— Кажи го, Ализейд. Кажи ми, че разбираш.

Гласът на Али, когато проговори, беше глух.

— Разбирам, абба.

— Добре. — Баща му го тупна по рамото толкова силно, че Али подскочи, а после посочи съсипаната му униформа. — А сега ще е най-добре да отидеш да се изкъпеш, синко. — Той го пусна. — По ръцете ти има твърде много кръв.

Загрузка...