Град от месинг

22. Нахри

Паланкинът, който отнасяше Нахри от двореца, изобщо не приличаше на онзи, с който беше пристигнала, уютната „цветна кутия”, която беше делила с подразнения афшин. Символ на високото й положение, този би могъл да побере половин дузина души и беше носен от двойно повече. Вътрешността му беше смущаващо пищна, препълнена с брокатени възглавници, недокоснато буренце с вино и висящи копринени пискюли, ухаещи на тамян.

И напълно покрити прозорци. Нахри отново подръпна копринената материя, но тя беше здраво зашита. Наведе поглед към ръката си, осенена от друга идея, и отвори уста.

— Недей — остро каза Нисрийн. — Дори не си помисляй да изгориш завесите. Особено не и на този твой човешки език. — Тя изцъка. — Знаех си, че онова кахтанско момче ще ти окаже лошо влияние.

— Всъщност е крайно полезно влияние — отвърна Нахри, но се облегна назад, хвърляйки подразнен поглед на покритите прозорци. — За първи път от месеци насам излизам от двореца. Логично е да се предположи, че бих искала да видя града, който предците ми са построили.

— Ще видиш Великия храм, когато пристигнем. Нахидите не бива да се смесват с простолюдието; това би ти навлякло позор.

— Дълбоко се съмнявам — измърмори Нахри и като кръстоса крака, потропа по един от подкрепящите колове. — А ако аз отговарям за девите, не мога ли да променя правилата? Месото вече не е забранено. Бану Нахида има право да общува с когото си поиска, както си поиска.

Нисрийн пребледня леко.

— Тук не правим нещата по този начин.

Звучеше по-притеснена и от Нахри. Поканата да посетят Великия храм беше дошла предишния ден без предупреждение и Нисрийн беше прекарала всяка минута оттогава насам, опитвайки се да подготви Нахри с припрени лекции върху етикета и религиозните ритуали на девите, които, общо взето, влизаха в едното и излизаха през другото й ухо.

— Бану Нахри… — Нисрийн си пое дълбоко дъх. — Умолявам те, отново, да помислиш какво означава този момент за племето ни. Нахидите са най-почитаните ни фигури. Прекарахме години, скърбейки по тях, години, в които вярвахме, че загубата им означава край на всичко, докато ти…

— Да, до моето чудодейно завръщане, знам.

Само че Нахри изобщо не се чувстваше като чудо. Чувстваше се като самозванка. Размърда се, чувствайки се неудобно в церемониалните дрехи, които беше принудена да облече: бледосиня рокля, украсена изящно със сребърни нишки, и панталон от тъкано злато, с ръбове, натежали от ситни перли и мъниста от лапис лазули. Бяла коприна забулваше лицето й, бял чадор, ефирен като облаче дим, покриваше косата й и се спускаше до петите й. Нямаше нищо против чадора, но от украшението, което го задържаше на място — тежка златна диадема, искряща от сапфири и топази, и лентата от миниатюрни златни дискове, която опасваше челото й, я болеше главата.

— Стига си си играла с това — посъветва я Нисрийн. — Ще го събориш. — Паланкинът потрепери и спря. — Чудесно, пристигнахме… о, дете, недей да правиш физиономия. Не е особено вдъхновяващо. — Нисрийн отвори вратата. — Хайде, Бану Нахида.

Нахри надникна навън, зървайки за първи път Великия храм на Девабад. Според Нисрийн това бе една от най-старите постройки в Девабад и действително изглеждаше така — също толкова огромна и внушителна, колкото великите пирамиди в Египет. Представляваше зикурат, също като двореца, но по-малък и по-стръмен, стъпаловидна пирамида с равен връх, изработена от тухли, с месинг по ръбовете. Зад храма имаше кула, двойно по-висока от него. От назъбения й връх се издигаше пушек.

Между двете постройки се простираше голям вътрешен двор. Имаше и градина, проектирана от някой с изискан вкус и много по-подредена от дивата джунгла на двореца, с две дълги правоъгълни езерца, които образуваха кръст, и пищни пъстроцветни лехи. От двете страни на езерцата широки пътеки подканваха посетителя да остане по-дълго, да се разходи лениво под дъхавата сянка, покрай прастари дървета с широки ветрилоподобни листа. Целият комплекс беше обграден от стена, масивните й камъни бяха скрити зад решетки, обсипани с рози.

Изглеждаше тихо място, създадено, за да подтиква към размисъл и молитва… стига в него да нямаше — както в този момент — поне двеста души, тълпящи се развълнувано около една-единствена фигура.

Дара.

Нейният афшин стоеше в сърцето на градината, заобиколен от тълпа обожатели. Групичка деца, доста от които си бяха нарисували знаци като неговите върху бузите, го бяха дръпнали да коленичи и се бутаха, за да покажат на легендарния воин слабичките си мускули и бойни стойки. Дара се усмихваше широко, докато им отговаряше. Нахри не можеше да чуе думите му над шума от тълпата, но го видя как подръпна нежно плитката на едно момиченце и сложи шапката си върху главата на момченцето до нея. Възрастните изглеждаха също толкова запленени, по лицата им се четеше благоговение, докато се опитваха да дойдат по-близо до афшина, чиято отдавнашна смърт и потушено въстание, осъзна Нахри, вероятно го превръщаха в романтична фигура. И не само благоговение; когато Дара се усмихна със своята невероятно очарователна усмивка, Нахри чу дълбока — и подчертано женска — въздишка да се изтръгва от множеството.

Дара вдигна глава, забелязвайки Нахри преди обожателите му. Усмивката му стана още по-ослепителна, от което сърцето на Нахри подхвана идиотски танц. Неколцина деви погледнаха натам, после още няколко и лицата им грейнаха при вида на носилката.

Нахри потръпна.

— Каза, че ще има само няколко дузини хора — прошепна тя на Нисрийн, потискайки порива да се скрие обратно в носилката.

Дори Нисрийн изглеждаше смаяна от размера на множеството, което се отправи към тях.

— Предполагам, че роднините и приятелите на някои от духовниците са поискали да дойдат, а после и техните роднини и приятели… — Тя махна към комплекса на Великия храм. — Ти си сравнително важна за това тук.

Нахри изруга на арабски под носа си. Забелязала, че останалите жени бяха открили долната част на лицата си, тя посегна към воала си.

Нисрийн я спря.

— Не, задръж го. Нахидите, както мъжете, така и жените, винаги покриват лицата си във Великия храм. Останалите от нас — не. — Тя отпусна ръка. — Освен това те докосвам за последен път. Никой няма право да те докосва тук, така че недей да протягаш ръка на нашия афшин. По негово време ръката на един мъж би била отсечена, задето е докоснал някой от Нахидите във Великия храм.

— Бих искала да ги видя как опитват нещо такова с Дара.

Нисрийн я изгледа мрачно.

— Той сам ще си я отсече, Нахри. Той е афшин; семейството му служи на твоето по този начин от проклятието на Сулейман насам.

Нахри усети как кръвта се отцежда от лицето й при тези думи. Ала все пак пристъпи навън, следвана от Нисрийн.

Дара я поздрави. Носеше нещо, което трябва да беше церемониално облекло: фино избродирана филцова връхна дреха, боядисана в блещукащите цветове на тлеещ огън, и широк въгленовочерен панталон, чиито крачоли бяха напъхани във високи обувки. Малките му обожатели си предаваха шапката му от ръка на ръка и непокритата му коса падаше на лъскави черни къдрици чак до раменете.

— Бану Нахида.

Тонът му беше тържествен и почтителен, но й намигна, преди да се отпусне на колене и да опре чело в земята, докато тя се приближаваше. Останалите деви се поклониха, долепяйки длани в знак на почит.

Нахри спря пред все така коленичилия Дара, мъничко озадачена.

— Кажи му да се изправи — прошепна Нисрийн. — Не може да го стори без твое разрешение.

Не може? Нахри повдигна вежди. Ако двамата с Дара бяха сами, навярно би се изкушила да се възползва от подобна информация. Сега обаче просто му даде знак да стане.

— Знаеш, че не е нужно да правиш това.

Дара се изправи на крака.

— За мен е удоволствие. — Той долепи длани. — Добре дошла, господарке.

Двама мъже се отделиха от множеството, за да се присъединят към тях: великият везир Каве е-Прамух и синът му Джамшид. Каве изглеждаше така, сякаш се мъчи да преглътне сълзите си… Нисрийн й беше казала, че е бил много близък както с Маниже, така и с Рустам.

Пръстите на Каве трепереха, когато долепи длани.

— Нека огньовете горят ярко за теб, Бану Нахида.

Джамшид й отправи топла усмивка. Днес капитанът не носеше униформата си на страж, а традиционно за девите облекло — тъмнонефритена връхна дреха, поръбена с кадифе, и раиран панталон.

— За мен е чест да ви видя отново, господарке — каза той с поклон.

— Благодаря ти. — Избягвайки любопитните очи на множеството, Нахри вдигна поглед и видя малко ято врабчета да прелита над димящата кула, крилата им изглеждаха тъмни на фона на яркото обедно небе. — Значи, това е Великият храм?

— Все още стои. — Дара поклати глава. — Трябва да призная, не бях сигурен дали ще е така.

— Хората ни не се отказват толкова лесно — отвърна Нисрийн с нотка на гордост в гласа. — Никога не сме се давали без бой.

— Но само когато е необходимо — напомни й Джамшид. — Гасан е добър цар.

По лицето на Дара пробяга развеселено изражение.

— Винаги лоялен, а, капитане? — Той кимна към Нахри. — Защо не придружиш Бану Нахида в храма? Бих искал да поговоря за минутка с баща ти и лейди Нисрийн.

Джамшид изглеждаше мъничко изненадан — не, изглеждаше мъничко хванат натясно, докато местеше леко разтревожен поглед между баща си и Дара, — но се подчини с лек поклон.

— Разбира се. — Погледна към Нахри и махна към широката пътека, която отвеждаше във Великия храм. — Бану Нахида?

Нахри хвърли подразнен поглед на Дара. С нетърпение бе очаквала да прекара цялата сутрин с него. Не каза нищо обаче, тъй като нямаше намерение да се излага пред събралото се множество деви. Вместо това последва Джамшид по пътеката.

Капитанът я изчака, а после тръгна редом с нея. Вървеше спокойно, сключил ръце зад гърба си. Беше малко блед, но имаше красиво лице с изящен орлов нос и извити черни вежди.

— Е, как ти се струва животът в Девабад? — попита учтиво.

Нахри се замисли над въпроса му. Не беше сигурна как точно да отговори, като се имаше предвид, че почти не беше виждала града.

— Оживен — каза най-сетне. — Много красив, много странен и много, много оживен.

Джамшид се засмя.

— Дори не мога да си представя какъв шок трябва да е това за теб. Макар че, както чувам от всички, ти се справяш достойно.

Подозирам, че всички просто са дипломатични, помисли си Нахри, но не каза нищо и те продължиха по пътеката. В градината цареше дълбока, почти тържествена тишина. Нещо странно, като липса на…

— Магия — каза Нахри на глас, осъзнала го изведнъж. — Тук няма никаква магия. — Тя махна към скромните растения наоколо. Никакви реещи се във въздуха огнени кълба, никакви цветя от скъпоценни камъни, нито приказни създания, надничащи измежду листата. — Или поне аз не виждам такава — поясни.

Джамшид кимна.

— Никаква магия, никакви оръжия, никакви бижута; Великият храм е място за размисъл и молитва, не е позволено нищо, което да отвлича вниманието. — Той махна към спокойните околности. — Проектираме градините си по подобие на Рая.

— Искаш да кажеш, че Раят не е пълен със съкровища и забранени наслади?

Той се засмя.

— Предполагам, че всеки има своя собствена представа за него.

Нахри подритна чакълената пътека. Всъщност не беше чакълена, а съвсем равна, застлана със съвършено излъскани камъчета с размерите на топчета за игра, в най-различни цветове. Някои бяха осеяни с пръски, които приличаха на благородни метали, други бяха прошарени с жилки от кварц и топаз.

— От езерото — обясни Джамшид, проследявайки погледа й. — Донесени лично от маридите като дан.

— Дан?

— Ако вярваш на легендите. Някога Девабад е бил техен.

— Наистина ли? — попита Нахри, изненадана. Макар че вероятно не би трябвало да се учудва. Мъгливият Девабад, заобиколен от обвитите в мъгла планини и бездънното магическо езеро, определено изглеждаше по-подходящ за водни създания, отколкото за такива, създадени от огън. — Какво е станало с тях?

— Никой не знае — отвърна Джамшид. — Говори се, че са се съюзили с най-ранните ти предци; помогнали на Анахид да построи града. — Той сви рамене. — Но като се има предвид проклятието, което направили на езерото, преди да изчезнат, най-вероятно са се скарали.

Наближиха Великия храм и Джамшид замълча. Невъзможно деликатни колони поддържаха сенник от дялан камък, който засенчваше големия павилион пред входа.

Джамшид посочи огромното шеду, нарисувано върху сенника, с крила, разперени над залязващото слънце.

— Гербът на семейството ти, разбира се.

Нахри се засмя.

— Не за първи път водиш тази обиколка, нали?

Джамшид се усмихна широко.

— Ако щеш, вярвай, но наистина е за първи път. Само че бях послушник тук. Прекарах голяма част от младостта си, подготвяйки се да встъпя в духовнически сан.

— Обичайно ли е за духовниците в нашата религия да яздят слонове и да стрелят с лък, за да разпръскват размирици.

— Не ме биваше особено като духовник — призна си Джамшид. — Всъщност исках да бъда като него. — Той кимна към Дара. — Подозирам, че повечето момчета деви искат, но аз стигнах по-далеч, като помолих царя да постъпя в Царската стража, когато бях момче. — Той поклати глава. — Късмет имам, че баща ми не ме удави в езерото.

Това хвърли известна светлина върху по-ранната му защита на Кахтаните.

— Харесва ли ти да си част от Царската стража? — попита Нахри, мъчейки се да си спомни малкото, което знаеше за него. — Ти си телохранител на принца, нали?

— На емира — поправи я Джамшид. — Не мога да си представя принц Ализейд някога да се нуждае от телохранител. Всеки, който вдигне ръка срещу него, докато той носи онзи негов зулфикар, го чака бърза смърт.

Нахри нямаше как да не се съгласи — не беше забравила бързината, с която Али се беше разправил със змията в библиотеката.

— Какъв е емирът?

Лицето на Джамшид грейна.

— Мунтадир е добър мъж. Много щедър, много открит… мъж, който кани непознати у дома си и ги напива с най-хубавото си вино. — Той поклати глава, гласът му беше пропит с топлота. — Него бих искал да доведа на тази обиколка. Той открай време харесва културата на девите и подпомага много от нашите творци. Мисля, че би му харесало да види Великия храм.

Нахри се намръщи.

— Не може ли да го разгледа? Той е емирът, мислех, че може да прави каквото си поиска.

Джамшид поклати глава.

— Единствено девите имат право да стъпват върху земята на Великия храм. Така е от векове.

Нахри хвърли поглед назад. Дара все още стоеше до паланкина с Нисрийн и Каве, но гледаше към тях с Джамшид. Върху лицето му имаше нещо странно, почти потиснато.

Нахри отново се обърна към Джамшид. Беше свалил обувките си и тя понечи да стори същото.

— О, не — побърза да каже той. — Ти не се събувай. Повечето ограничения тук не важат за Нахидите. — Когато пристъпиха в сенките на храма, пъхна ръце в един тлеещ мангал и размаза пепел по ръцете си. Свали шапката си и прокара покрита с пепел длан по тъмната си коса. — Това също не важи. Според мен се смята, че винаги си ритуално чиста.

На Нахри й се прииска да се изсмее. Определено не се чувстваше „ритуално чиста“. Все пак го последва в храма, оглеждайки се одобрително наоколо. Отвътре мястото беше огромно и доста тъмно, подът и стените бяха покрити с обикновен мрамор. Масивен огнен олтар от фино полирано сребро доминираше помещението. Пламъците в него танцуваха весело и изпълваха храма с топлото ухание на горящ кедър.

Около дузина души, мъже и жени, чакаха пред олтара. Бяха облечени в дълги алени роби, пристегнати в кръста със светлосин шнур. Също като Джамшид, главите им не бяха покрити, с изключение на един възрастен мъж, чиято заострена светлосиня шапка бе висока на половината от ръста му.

Нахри ги погледна неспокойно, стомахът й пърхаше от нерви. И така се чувстваше като пълен провал в лечебницата, където само Нисрийн можеше да види грешките й. Да бъде тук, в храма на предците си, посрещната като лидер, бе истински плашещо.

Джамшид посочи десетките ниши в стените на храма, изработени от богато гравиран мрамор, и входовете им, обградени от пищно изтъкани завеси.

— Пазим тези светилища за най-видните фигури от историята ни. Най-вече за Нахидите и афшини, макар че от време на време сред тях успява да се промъкне и някой от нас, с не толкова благородна кръв.

Нахри кимна към първата ниша, покрай която минаха. Вътре имаше внушителна каменна статуя, изобразяваща мускулест мъж, възседнал летящо шеду.

— Кой е това?

— Зал е-Нахид, най-малкият внук на Анахид. — Джамшид посочи ревящото шеду. — Именно той ги опитомил. Зал изкачил най-високите върхове на Бами Дуня, планинските земи на перитата. Там открил предводителите на глутницата на шедутата и се борил с тях, докато не ги подчинил. Те го отнесли в Девабад на гърбовете си и останали тук в продължение на поколения.

Очите на Нахри се разшириха.

— Преборил се с магически летящ лъв и го подчинил на волята си?

— Няколко от тях.

Нахри погледна към следващото светилище. В него беше изобразена жена с доспехи, стиснала копие в едната си ръка. Каменното й лице беше свирепо… ала онова, което удиви Нахри, бе фактът, че то бе пъхнато под собствената й подмишница.

— Иртемиз е-Нахид — обясни Джамшид. — Една от храбрите ти предшественички. Удържала нападение на Кахтаните над храма преди около шестстотин години. — Той посочи следи от изгорено по-високо на стената, които Нахри не беше забелязала досега. — Опитали се да го изгорят с колкото се може повече деви, натъпкани вътре. Иртемиз използвала уменията си, за да угаси пламъците, след което забила копието си в окото на кахтанския принц, предвождащ нападението.

Нахри се олюля.

— В окото?

Джамшид сви рамене; изобщо не изглеждаше впечатлен от тази кървава информация.

— Имаме сложна история с джиновете. В крайна сметка тя си платила за това. Отсекли главата й и хвърлили тялото й в езерото. — Капитанът поклати печално глава и долепи длани. — Дано намери покой в сянката на Създателя.

Нахри преглътна. Май й стигаше толкова семейна история за днес. Отдръпна се от светилищата, но въпреки усилията си да не им обръща внимание, едно от тях привлече погледа й. Обрамчено с гирлянди от рози и ухаещо на свеж тамян, то съдържаше фигурата на стрелец, възседнал кон. Беше се изправил, висок и горд, в стремената и гледаше назад, обтегнал тетивата на лъка си, за да се прицели в преследвачите си.

Нахри се намръщи.

— Това да не би да…

— Съм аз? — Нахри подскочи при гласа на Дара, появил се зад нея като призрак. — Така изглежда. — Наведе се над рамото й, за да разгледа по-добре светилището, при което димният мирис на косата му погъделичка ноздрите й. — Това да не са пясъчни бълхи, под копитата на коня ми? — Той се изкикоти, разглеждайки с грейнали от развеселеност очи рояка насекоми около копитата на коня му. — Много находчиво. Бих искал да мога да се запозная с онзи, който е дръзнал да пъхне това вътре.

Джамшид изучаваше замечтано статуята.

— Ще ми се да можех да яздя и да стрелям така. В града няма място, където да се упражнявам.

— Защо не каза по-рано? — рече Дара. — Ще те заведа в равнините край Гозан. Когато бях млад, непрекъснато тренирахме там.

Джамшид поклати глава.

— Баща ми не обича да минавам през завесата.

— Глупости. — Дара го потупа по гърба. — Аз ще го убедя. — Той вдигна очи към духовниците. — Хайде, достатъчно дълго ги накарахме да чакат.

Свещениците се бяха навели в ниски поклони, докато Нахри стигне при тях… а може би просто стойката им беше такава. До един бяха възрастни, не се виждаше нито един черен косъм.

Дара долепи длани.

— Представям ви Бану Нахри е-Нахид. — Той обърна грейнало лице към нея. — Висшето духовенство на Девабад, господарке.

Мъжът с високата заострена шапка пристъпи напред. Имаше добри очи, скрити под най-дългите, най-рошавите сиви вежди, които Нахри беше виждала някога; ивица от въглен пресичаше челото му.

— Нека огньовете горят ярко за вас, Бану Нахри — поздрави я той топло. — Името ми е Картир е-Бенушур. Добре дошла в храма! Моля се това да е само първото от много посещения.

Нахри се прокашля.

— И аз се моля за същото — отвърна неловко, чувствайки се все по-неудобно с всяка изминала секунда.

Никога не се беше разбирала особено с духовниците. Животът й на измамница не предразполагаше към добри отношения с тях.

Тъй като не знаеше какво друго да каже, тя кимна към масивния огнен олтар.

— Това олтарът на Анахид ли е?

— Да. — Картир отстъпи назад. — Бихте ли искали да го разгледате?

— Аз… добре — съгласи се Нахри, надявайки се отчаяно, че няма да очакват от нея да извърши някой ритуал; всичко, свързано с вярата им, на което Нисрийн се беше опитала да я научи, се беше изпарило от главата й.

Дара я последва по петите и Нахри трябваше да потисне порива да посегне към ръката му. Добре би й се отразило някой да й вдъхне мъничко увереност.

Отблизо олтарът на Анахид бе дори още по-впечатляващ. Само основата му беше достатъчно голяма, та половин дузина души да могат спокойно да се изкъпят в нея. Стъклени маслени лампи с формата на лодки плаваха вътре, поклащайки се върху блещукащата вода. Сребърната сфера се извисяваше високо над главите им, същинска клада от тамян гореше зад искрящия метал. Горещината опари лицето й.

— Дадох обета си именно тук — тихо каза Дара и докосна знака върху слепоочието си. — Получих знака и лъка си и се заклех да защитавам семейството ти на всяка цена. — Смесица от удивление и носталгия премина по лицето му. — Не мислех, че някога ще го видя отново. Със сигурност не съм предполагал, че докато това стане, самият аз ще имам свое светилище.

— Бану Маниже и Бага Рустам също имат светилища. — Картир посочи към другата част на храма. — Ако по-късно поискате да поднесете почитанията си, на драго сърце ще ви ги покажа.

Дара се усмихна с надежда.

— Може би един ден и ти ще имаш светилище, Нахри.

Стомахът на Нахри се сви.

— Да. Може би дори ще има статуя, на която главата ми все още ще си е върху тялото.

Думите излязоха много по-саркастично — и по-силно, — отколкото Нахри беше възнамерявала, и тя видя как неколцина духовници настръхнаха. Лицето на Дара посърна.

Картир застана между тях.

— Бану Нахида, искате ли да дойдете с мен за миг? В светилището, което ми се ще да ви покажа… Сама — уточни, когато Дара се обърна, за да го последва.

Нахри повдигна рамене, чувствайки, че няма кой знае какъв избор.

— Да вървим.

Жрецът я поведе към една врата от кован месинг зад олтара. Нахри го последва, подскачайки, когато вратата се хлопна зад тях.

Картир погледна назад.

— Моите извинения. Подозирам, че на мен и моите другари не са ни останали кой знае колко действащи уши и шумът не ни пречи.

— Няма нищо — отвърна Нахри тихо.

Духовникът, който се оказа много по-пъргав, отколкото си бе помислила в началото, я поведе през криволичещ лабиринт от тъмни коридори и тесни стълби, докато не се озоваха пред друга простичка месингова врата. Той я отвори, давайки й знак да влезе.

Мъничко неспокойна, Нахри пристъпи през прага и се озова в кръгла стаичка, по-малка от дрешника й. Застина, сепната от усещане за тържественост, толкова наситено, че почти можеше да го почувства върху раменете си. Върху откритите стъклени полици, които минаваха по заоблените стени, имаше малки кадифени възглавнички.

Нахри се приближи и очите й се разшириха. Върху всяка от възглавничките почиваше по един малък предмет, предимно пръстени, но също така лампи, гривни и няколко огърлици от скъпоценни камъни.

И върху всеки един от тях имаше по един смарагд.

— Робски вместилища — прошепна тя потресено.

Картир кимна, присъединявайки се към нея до най-близкия рафт.

— Действително. Всички, които успяхме да открием след смъртта на Маниже и Рустам.

Свещенослужителят замълча. В мрачната тишина на стаята Нахри би могла да се закълне, че чува тихите звуци на дишане. Погледът й се спря върху най-близкото вместилище, върху пръстен толкова подобен на този на Дара, че с мъка откъсна очи от него.

Някога и той е бил такъв — осъзна тя, — душата му била пленена в продължение на векове. Потънал в сън, докато поредният жесток господар не го събуди, за да изпълнява заповедите му. Пое си дълбоко дъх, опитвайки се да се овладее.

— Защо са тук? — попита. — Искам да кажа, без някой Нахид, който да развали проклятието…

Картир сви рамене.

— Не знаехме какво да правим с тях, така че решихме да ги донесем тук, където да почиват близо до пламъците на първия олтар на Анахид.

Той посочи купа от кован месинг, поставена върху простичко столче в средата на стаята. Металът беше помътнял и обгорен, но сред кедровите съчки, пръснати в сърцето му, гореше ярък пламък.

Нахри се намръщи.

— Но аз мислех, че олтарът в храма…

— Онзи олтар дойде после — обясни Картир. — След като градът й беше завършен, след като ифритите бяха победени, а останалите племена — подчинени. След три века на изпитания, войни и труд.

Той вдигна прастарата месингова купа. Беше съвсем простичка, груба и без украса, достатъчно малка, за да се побере в шепите му.

— Това тук… ето какво са използвали Анахид и следовниците й, когато били освободени от Сулейман. Когато били преобразени и пуснати в тази чужда земя на мариди, без дори да знаят същинските размери на своите умения, нито как да се грижат за себе си и да се защитават. — Той положи внимателно купата в ръцете й и срещна погледа й, очите му бяха настойчиви. — Величието отнема време, Бану Нахида. Нерядко най-могъщите неща имат най-скромното начало.

Нахри примига, очите й бяха внезапно овлажнели. Извърна смутено поглед и Картир взе купата, връщайки я безмълвно на мястото й, преди да се отправи към вратата.

Когато излязоха в коридора, посочи тесен, огрян от слънцето свод в другия му край.

— Оттам се разкрива прекрасен изглед към градината. Защо не си отдъхнете за малко? Аз ще видя дали не мога да се отърва от онази тълпа.

В гърдите на Нахри се надигна благодарност.

— Благодаря ти — успя да отвърне най-сетне.

— Не е нужно да ми благодарите. — Картир долепи длани. — Искрено се надявам отново да ни посетите. Моля ви, знайте, че от каквото и да имате нужда, ние сме на ваше разположение.

И като се поклони отново, той си тръгна.

Нахри мина под свода и се озова в малък павилион. Високо на третото ниво на зикурата, той бе просто малко кътче, скрито зад каменна стена и параван от саксии с финикови палми. Картир вероятно беше прав за изгледа, но Нахри нямаше никакво желание отново да види тълпата. Рухна в един от ниските тръстикови столове и се опита да се овладее.

— Наар — прошепна, отпускайки дясната си ръка в скута, и загледа как в шепата й лумна пламъче.

Напоследък често го измагьосваше, вкопчвайки се в това напомняне, че все пак е способна да научи нещо в Девабад.

— Може ли да се присъединя към теб? — попита мек глас.

Нахри затвори шепа, угасявайки пламъка, и се обърна. Дара стоеше на прага с непривично смутен вид.

Тя махна към другия стол.

— Заповядай.

Той се настани насреща й и се приведе напред, подпрял ръце върху коленете си.

— Съжалявам. Наистина мислех, че е добра идея.

— Сигурна съм, че е така.

Нахри въздъхна и свали воала си, смъквайки тежката диадема, която придържаше чадора на мястото му. Не пропусна да забележи начина, по който погледът на Дара се плъзна по лицето й, нито я беше грижа. Нека се поизмъчи малко… тя със сигурност достатъчно се беше измъчвала заради него.

Дара наведе очи.

— Спечелила си си поклонник в лицето на Картир… как само ми се накара току-що.

— Напълно заслужено.

— Несъмнено.

Нахри го погледна. Изглеждаше нервен, потриваше длани в коленете си.

Тя се намръщи.

— Добре ли си?

Дара застина.

— Добре съм. — Видя го да преглъща. — Е, какво мислиш за Джамшид?

Въпросът му я обърка.

— Аз… много е мил. — В крайна сметка това беше истината. — Ако баща му поне малко прилича на него, нищо чудно, че се е издигнал толкова високо в двора на Гасан. Струва ми се много дипломатичен.

— И двамата са. — Дара се поколеба. — Семейство Прамух се радват на уважение и имат дълга история на преданост към твоето семейство. Малко се изненадах да ги видя да служат на Кахтаните, а Джамшид като че ли изпитва печално искрена привързаност към Мунтадир, но е свестен мъж. Умен, с добро сърце. Надарен воин.

Нахри присви очи. Дара не го биваше особено в изкусното коварство и сега говореше за Джамшид с твърде много престорено безразличие.

— Какво се опитваш да не кажеш. Дара?

Той се изчерви.

— Само това, че двамата чудесно си подхождате.

— Подхождаме си?

— Да. — Нахри чу как нещо го задави. — Той… той би бил добра възможност измежду девите, ако Гасан продължи да настоява с идиотския си план да те омъжи за сина си. Близки сте на години, семейството му е лоялно както на твоето семейство, така и към това на Кахтаните…

Нахри се изпъна, възмутена до ярост.

— И Джамшид е-Прамух е първото име, което ти хрумва, когато си помислиш за подходящ за мен съпруг измежду девите.

Дара прояви благоприличието да придобие засрамен вид.

— Нахри…

— Не — прекъсна го тя, повишавайки ядосано глас. — Как смееш? Смяташ, че можеш да ме представиш като някаква премъдра Бану Нахида, а в следващия момент да се опиташ да ме подмамиш в брак с друг мъж? След онова, което се случи онази нощ в пещерата?

Дара поклати глава, бледа розовина плъзна по бузите му.

— То изобщо не биваше да се случва. Ти си жена под моя защита. Нямах право да те докосвам по този начин.

— Доколкото си спомням, беше взаимно. — Ала още докато го изричаше, Нахри си спомни, че тя го беше целунала първа, два пъти, и при този спомен стомахът й се върза на възел от несигурност. — Аз… нима сгреших? — В гласа й се надигна унижение. — Нима не изпитваше същото?

— Не! — Дара падна на колене пред нея, стопявайки разстоянието между тях. — Моля те, недей да мислиш това. — Посегна към ръката й, задържайки я, когато тя опита да се отскубне. — Само защото не биваше да го правя, не означава… — Той преглътна. — Не означава, че не исках да го направя, Нахри.

— Тогава какъв е проблемът? Ти не си женен, аз не съм омъжена. И двамата сме деви…

— Аз не съм жив — прекъсна я Дара и като пусна ръката й, се изправи с въздишка. — Нахри, не знам кой е освободил душата ми от робство. Не знам как. Но знам как умрях: удавих се, досущ както ти видя. Досега тялото ми отдавна е просто прах на дъното на един древен кладенец.

Яростен отказ да го приеме се надигна в гърдите на Нахри, глупав и безполезен.

— Не ме е грижа. За мен няма значение.

Дара поклати глава.

— За мен обаче има. — Гласът му стана умолителен. — Нахри, знаеш какво говорят хората тук. Мислят, че си чистокръвна, дъщеря на една от най-великите лечителки в историята.

— Е, и?

Видя извинението в очите му, преди да отговори.

— Ще трябва да си родиш деца. Заслужаваш да имаш деца. Цяла тумба Нахидчета, които ще могат да ти пребъркат джобовете със същата лекота, с която и да те излекуват. А аз… — Гласът му се прекърши. — Нахри… в тялото ми не тече кръв. Не дишам. Не мога да си представя, че някога бих могъл да ти дам деца. Би било безотговорно и себично от моя страна дори да опитам. Оцеляването на рода ти е прекалено важно.

Нахри примига, хваната напълно неподготвена от логиката му. Оцеляването на рода й? Ето за какво ставаше въпрос?

Разбира се. Ето за какво е всичко тук. Уменията, които някога й бяха осигурявали покрив над главата, се бяха превърнали в нейно проклятие, тази връзка с отдавна загинали роднини, които никога не бе познавала, почерняше живота й. Бяха я отвлекли и преследвали през половината земно кълбо, защото беше Нахида. Сега на практика беше пленница в двореца заради това — Нисрийн контролираше дните й, царят планираше бъдещето й, а ето че мъжът, когото тя…

Когото какво? Когото обичаш? Нима си такава глупачка?

Нахри стана рязко, толкова ядосана на себе си, колкото и на Дара. Повече нямаше да показва слабост пред този мъж.

— Е, щом това е единственото, което има значение, не виждам защо Мунтадир да не свърши работа — заяви тя, а в гласа й се прокраднаха свирепи нотки. — Кахтаните ми се струват достатъчно плодовити, а зестрата вероятно ще ме направи най-богатата жена в Девабад.

Все едно го зашлеви. Дара потръпна, а тя се обърна рязко.

— Връщам се в двореца.

— Нахри… Нахри, почакай. — Озова се между нея и изхода за миг; беше забравила колко бързо може да се движи. — Моля те. Не си тръгвай така. Нека ти обясня…

— По дяволите с твоите обяснения — сопна се тя. — Винаги това казваш. Нали затова сме тук днес, забрави ли? Обеща да ми разкажеш за миналото си, не да ме изложиш на показ пред цял куп духовници и да се опиташ да ме убедиш да взема друг мъж за съпруг. — Нахри мина покрай него. — Просто ме остави на мира.

Дара я стисна за китката.

— Искаш да знаеш за миналото ми? — изсъска с опасно нисък глас. Пръстите му опариха кожата й и той я пусна, дръпвайки се рязко назад. — Добре, Нахри, ето я моята история: бях прокуден от Девабад, когато бях съвсем малко по-голям от твоя Али, изгнаник от дома си, задето следвах заповедите на твоето семейство. Ето защо оцелях във войната. Ето защо не бях в Девабад, за да спася моето семейство, което бе изклано, когато джиновете нахлули през портите.

Очите му лумнаха.

— Прекарах по-голямата част от живота си, краткия си живот уверявам те, борейки се със същото семейство, към което ти нямаш търпение да се присъединиш, хората, които искаха да изличат цялото ни племе. А после ифритите ме намериха. — Той протегна ръка и робският пръстен проблесна на слънцето. — Никога не съм имал нещо такова… нещо като теб. — Гласът му се прекърши. — Мислиш ли, че ми е лесно? Мислиш ли, че ми е приятно да си представям живота ти с друг?

Забързаното му признание, ужасът зад думите му притъпиха гнева й, неприкритото нещастие върху лицето му я трогна, въпреки собствената й болка. И все пак… това не извиняваше постъпките му.

— Ти… можеше да ми кажеш всичко това. Дара. — Гласът й потрепери леко, докато изричаше името му. — Бихме могли да се опитаме да оправим нещата заедно, вместо да планираш живота ми с чужди хора!

Дара поклати глава. Очите му все още бяха засенчени от тъга, но гласът му беше твърд:

— Няма нищо за оправяне, Нахри. Аз съм това, което съм. Заключение, до което, подозирам, много скоро би стигнала и сама. Исках да имаш и друга възможност пред себе си, когато това стане. — В изражението му се прокрадна нещо горчиво. — Не се тревожи. Сигурен съм, че семейство Прамух ще ти даде достатъчно голяма зестра.

Думите бяха нейни, но я нараниха дълбоко, насочени срещу нея.

— Това мислиш за мен, нали? Независимо от чувствата ти, аз си оставам отгледана от мръснокръвни крадла. Мошеничка, търсеща да направи голям удар. — Нахри повдигна ръба на чадора си, ръцете й трепереха от гняв и още нещо, което не искаше да си признае. Проклета да бе, ако заплачеше пред него. — Какво значение има, че може би съм правила тези неща, за да оцелея… и че може би бих се борила за теб също толкова яростно. — Тя се изпъна и Дара наведе очи пред свирепия й поглед. — Не искам да планираш бъдещето ми тук, Дара. Не искам никой да го прави.

С тези думи тя тръгна и този път той не понечи да я спре.