Град от месинг

26. Нахри

— Нахри. Нахри, събуди се.

— Ммм?

Нахри вдигна глава от отворената книга, над която беше заспала. Разтърка отпечатъка, който смачканата страница беше оставила върху бузата й, и примига сънливо в мрака.

Над леглото й стоеше мъж, тялото му бе очертано от лунната светлина.

Гореща ръка запуши устата й, преди да успее да изпищи. Мъжът отвори другата си шепа и лицето му беше огряно от танцуващи пламъци.

— Дара? — каза тя, гласът й беше приглушен от пръстите му. Той свали ръка и тя седна изненадано, при което одеялото се свлече в скута й. Трябва да беше след полунощ; спалнята й беше притъмняла и празна. — Какво правиш тук?

Той се отпусна върху леглото й.

— Коя част от „стой настрани от Кахтаните” не разбра? — Гняв клокочеше в гласа му. — Кажи ми, че не си се съгласила да се омъжиш за онази развратна пясъчна бълха.

А. Чудеше се кога Дара ще чуе за това.

— Все още на нищо не съм се съгласила. Появи се възможност и исках да…

— Възможност? — В очите на Дара проблесна болка. — Окото на Сулейман, Нахри, можеш ли поне веднъж да говориш като някой със сърце, а не като някой, който се опитва да пробута откраднати стоки на базара?

На Нахри й прекипя.

— Аз съм тази, която няма сърце? Помолих те да се ожениш за мен, а ти ми каза да си народя една сюрия нахидчета с най-богатия дев, когото успея да намеря, веднага щом…

Не довърши, забелязала сега, когато очите й бяха свикнали със сумрака, дрехите на Дара. Носеше тъмна роба за път, през рамото си беше преметнал сребърен лък и колчан със стрели, в колана му беше втъкнат дълъг нож.

Тя се прокашля, подозирайки, че никак няма да хареса отговора на следващия си въпрос.

— Защо си облечен така?

Той се изправи, а ленените завеси зад него се развяха леко на хладния нощен въздух.

— Защото ще те отведа далече от тук. Далече от Девабад и от това семейство пясъчни бълхи, далече от покварения им дом и тълпите шафити, които искат да пролеят кръвта на девите.

Нахри изпусна дъха си.

— Искаш да напуснем Девабад? Полудя ли? Рискувахме живота си, за да дойдем тук! Тук сме на най-сигурно място, от ифритите, от маридите…

— Не е единственото сигурно място.

Нахри се дръпна назад, когато по лицето му пробяга смътно виновно изражение. Познаваше това изражение.

— Какво? Какво криеш от мен този път?

— Не мога…

— Ако ми заявиш, че не можеш да ми кажеш, кълна се в името на майка си, ще те пронижа със собствения ти нож.

Дара издаде подразнен звук и закрачи около леглото й като разлютен лъв, сключил ръце зад гърба си, а около стъпалата му се вихреше дим.

— Имаме съюзници, Нахри. Както тук, така и извън града. В храма не казах нищо, за да не подклаждам напразно надеждите ти…

— Или да ме оставиш да имам глас в решаването на собствената си съдба — прекъсна го Нахри. — Както обикновено. — Адски подразнена, тя метна една възглавница към главата му, но той я избегна с лекота. — И съюзници? Какво означава това? Да не би да кроиш планове с някаква клика деви заговорници да ме отвлечеш? — Каза го саркастично, но когато Дара се изчерви и извърна поглед, тя ахна. — Я, чакай… да не би наистина да кроиш планове с някаква клика деви…

— Нямаме време да навлизаме в подробности — прекъсна я Дара. — Но ще ти обясня всичко по пътя.

— Няма да има никакъв „път” Никъде няма да ходя с теб! Дадох думата си на царя… и господи, Дара, чувал ли си как наказват предателите тук? Пускат някакъв огромен рогат звяр да те тъпче до смърт на арената!

— Това няма да се случи — увери я Дара. Настани се отново до нея и улови ръката й. — Не е нужно да го правиш, Нахри. Няма да им позволя…

— Нямам нужда да ме спасяваш! — Нахри изтръгна ръката си от неговата. — Дара, чуваш ли какво ти казвам? Аз започнах преговорите за брак. Аз отидох при царя. — Тя разпери ръце. — От какво изобщо ме спасяваш? От това да стана бъдещата царица на Девабад?

Лицето му придоби невярващо изражение.

— Ами цената, Нахри?

Нахри преглътна буцата, заседнала в гърлото й.

— Ти сам го каза: аз съм последната Нахида. Ще имам нужда от деца. — Насили се да свие рамене, но не можа да прикрие напълно горчилката в гласа си. — Защо тогава да не сключа най-стратегическия съюз.

— Най-стратегическия съюз — повтори Дара. — С мъж, който не те уважава? Семейство, което винаги ще те гледа с подозрение? Това ли искаш?

Не. Само че тя му беше признала чувствата си. И той ги беше отхвърлил.

И дълбоко в сърцето си знаеше, че беше започнала да иска повече в Девабад, освен само него.

Пое си дълбоко дъх, заповядвайки си да овладее гласа си.

— Дара… не е нужно това да бъде нещо лошо. Ще бъда в безопасност. Ще имам предостатъчно време и средства да се обучавам. — Нещо я задави. — След един век на престола като нищо отново ще седи една Нахида. — Вдигна към него очи, овлажнели въпреки усилията й да овладее сълзите си. — Не е ли това, което искаш?

Дара се взираше в нея. Нахри виждаше емоциите, които се бореха по лицето му, но преди да успее да й отговори, на вратата се почука.

— Нахри? — долетя приглушен глас.

Познат глас.

Дим се изви около яката на Дара.

— Извинявай — започна той убийствено тихо. — Точно за кой от братята се съгласи да се омъжиш?

Прекоси стаята с три крачки. Нахри се втурна след него, хвърляйки се пред вратата, преди да я беше изтръгнал от пантите.

„Не е каквото си мислиш — прошепна. — Ще се отърва от него.

Дара гледаше яростно, но се отдръпна в сенките. Нахри си пое дълбоко дъх, за да успокои препускащото си сърце, и отвори вратата.

Насреща й стоеше усмихнатото лице на Ализейд ал Кахтани.

— Мир на теб — поздрави я на арабски. — Извинявай, че… — Той примига, забелязал дрехите й за сън и непокритата й коса. Начаса извърна очи. — Аз… ъ…

— Няма нищо — побърза да каже Нахри. — Какво не е наред?

Беше притиснал ръка към тялото си, но сега разтвори черната си дреха, разкривайки окървавената дишдаша отдолу.

— Разкъсах си шевовете — обясни извинително. — Исках да изчакам в лечебницата до утре сутринта, но не мога да спра кървенето и… — Али се намръщи. — Да не би нещо да не е наред? — Вгледа се изпитателно в лицето й, захвърляйки за миг благоприличието. — Ти… ти трепериш.

— Добре съм — увери го Нахри, давайки си прекрасно сметка, че Дара ги гледа от другия край на стаята.

Мислите й препускаха. Искаше да каже на Али да бяга, да му се разкрещи, задето се беше осмелил да дойде до вратата й, непридружаван от никого, каквото и да било, за да го накара да си отиде в безопасност от тук… само че той действително изглеждаше така, сякаш има нужда от помощ.

— Сигурна ли си?

Али направи крачка към нея.

Нахри се насили да се усмихне.

— Да.

Прецени разстоянието между тях двамата и лечебницата. Дара нямаше да посмее да я последва, нали? Нямаше откъде да има представа колко пациенти почиват там, колко стражи чакат в коридора отвън.

Кимна към окървавената дишдаша на Али.

— Изглежда ужасно. — Тя прекрачи прага. — Нека да…

Дара прозря блъфа й.

Вратата бе изтръгната от ръката й. Дара посегна към китката й, ала слисаният Али я сграбчи пръв. Издърпа я в лечебницата, бутвайки я зад себе си, и тя се строполи тежко върху каменния под. Зулфикарът му лумна в пламъци.

За броени секунди лечебницата изригна в хаос. Порой стрели полетяха към дървената балюстрада, следвайки пътя на Али, докато неговият зулфикар подпали завесата, отделяща частта с леглата за пациенти. Човекът птица изпищя, пляскайки с оперените си ръце в леглото си от клечки. Нахри се изправи на крака, все още замаяна от падането.

Али и Дара се биеха.

Не, не се биеха. Биеха се двама пияници, скарали се на улицата. Али и Дара танцуваха, въртяха се един около друг в необуздано размазано петно от огън и метални остриета.

Али скочи върху бюрото й с изяществото на котка, използвайки височината си, за да нанесе удар на Дара отгоре, ала афшинът избегна острието му в последния момент. Плесна силно с ръце и бюрото лумна в пламъци, рухвайки под тежестта на Али, който се строполи върху горящата земя. Дара прицели ритник в главата му, но Али се претърколи настрани, замахвайки с оръжието си към задната част на краката му.

— Престанете! — изкрещя Нахри, докато Дара мяташе един от горящите крака на бюрото към главата на Али. — Престанете, и двамата!

Али се наведе, за да избегне хвърчащите парчета дърво, а после се хвърли към афшина, замахнал със зулфикара към гърлото му.

Нахри ахна, страховете й за двамата бяха разменили внезапно местата си.

— Не! Дара, пази се…

Предупреждението едва беше излязло от устата й и пръстенът на Дара лумна с изумрудена светлина. Зулфикарът на Али потрепери и помътня, медното острие се изви и загърни. А после, изсъсквайки сърдито, се стопи във формата на огнена змия. Али се сепна, изпускайки влечугото, когато то се дръпна назад, за да изщрака със зъби към него.

Дара не се поколеба. Сграбчи принца за гърлото и го блъсна в една от мраморните колони. Цялата стая се разтресе. Али го изрита и Дара отново го блъсна в колоната. Черна кръв потече по лицето му. Дара го стисна по-силно и Али изохка, дращейки китките му, докато афшинът го душеше.

Нахри се втурна през стаята.

— Пусни го! — Сграбчи ръката на Дара и се опита да го откопчи от Али, но то бе, като да се бори със статуя. — Моля те, Дара! — изкрещя, докато очите на Али потъмняваха. — Умолявам те!

Дара пусна принца и той се свлече на земята. Беше смазан, очите му бяха замъглени, по лицето му капеше кръв, дишдашата му беше подгизнала от нея. Като никога, Нахри дори не се поколеба. Отпусна се на колене, бутна тюрбана му и смъкна дишдашата му до кръста. Притисна длани до двете рани и затвори очи.

Изцели се, заповяда. Кръвта в миг се съсири, кожата се изглади под пръстите й. Дори не беше осъзнала колко мигновено, колко невероятно се бе случило, докато Али не простена и не се закашля, борейки се за въздух.

— Добре ли си? — попита го настойчиво.

Ясно усещаше Дара да се взира в тях от другия край на стаята.

Али успя да кимне, плюейки струя кръв.

— Той… нарани ли те?

В името на Всевишния, това ли си беше помислил, че прекъсва? Нахри стисна ръката му.

— Не — увери го. — Разбира се, че не. Добре съм.

— Нахри, трябва да вървим — предупреди я Дара ниско. — Сега.

Али премести поглед между тях и върху лицето му разцъфна изумление.

— Каниш се да избягаш с него? Но ти… нали каза на баща ми…

Откъм вратата към външния коридор долетя силно почукване.

— Бану Нахида? — разнесе се приглушен мъжки глас. — Всичко наред ли е?

Али се изпъна.

— Не! — извика. — Афш…

Нахри запуши устата му с ръка. Тропотът по вратата се усили.

— Принц Ализейд! — провикна се мъжът отвън. — Вие ли сте?

Дара изруга и се втурна към вратата. Сложи ръце върху дръжките и среброто в миг се разтопи — усука се като решетка по вратата и ги заключи вътре.

Нахри обаче се съмняваше, че ще задържи хората отвън твърде дълго. Той трябва да си върви, осъзна и нещо се прекърши в сърцето й.

И макар да знаеше, че Дара не може да вини никой друг, освен себе си, думите все пак я задавиха.

— Дара, трябва да вървиш. Бягай. Моля те! Ако останеш в Девабад, царят ще те убие.

— Знам.

Дара сграбчи зулфикара на Али, докато медната змия се опитваше да пропълзи покрай тях, и оръжието начаса прие предишната си форма в ръцете му. Отиде до бюрото й и обърна върху него един стъклен цилиндър, съдържащ част от инструментите й. Прерови ги и взе железен гвоздей. Той начаса се стопи в ръцете му.

Нахри застина. Даже тя знаеше, че не би трябвало да е способен на това.

Дара обаче дори не трепна, докато оформяше омекналия метал в тънко въже.

— Какво правиш? — попита, когато той се наведе и издърпа ръцете на Али от нейните.

Обви мекото желязо около китките на принца и то начаса се вкорави. Блъскането откъм коридора се усили, под вратата се процеди дим.

Дара й даде знак да се приближи.

— Ела.

— Вече ти казах: няма да напусна Девабад…

Дара опря зулфикара в гърлото на Али.

— Ще го направиш — заяви с тих, твърд глас.

Нахри се вледени. Срещна очите му, молейки се, че греши, молейки се мъжът, на когото вярваше повече, отколкото на всеки друг, да не я принуждава наистина да направи този избор.

Ала върху лицето му — красивото му лице — видя решителност. Мъничко съжаление, но най-вече решителност.

Али избра именно този възможно най-неподходящ момент, за да отвори уста.

— Върви по дяволите, ти, кръвожаден, убиващ деца…

Очите на Дара припламнаха и той притисна още по-силно зулфикара в гърлото му.

— Спри — каза Нахри. — Аз… — Тя преглътна. — Ще дойда. Не го наранявай.

Дара отмести острието от врата на принца. Изглеждаше облекчен.

— Благодаря ти. — Махна с глава към Али. — Пази го за миг.

Прекоси бързо стаята и отиде до стената зад бюрото й.

Нахри беше вцепенена. Приседна до Али, защото нямаше доверие на краката си да я задържат.

Али се взираше в нея с неприкрито недоумение.

— Не съм сигурен дали да ти благодаря, задето току-що ми спаси живота, или да те обвиня в предателство.

Нахри си пое рязко дъх.

— Ще ти кажа, когато и аз разбера.

Али се осмели да хвърли поглед към Дара и понижи глас.

— Няма да успеем да се измъкнем — предупреди я, а разтревожените му очи срещнаха нейните. — А ако баща ми реши, че си отговорна за това… Нахри, ти му даде думата си.

Прекъсна ги стържещ звук. Нахри вдигна поглед и видя Дара да разрушава упорито каменната стена покрай декоративните й бордюри, докато дим и ярки бели пламъци обгръщаха дланите му. Спря, когато дупката стана достатъчно голяма, за да пропълзи през нея.

— Да вървим.

Дара сграбчи Али за гърба на робата и го повлече, блъсвайки го да мине пръв през дупката.

Принцът падна тежко на колене и Нахри потръпна. Повече не можеше да убеждава себе си, че Али е просто мишена; беше се превърнал в приятел, не можеше да го отрече. Освен това беше хлапе в сравнение с Дара, с добро сърце и мил, каквито и недостатъци да си имаше.

— Дай ми робата си — каза рязко, когато Дара се обърна към нея.

Не беше имала време да се облече, а проклета да бе, ако оставеше да я помъкнат през Девабад с дрехите й за сън.

Дара се подчини.

— Нахри, аз… съжалявам — каза на дивастийски. Нахри знаеше, че думите му са искрени, но те не помогнаха. — Просто се опитвам да…

— Знам какво се опитваш да направиш — скастри го остро. — И нека ти кажа едно: никога няма да ти простя, ако с него се случи нещо… и никога няма да забравя какво стори тази вечер.

Не изчака отговор; нямаше нужда от такъв. Вместо това прекрачи през дупката. Погледна за последен път към лечебницата, а после стената се затвори зад нея.

Стори й се, че вървяха в продължение на часове.

Тунелът, по който Дара ги поведе, беше толкова тесен, че на места се промушваха едва-едва, ожулвайки раменете си в неравните каменни стени. Таванът ту се издигаше главозамайващо високо, ту се спускаше толкова ниско, че бяха принудени да пълзят.

Дара беше измагьосал малки огнени кълба, които танцуваха над главите им, докато вървяха през иначе непрогледно тъмния тунел. Никой не продумваше. Дара изглеждаше напълно съсредоточен върху магията, с чиято помощ поддържаше тунела отворен, докато дишането на Али ставаше все по-накъсано. Въпреки че беше изцелен, принцът не изглеждаше добре. Нахри чуваше учестените удари на сърцето му и го виждаше как се блъска в стените, които ги притискаха, като замаян пияница.

Най-сетне се препъна и рухна на земята, блъсвайки се тежко в краката на Дара. Афшинът изруга и се обърна.

Нахри побърза да застане между тях.

— Да не си го докоснал. — Помогна на Али да се изправи. Пот от пепел беше избила по кожата му и като че ли му беше трудно да се съсредоточи върху лицето й. — Добре ли си?

Али примига и се олюля лекичко.

— Просто имам малко затруднения с въздуха.

— С въздуха?

Нахри се намръщи. В тунела мъничко миришеше на застояло, но иначе тя нямаше проблеми с дишането.

— Защото мястото ти не е тук — подхвърли Дара мрачно. — Това не е твоят град, не е твоят дворец. Стените го знаят, дори ако вие, гезирски кучета, отказвате да го осъзнаете.

Нахри го изгледа яростно.

— Тогава да побързаме.

Продължиха и тунелът започна да се разширява и да става стръмен, докато най-сетне отстъпи място на дълга редица ронещи се стъпала. Нахри чу как пред нея Али пое голяма глътка от влажния въздух. Макар стъпалата да ставаха все по-хлъзгави от влагата, би могла да се закълне, че стъпките му изглеждат по-сигурни.

Дара спря.

— Напред е наводнено.

Пламъците над главите им станаха по-ярки. Стъпалата свършиха до езерце, пълно с неподвижна черна вода, която вонеше така отвратително, както изглеждаше. Нахри спря до ръба й и загледа как трепкащите светлини се отразяват в мазната повърхност.

— Страхуваш се от малко вода? — Али мина покрай Дара и нагази решително в тъмното езерце. Когато то му стигна до кръста, спря и се обърна. Абаносовочерната му роба се сливаше така съвършено с водата, че сякаш самата течност се разливаше по раменете му. — Тревожиш се маридите да не те заловят?

— Чувстваш се в свои води, а, малки крокодиле? — отвърна Дара подигравателно. — Сигурно ти напомня за зловонните блата на Та Нтри?

Али сви рамене.

— Пясъчна бълха, куче, крокодил… Да не би просто да изреждаш всички животни, които знаеш? Колко останаха? Надали са повече от пет-шест.

Очите на Дара припламнаха, а после той стори нещо, което Нахри не го беше виждала да прави никога.

Влезе във водата.

Вдигна ръце и водата се оттегли, разливайки се над скали, изчезвайки в пукнатини. Капките, които не успяха да се отдръпнат достатъчно бързо, изцвърчаха под краката му.

Нахри зяпна. Пръстенът му сияеше с яркозелена светлина — като слънчеви лъчи, огрели мокро листо. Мислите й се върнаха към онова, което беше сторил с шедуто, със зулфикара на Али, с железните окови.

И внезапно се зачуди точно колко тайни пазеше Дара от нея. Целувката им в пещерата й се струваше толкова далечна.

Афшинът блъсна видимо шокирания Али напред.

— Върви, джине, и си дръж езика. Бану Нахида ужасно ще се разстрои, ако го отрежа.

Нахри бързо настигна Али.

— Значи, сега самото му присъствие кара водата да се изпарява? — прошепна той, хвърляйки нервен поглед към гърба на Дара. — Какъв нов ужас е това?

Нямам представа.

— Може би е просто част от това да си роб — подхвърли тя немощно.

— Познавам и други освободени роби. Те не притежават подобна сила. Вероятно е направил като ифритите и много отдавна е продал душата си на демоните. — Али направи физиономия и сведе поглед към нея, понижавайки още повече глас. — Моля те, в името на Всевишния, кажи ми, че не възнамеряваш наистина да избягаш с него.

— Забрави ли зулфикара до гърлото ти?

— Ще се хвърля в езерото, преди да допусна това чудовище да използва живота ми, за да открадне твоя. — Той поклати глава. — Трябваше просто да ти дам онази книга в градината. Да ти разкажа за градовете, които е разрушил, за невинните, които е избил… тогава сама щеше да забиеш нож в гърба му.

Нахри потрепери.

— Никога не бих го сторила. — Знаеше, че Дара има кърваво минало, но несъмнено Али преувеличаваше. — Било е война — война, която твоите хора са започнали. Дара просто е защитавал племето ни.

— Това ли ти каза? — Али си пое рязко дъх. — Защитавал… Нахри, знаеш ли защо хората го наричат Бича?

Нещо много студено полази по гърба на Нахри, но тя го пропъди.

— Не. Но нека ти напомня, че ти си този, който преди няколко нощи дойде при мен, облян в кръвта на друг мъж — изтъкна тя. — Дара определено не е единственият, който пази тайни.

Али се закова рязко на място.

— Имаш право. — Обърна се към нея с решително изражение. — Беше кръвта на шафитски убиец. Аз го убих. Той беше член на политическа групировка, на име „Танзим”. Те се борят — понякога с насилие — за правата на шафитите и са смятани за престъпници и предатели. Аз бях основният им финансов благодетел. Баща ми откри и за наказание ми нареди да се сприятеля с теб и да те убедя да се омъжиш за брат ми. — Тъмните му вежди подскочиха, в корените на косата му имаше засъхнала кръв. — Ето. Сега знаеш.

Нахри примига, осмисляйки чутото. Знаела бе, че Али има свои собствени подбуди, също като нея… и все пак я жегна да го чуе изречено така направо.

— Интересът към страната ми, желанието да си подобриш арабския… да разбирам ли, че всичко е било преструвка?

— Не, не беше. Кълна се. Както и да започна приятелството ни, каквото и да изпитвах към семейството ти… — Али изглеждаше смутен. — Последните няколко месеца бяха мрачни. Времето ми с теб… то бе лъч светлина.

Нахри извърна очи, неспособна да понесе откровеността върху лицето му. Зърна окървавените му китки, все още оковани с желязо. Той ще преживее това — закле се на себе си. — Каквото и да става.

Дори ако това означаваше да избяга с Дара.

Отново поеха напред, от време на време Али хвърляше враждебен поглед към гърба на Дара.

— Навярно е твой ред.

— Какво искаш да кажеш?

— Доста те бива в насилването на ключалки и пазаренето по договори като за обикновена прислужница, не мислиш ли?

Нахри изрита земята, при което няколко камъчета се разхвърчаха.

— Не съм сигурна дали все още ще ме мислиш за лъч светлина, ако ти разкажа за миналото си.

— Нахри — повика я Дара, прекъсвайки тихия им разговор.

Пещерата беше свършила. Присъединиха се към Дара на скалиста тераса, под която имаше тесен песъчлив бряг, извиващ се покрай неподвижните води на една лагуна. В далечината Нахри зърна късче небе върху което грееха звезди. Лагуната излъчваше странна светлина, водата в нея имаше медно-син цвят и проблясваше, сякаш се намираше под тропическо небе.

Дара й помогна да слезе на брега и й подаде ножа си, докато издърпваше Али при тях.

— Ще имам нужда от кръвта ти — обясни извинително. — Съвсем мъничко върху острието.

Нахри прокара ножа по дланта си, извличайки само няколко капки, преди кожата й да зарасне. Дара си взе ножа и прошепна една молитва. Алената кръв лумна в пламъци, докато капеше от острието.

Лагуната забушува, мощен засмукващ звук се надигна от нея, докато водата се отдръпваше рязко и нещо металическо се издигна в средата. Пред очите на Нахри от повърхността на езерото изплува елегантна медна лодка, капчици вода се плъзгаха по искрящия й корпус. Не беше голяма, вероятно построена за не повече от дузина пътници. Като че ли нямаше платно, но изглеждаше бърза с тънката си, заострена кърма.

Нахри пристъпи напред, запленена от красотата й.

— Нима е била тук през цялото това време?

Дара кимна.

— Още отпреди градът да падне. Обсадата на Кахтаните била толкова жестока, че никой не могъл да избяга. — Той блъсна Али в плиткото. — Качвай се, пясъчна бълха.

Нахри понечи да го последва, но Дара я улови за китката.

— Ще го пусна да си върви — каза й тихо на дивастийски. — От другата страна на езерото ни очаква всичко необходимо. Килимче, храна, оръжия. Ще го оставя на брега невредим и двамата с теб ще отлетим от тук.

Думите му само още повече усилиха чувството й, че е предадена.

— Радвам се да науча, че ще бъдем добре запасени, когато ифритите ни убият.

Опита да се отскубне от него, но Дара я задържа.

— Ифритите няма да ни убият, Нахри — увери я. — Сега нещата са различни. Ще бъдеш в безопасност.

Нахри се намръщи.

— За какво говориш?

Някъде отдалече долетя вик, последван от заповед, която не можеше да бъде различена. Гласовете бяха далече, принадлежаха на мъже, които все още не можеха да видят, ала Нахри знаеше колко бързо бяха в състояние да се движат джиновете.

Дара пусна китката й.

— Ще ти кажа, когато се махнем от града. Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Трябваше да го сторя по-рано. — Докосна я по бузата. — Ще се справим с това.

Не съм толкова сигурна. Все пак му позволи да й помогне да се качи в лодката. Той взе медния прът, който лежеше в средата на палубата, заби го в пясъчния бряг и ето че потеглиха.

Лодката мина покрай входа на пещерата със съскане. Когато Нахри погледна назад, скалата изглеждаше гладка и недокосната. В далечината зърна доковете, гъмжащи от малки фигурки с искрящи факли и сияещи остриета.

Али се взираше във войниците, докато лодката се носеше през неподвижната вода към тъмните планини.

Нахри дойде по-близо до него.

— Онова, което ми каза за споразумението ти с баща ти… мислиш ли, че ще те накаже, ако си тръгна?

Али наведе поглед.

— Няма значение.

Нахри загледа как той докосва кокалчетата си едно по едно — молеше се, броеше, може би просто нервен жест. Изглеждаше нещастен.

Думите излязоха от устата й, без дори да се замисли.

— Ела с нас.

Али застина.

Глупаво, Нахри продължи, говорейки все така тихо:

— Защо не избягаш от онова, което предстои? Прекоси Гозан заедно с нас, а после отиди да видиш човешкия свят, от който си така запленен. Върви да се помолиш в Мека, да се обучаваш при учените в Тимбукту… — Тя преглътна, когато в гласа й се промъкна емоция. — Имам стар приятел в Кайро. Вероятно не би отказал един нов бизнес партньор.

Али не вдигаше поглед от ръцете си.

— Говориш сериозно, нали? — попита със странно глух глас. — Да.

Той затвори очите си за миг.

— О, Нахри… толкова съжалявам.

Когато се обърна, за да я погледне, от всяка бръчица на лицето му се излъчваше вина.

Нахри се дръпна назад.

— Не — прошепна тя. — Какво си…

Въздухът около тях лумна и думите заседнаха в гърлото й. Тя се вкопчи в ръба на лодката и затаи дъх в задушаващата прегръдка на завесата над езерото. Както и първия път, преминаването трая само миг, а после светът отново си дойде на мястото. Тъмните планини, осеяното със звезди небе…

Десетината бойни кораба, пълни с войници.

Почти се бяха блъснали в най-близкия — огромна дървена трирема, която стоеше тежко във водата. Малката медна лодка се плъзна покрай нея, строшавайки няколко гребла, но мъжете на борда бяха готови. Палубата беше пълна със стрелци с опънати тетиви, докато други войници хвърлиха вериги с покрити с шипове котви, за да уловят техния съд. Един от стрелците изпрати една-едничка пламнала стрела високо във въздуха. Сигнал.

Али се изправи тромаво на крака.

— Предците ми намериха медната лодка малко след революцията — обясни той. — Никой не можа да я извади, така че тя си остана във водата. А още преди векове се научихме как да скриваме неща от другата страна на завесата. — Той понижи глас. — Съжалявам, Нахри, наистина.

Нахри чу как Дара изръмжа. Беше в другия край на лодката, но извади лъка си за частица от секундата, прицелвайки се в гърлото на Али. Нахри не можеше да си представи какво си мисли. Врагът ги превъзхождаше многократно.

— Афшине! — Джамшид се появи до перилата на бойния кораб. — Не ставай глупак. Свали оръжието.

Дара не помръдна и войниците се пръснаха като ветрило, сякаш се готвеха да се прехвърлят на тяхната лодка. Нахри вдигна ръце.

— Зейди! — разнесе се вик откъм кораба и Мунтадир се показа измежду войниците. Видя брат си, окървавен и окован, със стрела, насочена към гърлото му. Омраза разкриви красивото му лице и той се хвърли напред. — Ти, кучи сине!

Джамшид го сграбчи.

— Мунтадир, недей!

Дара го изгледа изумено.

— Какво търсиш ти на борда на един военен кораб? Да не би баластът да са бъчви с вино?

Мунтадир изсъска гневно.

— Само почакай баща ми да пристигне. Ще видим колко храбро ще приказваш тогава.

Дара се изсмя.

— Почакай моя абба. Мотото на всеки гезирски герой.

Очите на Мунтадир лумнаха. Хвърли поглед назад, сякаш за да прецени колко далече бяха останалите кораби, а после направи яростен жест към стрелците.

— Защо се целите в него? Прицелете се в момичето и ще видите колко бързо великият Бич ще се предаде.

Усмивката върху лицето на Дара се изпари.

— Направи го и ще ви избия до крак.

Али начаса застана пред нея.

— Тя е точно толкова невинна, колкото съм и аз, Диру.

Нахри го видя да поглежда към останалите кораби, сякаш и той правеше същата сметка като брат си.

А и тогава Нахри разбра. Естествено, че чакаха Гасан. Дара беше напълно беззащитен пред печата на Сулейман. Ако успееха да го забавят, докато царят пристигне, той беше обречен.

Сам си е виновен. Знаеше, че е така. Ала мислите й се върнаха към пътуването им, към тъгата, която го преследваше неизменно, болката му, когато говореше за съдбата на семейството си, кървавите спомени от времето му като роб. Беше прекарал целия си живот, биейки се с Кахтаните заради племето си. Нима беше чудно, че отчаяно искаше да я спаси от онова, което за него бе най-страшната съдба на света.

И господи, мисълта за това как го оковават, как го завличат пред царя, как го екзекутират пред тълпа ликуващи джинове.

Не. Никога. Нахри се обърна, усетила внезапно горещина в гърдите си.

— Пусни го да си отиде — примоли се. — Моля те. Пусни го да си отиде и аз ще остана тук. Ще се омъжа за брат ти. Ще направя всичко, което семейството ти поиска.

Али се поколеба.

— Нахри…

— Моля те. — Сграбчи ръката му, опитвайки се да накара съпротивата в очите му да се стопи. Не можеше да допусне Дара да умре. Само при мисълта за това сърцето й се разби. — Умолявам те. Това е всичко, което искам — добави и в този миг то беше вярно, едничкото й желание на света. — Искам единствено той да живее.

Над лодката се спусна миг на странна тишина. Въздухът стана неприятно горещ, така, както когато се задава мусон.

От Дара се откъсна задавено ахване. Нахри се завъртя рязко тъкмо навреме, за да го види как се препъва. Лъкът се наведе в ръцете му, докато той трескаво се мъчеше да си поеме дъх.

Ужасена, тя се хвърли към него, но Али я улови в същия миг, в който пръстенът на Дара лумна неочаквано.

Той вдигна глава и Нахри потисна вика си. Макар че очите му бяха приковани в лицето й, в тях нямаше и следа от разпознаване. В лицето му нямаше нищо познато: изражението му беше по-диво, отколкото в Хиераполис, изражението на нещо преследвано и ранено.

Той се завъртя рязко към войниците. Изръмжа и лъкът му стана двойно по-голям. Колчанът също се преобрази, препълнен изведнъж с най-различни стрели, които сякаш се съревноваваха коя е най-жестока. Онази, която беше сложил в тетивата, завършваше с железен полумесец, тялото й беше покрито с шипове.

Нахри се вледени. Спомни си последните си думи. Намерението зад тях. Не би могла да е… нали?

— Дара, почакай! Недей!

— Застреляйте го! — изкрещя Мунтадир.

Али я блъсна на земята. Двамата паднаха тежко върху палубата, но над главите им не профуча нищо. Нахри вдигна очи.

Стрелите на войниците бяха замръзнали във въздуха.

Нахри подозираше, че цар Гасан ще пристигне твърде късно.

Дара щракна с пръсти и стрелите смениха рязко посоката си и полетяха обратно във въздуха, пронизвайки онези, които ги бяха изпратили. Неговите собствени бързо се присъединиха към тях, ръцете му се движеха между колчана и тетивата толкова светкавично, че Нахри не беше в състояние да ги следи с очи. Когато стрелците политнаха назад под това нападение, Дара грабна зулфикара на Али.

Яркият му поглед се впи в Мунтадир и в обезумелите му очи припламна разпознаване.

— Зейди ал Кахтани — заяви той и се изплю. — Предател. Дълго чаках, за да те накарам да си платиш за онова, което причини на хората ми.

Едва направил това безумно изказване. Дара се хвърли на бойния кораб. Дървените перила лумнаха в пламъци под допира му и той изчезна в черния пушек. До ушите на Нахри достигнаха писъци.

— Освободи ме. — Али сложи окованите си китки в скута й. — Моля те!

— Не знам как!

Обезглавеното тяло на един агниваншийски войник се приземи до тях с глух тътен и Нахри изпищя. Али се изправи тромаво на крака.

Тя го сграбчи за ръката.

— Полудя ли? Какво би могъл да направиш в това състояние? — посочи тя окованите му китки.

Той се отърси от нея.

— Брат ми е там!

— Али!

Ала принца вече го нямаше, потънал в същия черен дим, в който и Дара.

Нахри потрепери. Какво, в името на Всевишния, се бе случило с Дара току-що? Беше прекарала седмици с него… несъмнено и преди си беше пожелавала нещо на глас без… е, без каквото и да беше сторила преди малко.

Той ще избие всички на онзи кораб. Когато пристигнеше, Гасан щеше да открие синовете си убити и тогава щеше да ги преследва до края на земята, да ги обеси на майдана и племената им щяха да воюват в продължение на векове.

Не можеше да допусне това да се случи.

— Бог да ми е на помощ — прошепна Нахри, а после стори най-ненахрийското нещо, което би могла да си представи.

Хвърли се право в лапите на опасността.

Покатери се на кораба по строшените гребла и котвените вериги, като много внимаваше да не поглежда към прокълнатата вода, която проблясваше отдолу. Не беше забравила думите на Дара за това как правела джиновете на парченца.

Ала касапницата, която завари на борда на триремата, мигновено прогони смъртоносното езеро от мислите й. Огън бе обхванал дървената палуба и пълзеше към такелажа на черното платно. Редицата стрелци лежаха там, където бяха паднали, пронизани от десетки стрели. Един пищеше за майка си, притиснал ръце към зейналия си корем. Нахри се поколеба, ала знаеше, че няма нито миг за губене. Запроправя си път между телата, кашляйки и махайки с ръка, за да пропъди пушека от лицето си, когато се препъна в купчина окървавена мушама.

Чу писъци от другия край на кораба и зърна Али да тича натам. Пушекът се разсея за миг и тогава тя го видя.

Изведнъж разбра защо — дори след хиляда години — името на Дара все още всяваше ужас сред джиновете. Преметнал лъка си през рамо, със зулфикара на Али в едната си ръка и откраднат от някого ханджар в другата, той покосяваше войниците около Мунтадир. Движеше се не толкова като мъж, колкото като развилняло се божество на войната от отдавна отминалата епоха, в която беше роден. Дори тялото му сияеше, сякаш под кожата му гореше огън.

Като ифрит, осъзна Нахри с ужас. Изведнъж не беше сигурна кой или какво бе Дара наистина. Той заби зулфикара в гърлото на последния страж, който го делеше от Мунтадир и го издърпа, облян в кръв.

Не че емирът забелязваше нещо. Беше седнал върху плувналата в кръв палуба, взел в прегръдките си пронизаното от стрели тяло на един войник.

— Джамшид! — изкрещя той. — Не! Господи, не… погледни ме, моля те!

Дара вдигна зулфикара си. Нахри се закова на място и отвори уста, за да изкрещи.

Али се нахвърли върху афшина.

Нахри едва го забеляза, поразена от гледката на Дара, сеещ безжалостно смърт, ала ето че той се озова там и възползвайки се от ръста си, скочи на гърба на Дара и обви окованите си ръце около врата му като примка. Сви крака и Дара се олюля под неочаквания товар. Али изрита зулфикара от ръцете му.

— Мунтадир! — изкрещя, добавяйки нещо на гезирски, което Нахри не разбра.

Зулфикарът се приземи на метър-два от краката на емира, ала Мунтадир не вдигна очи; като че ли дори не чу вика на брат си. Нахри се втурна, прескачайки телата с цялата бързина, на която беше способна.

Подразнен звук се откъсна от Дара, докато се мъчеше да се отърси от принца. Али сви ръце, притискайки железните окови към гърлото му. Дара се бореше за въздух, но успя да го удари с лакът в стомаха и да го блъсне силно в мачтата зад тях.

Али не го пускаше.

— Ахи!

Мунтадир се сепна и вдигна очи. За частица от секундата се хвърли към зулфикара, в същия миг, в който Дара най-сетне успя да метне Али през глава. Свали лъка от гърба си.

Младият принц падна тежко върху мократа палуба и се пързулна до ръба на кораба, където се изправи с усилие на крака.

— Мунта…

Дара го прониза в гърлото.