Град от месинг

18. Нахри

Нахри се събуди с изгрева на слънцето.

Сутрешният призив към молитва, отправен от дузина различни мюезини, покачени високо по минаретата на Девабад, прозвуча в ушите й. Колкото и да е странно, в Кайро никога не се събуждаше от призива за молитва, ала тук нещо в ритъма му, така близък и все пак — не съвсем същият, го правеше всеки ден. Размърда се в съня си, объркана за миг от усещането на копринените чаршафи, а после отвори очи.

Обикновено й бяха нужни няколко минути, докато си спомни къде е, докато осъзнае, че пищните покои, които я заобикаляха, не са сън и че голямото легло, отрупано с брокатени възглавници и издигащо се над застлания с дебел килим под върху извити махагонови крачета, бяха само нейни. Тази сутрин с нищо не беше по-различна. Нахри обходи с поглед огромната спалня, плъзвайки очи по красиво изтъканите черги и деликатно изрисуваните копринени тапети по стените. Огромен пейзаж от Девастан, излязъл изпод ръката на Рустам (нейния чичо, напомни си тя — мисълта, че има роднини, все още беше нереална), покриваше по-голямата част от едната стена, врата с фина дърворезба отвеждаше в нейна лична баня.

Зад друга врата имаше стая за дрехите й. За момиче, което в продължение на години беше спало по улиците в Кайро, момиче, което някога се бе смятало за щастливка, ако имаше две простички абаи в сносно състояние, съдържанието на тази малка стаичка бе като излязло от някой сън — сън, който би свършил с това как продава всичко в нея и прибира печалбата, ала все пак — сън. Копринени рокли, по-леки от въздуха и избродирани с нишка от тъкано злато; впити филцови жакети във всички цветове на дъгата, украсени с цветя от скъпоценни камъни; мънистени пантофки, толкова прелестни и изкусно украсени, че й се струваше грехота да върви с тях.

Имаше и по-практични дрехи, включително дузина комплекти от дълги до глезените туники и пищно бродирани тесни панталони, които според Нисрийн жените деви носели обикновено. Не по-малко на брой чадори — дългите до земята широки дрехи, които също били характерни за жените от нейното племе, висяха от стъклени кълба много по-изящно, отколкото обикновено висяха от главата на Нахри. Все още не беше свикнала с пищните златни украшения за главата, които задържаха чадора на мястото му, и нерядко настъпваше ръба му и запращаше целия комплект на земята с трясък.

Прозя се, разтърквайки очи, за да пропъди съня, а после се облегна назад върху дланите си, за да протегне врата си. Ръката й попадна върху някаква издутина: беше скрила шепа скъпоценни камъни и златна гривна в подплатата на дюшека. Имаше подобни скривалища навсякъде из покоите, подаръци, които беше получила от непрестанния поток богати доброжелатели. Джиновете очевидно бяха обсебени от скъпоценните камъни, а тя нямаше доверие на многобройните прислужнички, които минаваха през покоите й.

И като стана дума… Нахри отмести ръка настрани и вдигна очи, спирайки поглед върху дребната непомръдваща фигурка, коленичила в сенките в другия край на стаята.

— В името на Всевишния, спиш ли изобщо някога?

Момичето се поклони и се изправи, раздвижено от гласа на Нахри, сякаш беше една от онези детски кутийки, от които изскача нещо, когато ги отвориш.

— Искам да ви бъда в служба по всяко време, Бану Нахида. Моля се да сте спали добре.

— Толкова добре, колкото бих могла, докато ме гледат цяла нощ — измърмори Нахри на дивастийски, знаейки, че шафитската прислужница не разбира езика на девите.

Това бе третото момиче, което имаше, откакто беше пристигнала — беше наплашила предишните две. Въпреки че на теория идеята за прислужници винаги й се бе струвала привлекателна, робската отдаденост на тези срамежливи момичета (всъщност деца) я смущаваше. Човешките им на цвят очи твърде много й напомняха за строгата йерархия, която ръководеше света на джиновете.

Момичето пристъпи напред, без да вдига очи от пода, крепейки в ръцете си голям калаен поднос.

— Закуската, господарке.

Нахри не беше гладна, ала не можа да се сдържи да не погледне. Нещата, които излизаха от кухнята на двореца, я изумяваха толкова, колкото и съдържанието на гардероба й. Всяка храна, която поискаше, във всякакво количество, по всяко време. Тази сутрин върху подноса имаше димяща купчинка пухкави плоски питки, поръсени със сусамови семена, купичка розови кайсии и няколко от сладките от смлян шамфъстък с крем с кардамон, които толкова харесваше. От медния чайник се носеше уханието на ментов чай.

— Благодаря ти — каза Нахри и махна към прозрачните завеси, зад които беше градината. — Можеш да го оставиш ей там.

Стана от леглото и уви мек шал около голите си рамене. Пръстите й докоснаха малката тежест на хълбока й, както правеха поне дузина пъти на ден. Камата на Дара. Беше й я дал, преди да потегли на своята глупава, самоубийствена мисия да намери ифритите.

Нахри затвори очи, потискайки болката в гърдите си. Мисълта за нейния афшин, който се разгневяваше толкова лесно, заобиколен от джинове войници, издирващ същите ифрити, които едва не ги бяха убили, бе достатъчна, за да накара дъха й да секне.

Не — заповяда си. — Дори не започвай. Да се измъчва за Дара, нямаше да помогне на никого от тях; той бе напълно способен да се грижи за себе си, а тя нямаше нужда от нищо, което да я отвлича. Особено днес.

— Да среша ли косата ви, господарке? — попита прислужницата с тъничко гласче, изтръгвайки я от мислите й.

— Какво? Не… и така си е добре — отвърна Нахри разсеяно, приглаждайки рошавите къдрици над раменете си, и прекоси стаята за чаша вода.

Момичето стигна по-бързо до каната.

— Дрехите ви тогава? — попита, докато пълнеше една чаша. — Погрижих се церемониалните одежди на Нахидите да бъдат изчистени и изгладени…

— Не — прекъсна я Нахри по-рязко, отколкото беше възнамерявала. Момичето се сви, сякаш го бяха зашлевили, и Нахри потръпна при вида на страха върху лицето му. Не беше възнамерявала да го уплаши. — Съжалявам. Виж… — Нахри опита да си спомни името му, ала всеки ден я заливаха с толкова много нова информация, че не успя. — Ще ме оставиш ли сама за мъничко?

Момичето примига като уплашено коте.

— Не. Аз… искам да кажа… не мога да си тръгна, Бану Нахида — прошепна то умолително. — Трябва да бъда на разположение…

— Аз ще се погрижа за Бану Нахида тази сутрин, Дунор — разнесе се спокоен, премерен глас откъм градината.

Момичето се поклони и изчезна, преди онази, която беше проговорила, да разтвори завесите. Нахри вдигна очи към тавана.

— Някой би могъл да си помисли, че ходя насам-натам и подпалвам хората и им сипвам отрова в чая — оплака се тя. — Не разбирам защо всички тук толкова се страхуват от мен.

Нисрийн влезе в стаята съвършено безшумно. По-възрастната жена се движеше като призрак.

— Майка ти се радваше на доста… страховита репутация.

— Да, но тя е била истинска Нахида — възрази Нахри. — Не изгубен шафит, който не може да измагьоса дори един пламък.

Присъедини се към Нисрийн в павилиона с изглед към градината. Белият мрамор розовееше на светлината на зората, две малки птички чуруликаха и се плискаха в шадравана.

— Минаха само няколко седмици, Нахри. Дай си време — каза Нисрийн и добави със сардонична усмивка: — Много скоро ще си в състояние да измагьосаш достатъчно пламъци, че да изгориш лечебницата. А ти не си шафит, въпреки външния ти вид. Сам царят го каза.

— Е, радвам се, че е толкова сигурен — промърмори Нахри.

Гасан беше изпълнил своята част от сделката им, оповестявайки пред всички, че Нахри е отдавна изгубената чистокръвна дъщеря на Маниже, и заявявайки, че човешкият й вид се дължи на проклятие на маридите.

Ала самата Нахри все още не беше убедена. С всеки изминал ден в Девабад тя все по-ясно усещаше разликите между чистокръвни и шафити. Въздухът се стопляше край елегантните чистокръвни; те дишаха по-дълбоко, сърцата им биеха по-бавно и от сияйната им кожа се излъчваше опушен мирис, който пареше носа й. Не можеше да не сравнява с тях металическия дъх на алената си кръв; соления вкус на потта си; по-бавния, по-тромав начин, по който се движеше тялото й. Определено се чувстваше шафит.

— Трябва да хапнеш нещо — подхвърли Нисрийн небрежно. — Предстои ти важен ден.

Нахри взе една сладка и я завъртя в ръцете си, преди да я върне обратно; повдигаше й се. „Важен” беше меко казано. Днес бе денят, в който Нахри за първи път щеше да лекува пациент.

— Сигурна съм, че с лекота мога да убия някого и на празен стомах.

Нисрийн я изгледа. Някогашната помощничка на майка й бе на сто и петдесет години (нещо, което тя съобщаваше с лекотата на някой, обсъждащ времето), ала проницателните й черни очи нямаха възраст.

— Никого няма да убиеш — заяви равно. Изричаше всичко с такава увереност. За Нахри Нисрийн бе един от най-непоклатимо умелите хора, които беше срещала някога, жена, която не само с лекота беше предотвратила опита на Зейнаб да я посрами, но цял век се беше справяла с Бог знае какви магически болести. — Това е простичка процедура — добави тя.

— Да извадя огнен саламандър от нечие тяло, е нещо просто? — Нахри потрепери. — Все още не разбирам защо избра това за първата ми задача. Не виждам защо изобщо имам първа задача. В човешкия свят лекарите се обучават в продължение на години, а от мен се очаква просто да изляза и да започна да изрязвам магически влечуги от телата на хората, след като съм те слушала няколко…

— Тук правим нещата по друг начин — прекъсна я Нисрийн и като тикна чаша чай в ръцете й, й даде знак да се върнат в стаята. — Пийни малко чай. И седни — добави, махвайки към един стол. — Не можеш да приемаш посетители, изглеждаща по този начин.

Нахри се подчини. Нисрийн извади гребен от една ракла и се зае с косата й, разресвайки я надолу, за да я раздели на плитки. Нахри затвори очи, наслаждавайки се на острите зъбци на гребена и умелото подръпване на пръстите на Нисрийн.

Чудя се дали майка ми някога е сплитала косата ми.

Мъничката мисъл изплува в ума й — пукнатина в бронята, зад която Нахри беше затворила тази част от себе си. Беше глупава мисъл; доколкото разбираше, тя едва-що се е била родила и майка й е била убита. Маниже никога не бе имала възможност да сплете косата й, нито да я види как прохожда; не беше живяла достатъчно дълго, за да научи дъщеря си на магията на Нахидите, нито да я чуе да се оплаква от арогантни красиви мъже, нямащи търпение да се втурнат след опасността.

Гърлото на Нахри се сви. В много отношения беше по-лесно да смята родителите си за безотговорни копелета, задници, които я бяха изоставили. Може и да не си спомняше майка си, но мисълта как жената, която й беше дала живот, е била жестоко убита, не бе нещо, което можеше да пренебрегне лесно.

Както и факта, че неизвестният й баща може би все още беше в Девабад. Нахри можеше само да си представя слуховете, които се вихреха за това, ала Нисрийн я беше предупредила, че баща й е тема, която бе най-добре да избягва. Царят очевидно не беше останал никак доволен да научи за прегрешението на Маниже.

Нисрийн довърши и четвъртата й плитка, втъквайки стръкче сладък босилек в края й.

— За какво е това? — попита Нахри, търсейки нещо, което да я отвлече от мрачните й мисли.

— За късмет. — Нисрийн се усмихна с мъничко смутен вид. — То е нещо, което жените от племето ми правеха с момичетата у дома.

— У дома?

Нисрийн кимна.

— Родом съм от Аншунур. Поселище в южното крайбрежие на Девастана. Родителите ми бяха духовници; предшествениците ми ръководеха тамошния храм в продължение на векове.

— Наистина ли? — Нахри се изпъна, заинтригувана. След Дара беше странно да е с някой, който говореше толкова открито за миналото си. — Какво те доведе в Девабад?

По-възрастната жена като че ли се поколеба, пръстите й върху плитките на Нахри потрепнаха.

— Всъщност бяха Нахидите — отвърна тихо, а когато Нахри се намръщи, обясни; — Родителите ми бяха убити при едно нападение на мародерстващи джинове, когато бях съвсем млада. Бях тежко ранена, така че оцелелите ме доведоха в Девабад. Майка ти ме излекува, а после тя и брат й ме взеха в семейството си.

Нахри беше ужасена.

— Съжалявам — избъбри. — Нямах представа.

Нисрийн сви рамене, макар че Нахри зърна скръб да припламва в тъмните й очи.

— Няма нищо. Не е нещо необичайно. Хората носят приношения в храмовете си; те са богата мишена за нападения. — Тя се изправи. — А аз имах добър живот с Нахидите. Работата в лечебницата ми носи удовлетворение. Макар че, като стана дума за вярата ни… — Нисрийн прекоси стаята, за да отиде при забравения огнен олтар в другия край. — Виждам, че отново си оставила олтара си да угасне.

Нахри потръпна.

— От няколко дни не съм сменявала маслото.

— Нахри, говорихме за това.

— Знам. Съжалявам.

При пристигането й девите й бяха подарили личния огнен олтар на Маниже, изделие от метал и вода, реставрирано и излъскано до съвършенство, което я изпълваше с чувство на вина. Стигаше й някъде до кръста — сребърна купа, пълна с вода, която постоянно къкреше благодарение на мъничките маслени лампи от стъкло, които се полюшваха на повърхността й. Купчина кедрови пръчки тлееха върху малката сфера, която се издигаше в средата на купата.

Нисрийн напълни лампите от сребърната кана с масло, която стоеше наблизо, и извади кедрова пръчка от светените уреди за поддръжка на олтара. Запали пламъците с нейна помощ и даде знак на Нахри да се приближи.

— Трябва да се опиташ да се грижиш по-добре за него — смъмри я, макар че гласът й си остана мек. — Вярата ни е важна част от нашата култура. Притесняваш се да лекуваш пациент? Тогава защо не докоснеш същите уреди, които бабите и дядовците ти са докосвали някога? Коленичи и се помоли така, както би го сторила майка ти, преди да опита някоя нова процедура. — Тя даде знак на Нахри да наведе глава. — Почерпи сила от единствената връзка със семейството ти, която ти е останала.

Нахри въздъхна, но позволи на Нисрийн да бележи челото й с пепел. Днес вероятно щеше да има нужда от всичкия късмет, който можеше да получи.

С размери наполовина колкото огромната зала за аудиенции, лечебницата беше спартанско помещение с простички варосани стени, под от син камък и висок куполовиден таван, изработен изцяло от закалено стъкло, което пропускаше слънчевата светлина. Едната стена беше изцяло заета от аптекарски съставки, стотици стъклени и медни лавици с най-различни размери. Друга част от стаята беше заделена за нейното работно място: в нея бяха пръснати ниски масички и провалени фармацевтични опити, а в единия ъгъл имаше стъклено писалище, заобиколено от етажерки с книги и голямо огнище.

Другият край на стаята беше предназначен за пациенти и обикновено беше отделен със завеса. Днес обаче тя беше дръпната настрани, разкривайки празен диван и малка масичка. Нисрийн притича покрай нея с поднос с нужните й принадлежности.

— Всеки момент ще бъдат тук. Вече приготвих еликсира.

— И все още смяташ, че е добра идея? — Нахри преглътна притеснено. — Досега не съм имала особен успех с тези мои способности.

Меко казано. Нахри беше предположила, че да лекува джиновете ще бъде подобно на това да бъде лечителка сред хората, че ще прекарва времето си, като оправя счупени кости, изражда бебета и шие рани. Оказа се обаче, че джиновете нямаха особена нужда от помощ за подобни неща… или поне чистокръвните. Вместо това те се нуждаеха от някой Нахид, когато нещата станеха… сложни. А какво беше сложно?

Райетата бяха нещо често срещано при бебетата, родени в най-тъмния час на нощта. Ухапването от симург (огнени птици, с които джиновете обичаха да се надпреварват) караше пострадалия да изгори бавно отвътре. Напролет сребърната пот беше често срещано оплакване. Възможно бе неволно да създадеш свое зло копие, да преобразиш дланите си в цветя, да бъдеш омагьосан с халюцинации или да те превърнат в ябълка — невероятно сериозна обида спрямо честта ти.

Лековете не бяха много по-хубави. Листа от върховете — и само от върховете — на кипариси можеше да бъдат сварени в разтвор, а после, когато върху него духнеше някой Нахид, прочистваше дробовете. Смлени перли, смесени с точното количество куркума, можеха да помогнат на една безплодна жена да забременее, ала роденото по този начин дете щеше да има мъничко солен мирис и да бъде ужасно чувствително към ракообразни. И не само болестите и техните церове звучаха невероятно, но и безкрайният списък със ситуации, които като че ли нямаха нищо общо със здравето.

— Няма никаква гаранция, но понякога, ако в продължение на две седмици всеки ден, по изгрев-слънце и на открито, вземаш бучиниш, опашка на гълъб и чесън, може да се излекуваш от тежък случай на хроничен лош късмет — казала й бе Нисрийн предишната седмица.

Нахри си спомни слисаното си неверие.

— Бучинишът е отровен. И откога лошият късмет е заболяване?

Науката зад всичко това нямаше никакъв смисъл. Нисрийн непрекъснато й обясняваше за четирите хумора, съставляващи тялото на джиновете, и колко важно бе те да бъдат в равновесие. Огънят и въздухът трябваше да бъдат съвършено равни помежду си, както и два пъти повече от кръвта и четири пъти повече от жлъчката. Нарушаването на този баланс можеше да доведе до линеене, лудост, пера…

— Пера? — повторила бе Нахри невярващо.

— Твърде много въздух — обяснила бе Нисрийн. — Очевидно.

И макар че Нахри се стараеше, цялата тази информация бе твърде много, за да я поеме ден след ден, час след час. Откакто беше пристигнала в двореца, не беше напускала крилото, където се намираха покоите й и лечебницата; не беше сигурна дали изобщо й е позволено да ги напуска, а когато бе попитала дали може да се научи да чете — нещо, за което мечтаеше от години, — по-възрастната жена бе станала странно уклончива, смотолевила бе нещо за това, че текстовете на Нахидите били забранени, и бе побързала да смени темата. Освен ужасените прислужнички и Нисрийн, Нахри нямаше друга компания. На два пъти Зейнаб учтиво я беше поканила на чай, но Нахри й беше отказала — нямаше намерение отново да пие каквито и да било течности в присъствието на това момиче. Само че тя имаше общителен характер, свикнала бе да си бъбри с клиентите си и да се разхожда из цяло Кайро. От изолацията и пълното отдаване на обучението си имаше чувството, че ще се пръсне.

А усещаше, че раздразнението ограничава способностите й. Нисрийн повтаряше онова, което Дара вече й беше казал: че кръвта и намерението бяха жизненоважни в магията. Много от лекарствата, които изучаваше, просто нямаше да подействат без една вярваща Нахида, която да ги приготви. Не можеше да разбъркаш отвара, да стриеш прахче или дори да положиш ръце върху някой пациент, без твърда вяра в онова, което правиш. А Нахри нямаше такава.

И ето че вчера Нисрийн бе обявила, напълно неочаквано, че ще сменят тактиката. Царят искал да я види как лекува някого и Нисрийн се беше съгласила, убедена, че ако Нахри получи възможността да излекува няколко внимателно подбрани пациенти, теорията ще й стане по-ясна. Според Нахри това бе страхотен начин постепенно да намалят броя на девите в града, но не изглеждаше така, сякаш мнението й имаше някакво значение в случая.

На вратата се почука и Нисрийн я погледна.

— Ще се справиш. Имай вяра.

Пациентката й беше възрастна жена, придружена от мъж, който приличаше на неин син. Когато Нисрийн ги поздрави на дивастийски, Нахри въздъхна от облекчение, надявайки се, че хора от собственото й племе ще бъдат по-снизходителни към нейната неопитност. Нисрийн отведе жената до леглото и й помогна да свали дългия среднощно тъмен чадор. Под него стоманеносивата й коса беше прибрана в сложна корона от плитки. Златна бродерия блещукаше по тъмноалената й рокля, от ушите й висяха големи гроздове рубини. Тя присви начервените си устни и отправи на Нисрийн поглед, който красноречиво говореше, че изобщо не е впечатлена, докато синът й, облечен в също толкова разкошни дрехи, се суетеше неспокойно около нея.

Нахри си пое дълбоко дъх и се приближи, долепила дланите си, както беше виждала да правят други от племето й.

— Мир вам.

На свой ред мъжът също долепи длани и се поклони ниско.

— За нас е огромна чест, Бану Нахида — каза с приглушен глас. — Нека огньовете горят ярко за вас. Моля се на Създателя да ви благослови с предълъг живот и прещастливи деца, и…

— О, я се успокой, Фируз — прекъсна го старата жена и изгледа Нахри със скептични черни очи. — Ти си дъщерята на Бану Маниже? — Тя подуши. — Отвратително човешки вид.

— Мадар! — Изсъска Фируз, очевидно смутен. — Бъди учтива. Казах ти за проклятието, забрави ли?

Той е лековерният, реши Нахри, а после потръпна, мъничко засрамена, че си го беше помислила. Тези хора бяха нейни пациенти, не някой, когото се канеше да измами.

— Хмм. — Жената явно усети отношението на Нахри. Очите й проблеснаха като очите на врана. — Значи, можеш да ме излекуваш?

Нахри взе зъл на вид сребърен скалпел от подноса и го завъртя между пръстите си.

— Иншаллах[23].

— Със сигурност може. — Нисрийн се плъзна плавно между тях. — Съвсем простичка задача е. — Дръпна Нахри настрани, където вече беше приготвила еликсира. — Внимавай с тона — предупреди я. — И недей да говориш на онзи човешки език, който звучи като гезирски, тук. Семейството й е много влиятелно.

— О, в такъв случай нека да експериментираме върху нея.

— Съвсем простичка процедура е — увери я Нисрийн поне за стотен път. — Вече го обсъдихме. Накарай я да изпие еликсира, огледай се за саламандъра и го извади. Ти си Бану Нахида; за теб това би трябвало да е толкова очевидно, колкото черно петно в окото.

Простичка процедура. Ръцете на Нахри трепереха, но тя въздъхна и взе еликсира от Нисрийн. Сребърната чаша се стопли в ръцете й, от кехлибарената течност започна да се вдига пара. Върна се при възрастната жена и й я подаде, гледайки я как отпива и прави физиономия.

— Това е наистина ужасно. Имаш ли нещо, което да убие горчивината? Някоя сладка например?

Нахри повдигна вежди.

— Да не би саламандърът да беше намазан с мед, когато го глътнахте?

Жената изглеждаше обидена.

— Не съм го глътнала. Бях омагьосана. Вероятно от съседката ми Рика. Нали се сещаш, Фируз? Рика, с нейните жалки розови храсти и шумната й дъщеря със сахрейнския съпруг? — Тя се намръщи. — Трябваше да изхвърлят цялото им семейство от Квартала на девите, когато тя се ожени за онзи окичен с тюрбан пират.

— Не мога да си представя защо би искала да ви омагьоса — подхвърли Нахри нехайно.

— Намерение — прошепна Нисрийн, приближавайки се с инструментите.

Нахри извъртя очи.

— Легнете — нареди тя на жената.

Нисрийн й подаде сребърна тръбичка, която изтъняваше в блестящ остър връх.

— Не забравяй, съвсем леко докосване с това. То начаса ще парализира саламандъра, за да можеш да го извадиш.

— Ако приемем, че изобщо успея… леле!

Нахри ахна, когато буца с размерите на юмрука й изведнъж се изду под левия лакът на жената. Загърчи се, а после се втурна нагоре по ръката й, скривайки се под рамото.

— Видя ли го? — попита Нисрийн.

— А вие не го ли видяхте? — попита Нахри на свой ред, потресена.

Възрастната жена я изгледа недоволно.

Нисрийн се усмихна.

— Казах ти, че можеш да го направиш. — Тя я докосна по рамото. — Поеми си дълбоко дъх и дръж иглата готова. Би трябвало да го видиш отново всеки…

— Ето!

Нахри отново зърна саламандъра, този път — близо до корема на жената. Бързо забоде иглата в стомаха й, но издутината като че ли просто се стопи.

— Ай! — извика възрастната жена, докато капка черна кръв избиваше върху роклята й. — Заболя ме!

— Тогава недей да мърдаш!

Жената изскимтя и се вкопчи в ръката на сина си.

— Не ми крещи!

Издутината се появи отново близо до яката й и Нахри отново се опита да я прободе, изтръгвайки още кръв и нов писък. Саламандърът се измъкна — сега тя ясно виждаше очертанията му — и затича по шията на жената.

— Ау! — изпищя пациентката, когато Нахри най-сетне просто сграбчи създанието, сключвайки пръсти около гърлото й. — Ау! Убиваш ме! Убиваш ме!

— Не те убивам… млъкни! — изкрещя Нахри, мъчейки се да задържи саламандъра на място, докато вдигаше иглата.

Едва бе изрекла думите и създанието под ръката й нарасна трикратно, а опашката му се уви около гърлото на жената.

Лицето на пациентката начаса потъмня, очите й станаха червени. Тя отвори уста и задращи по гърлото си, мъчейки се да си поеме въздух.

— Не!

Нахри отчаяно се опита да накара паразита да се смали, но нищо не се случи.

— Мадар! — изкрещя мъжът. — Мадар!

Нисрийн се втурна през стаята и извади малка стъкленица от едно чекмедже.

— Дръпни се — каза бързо и като отмести Нахри настрани, отметна главата на жената назад, отвори челюстите й и изсипа съдържанието на стъкленицата в гърлото й.

Издутината изчезна и жената се закашля. Синът й я потупа по гърба.

Нисрийн вдигна стъкленицата.

— Течен въглен — каза спокойно. — Смалява повечето вътрешни паразити. — Тя кимна към старата жена. — Ще й донеса вода. Нека си поеме въздух и ще опитаме отново. — Понижи глас, така че само Нахри да може да я чуе: — Намерението ти трябва да бъде по-… положително.

— Какво?

За миг Нахри беше объркана, а после предупреждението на Нисрийн й стана ясно. Саламандърът не беше започнал да души жената, когато иглата го докосна.

Беше го направил, когато Нахри й заповяда да млъкне.

Едва не я убих. Нахри направи крачка назад и събори един от подносите от масата. Той падна с трясък на пода и стъклениците се строшиха върху мрамора.

— Аз… имам нужда от малко въздух.

Обърна се към вратата, отвеждаща в градината, но Нисрийн се изстъпи пред нея.

— Бану Нахида… — Гласът й беше спокоен, но не можеше да прикрие тревогата в очите й. — Не може просто да си тръгнеш. Тази жена е поверена на твоите грижи.

Нахри мина покрай нея.

— Вече не е. Отпрати я.

Взе каменните стъпала, които се спускаха в градината, по две наведнъж, прекоси забързано грижливо поддържаните лехи с целебни растения, стряскайки двама градинари, и тръгна по една тясна пътечка, отвеждаща в дивото сърце на Царската градина.

Не мислеше къде отива, мислите й бушуваха. Изобщо не биваше да докосвам тази жена. Кого лъжеше? Тя не беше никаква лечителка. Беше крадла, измамница, която от време на време изваждаше късмет. Беше приемала уменията си за даденост в Кайро, където да лекува й се бе удавало с лекотата, с която дишаше.

Спря край канала и се облегна на рушащите се останки от каменен мост. Две морски кончета проблясваха над шуртящата вода, стрелкайки се насам-натам, докато не изчезнаха под падналия дънер на едно дърво, чиито тъмни клони стърчаха от водата като мъж, опитващ се да не се удави. Нахри им завиждаше за свободата.

В Кайро бях свободна. Заля я вълна от носталгия по дома. Копнееше за оживените улици на Кайро и познатите му миризми, за клиентите си с техните любовни проблеми и следобедите, в които приготвяше лапи с Якуб. Там често се беше чувствала като чужденка, ала сега знаеше, че не е така. Трябваше да си тръгне от Египет, за да осъзнае, че той бе нейният дом.

И никога вече няма да го видя. Нахри не беше наивна; въпреки учтивите думи на Гасан, подозираше, че е по-скоро затворничка, отколкото гостенка в Девабад. И сега, когато Дара не беше тук, нямаше към кого да се обърне за помощ. А беше очевидно, че очакват от нея да започне да се проявява като лечителка.

Загледана във водата, Нахри задъвка бузата си. Това, че в лечебницата й се беше появил пациент само две седмици след като беше пристигнала в Девабад, не вещаеше нищо хубаво и не можеше да не се зачуди как ли ще я накаже Гасан, ако некомпетентността й продължи. Дали привилегиите й — личните покои, скъпите дрехи и бижута, прислужниците и хубавата храна — нямаше да започнат да изчезват след всеки провал?

Царят може би ще е доволен да ме види да се провалям. Нахри не беше забравила как я бяха посрещнали Кахтаните: неприкритата враждебност на Ализейд, опита на Зейнаб да я унижи… да не говорим за страха, пробягал за миг по лицето на Гасан.

Някакво движение привлече вниманието й и тя вдигна глава, благодарна за всичко, което би я отвлякло от мрачните й мисли. През нашарените с лилаво листа видя една поляна напред, където каналът се разширяваше. Две тъмни ръце пляскаха по повърхността на водата.

Нахри се намръщи. Да не би някой да… плуваше? Беше предположила, че всички джинове се боят от водата толкова, колкото и Дара.

Мъничко разтревожена, тя тръгна по моста. Когато излезе на поляната, очите й се разшириха от смайване.

Каналът се издигаше право във въздуха.

Беше като водопад наопаки — водата се втурваше от джунглата, образуваше езерце до стената, преди да се вдигне нагоре и да се разлее от другата страна. Беше красива и странна гледка, която я заплени изцяло, докато ново плискане в мъгливото езерце не привлече вниманието й. Тя затича натам, забелязала някой да се бори във водата.

— Дръж се!

След бурните води на Гозан, това малко езерце беше нищо работа. Нахри скочи в него и сграбчи по-близката от пляскащите във водата ръце, дръпвайки силно, за да измъкне който и да беше там на повърхността.

— Ти?

Разпознала крайно объркания Ализейд ал Кахтани, Нахри издаде отвратен звук и мигновено пусна ръката му. Принцът падна с плисък в езерцето, което се затвори за миг над главата му, преди да се изправи, кашляйки и плюейки вода.

Избърса очите си и ги присви, сякаш не можеше да повярва напълно кого вижда.

— Бану Нахри? Какво правиш тук?

— Мислех, че се давиш!

Той се изпъна — самото въплъщение на арогантен принц дори когато беше мокър и объркан.

— Не се давех — изсумтя. — Плувах.

— Плуваше? — повтори Нахри слисано. — Кой джин плува?

За миг по лицето му пробяга смущение.

— Това е обичай на аяанлийците — смотолеви, грабвайки грижливо сгънатия шал от облицования с плочки бордюр на канала. — Имаш ли нещо против?

Нахри направи физиономия, но се извърна. Върху едно огряно от слънцето късче от поляната беше постлана тъкана черга, отрупана с книги, сноп бележки и черен молив.

Разнесе се плисък на вода и миг по-късно той мина покрай нея, за да отиде при килимчето. Шалът беше увит около горната половина на тялото му с грижливост, с която Нахри беше виждала срамежливи младоженки да покриват косата си. От подгизналата му препаска капеше вода.

Ализейд взе шапчицата си от килимчето и я положи върху мократа си глава.

— Какво правиш тук? — попита я през рамо. — Баща ми ли те изпрати?

Защо царят би ме изпратил при теб? Само че не го изрече на глас; нямаше особено желание да продължи разговора с неприятния принц.

— Няма значение. Тръгвам си…

Не довърши, зърнала една от отворените книги върху килимчето. Илюстрация покриваше половината от страницата, стилизирано крило на шеду, пресечено от стрела.

Афшински знак.

Нахри начаса посегна към книгата, но Ализейд я изпревари. Грабна я, ала тя взе друга, извръщайки се, когато той понечи да й я отнеме.

— Върни ми я!

Нахри се пъхна под ръката му и бързо запрелиства книгата, търсейки илюстрации. На една от страниците откри редица фигури. Половин дузина джинове, върху чиито голи ръце се виждаха черни татуировки; те се извиваха нагоре по китките им, а у някои се разпростираха върху голите им рамене. Миниатюрни чертички, като пречките на стълба без опора.

Също като татуировките на Дара.

Нахри не се беше замисляла особено върху тях, предполагайки, че имат нещо общо с произхода му. Джиновете на илюстрацията като че ли бяха от различни племена, върху лицата им беше изписано истинско страдание. Една от жените беше вдигнала очи към невидимото небе, протегнала ръце и отворила уста в безмълвен писък.

Ализейд си взе книгата, възползвайки се от това, че вниманието на Нахри беше отвлечено.

— Интересни предмети изучаваш — отбеляза тя с хапещ глас. — Какво е това? Тези джинове… знакът върху ръцете им?

— Нима не знаеш? — Когато Нахри поклати глава, по лицето му пробяга мрачно изражение, но обяснение не последва. Вместо това просто пъхна книгите под мишницата си. — Няма значение. Хайде. Ще те заведа в лечебницата.

Нахри не помръдна.

— Какви са тези знаци? — попита отново.

Ализейд помълча за миг, измервайки я с преценяващ поглед.

— То е хроника — заяви най-сетне. — Част от проклятието на ифритите.

— Хроника на какво?

Дара би излъгал. Нисрийн би сменила темата. Ала Ализейд просто сви устни в тънка линия и отговори:

— Животи.

— Какви животи?

— Човешките господари, които са убили. — Лицето му се разкриви. — Предполагам, че за ифритите е забавно да гледат как се увеличават.

Човешките господари, които са убили. Мислите на Нахри се върнаха към безбройните пъти, в които беше съзерцавала татуировката, обвиваща се около ръката на Дара, мъничките черни линии — мътни на светлината на постоянните му пламъци. Трябва да бяха стотици.

Давайки си сметка, че принцът я гледа, тя овладя изражението си. Та нали беше станала свидетел на онова видение в Хиераполис; знаеше колко пълен беше контролът, който господарите на Дара бяха имали над него. Несъмнено не можеше да бъде винен, задето ги беше убил.

Освен това, колкото и ужасяващо да бе значението на робския знак на Дара, Нахри внезапно осъзна, че бе надвиснала друга, много по-близка заплаха. Хвърли поглед към книгите в ръката на Ализейд и усети как я залива вълна на закрилнически инстинкт, придружен от жегване на страх.

— Изучаваш го.

Ализейд дори не си направи труда да излъже.

— Интересна историйка сте съчинили двамата с него.

Сърцето на Нахри се сви.

Нахри, парченцата не пасват… Забързано изречените думи на Дара отново прозвучаха в ума й, загадката за онова, което се криеше зад тях, накарало го да излъже царя и да се впусне по следите на ифритите. Беше намекнал, че Кахтаните може би дори няма да осъзнаят, че нещо не е наред.

Ала очевидно поне един от тях хранеше подозрения.

Тя се прокашля.

— Разбирам — каза най-сетне, не успявайки да скрие напълно тревогата в гласа си.

Ализейд наведе поглед.

— Трябва да си вървиш. Гледачите ти сигурно ще се разтревожат.

Гледачите й?

— Знам пътя — отвърна, обръщайки се към неподдържаната вътрешност на градината.

— Почакай! — Ализейд застана между нея и дърветата. В гласа му се долавяше нотка на паника. — Моля те… извинявай — заговори забързано. — Не биваше да казвам това. — Той запристъпва от крак на крак. — Беше грубо… и не е първият път, в който съм груб с теб.

Нахри присви очи.

— Започвам да свиквам.

Иронично изражение пробяга по лицето му, почти усмивка.

— Умолявам те да не го правиш. — Ализейд докосна сърцето си. — Моля те. Ще те отведа обратно в двореца. — Той кимна към мокрите листа, залепнали по чадора й. — Не е нужно да се луташ обратно през джунглата само защото на мен ми липсва възпитание.

Нахри се замисли над предложението му; стори й се достатъчно искрено, а и съществуваше шанс, макар и съвсем мъничък, да успее да бутне случайно книгите му в някой от онези пламтящи мангали, по които джиновете като че ли толкова си падаха.

— Добре.

Той кимна по посока на стената.

— Насам. Нека само се преоблека.

Нахри го последва през поляната до един каменен павилион, залепен за стената, а после в простичка стая от другата му страна, наполовина по-малка от нейната спалня. Едната стена беше заета от етажерки с книги, останалата част от стаята бе скромно украсена с ниша за молитва, простичко килимче и голяма керамична плоча, върху която беше написано нещо, което приличаше на арабски религиозни стихове.

Принцът отиде до главната врата — масивна антика от тиково дърво, покрито с дърворезба. Подаде глава навън и повика някого с жест. След секунди се появи член на Царската стража и застана безмълвно пред отворената врата.

Нахри изгледа Ализейд с изумление.

— Да не би да се боиш от мен?

Той настръхна.

— Не. Ала е казано, че когато един мъж и една жена са сами в затворена стая, третият с тях е дяволът.

Нахри повдигна вежда, мъчейки се да прикрие развеселеността си.

— Е, в такъв случай предполагам, че трябва да вземем мерки. — Погледът й се спря върху водата, капеща от препаската му. — Не трябваше ли да…?

Али проследи погледа й, издаде тих, смутен звук и побърза да изчезне през един закрит със завеса свод… все така стискайки книгите в ръка.

Ама че странен мъж. Стаята беше необикновено семпла за един принц, изобщо не приличаше на пищните й покои. Тънък сламеник беше сгънат грижливо и сложен върху дървена ракла. Ниско писалище гледаше към градината, повърхността му беше отрупана с листове и свитъци, подредени под смущаващо прави ъгли. Тръстиков писец почиваше до безупречно чиста мастилница.

— Покоите ти… не изглеждат обитавани — отбеляза Нахри.

— Живея в двореца съвсем отскоро — отвърна той от съседната стая.

Нахри се доближи до етажерките с книги.

— Откъде си?

— Оттук. — Гласът му се разнесе съвсем наблизо и Нахри подскочи. Беше се върнал безшумно, облечен в дълга сива препаска и раирана ленена туника. — От Девабад, искам да кажа. Израснах в Цитаделата.

— Цитаделата?

Той кимна.

— Подготвям се да стана кайд на моя брат.

Нахри скъта това късче информация в ума си за по-късно. В момента беше запленена от претъпканите с книги рафтове. Тук имаше стотици книги и свитъци, някои бяха дълги почти до кръста й, немалко от тях бяха по-дебели от главата й. Тя прокара ръка по разноцветните корици, завладяна от копнеж.

— Обичаш ли да четеш? — попита Ализейд.

Нахри се поколеба, срамувайки се да признае пред един мъж, притежаващ толкова голяма лична библиотека, че е неграмотна.

— Предполагам, би могло да се каже, че ми допада идеята за това. — Когато в отговор получи единствено объркано намръщване, поясни: — Не мога да чета.

— Наистина? — Изглеждаше учуден, но не и отвратен. — Мислех, че всички човеци могат да четат.

— Не всички.

Заблуждението му я развесели — може би хората бяха точно толкова голяма загадка за джиновете, колкото и джиновете за хората.

— Винаги съм искала да се науча. Надявах се тук да имам възможност да го направя, но явно не е било писано. — Тя въздъхна. — Нисрийн твърди, че е загуба на време.

— Предполагам, че мнозина в Девабад мислят същото.

Докато прокарваше ръка по позлатеното гръбче на една от книгите, Нахри чувстваше изпитателния му поглед върху себе си.

— А ако можеше… за какво би чела?

За семейството ми. Отговорът дойде незабавно, но за нищо на света нямаше да го разкрие пред Ализейд. Обърна се, за да го погледне.

— Книгите, които четеше отвън, изглеждаха интересни.

Той дори не трепна.

— Боя се, че точно тези книги в момента не са на разположение.

— Кога мислиш, че ще бъдат?

Видя как лицето му омекна.

— Не мисля, че би искала да прочетеш онези книги, Бану Нахри. Не мисля, че ще ти хареса онова, което пише в тях.

— Защо не?

Той се поколеба.

— Войната не е приятна тема — отвърна най-сетне.

Беше по-дипломатичен отговор, отколкото Нахри бе очаквала, като се имаше предвид как се бе развил предишният им разговор. Надявайки се да го накара да продължи, тя реши да отговори на въпроса му по друг начин.

— За търговия. — Виждайки объркването му, тя поясни: — Попита ме за какво бих чела, ако можех. Ще ми се да знам как хората въртят търговия в Девабад, как изкарват пари, как преговарят един с друг, такива неща.

Колкото повече се замисляше, толкова по-добра й се струваше тази идея. Та нали именно нюхът й за тези неща й беше помогнал да оцелее в Кайро, като пробутваше услугите си на пътниците, минаващи оттам, знаейки най-добрия начин да преметне някого.

Ализейд застина.

— Като… икономика?

— Ами предполагам.

Очите му се присвиха.

— Сигурна ли си, че не те е изпратил баща ми?

— Напълно.

Нещо като че ли живна в лицето му.

— Икономика, значи… — Звучеше странно ентусиазиран. — Е, определено имам достатъчно материали на тази тема.

Пристъпи по-близо до рафтовете и Нахри се дръпна настрани. Беше наистина висок, извисяващ се над нея като една от древните статуи, които все още осейваха пустините край Египет. Дори имаше същото строго, мъничко неодобрително лице.

Той свали дебел синьо-златен том от най-горния рафт и й го подаде.

— История на пазарите в Девабад. Написана е на арабски, така че може да ти се стори по-познато.

Нахри я отвори и прелисти няколко страници.

— Много познато. Все така напълно неразбираемо.

— Бих могъл да те науча да я четеш.

В гласа му имаше несигурна нотка.

Нахри го изгледа остро.

— Какво?

Ализейд разпери ръце.

— Бих могъл да те науча… Искам да кажа, стига да искаш. Нисрийн не се разпорежда с моето време. Бих могъл да убедя баща ми, че ще бъде от полза за отношенията между племената ни. — Усмивката му угасна. — Той… наистина подкрепя подобни усилия.

Нахри скръсти ръце на гърдите си.

— Каква ще е твоята полза от това?

Нямаше никакво доверие на предложението му. Кахтаните бяха твърде умни, за да сметнеш каквото и да било, дошло от тях, за чиста монета.

— Ти си гостенка на баща ми. — Нахри изсумтя и Ализейд едва не се усмихна отново. — Е, добре. Признавам, че страшно се интересувам от света на човеците. Можеш да попиташ когото и да било — добави, вероятно доловил съмнението й. — Особено твоята част от него. Никога не съм срещал някого от Египет. Страшно бих искал да науча повече за твоята страна, да чуя историите ти и навярно дори да подобря арабския си.

О, изобщо не се съмнявам, че би искал да научиш цял куп неща. Докато обмисляше предложението му, Нахри го претегляше наум. Беше млад, по-млад дори от нея, почти бе сигурна в това. Привилегирован, мъничко сприхав. Усмивката му беше нетърпелива, като че ли пълна с малко повече надежда, та предложението му да е било просто случайно хрумване. Каквато и да беше мотивацията му, Ализейд искаше това.

А Нахри искаше да знае какво пише в книгите му, особено информацията, която би могла да навреди на Дара. Ако да направи това неловко момче свой учител бе най-добрият начин да предпази себе си и своя афшин, така да бъде.

Освен това… наистина искаше да се научи да чете.

Нахри се отпусна върху една от възглавниците на пода.

— Какво чакаме, тогава? — попита с най-добрия си каирски арабски и потропа с пръсти по книгата. — Да започваме.