Град от месинг

11. Нахри

Нахри отпи голяма глътка от кожения мех, завъртя я в устата си и я изплю. Би дала последния си дирхам, за да може да пие, без да усеща песъчинки между зъбите си. Въздъхна и се облегна тежко на гърба на Дара, оставяйки краката си да висят отпуснато от двете страни на коня.

— Ненавиждам това място — измърмори в рамото му.

Нахри беше свикнала с пясък (всяка пролет бури обгръщаха Кайро в облаци жълт прах), но това беше непоносимо.

Бяха си тръгнали от оазиса преди дни, след като бяха откраднали нов кон, правейки един последен отчаян пробег през откритата, незащитена земя. Според Дара нямаха друг избор; между оазиса и Девабад се простираше единствено пустиня.

Преходът беше убийствен. Почти не говореха, и двамата бяха прекалено уморени, за да правят каквото и да било, освен да се държат за седлото и да продължават напред в приятно мълчание. Нахри беше мръсна; пръст и пясък бяха полепнали по кожата й, сплъстяваха косата й. Мръсотията беше в дрехите и храната й, по ноктите и между пръстите на краката й.

— Не остава още много — увери я Дара.

— Все така казваш — измърмори Нахри.

Разтърси схванатата си ръка и отново я обви около кръста му. Преди няколко седмици би се чувствала твърде неудобно да го докосва толкова дръзко, ала вече не я беше грижа.

Пейзажът наоколо започна да се променя, хълмове и хилави дървета изместиха голата пръст. Вятърът се усили, сини облаци заприиждаха от изток, небето притъмня.

Когато най-сетне спряха, Дара се плъзна от седлото и свали мръсната кърпа, която покриваше лицето му.

— Слава на Създателя.

Нахри улови ръката му и той й помогна да слезе. Колкото и пъти да го правеше, винаги й бяха нужни няколко минути, докато коленете й си спомнят какво да правят.

— Стигнахме ли?

— Стигнахме реката Гозан. — Звучеше облекчен. — Прагът на Девабад е от другата страна на водата и никой, който не е от нашата раса, не може да го премине. Нито ифрити, нито гули, нито дори перита.

Земята свърши рязко до една канара, надвиснала над реката. На слабата светлина широката мътна река имаше отблъскващ кафеникавосив цвят, а земята от другата страна изобщо не изглеждаше обещаващо. Единственото, което Нахри виждаше, беше още равна пръст.

— Мисля, че е възможно да си надценил прелестите на Девабад.

— Наистина ли мислиш, че бихме оставили толкова голям магически град, открит за очите на всеки любопитен човек, минаващ оттук? Скрит е от погледа.

— Как ще прекосим реката?

Дори от тук Нахри виждаше бялата пяна на бушуващата вода.

Дара надникна над ръба на варовиковата скала.

— Бих могъл да се опитам да омагьосам едно от одеялата — предложи, ала изобщо не звучеше оптимистично. — Но нека изчакаме до утре. — Той кимна към небето. — Май се задава буря и не искам да рискуваме да пресичаме реката в лошо време. Спомням си, че тези скали са осеяни с пещери. Ще се подслоним в някоя от тях за през нощта.

Той поведе коня по една криволичеща тясна пътечка.

Нахри го последва.

— Може ли да сляза до реката?

— Защо?

— Мириша така, сякаш нещо е умряло в дрехите ми, а по кожата ми е полепнала толкова мръсотия, че бих могла да си направя още една Нахри.

Дара кимна.

— Но внимавай. Пътят надолу е стръмен.

— Ще се справя.

Нахри пое надолу по хълма, криволичейки покрай каменни блокове и хилави дръвчета. Дара не беше излъгал. Препъна се на два пъти и си поряза дланите на острите скали, ала възможността да се изкъпе си заслужаваше. Придържаше се близо до брега, докато търкаше бързо кожата си, готова да изскочи от водата, ако течението стане прекалено силно.

Небето бързо потъмняваше; облаците имаха нездрав зелен оттенък. Нахри излезе от водата, изцеди косата си и потрепери. Въздухът беше влажен и миришеше на мълнии. Дара беше прав за бурята.

Тъкмо пъхаше мокрите си крака във високите си обувки, когато го почувства — докосването на вятъра, толкова силно, че беше като длан на рамото й. Начаса се изправи и се обърна рязко, готова да замери с ботуша си който и да се намираше зад нея.

Нямаше никой. Обходи с поглед каменистия бряг, но той беше пуст и смълчан, ако не се брояха мъртвите листа, подмятани от вятъра. Подуши и долови странно силната миризма на пиперени зърна и кора на индийско орехче. Може би Дара се опитваше да измагьоса ново ястие.

Нахри последва тънката струйка дим, която се издигаше в небето зад нея, докато не откри Дара седнал на прага на една тъмна пещера. Над огъня къкреше котле с яхния.

Той вдигна очи и се усмихна.

— Най-сетне. Започвах да се опасявам, че си се удавила.

Вятърът плющеше в мократа й коса и тя потрепери.

— Как ли пък не — заяви, идвайки по-близо до огъня. — Плувам като риба.

Дара поклати глава.

— Това твое плуване ми напомня за аяанлийците. Трябва да проверя дали нямаш крокодилски люспи по врата.

— Крокодилски люспи? — Нахри взе бокала му с надеждата виното да я сгрее. — Сериозно?

— Аха, то е просто нещо, което казваме за тях. — Той побутна котлето към нея. — Крокодилите са една от предпочитаните форми на маридите. Предполага се, че древните аяанлийци са ги обожествявали. Потомците им не обичат да говорят за това, но съм чувал странни истории за древните им обичаи.

Дара си взе бокала, който се напълни отново в мига, в който пръстите му докоснаха дръжката.

Нахри поклати глава.

— Какво е тази вечер? — попита, поглеждайки към яхнията с многозначителна усмивка.

Въпросът се беше превърнал в игра: колкото и да се мъчеше, Дара все не успяваше да забърка нещо друго, освен ястието с леща на майка си.

Той се ухили.

— Гълъби, пълнени с пържен лук и шафран.

— Колко забранено. — Нахри се залови да си сипе от яденето. — Аяанлийците живеят близо до Египет, нали?

— Далече на юг; твоята земя е прекалено пълна с човеци за вкуса на нашите хора.

Заваля. В далечината отекна гръм и Дара направи физиономия, докато бършеше водата от челото си.

— Тази нощ не е нощ за истории — заяви. — Ела. — Взе котлето, без да обръща внимание, че е горещо. — Трябва да се скрием от дъжда и да поспим. — Прикова поглед в скрития град отвъд реката и лицето му придоби неразгадаемо изражение. — Предстои ни дълъг ден.

Нахри спа неспокойно, сънищата й бяха странни и пълни с гръмотевици. Когато се събуди, все още беше тъмно; огънят им се беше превърнал в сияеща жарава. Дъжд плющеше в отвора на пещерата, чуваше как вятърът вие между скалите.

Дара се беше опънал до нея върху едно от одеялата, ала досега толкова бяха свикнали един с друг, та по дишането му се досети, че той също е буден. Обърна се на една страна, за да го погледне, и си даде сметка, че я беше завил с робата си в съня й. Той лежеше по гръб, скръстил ръце над стомаха си като труп.

— Не можеш да заспиш? — попита Нахри.

Той не помръдна, приковал поглед в тавана.

— Нещо такова.

Мълния лумна и огря пещерата, последвана миг по-късно от грохота на гръмотевица. Нахри съзерцаваше изпитателно профила му на слабата светлина. Погледът й се плъзна по очите му с дълги ресници, по шията, по голите му ръце. Нещо в корема й трепна; изведнъж съвсем ясно си даде сметка колко малко разстояние ги дели.

Не че имаше значение… в ума си Дара очевидно беше безкрайно далече.

— Ще ми се да не валеше. — Гласът му беше необичайно печален. — Би ми се искало да погледам звездите, в случай че…

— В случай че? — подкани го Нахри, когато той не довърши.

Дара я погледна за миг; изглеждаше почти засрамен.

— В случай че това е последната ми нощ като свободен мъж.

Нахри потръпна. Прекалено погълната от това да оглежда небето за други птици рух, мъчеща се да преживее последната част от изтощителното им пътуване, почти не се беше замисляла за това как ще ги посрещнат в Девабад.

— Наистина ли мислиш, че ще те арестуват?

— Възможно е.

В гласа му имаше нотка на страх, но тъй като вече знаеше колко бе склонен да преувеличава (особено когато ставаше дума за джиновете), Нахри се опита да му вдъхне увереност.

— Вероятно си просто стара история за тях, Дара. Не всеки е способен да има зъб някому в продължение на четиринайсет века. — Той се намръщи и извърна глава и Нахри се засмя. — О, хайде де, просто се закачам.

Тя се надигна на лакът и без да се замисли, посегна към бузата му, за да го накара да се обърне отново към нея.

Дара се сепна при допира й, очите му грейнаха от изненада. Не, не от докосването й, осъзна Нахри смутено, а от позата, в която се бяха озовали, без да иска — тялото й беше легнало наполовина върху гърдите му.

Тя се изчерви.

— Извинявай. Не исках да…

Той докосна бузата й.

Изглеждаше почти толкова учуден от постъпката си, колкото и тя, сякаш пръстите му проследяваха линията на челюстта й по собствена воля. Върху лицето му имаше толкова много копнеж (както и доста нерешителност), че сърцето на Нахри задумка учестено, а в корема й лумна топлина. Недей — заповяда си. — Той буквално е враг на хората, които се каниш да помолиш за убежище, а ти искаш да добавиш това към всичко, което вече ви обвързва? Само някой глупак би сторил нещо такова.

Тя го целуна.

Дара издаде слаб звук на протест до устните й, а после зарови ръце в косата й. Устните му бяха топли и настойчиви и всяко късче от нея като че ли заликува, задето той отвърна на целувката й, тялото й беше изпълнено с глад, против който умът й крещеше предупреждения.

Той се откъсна.

— Не бива — прошепна; топлият му дъх погъделичка ухото й и по гръбнака й плъзна тръпка. — Това… това е напълно нередно…

Прав беше, разбира се. Не за това, че беше нередно — сякаш я беше грижа за подобни неща! Ала беше глупаво. Ето как поболели се от любов идиоти съсипваха живота си, а тя бе изродила достатъчно копелета и се бе грижила за достатъчно съпруги в последните стадии на сифилис, за да го знае. Само че беше прекарала цял месец с този арогантен, вбесяващ мъж, неотлъчно до него, ден и нощ, месец, изпълнен с изпепеляващите му очи и парещите му ръце, които се задържаха върху нея едновременно твърде дълго и недостатъчно.

Покатери се върху него — струваше си дори само заради потресеното изумление върху лицето му.

— Млъкни, Дара.

А после отново го целуна.

Този път нямаше звук на протест. Имаше ахване — наполовина безсилно раздразнение, наполовина копнеж, — а после той я придърпа върху себе си и мислите на Нахри вече не бяха членоразделни.

Бореше се с влудяващо сложния възел на колана му, а неговите ръце бяха под туниката й, когато пещерата се разтресе от най-силния тътен, който Нахри бе чувала някога.

Тя застина. Не искаше — устните на Дара тъкмо бяха открили едно прелестно местенце в основата на шията й, а натискът на хълбоците му до нейните правеше с кръвта й неща, които не бе вярвала, че са възможни. И тогава мълния — по-ярка от останалите — огря пещерата. Порив на вятъра нахлу вътре — малкият им огън угасна, а лъкът и колчанът на Дара изтрополиха, запратени на пода.

При шума от падането на скъпоценното му оръжие Дара вдигна очи и замръзна, забелязал изражението върху лицето й.

— Какво не е наред?

— Аз… не знам.

Продължаваха да отекват гръмотевици, ала под тях имаше още нещо, почти като шепот, подкана на език, който Нахри не разбираше. Нов порив на вятъра подръпна косата й и я разроши, донасяйки мириса на същите онези подправки. Пиперени зърна и кардамон. Карамфил и кора на индийско орехче.

Чай. Чаят на Хайзур.

Тя начаса се дръпна, изпълнена с лошо предчувствие, което не разбираше.

— Мисля… мисля, че отвън има нещо.

Дара се намръщи.

— Нищо не чух.

Въпреки това седна, сваляйки ръце от нея, за да вземе лъка и колчана си.

Нахри потрепери — без топлия натиск на тялото му й беше студено. Грабна робата му и я нахлузи през главата си.

— Не беше звук — настоя, знаейки, че вероятно звучи налудничаво. — Беше нещо друго.

Поредната мълния раздра небето и блясъкът й очерта силуета на дева на фона на мрака. Челото му се сбърчи.

— Не, не биха посмели… — прошепна, почти на себе си. — Не и толкова близо до границата.

Въпреки това й подаде камата си, а после сложи една от сребърните стрели в тетивата и се промъкна предпазливо до входа на пещерата.

— Дръж се назад — предупреди я.

Без да му обръща внимание, Нахри втъкна камата в колана си и се присъедини към него. Дъжд брулеше лицето й, но не беше толкова тъмно, колкото по-рано; лунната светлина се отразяваше в натежалите облаци.

Дара вдигна лъка си и я погледна настойчиво, когато краят на стрелата опря в стомаха й.

— Поне мъничко назад.

Пристъпи навън и Нахри остана до него; не й хареса как потръпна, когато дъждът обля лицето му.

— Сигурен ли си, че би трябвало да си навън в подобно време…

Над главите им лумна светкавица и Нахри подскочи, закривайки очите си с ръка. Дъждът спря, толкова рязко, сякаш някой беше завъртял кранче.

Вятърът плющеше във влажната й коса. Тя примига, мъчейки се да прогони петната от зрението си. Мракът се вдигаше. Мълнията беше ударила едно дърво наблизо, подпалвайки изсъхналите клони.

— Ела. Да се приберем вътре — настоя, но Дара не помръдна, приковал поглед в дървото. — Какво има? — попита Нахри, мъчейки се да мине покрай ръката му.

Той не отговори — не беше нужно. Пламъци се спускаха по дървото, горещината беше толкова силна, че начаса изсуши мократа й кожа. Парлив пушек се изливаше от дървото, стичаше се покрай корените и образуваше мъгливи черни пипала, които пъплеха и се гънеха, обединявайки се в плътна маса, докато бавно се надигаха от земята.

Нахри отстъпи назад и посегна към ръката на Дара.

— Това… това друг дев ли е? — попита, мъчейки се да звучи обнадеждено, докато нишките от дим се сплитаха все по-плътно, все по-бързо.

Очите на Дара бяха станали огромни.

— Боя се, че не. — Той я улови за ръка. — Мисля, че трябва да се махаме.

Едва се бяха обърнали към пещерата, когато от скалите над тях се спусна още черен дим, разстилайки се пред входа като водопад.

Всяко косъмче по тялото на Нахри настръхна; върховете на пръстите й щипеха от енергия.

— Ифрити — прошепна тя.

Дара се дръпна назад толкова бързо, че се препъна — от обичайното му изящество не бе останала и следа.

— Реката — изпелтечи. — Бягай.

— Ами нещата ни…

— Няма време. — Сключил пръсти около китката й, той я задърпа надолу по скалистия склон. — Можеш ли да плуваш толкова добре, колкото твърдиш?

Нахри се поколеба, спомняйки си бързото течение на Гозан. Реката вероятно беше придошла от дъжда, бурните й води бяха съвсем разбушувани.

— Аз… може би. Вероятно — поправи се, виждайки тревогата върху лицето му. — Ала ти не можеш!

— Това няма значение.

Преди да успее да възрази, той я задърпа надолу, спускайки се трескаво по варовиковия хълм. Стръмният склон беше опасен в мрака и Нахри на няколко пъти се подхлъзна върху ситните камъчета.

Тичаха по ръба на тясна скална тераса, когато нисък звук проряза въздуха — нещо средно между рев на лъв и пращенето на необуздан огън. Нахри вдигна очи, зървайки едва за частица от секундата нещо огромно и ярко, преди то да се блъсне в Дара.

Силата на удара я запрати назад и без ръката му около китката си, тя изгуби равновесие. Посегна да се улови за някой клон, скала, каквото и да било, докато залиташе, ала пръстите й намериха само въздух. Изгуби почва под краката си и полетя от ръба на скалата.

Нахри се опита да предпази главата си, когато се блъсна силно в земята, и се затъркаля надолу, а острите камъни режеха ръцете й. Тялото й отскочи покрай още една скална тераса, а после се приземи в гъста кал. Тилът й се удари в скрития корен на едно дърво.

Остана да лежи неподвижно, зашеметена от заслепяващата болка, останала без въздух. Всяко късче от тялото я болеше. Опита да си поеме мъничка глътка въздух и изкрещя от болка — очевидно си беше счупила ребро.

Просто дишай. Не се движи. Трябваше да остави тялото си да се излекува. Знаеше, че то ще го направи — смъдящата болка в разкъсаната й плът вече отслабваше. Докосна предпазливо тила си, молейки се черепът й да не е пукнат. Пръстите й напипаха окървавена коса, но нищо друго. Слава на Всевишния за този късмет.

Нещо в корема й се върна на мястото си и тя седна, бършейки очите си от кръв, кал или Бог знае какво. Присви очи. Гозан беше пред нея, кипящите му води бяха увенчани с бяла пяна в бързеите.

Дара. Изправи се на крака и пое, препъвайки се, напред, взирайки се през мрака към скалната тераса.

Поредната мълния я заслепи и въздухът изпращя, а после се разнесе тътен, който я запрати назад. Нахри вдигна ръце, за да предпази очите си, ала светлината вече беше угаснала, изчезнала в мъгла от бързо изпаряващ се син дим.

И ето че ифритът беше тук, извисил се над нея с ръце, дебели като клони. Плътта му беше концентрирана светлина, кожата му блещукаше между пепеливо-бялото на дима и алено-оранжевото на огъня. Ръцете и краката му бяха въгленовочерни, тялото му, по което нямаше и косъмче беше покрито с абаносови драсканици, дори още по-странни от тези на Дара.

Освен това беше красив. Необикновен и смъртоносен, но красив. Нахри замръзна, когато две златни котешки очи се спряха върху нея. Усмихна се, разкривайки черни, остри зъби. Длан с цвят на въглен посегна към желязната коса до него.

Нахри скочи на крака и се втурна по камъните към водата, приземявайки се в плитчините с плясък. Ала ифритът беше прекалено бърз и я сграбчи за глезена, докато тя се мъчеше да отплува. Нахри задращи по калното дъно на реката, вкопчвайки пръсти в корените на едно дърво.

Ифритът беше по-силен. Дръпна отново и тя изпищя, когато той я затегли назад. Беше станал по-ярък, кожата му пулсираше с гореща жълта светлина. По голата му глава минаваше белег като петно от угаснала жарава. Крадецът в нея нямаше как да не забележи сияещия бронзов нагръдник, който той носеше над простичката си ленена дреха. Около врата му имаше наниз необработени парчета кварц.

Ифритът вдигна ръката й, като в споделена победа.

— Хванах я! — провикна се на език, който звучеше като горски пожар. Отново се ухили и прокара език по острите си зъби, в очите му имаше неприкрит глад. — Момичето! Хванах…

Идвайки на себе си, Нахри извади камата, която Дара й беше дал в пещерата, и я заби в огнените гърди на ифрита, като едва не си отряза един от пръстите. Създанието изкрещя — вик по-скоро на изненада, отколкото на болка — и пусна китката й.

Повдигна едната си изрисувана вежда, докато поглеждаше към острието — очевидно изобщо не беше впечатлен. А след това я зашлеви през лицето.

Ударът запрати Нахри назад и тя се олюля, черни петна заплуваха пред очите й. Ифритът извади оръжието от тялото си, хвърляйки му съвсем мимолетен поглед, преди да го запрати покрай Нахри.

Тя скочи на крака, подхлъзвайки се и залитайки, докато се мъчеше да се дръпне назад. Не бе в състояние да откъсне очи от косата. Желязното острие беше покрито с черни петна, а ръбът му — очукан и притъпен. Щеше да я убие, в това нямаше съмнение, и щеше да боли. И то много. Зачуди се колцина от нахидските й предшественици бяха срещнали смъртта си върху тази коса.

Дара. Нуждаеше се от афшина.

Ифритът я последва с ленива крачка.

— Значи, ти си тази, заради която всички раси са подлудели… — поде той. — Последната от изменническото, отравящо кръвта котило на Анахид.

Омразата в гласа му изпрати нов прилив на страх в тялото на Нахри. Зърна камата на земята и я вдигна. Може би нямаше да нарани ифрита, но беше всичко, което имаше. Протегна я напред, опитвайки се да остави колкото се може по-голямо разстояние между тях.

Ифритът отново се ухили.

— Боиш ли се, малка лечителко? — попита провлачено. — Трепериш ли? — Помилва острието си. — Какво не бих дал, за да видя как изменническата ти кръв изтича от вените ти… — А после свали ръка, придобил печално изражение. — Уви, сключихме сделка да те върнем невредима.

— Невредима? — Мислите на Нахри се понесоха към Кайро, споменът за зъбите на гула, разкъсващи гърлото й, бе ярък в ума й. — Вашите гули се опитаха да ме изядат!

Ифритът разпери ръце с извинително изражение.

— Брат ми действа прибързано, признавам. — Прокашля се, сякаш му беше трудно да говори, а после наклони глава и я изгледа. — Смайващо, наистина. Трябва да отдам заслуженото на маридите. На пръв поглед имаш напълно човешки вид, но вгледаш ли се по-внимателно… — Той дойде по-близо, за да разгледа лицето й. — Ето я и кръвта на девите.

— Няма такова нещо — побърза да каже Нахри. — За когото и да работите… каквото и да искате… аз съм просто шафит. Нищо не мога да правя — добави, надявайки се лъжата да й спечели малко време. — Не е нужно да си губите времето с мен.

— Просто шафит? — Ифритът се разсмя. — Така ли мисли онзи лунатик?

Звукът на трошащо се дърво привлече вниманието й, преди да успее да отговори. Огнена ивица играеше по хребета, поглъщайки храсталаците като подпалки.

Ифритът проследи погледа й.

— Стрелите на твоя афшин може да се окажат по-точни от преценката му, малка лечителко, ала ние превъзхождаме и двама ви.

— Каза, че не ни мислите злото.

— Не мислим злото на теб — поправи я той. — Просмуканият с вино роб не беше част от сделката ни. Ала навярно… ако дойдеш доброволно…

Ифритът не довърши и вместо това се закашля и си пое рязко дъх.

Пред очите на Нахри той изхъхри и посегна да се подпре на най-близкото дърво. Отново се закашля, вкопчен в гърдите си, където тя го беше ранила. Свали нагръдника си и Нахри ахна. Кожата около раната беше почерняла като от инфекция. И тя се разпростираше, миниатюрни въгленовочерни пипалца пълзяха като деликатни вени.

— Ка-какво ми направи? — извика ифритът, докато пред очите им почерняващите вени отстъпиха място на синкава пепел. Отново се закашля, изплювайки гъста тъмна течност, от която се вдигна пара, когато опръска земята. Олюлявайки се, той дойде по-близо и се опита да я сграбчи. — Не… си го направила. Кажи ми, че не си го направила! — извика и златните му очи се разшириха от паника.

Без да пуска камата, Нахри отстъпи назад, боейки се, че ифритът може би се опитва да я изиграе. Ала когато той стисна гърлото си и се свлече на колене, плувнал в пот от пепел, тя си спомни нещо, което Дара й беше казал преди седмици край Ефрат.

Дори кръвта на един Нахид била отровна за тях, по-смъртоносна от което и да било оръжие. Като в транс, погледът й бавно се спусна към камата. Смесена с черната кръв на ифрита, върху острието аленееше нейната собствена кръв от раната на пръста й, когато се бе опитала да го прониже.

Очите й отново се вдигнаха към ифрита. Той лежеше върху камъните, а от устата му се процеждаше кръв. Очите му, красиви и ужасени, срещнаха нейните.

— Не… — изпъшка. — Имахме сделка…

Той ме удари. Заплаши да убие Дара. Тласкана от студена омраза и инстинкт, който вероятно би я уплашил, ако се беше замислила за това, Нахри го изрита силно в корема. Ифритът изкрещя, а тя коленичи, допирайки камата си до гърлото му.

— С кого сключи сделка? Какво искат от мен?

Ифритът поклати глава и си пое хъхреща глътка въздух.

— Мръсна нахидска измет… всичките сте еднакви — процеди той. — … знаех си, че е грешка…

— Кой? — попита Нахри отново.

Когато не получи отговор, поряза ръката си и долепи окървавена длан до раната му.

Звукът, изтръгнал се от ифрита, не приличаше на нищо, което въображението й би могло да роди: писък, пронизал душата й. Искаше й се да се извърне и да се хвърли в реката, да се потопи дълбоко във водата и да избяга от всичко това.

А после си помисли за Дара. Повече от хиляда години като роб, отвлечен от събратята си и убит, оставен на прищевките на безброй жестоки господари. Видя нежната усмивка на Басима, най-невинната от невинните, отишла си завинаги. Натисна по-силно.

С другата си ръка не сваляше камата от гърлото му, макар че, ако се съдеше по писъците му, това не беше необходимо. Изчака, докато писъците му се превърнаха в скимтене.

— Кажи ми и ще те излекувам.

Ифритът се гърчеше под острието й, за миг зениците му се разшириха така, че очите му станаха черни. Раната клокочеше, пара се вдигаше от нея като от препълнен казан, от гърлото му излезе ужасяващ бълбукащ звук.

— Нахри! — Гласът на Дара се надигна някъде в мрака, далечно отвличане на вниманието. — Нахри!

Трескавият поглед на ифрита се прикова в лицето й. Нещо припламна в очите му, нещо пресметливо и скверно. Отвори уста.

— Майка ти — изхъхри. — Сключихме сделка с Маниже.

— Какво? — Нахри се сепна така, че едва не изпусна ножа. — Моята какво?

Ифритът се загърчи, хъхрещ стон се изтръгна от гърлото му. Зениците му отново се разшириха, устата му се отвори и от нея избликна струя пара. Нахри направи гримаса. Съмняваше се, че ще успее да получи още кой знае колко информация от него.

Пръстите му се вкопчиха в китката й.

— Изцели ме… — умоляваше я. — Обеща ми.

— Излъгах.

С едно рязко, яростно движение Нахри дръпна ръка назад и му преряза гърлото. Тъмни изпарения се надигнаха от шията му, заглушавайки крясъка му. Ала очите му, съсредоточени и изпълнени с омраза, бяха приковани в камата, проследявайки я с поглед, докато Нахри я вдигаше над гърдите му. Гърлото… беше я научил Дара веднъж, слабите места на ифритите — едно от малкото неща, които се бе съгласил да й каже.

… дробовете. Нахри заби острието в гърдите му. То не потъна лесно и тя трябваше да потисне порива си да повърне, докато се отпускаше с цялата си тежест върху камата. Лепкава черна кръв обля ръцете й. Конвулсия разтърси тялото на ифрита веднъж, два пъти, а после то застина и гърдите му хлътнаха, сякаш Нахри беше изпразнила чувал с брашно. Погледа го още миг, макар да знаеше, че е мъртъв, почувствала незабавно липсата на енергия и живот. Беше го убила.

Изправи се; краката й трепереха. Убих някого. Взираше се в мъртвия ифрит, неспособна да откъсне поглед от кръвта му, която попиваше в осеяната с камъчета земя, а над нея се вдигаше пара. Убих го.

— Нахри! — Дара дотича, заковавайки се на място пред нея. Улови едната й ръка, докато разтревожените му очи обхождаха окървавените й дрехи. Докосна бузата й, мократа й коса. — В името на Създателя, толкова се тревожех… Окото на Сулейман! — Забелязал ифрита, той отскочи назад, дръпвайки я закрилнически зад себе си. — Той… ти… — изпелтечи; звучеше по-потресено, отколкото Нахри го беше чувала някога. — Убила си ифрит. — Обърна се рязко към нея с лумнали зелени очи. — Ти си убила ифрит? — повтори, навеждайки се, за да го разгледа отблизо.

Майка ти… Последните думи на ифрита сякаш й се подиграваха. Не можеше да забрави странния блясък в очите му, преди да го изрече. Дали беше лъжа? Думи, от които врагът, който щеше да го убие, да не намери покой?

Горещ повей докосна бузите й и Нахри вдигна очи. Скалите бяха обгърнати в пламъци; мокрите дървета пукаха и пращяха, докато изгаряха. Въздухът беше отровен, горещ и натежал от миниатюрни късчета жарава, които се носеха над мъртвия пейзаж, проблясвайки над тъмната река.

Нахри притисна окървавена длан до слепоочието си, заляна от вълна на гадене. Извърна се от мъртвия ифрит — гледката на мъртвото му тяло предизвикваше у нея усещането за нещо правилно, което не й харесваше.

— Аз… той каза нещо за…

Нахри млъкна. По склона се задаваше още черен пушек, гърчеше се и пъплеше между дърветата, превръщайки се в гъста кипяща вълна, докато се приближаваше.

— Назад! — Дара я дръпна настрани и димните пипала плъзнаха по земята с ниско съскане. Дара се възползва от възможността да я бутне към водата. — Върви, все още можеш да се добереш до реката.

Реката. Нахри поклати глава; пред очите й един огромен клон профуча покрай тях, сякаш изстрелян от дулото на оръдие, и водата изрева, когато той се разби върху камъните, осейващи брега й.

Дори не можеше да види от другата й страна… невъзможно бе да я преплува. А Дара вероятно щеше да се стопи.

— Не — заяви мрачно. — Никога няма да успеем.

Пушекът се понесе напред и като се завихри, започна да се разделя в три отделни фигури. Девът изръмжа и свали лъка си.

— Нахри, върви във водата.

Преди Нахри да успее да му отговори, той я блъсна силно, събаряйки я в студеното течение. Не беше достатъчно дълбоко, за да се потопи цялата, ала водата й се съпротивляваше, докато се мъчеше да се изправи на крака.

Една от стрелите на Дара полетя във въздуха, минавайки без никакъв ефект през мъгливите фигури. Той изруга и отново опъна тетивата, докато един от ифритите припламна с огнена светлина. Почерняла ръка сграбчи стрелата и без да я пуска, ифритът прие солидни очертания, последван незабавно от другите двама.

Този, който държеше стрелата, беше дори по-едър от онзи, когото Нахри беше убила. Кожата около очите му тлееше в груба ивица, черна и златна. Другите двама бяха по-дребни: мъж и жена, носеща диадеми от сплетени метали.

Ифритът завъртя стрелата на Дара между пръстите си и тя започна да се топи, среброто проблясваше, докато капеше в пръстта. Ифритът се ухили, а после от ръката му се вдигна пушек. Стрелата бе изчезнала, заменена от огромен железен боздуган. Шиповете и резките по тежката му глава бяха помътнели от кръв. Метна ужасяващото оръжие на рамото си и пристъпи напред.

— Селям алейкум, Бану Нахида — каза, отправяйки й остра усмивка. — С такова нетърпение очаквах тази среща.

Арабският на ифрита беше безупречен, с точно толкова загатване за Кайро, че Нахри да потръпне. Той наклони глава в лек поклон.

— Наричаш се Нахри, нали?

Дара опъна тетивата на лъка си.

— Не му отговаряй.

Ифритът вдигна ръце.

— Няма нищо лошо. Знам, че това не е истинското й име. — Златният му поглед отново се обърна към Нахри. — Аз съм Аешма, дете. Защо не излезеш от водата?

Нахри отвори уста, за да отговори, но тогава жената ифрит се приближи до Дара.

— Моят Бич! Колко много време мина само. — Тя облиза начервените си устни. — Погледни този робски знак, Аешма. Същинска прелест. Някога виждал ли си друг, който да е толкова дълъг? — Тя въздъхна и очите й се набръчкаха от удоволствие. — И, о, как само си ги спечели.

Дара пребледня.

— Не си ли спомняш, Дараявахуш? — Когато той не отговори, жената ифрит му отправи тъжна усмивка. — Колко жалко. Никога не съм виждала толкова безмилостен роб. Но разбира се, ти открай време беше готов да направиш всичко, за да си запазиш благоволението ми.

Тя го изгледа похотливо и Дара потръпна с вид, сякаш му се повдига. Вълна на омраза се надигна в Нахри.

— Достатъчно, Кандиша. — Аешма отпрати спътницата си с махване на ръка. — Не сме дошли, за да си създаваме врагове.

Нещо докосна прасците на Нахри под повърхността на черната вода, но тя не му обърна внимание, приковала очи в ифритите.

— Какво искате?

— Първо, да излезеш от водата. Тя не е безопасна за теб, малка лечителко.

— Но вие сте? В Кайро един от вас ми обеща същото, а после насъска глутница гули против нас. Поне тук нищо не се опитва да ме изяде.

Аешма вдигна очи.

— Ужасяващо лош избор на думи, Бану Нахида. Обитателите на въздуха и водата вече са ти причинили повече зло, отколкото знаеш.

Нахри се намръщи, мъчейки се да разтълкува думите му.

— Какво искаш…

Внезапно млъкна. По реката премина тръпка, сякаш нещо невъзможно голямо се тътрузеше по калното дъно. Нахри плъзна поглед по водата наоколо. Би могла да се закълне, че зърна люспи да проблясват в далечината, влажно блещукане, което изчезна така бързо, както се беше появило.

Ифритът трябва да беше забелязал реакцията й.

— Хайде — подкани я той. — Не си в безопасност.

— Лъже — изръмжа Дара; беше съвършено неподвижен, впил изпълнен с омраза поглед в ифритите.

Внезапно кльощавият ифрит се изпъна, душейки въздуха като куче, преди да се втурне в храсталаците, където лежеше убитият им другар.

— Сакр! — изкрещя той, грейналите му очи бяха отворени широко от изумление, докато докосваше гърлото, което Нахри беше прерязала. — Не… не, не, не!

Ифритът отметна глава назад и нададе писък на отчаяние, който сякаш раздра въздуха, преди отново да се наведе над мъртвия и да допре чело в неговото.

Скръбта му порази Нахри. Дара беше казал, че ифритите са демони. Изобщо не би предположила, че ги е грижа един за друг, още по-малко пък — толкова дълбоко.

Риданията на ифрита секнаха, когато погледът му се спря върху нея, и омраза изпълни златните му очи.

— Ти, долна вещице! — процеди обвинително, изправяйки се на крака. — Трябваше да ти видя сметката в Кайро!

Кайро… Нахри отстъпи назад, докато водата не й стигна до кръста. Басима. Той бе онзи, който бе обладал Басима, онзи, който бе обрекъл момиченцето на смърт и бе насъскал гулите против тях. Пръстите й потръпнаха върху камата.

Той се хвърли напред, но Аешма го сграбчи и го метна на земята.

— Не! Сключихме сделка.

Кльощавият ифрит скочи на крака и отново опита да се добере до нея, зъбейки се и съскайки, докато се мъчеше да се отскубне от хватката на Аешма. Пръстта под краката му хвърляше искри.

— Дяволът да вземе сделката ти! Тя го отрови с кръвта си… Ще й изтръгна дробовете и ще смеля душата й на прах!

— Достатъчно! — Аешма отново го хвърли на земята и вдигна боздугана си. — Момичето е под моя закрила. — Вдигна поглед и срещна очите на Нахри. Лицето му беше придобило много по-студено изражение. — Но не и робът. Ако Маниже е искала кървавия си Бич, трябваше да ни каже. — Той свали оръжието си и направи знак към Дара. — Твой е, Визареш.

— Почакайте! — изкрещя Нахри, докато кльощавият ифрит се нахвърляше върху Дара.

Дара го удари през лицето с лъка си, ала тогава Кандиша, по-едра и от двамата мъже, сграбчи Дара за гърлото и го повдигна от земята.

— Удави го отново — предложи Аешма. — Може би този път ще подейства.

Водата се завихри и закипя около краката му, когато той се отправи към Нахри.

Дара се опита да изрита Кандиша, но викът му секна рязко, когато тя го потопи в тъмната вода, смеейки се, докато ноктите на дева дращеха китките й.

— Престани! — изпищя Нахри. — Пусни го!

Отскочи назад, надявайки се да изгуби Аешма в по-дълбокото, и заплува към Дара.

Ала докато Аешма се приближаваше, реката се дръпна назад, почти като надигаща се вълна. Отдръпна се от брега, от глезените й и след броени секунди дори стъпалата й не бяха покрити, оставяйки я затънала в тиня.

С изчезването на грохота на бушуващите води, светът притихна. Не повяваше и най-слаб ветрец, въздухът бе напоен с миризмата на сол, пушек и влажна тиня.

Възползвайки се от това, че вниманието на Аешма беше отвлечено, Нахри се втурна към Дара.

— Мариди… — прошепна жената ифрит, златните й очи бяха разширени от страх. Тя пусна Дара и като сграбчи другия ифрит за мършавата ръка, го дръпна. — Да бягаме!

Докато Нахри стигне до Дара, ифритите вече бяха побягнали. Девът стискаше гърлото си, борейки се за въздух. Докато Нахри се мъчеше да му помогне да се изправи, очите му се втренчиха в нещо над рамото й и лицето му пребледня.

Нахри погледна зад себе си и в миг й се прииска да не го беше правила.

Реката беше изчезнала.

На нейно място имаше широка, кална вада, мокри камъни и дълбоки бразди отбелязваха някогашния й път. Във въздуха все още имаше пушек, но буреносните облаци се бяха вдигнали, разкривайки една налята луна и килим от звезди, огряващи небето. Или поне биха го огрели, ако не примигваха така, сякаш нещо по-тъмно от нощта се надигаше пред тях.

Реката. Или онова, което някога беше реката. Тя се бе отдръпнала и сгъстила, бързеи и малки вълнички все още набраздяваха повърхността й, завихрени и кипящи, противопоставящи се на земното притегляне, за да се издигнат. Тя се гърчеше и вълнуваше във въздуха, възправяйки се бавно над тях.

Гърлото на Нахри се сви от страх. Беше змия. Змия с размерите на малка планина и направена изцяло от прииждаща черна вода.

Змията се загърчи и Нахри зърна глава, голяма колкото сграда, с бели пенести гребени за зъби, когато отвори паст, за да изреве срещу звездите. Звукът раздра въздуха, ужасяваща комбинация от рев на крокодил и разбиване на приливна вълна. Зад змията Нахри зърна пясъчните възвишения, където според Дара се криеше Девабад.

Той се беше вкаменил от ужас и като знаеше колко се страхува от водата, Нахри не очакваше това да се промени. Стисна го по-силно за китката.

— Ставай. — Задърпа го напред. — Ставай! — Когато той тръгна твърде бавно, тя го зашлеви през лицето и посочи към дюните. — Девабад, Дара! Да вървим! Можеш да убиеш всички джинове, които искаш, след като стигнем там!

Дали беше плесницата, или обещанието, че ще може да убива, но ужасът, който го спъваше, като че ли се вдигна. Улови протегнатата й ръка и двамата затичаха.

Разнесе се нов рев и плътен воден език шибна мястото, където бяха стояли допреди малко, като великан, замахнал да смачка муха. Разби се в калния бряг и водата се разля, впръсквайки краката им, докато бягаха.

Змията се изви и се удари в земята току пред тях. Нахри спря, подхлъзвайки се, и задърпа Дара в друга посока по празното речно корито. То беше осеяно с влажни водорасли и изсъхващи камъни; тя се препъна повече от веднъж, но Дара й помогна да се задържи на крака, докато избягваха смазващите удари на речното чудовище.

Бяха прекосили малко повече от половината корито, когато създанието внезапно спря. Нахри не се обърна, за да види защо, но Дара го направи.

Ахна и гласът му се завърна.

— Бягай! — изкрещя, сякаш вече не го правеха. — Бягай!

Нахри побягна; сърцето се блъскаше в гърдите й, мускулите й негодуваха. Тичаше толкова бързо, че дори не забеляза ямата, където преди трябва да бе имало вир, докато не полетя в нея. Блъсна се тежко в неравното дъно. Глезенът й се усука и тя го чу как изпращя, преди да усети болката от счупената кост.

А после, от земята, видя какво бе накарало Дара да изкрещи.

Надигнало се отново, за да нададе вой срещу небето, създанието бе оставило долната си половина да се превърне във водопад, по-висок от пирамидите. Водната лавина се втурна към тях, вълната беше поне три пъти по-висока от Нахри и разпростираща се и в двете посоки. Бяха уловени като в капан.

Дара се озова до нея. Притисна я до себе си.

— Съжалявам — прошепна.

Пръстите му се заровиха в мократа й коса. Нахри почувства топлия му дъх, когато я целуна по челото. Вкопчи се в него, заравяйки глава в рамото му и вдъхвайки голяма глътка от мириса му с нотки на пушек.

Очакваше това да е последният й дъх.

А после нещо се хвърли между тях и вълната.

Земята потрепери и пронизителен писък, който би смразил кръвта и на най-храбрия мъж, разцепи въздуха. Звучеше като цяло ято птици рух, връхлитащи върху плячката си.

Нахри вдигна глава от рамото на Дара. На фона на прииждащата вълна се виждаха огромни крила, блещукащи с цвета на зелен лимон там, където звездната светлина ги докоснеше.

Хайзур.

Перито отново нададе писък. Разпери крила, вдигна ръце и си пое дъх; докато вдишваше, въздухът около Нахри сякаш се отдръпна… Тя почти усети как го изсмукват от дробовете й. А после то издиша, изпращайки стремителен фуниевиден облак към змията.

Влажен рев се изтръгна от създанието, когато ветровете се блъснаха в него. Облак пара се вдигна от него и то потръпна, навеждайки се към земята. Хайзур плесна с крила и изпрати нов въздушен порив. Змията нададе победен рев и се разби в далечината с грохот, изравнена отново със земята, изчезнала за миг.

Нахри изпусна дъха си. Глезенът й вече се оправяше, но Дара трябваше да й помогне да се изправи на крака и да я побутне лекичко, за да излезе от ямата.

Сега реката течеше покрай различни брегове, помиташе дървета и дълбаеше канарите, от които те току-що бяха избягали. От ифритите нямаше и следа.

Бяха пресекли Гозан.

Бяха успели.

Нахри се изправи, извивайки предпазливо глезена си, преди да нададе тържествуващ вик. Идваше й да отметне глава назад и да завие срещу звездите, толкова се радваше, че е жива.

— За бога, Хайзур знае точно кога да се появи!

Усмихна се широко и се огледа наоколо за Дара.

Ала той не беше зад нея. Вместо това го видя да тича към Хайзур. Перито кацна на земята и начаса рухна, а крилата му се сгърчиха край него.

Докато Нахри стигне до тях. Дара вече беше взел Хайзур в ръцете си. По крилата му с цвят на зелен лимон бяха избили бели циреи и сиви корички, които се разрастваха пред очите й. Хайзур потрепери и няколко пера се отрониха на земята.

— … следвах и се опитах да предупредя… — тъкмо казваше той на Дара. — Бяхте толкова близо…

Перито спря и си пое въздух на разтърсващи пресекулки. Изглеждаше смалено, кожата му беше придобила лилав оттенък. Когато вдигна поглед към нея, безцветните му очи бяха примирени. Обречени.

— Помогни му — примоли й се Дара. — Изцели го!

Нахри се наведе, за да улови ръката на Хайзур, но той я отпрати с махване.

— Нищо не можеш да сториш — прошепна. — Наруших закона ни. — Пресегна се и докосна пръстена на Дара с един от ноктите си. — И не за първи път.

— Остави я да опита — умоляваше Дара. — Това не може да се случи, защото ни спаси!

Хайзур му се усмихна горчиво.

— Все още не разбираш, Дара, каква е ролята на моите хора. Твоята раса никога не го разбра. Векове след като бяхте осакатени от Сулейман, задето се омесихте с човеците… и все още не разбирате.

Възползвайки се от разсеяното му бръщолевене, Нахри положи длан върху един от циреите. Той издаде съскащ звук и се вледени под допира й, а после стана двойно по-голям. Перито изскимтя и тя се дръпна.

— Извинявай — побърза да каже. — Никога не съм лекувала нещо като теб.

— Не можеш да го сториш и сега — меко каза той. Прокашля се и повдигна глава, наострил уши като котка. — Трябва да си вървиш. Моите хора идват. Маридът също ще се върне.

— Няма да те изоставя — заяви Дара твърдо. — Нахри може да пресече прага и без мен.

— Не Нахри искат те.

Ярките очи на Дара се разшириха и той се огледа наоколо, сякаш очакваше да види още някой, освен тях тримата.

— М-мен? — заекна. — Не разбирам. Та аз съм никой както за твоята раса, така и за маридите!

Хайзур поклати глава в същия миг, в който пронизителният крясък на едра птица проряза въздуха.

— Върви. Моля те… — изхриптя той.

— Не. — Гласът на Дара потрепери. — Хайзур, не мога да те изоставя. Ти спаси живота, душата ми.

— Тогава направи същото за някой друг. — Хайзур изшумоля с прекършените си крила и махна към небето. — Това, което се задава, е свръх силите и на двама ви. Спаси своята Нахида, афшине. То е твой дълг.

Беше, сякаш му бяха направили магия — пред очите на Нахри Дара преглътна, а после кимна; всяка следа от чувство се изпари от лицето му. Той положи внимателно перито на земята.

— Толкова съжалявам, стари приятелю.

— Какво правиш? — възкликна Нахри. — Помогни му да стане. Трябва да… Дара! — изкрещя тя, когато девът я вдигна и я метна през рамо. — Недей! Не можем да го оставим тук! — Срита го в гърдите с коляно, мъчейки се да се оттласне от гърба му, ала хватката му беше прекалено здрава. — Хайзур! — изпищя, улавяйки погледа на раненото пери.

Хайзур я изгледа дълго и печално, преди отново да вдигне очи към небето. Четири черни фигури се появиха над канарите. Вятърът се усили, изпълвайки въздуха с остри камъчета. Нахри видя как перито потръпна и закри лице с едно съсухрено крило, за да се предпази.

— Хайзур! — Отново изрита Дара, но той само ускори крачка, мъчейки се да се изкатери по една пясъчна дюна, все така носейки я през рамо. — Дара, моля те! Дара, недей…

А после вече не виждаше Хайзур.