Град от месинг

15. Нахри

Нахри хвърли поглед зад гърба си, ала гемията вече се отдалечаваше под съпровода на песента на капитана. Пое си дълбоко дъх и последва Дара и аяанлийските търговци, които отиваха към огромната врата, от двете страни на която, издялани в месинговата стена, се възправяха статуи на крилати лъвове. Пристанището беше пусто и занемарено. Докато си проправяше предпазливо път между рушащите се монументи, зърна сив ястреб да ги наблюдава от раменете на една от статуите.

— Това място ми прилича на Хиераполис — прошепна.

Западащото великолепие и мъртвешката тишина й пречеха да повярва, че зад високите месингови стени има кипящ от живот град.

Дара хвърли смаян поглед към един рухнал кей.

— По мое време това място бе много по-величествено. Гезирците никога не са разбирали от изисканите неща в живота. Съмнявам се, че ги е грижа за поддръжката му. — Той понижи глас. — И не мисля, че пристанището се използва кой знае колко. От години не съм виждал друг дев; предположих, че повечето от нас твърде много се боят да пътуват, след като Нахидите бяха избити. — Той й се усмихна леко. — Може би сега това ще се промени.

Нахри не отвърна на усмивката му. Мисълта, че присъствието й може да бъде достатъчна причина за възобновяване на търговия, бе стряскаща.

Когато се приближиха, тежката желязна врата се отвори. Край входа имаше неколцина мъже, войници, ако се съдеше по вида им. Те всички носеха препаски, които им стигаха до прасците, черни туники без ръкави и тъмносиви тюрбани. Имаха същата бронзовокафява кожа и черна брада като капитана на гемията. Нахри видя как един от тях кимна на търговците и им даде знак да влязат.

— Гезирци ли са? — попита, без да сваля очи от дългите копия в ръцете на двама от мъжете.

Острите върхове на копията имаха меден блясък.

— Да. Царската стража. — Дара си пое дълбоко въздух, докосвайки притеснено петното от кал върху слепоочието си. — Да вървим.

Стражите изглеждаха погълнати от търговците, заети да ровичкат из солните им плочки и да преглеждат свитъците им със стиснати устни. Един от тях хвърли поглед към тях и оловносивите му очи обходиха лицата им за миг.

— Поклонници? — попита ги отегчено.

— Да — отвърна Дара, без да вдига глава. — От Сарк…

Стражът му махна с ръка.

— Влизайте — каза разсеяно, като едва не събори Нахри, докато се обръщаше, за да помогне на своите другари с измъчените търговци на сол.

Нахри примига, изненадана от това колко лесно бе минало всичко.

— Хайде — прошепна Дара, подръпвайки я напред. — Преди да са размислили.

Двамата се шмугнаха през отворената врата.

Когато градът я блъсна с цялата си сила, Нахри осъзна, че стените трябва да бяха удържали не само магията, но и звуците, защото те изведнъж се озоваха в най-шумното, най-хаотичното място, което бе виждала някога, заобиколени от талази бутащи се хора.

Нахри се опита да надникне над главите им, за да разгледа претъпканата улица.

— Какво е това място?

Дара се огледа наоколо.

— Големият базар, мисля. Нашият беше на същото място.

Базар? Нахри измери хаотичната сцена с недоверчив поглед. В Кайро също имаше базари. Това приличаше по-скоро на нещо средно между размирици и хадж[22]. И не беше толкова броят на хората, който я смая, колкото разнообразието. Чистокръвни джинове се разхождаха из множеството, а странното им ефимерно изящество ги караше да изпъкват сред шафитите с техния по-човешки вид. Дрехите им бяха фантастични… буквално; видя един мъж да минава покрай тях, увил около раменете си огромен питон, сякаш беше домашен любимец. Хората носеха блестящи роби с цвета на куркума и рокли, които приличаха на чаршафи, придържани от раковини и остри като бръснач зъби. Имаше украшения за глава от искрящи камъни и перуки от сплетени метали. Плащове от ярки пера и поне една роба, която приличаше на одран крокодил. Източен мъж с огромна пушеща брада се шмугна между тях; момиче, понесло кошница, мина забързано покрай Нахри, бутвайки я с хълбок. То ги погледна за миг, спирайки одобрително очи върху Дара. Искрица раздразнение лумна в Нахри и една от дългите черни плитки на момичето се загърчи като протягаща се змия. Нахри подскочи.

Дара междувременно изглеждаше просто раздразнен. Оглеждаше кипящото множество с неприкрито неудоволствие и дори подуши въздуха с пренебрежително подсмъркване.

— Хайде — каза и я подръпна напред. — Ще привлечем внимание, ако просто си стоим тук и зяпаме.

Само че беше невъзможно да не зяпат, докато си проправяха път през множеството. Каменната улица беше широка, от двете й страни се издигаха десетки сергии и безразборно нахвърляни постройки. Главозамайващ лабиринт от покрити улички, отрупани със зловонни купчини разлагащи се боклуци и купчини щайги, тръгваше от главната улица. Джинове крещяха и клюкарстваха наоколо; продавачи се опитваха да пробутат стоката си, докато купувачите се пазаряха.

Нахри не познаваше и половината от нещата, които се продаваха. Космати лилави пъпеши потръпваха до най-обикновени портокали и тъмни череши, докато среднощночерни буци с размерите на юмрук бяха струпани между купчинки кашу и шамфъстък. Бали гигантски сгънати листа от рози изпълваха въздуха с уханието си, между топове изрисувана коприна и здрав муселин, а един бижутер размаха към нея чифт обеци — нарисувани стъклени очи, които сякаш намигаха. Набита жена в ярколилав чадор наливаше бяла течност, от която се вдигаше пара, в няколко различни мангала, а малко момче с огнена коса се мъчеше да придума една златна птица, двойно по-голяма от него, да излезе от ратановата си клетка. Нахри се поотдръпна нервно; беше й дошло до гуша от едри птици.

— Къде е Великият храм? — попита, избягвайки локва с цветовете на дъгата.

Преди Дара да успее да отговори, един мъж се отдели от тълпата и се изстъпи пред тях. Носеше панталон с цвета на камък и тясна туника, която му стигаше до коленете. Върху черната му коса беше кацнала шапчица в същия цвят.

— Нека огньовете горят ярко и за двама ви — поздрави ги той на дивастийски. — Правилно ли чух да споменавате Великия храм? Вие сте поклонници, нали? Тук сте, за да отдадете почит на величието на скъпите ни починали Нахиди?

Цветистите му думи бяха така очевидно заучени, че Нахри не можеше да не се усмихне. Другар по измамите. Огледа го, забелязвайки черните му очи и острите златни скули. Беше гладко избръснат, с изключение на малък черен мустак. Дев мошеник.

— Мога да ви заведа до Великия храм — продължи той. — Имам братовчед, който държи малка таверна. Взема много прилично за стаите.

Дара мина покрай него.

— Знам пътя.

— Остава обаче въпросът за това къде ще се настаните — не отстъпваше мъжът, ускорявайки крачка, за да не изостава. — Поклонниците от далечните земи обикновено не си дават сметка колко опасен може да бъде Девабад.

— И бас държа, че ти получаваш добър процент от този твой братовчед с неговите прилични цени — подхвърли Нахри свойски.

Усмивката на мъжа изчезна.

— С Гушнап ли работите? — Отново се изстъпи пред тях и изпъна рамене. — Предупредих го — заяви, размахвайки пръст в лицето й. — Това е моята територия и… ау! — изпищя, когато Дара го сграбчи за яката и го дръпна от Нахри.

— Пусни го — изсъска тя.

Ала мъжът вече беше забелязал петното върху бузата на Дара. Кръвта се отцеди от лицето му и той изписка приглушено, докато Дара го повдигаше от земята.

— Дара.

Нахри почувства внезапно жегване зад ушите, усещането, че я наблюдават. Изпъна се рязко и погледна през рамо.

Очите й срещнаха любопитния поглед на един джин през улицата. Приличаше на гезирец и беше облечен съвсем обикновено в простичка сива роба и тюрбан, ала в позата му имаше нещо наперено, което не й хареса. Той се обърна към близката сергия, сякаш разглеждаше изложената стока.

И тогава Нахри забеляза, че множеството на базара започва да оредява. Няколко притеснени лица се скриха в близките улички, а един търговец на бакър насреща им захлопна металната решетка на прозореца си.

Нахри се намръщи. Беше преживяла достатъчно насилие (борбите за власт на различни османци, френската инвазия), за да разпознае тихото напрежение, което обземаше един град, преди да изригне. Затваряха се врати, залостваха се прозорци. Една жена подвикна на две размотаващи се деца, възрастен мъж се отдалечи с куцукане по тясна уличка.

Зад нея Дара заплашваше мошеника да му изтръгне дробовете, ако го види отново. Нахри го докосна по рамото.

— Трябва да…

Предупреждението й беше прекъснато от внезапно дрънчене. Надолу по главната улица един войник удряше с косата си по големи месингови чинели, които висяха от два насрещни покрива.

— Вечерен час! — провикна се той.

Дара пусна мошеника и той побягна.

— Вечерен час?

Нахри усещаше напрежението на множеството с всяко учестено поемане на дъх. Нещо става тук, нещо, за което си нямаме и представа. Един бърз поглед разкри, че гезирецът, когото бе заловила да ги наблюдава, беше изчезнал.

Тя сграбчи Дара за ръката.

— Да се махаме от тук.

Докато бързаха през опустяващия базар, до ушите й достигаше откъслечен шепот.

— Така казват хората… отвлечена посред нощ от брачното им ложе…

— … събират се на майдана… Всевишният знае какво си мислят, че ще постигнат…

— Девите не ги е грижа. Огнепоклонниците получават каквото си поискат. Винаги става така.

Дара стисна по-здраво ръката й, теглейки я между гъмжилото. Минаха през висока порта и се озоваха на голям площад, заобиколен от медни стени, позеленели от годините. Не беше така претъпкан, както базарът, но имаше поне няколкостотин джинове, които крачеха насам-натам около простичкия шадраван от черни и бели мраморни блокове в средата му.

Масивният свод, под който бяха минали, не беше украсен, ала площадът беше заобиколен от шест други, по-малки порти, всяка от тях — украсена в съвсем различен стил. Джинове, с много по-хубави дрехи и по-заможен вид от шафитите на базара, изчезваха през тях. Пред очите й две огненокоси деца минаха тичешком през порта с колони с канелюри, по чието протежение се виеха растения. Висок аяанлиец мина забързано покрай нея, отправил се към порта, от двете страни на която се издигаха две тесни пирамиди.

Шест порти за шестте племена, осъзна Нахри, и една за базара. Дара я побутна към онази точно срещу тях. Портата на девите беше боядисана в бледосиньо, две месингови статуи на крилати лъвове я задържаха отворена. Един-единствен гезирски страж стоеше там, стиснал медна коса, и се опитваше да вкара тревожната тълпа през нея.

Сърдит глас привлече вниманието на Нахри, докато се приближаваха до шадравана.

— И какво получаваш, задето се застъпваш за правоверните? Задето помагаш на нуждаещите се и потиснатите? Смърт! Ужасна смърт, докато царят ни се крие зад панталоните на своя везир огнепоклонник!

Един джин, облечен в мръсна кафява роба и изцапан от пот тюрбан, се беше покатерил върху шадравана и се провикваше към групичката мъже, събрали се пред него. Махна сърдито към портата на девите.

— Вижте, братя мои! Дори сега тях ги покровителстват, защитава ги не кой да е, а Царската стража! И това, след като отвлякоха една невинна булка от леглото на правоверния й съпруг… жена, чието единствено престъпление е, че е напуснала суеверния култ на семейството си. Справедливо ли е това?

Множеството, чакащо да влезе в Квартала на девите, се разрасна, стигайки почти до шадравана. Двете групи, общо взето, се държаха настрани една от друга, но Нахри забеляза как един млад дев се обърна с подразнено изражение.

— Справедливо е! — възрази той на висок глас. — Това е нашият град. Защо не оставите жените ни на мира и не изпълзите обратно в коптора, от който идвате, мръснокръвци?

— Мръснокръвци? — повтори мъжът върху шадравана и се покатери върху един по-висок мраморен блок, така че множеството да го вижда по-добре. — Това ли мислиш, че съм? — И без да дочака отговор, извади дълъг нож от колана си и го прокара по китката си. Неколцина души в множеството ахнаха, когато тъмната му кръв покапа и зацвърча. — Това прилича ли ти на мръсотия? Минах през завесата. Също толкова джин съм, колкото и ти.

Девът изобщо не се разколеба. Вместо това дойде по-близо до шадравана, в черните му очи клокочеше гняв.

— Тази мръсна човешка дума не означава нищо за мен — сопна се той. — Това е Девабад. Тук няма място за онези, които наричат себе си джинове. Нито за шафитското им котило.

Нахри се притисна по-близо до Дара.

— Май си намери приятел — промърмори тя мрачно.

Дара се намръщи, но не каза нищо.

— Твоите хора са напаст! — изкрещя шафитът. — Шайка изродени търговци на роби, които все още почитат семейство убийци, женили се помежду си!

Дара изсъска и пръстите му около китката на Нахри станаха горещи.

— Недей — прошепна тя. — Да вървим.

Ала обидата очевидно разгневи девите, които все още не бяха минали през портата, и мнозина от тях се обърнаха към шадравана. Сивокос възрастен мъж вдигна предизвикателно желязна сопа.

— Нахидите бяха избраниците на Сулейман! Кахтаните не са нищо друго, освен пясъчни гезирски мухи, мръсни варвари, които говорят езика на змиите!

Шафитът отвори уста, за да отговори, а после спря и поднесе ръка до ухото си.

— Чуваш ли това?

Ухили се широко и тълпата притихна. Откъм базара в далечината Нахри чу скандиране, а земята потрепери от маршируващите крака на увеличаваща се тълпа.

Мъжът се разсмя, когато девите започнаха да се отдръпват нервно, очевидно уплашени от заплахата на задаващата се сърдита тълпа.

— Бягайте! Вървете да се сгушите пред огнените си олтари и да умолявате мъртвите си Нахиди да ви спасят!

На площада се изсипаха още мъже с гневни лица. Нахри не видя много мечове, но достатъчно от тях бяха въоръжени с кухненски ножове и парчета строшени мебели, за да я разтревожат.

— Това е денят, в който ще си платите! — изкрещя мъжът. — Ще преобърнем домовете ви наопаки, докато не открием момичето! Докато не открием и не освободим всеки правоверен роб, когото вие, неверници, държите!

Нахри и Дара бяха последните, които минаха през портата. След като се увери, че тя беше зад месинговите лъвове, Дара се обърна към гезирския страж.

— Не ги ли чу? — Той махна към нарастващата тълпа. — Затвори портите!

— Не мога. — Войникът изглеждаше млад, с едва набола черна брада. — Тези порти никога не се затварят. Такъв е законът. Освен това идват подкрепления. — Той преглътна притеснено и стисна по-силно косата си. — Няма повод за тревога.

Нахри не повярва на престорения му оптимизъм — видя как очите му се разшириха, докато скандирането се усилваше. Макар да не можеше да чуе подстрекателя върху шадравана над крясъците на тълпата, го виждаше да жестикулира на множеството под себе си. Посочи дръзко към портата на девите и през събралите се хора премина рев.

Сърцето на Нахри заби учестено. Деви, мъже и жени, млади и стари, тичаха по грижливо поддържаните улици, изчезвайки в красивите каменни сгради наоколо. Десетина мъже трескаво запечатваха врати и прозорци, а голите им ръце имаха яркоаления цвят на нагорещени ковашки инструменти. Само че бяха успели да се погрижат едва за половината постройки, а тълпата наближаваше. По-надолу по улицата малко дете плачеше, докато майка му блъскаше отчаяно по една заключена врата.

Нещо сурово се появи върху лицето на Дара. Преди Нахри да успее да направи каквото и да било, той грабна косата от гезирския войник и го блъсна на земята.

— Безполезно псе.

Подръпна вяло портата и когато тя не поддаде, въздъхна, звучейки по-скоро подразнен, отколкото разтревожен. Обърна се към множеството.

Нахри усети, че я обзема паника.

— Дара, не мисля…

Без да й обръща внимание, той се отправи през площада към множеството, въртейки косата в ръката си, сякаш за да изпита тежестта й. Останалите деви бяха зад портата и той бе сам — един-едничък мъж срещу стотици. Гледката трябва да се бе сторила забавна на множеството; Нахри зърна няколко озадачени лица и чу смях.

Шафитът скочи от шадравана, широко ухилен.

— Възможно ли е… нима има поне един огнепоклонник с малко смелост?

Дара заслони очите си с ръка, а с другата насочи косата към множеството.

— Кажи на тази сбирщина да се разотива. Никой няма да претърсва домовете на девите днес.

— Имаме причина — заяви мъжът. — Хората ти отвлякоха една жена, приела правата вяра.

— Вървете си — повтори Дара и без да чака отговор, отново се обърна към портата. Един от крилатите лъвове до Нахри като че ли потрепери. Тя се сепна, но когато погледна натам, статуята не помръдваше.

— Или какво?

Шафитът тръгна след Дара.

Все така с гръб към тълпата, Дара улови погледа на Нахри, докато сваляше тюрбана, закриващ отчасти лицето му.

— Дръпни се назад, Нахри — каза, избърсвайки калта, която скриваше татуировката му. — Аз ще се погрижа за това.

— Ще се погрижиш? — Нахри говореше тихо, но в гърдите й се надигаше тревога. — Не чу ли стража? Идват войници!

Той поклати глава.

— Все още не са тук, а през живота си съм видял да убиват предостатъчно деви.

Отново се обърна към тълпата и Нахри чу няколко слисани ахвания от най-близките мъже, а после през множеството се понесе шепот.

Шафитът избухна в смях.

— О, злощастнико, какво, в името на Всевишния, си сторил с лицето си? Мислиш си, че си афшин?

Един набит мъж, два пъти по-едър от Дара, препасал ковашка престилка, пристъпи напред.

— Има очите на роб — заяви той пренебрежително. — Очевидно не е с всичкия си… кой, освен някой луд, би искал да бъде един от онези демони? — Той вдигна железен чук. — Дръпни се, глупако, или пръв ще бъдеш покосен. Роб или не, ти си само един мъж.

— Аз съм само един мъж, така ли? Колко мило от твоя страна да споделиш загрижеността си… може би няма да е зле да изравним силите.

Дара махна с ръце към портата.

Първата мисъл на Нахри бе, че вика нея… което, макар и ласкателно, бе дълбоко погрешна преценка за уменията й. А после месинговият лъв до нея потрепери.

Нахри отстъпи назад, докато лъвът се протягаше със скърцане на метал и извиваше гръб като домашна котка. Онзи от другата страна на портата разпери крила, отвори уста и изрева.

Нахри не би предположила, че някой звук би могъл да надмине всяващия ужас рев на речната змия на маридите, ала тези можеха да се съревновават с тях. Първият лъв отговори на своя събрат също толкова мощно — страховито ръмжене, примесено с триене на скали, което я разтърси до мозъка на костите. Той избълва огнена струя дим, сякаш изкашляше топка косми, а после тръгна към Дара с мускулесто изящество в пълен контраст с металното му тяло.

Ако се съдеше по писъците на тълпата, съживяването на огнедишащи крилати лъвове не беше нещо обичайно в света на джиновете. Половината от събралите се хукнаха към изходите, ала останалите вдигнаха оръжия, придобили още по-решителен вид.

Не и шафитът… той изглеждаше напълно объркан.

— Н-не разбирам — заекна, обхождайки Дара с изпитателен поглед, докато земята трепереше. — Да не работиш с…

Ковачът също не можеше да бъде разколебан. Вдигна железния чук и се втурна напред.

Дара едва успя да вдигне косата, когато една стрела се заби в гърдите на ковача, последвана светкавично от друга, която потъна в гърлото му. Дара погледна изненадано назад, докато във въздуха отекваше тръбене.

Огромен звяр се появи от портата, водеща към базара. Два пъти по-голямо от кон, със сиви крака с дебелината на дънери, създанието изплющя с чифт подобни на ветрила уши и нададе нов гневен рев. Слон, даде си сметка Нахри. Беше виждала един веднъж, в едно имение, което беше ограбила.

Ездачът на слона се наведе, за да мине през портата, стиснал дълъг сребърен лък в ръцете си, и спокойно обходи с поглед хаоса, царящ на площада. Изглеждаше на нейните години… не че това означаваше нещо сред джиновете; Дара можеше да мине за мъж на трийсет и няколко, а беше по-стар от нейната цивилизация. Ездачът също приличаше на дев; очите и вълнистата му коса бяха черни като нейната, но беше облечен в същата униформа, както и гезирските войници.

Седеше върху слона с лекота, вдигнал крака върху седло от плат, а тялото му се поклащаше с движенията на животното. Видя го как се сепна при вида на съживените статуи и вдигна лъка си, преди да се поколебае, вероятно осъзнал, че стрелите ще са безсилни срещу месинговите зверове.

През портата се изсипаха още войници — подминаха разбягалото се множество и се разпръснаха, за да им попречат да избягат. Проблесна меден меч и някой изпищя.

Трима гезирски войници тръгнаха към Дара. Най-близкият извади оръжието си и един от лъвовете препусна натам с ръмжене, размахал металната си опашка.

— Спрете! — Стрелецът се плъзна бързо от слона, приземявайки се изящно. — Той е роб, глупаци. Оставете го на мира. — Подаде лъка си на друг мъж и тръгна към тях, вдигнал ръце. — Моля те — каза, минавайки на дивастийски. — Не ти мисля…

Погледът му падна върху знака на слепоочието на Дара и от него се откъсна задавен звук на изненада.

За разлика от него Дара изобщо не изглеждаше учуден. Ярките му очи обходиха стрелеца — от сивия тюрбан до кожените чехли, а после направи физиономия, сякаш бе изпил цяла гарафа кисело вино.

— Кой си ти?

— Аз… името ми е Джамшид. — Гласът на стрелеца бе невярващ шепот. — Джамшид е-Прамух. Капитан — добави. Погледът му се стрелкаше между лицето на Дара и лудуващите лъвове. — Ти… искам да кажа… да не… — Тръсна глава, прекъсвайки се рязко. — Мисля, че би трябвало да те заведа при моя цар. — Едва сега за първи път погледна към Нахри. — Твоята… ъ… спътница — реши — може да се присъедини към теб, ако искаш.

Дара завъртя косата.

— Това, което искам…

Нахри го настъпи силно по крака, преди да бе успял да каже още нещо. Останалите войници бяха заети с тълпата, разделяйки мъжете от жените и децата, макар че Нахри ги видя да блъскат някои съвсем малки на вид момчета до същата стена, до която и мъжете. Няколко от тях плачеха, други се молеха, проснали се на земята по начин, който й беше така познат, че трябваше да извърне очи. Не беше сигурна какво минаваше за правосъдие в Девабад, нито как царят наказваше онези, които го хулят и заплашват друго племе, но ако се съдеше по обречените погледи в очите на мъжете, докато ги нареждаха до стената, можеше да се досети.

И определено не искаше да се присъедини към тях. Отправи приятна усмивка на Джамшид иззад воала си.

— Благодаря ви за поканата, капитан Прамух. За нас ще бъде чест да се запознаем с царя ви.

— Материята е прекалено плътна — оплака се Нахри и се облегна назад, пускайки завесата с подразнена въздишка. — Нищо не мога да видя.

В този миг паланкинът, който бяха донесли за тях, се люшна напред и застана под странен ъгъл, който едва не я запрати в скута на Дара.

— Качваме се по хълма, който води до двореца — обясни Дара тихо.

Дара въртеше камата си в ръце и се взираше в желязното острие с проблясващи очи.

— Ще прибереш ли това? Наоколо има десетки въоръжени войници… какво ще направиш с него?

— Носят ме на врага ми в цветна кутия — отвърна Дара и перна лекичко кретонената завеса с камата. — Бих предпочел да съм въоръжен.

— Не каза ли, че е за предпочитане пред това да бъдеш удавен от речни демони?

Той й хвърли мрачен поглед и продължи да върти ножа.

— Да видя един дев, облечен като тях… да служи на узурпатора…

— Той не е узурпатор, Дара. А Джамшид ти спаси живота.

— Не ме е спасил. — Дара изглеждаше обиден от тази мисъл. — Попречи ми веднъж завинаги да затворя устата на онзи презрян мъж.

Нахри издаде подразнен звук.

— И как точно щеше да ни помогне това да убиеш един от поданиците на царя в първия ни ден в Девабад? Тук сме, за да се помирим с тези хора и да намерим убежище от ифритите, забрави ли?

Дара направи физиономия.

— Е, добре — въздъхна и отново започна да си играе с ножа. — Но ако трябва да съм откровен, нямах намерение да сторя онова с шедутата.

— С кое?

— Шедутата… крилатите лъвове. Исках просто да запречат портата, но… — Той се намръщи с разтревожен вид. — Нахри, откакто влязохме в града, се чувствам… странно. Почти така, сякаш…

Паланкинът спря с рязко люшване и Дара млъкна. Завесите се разтвориха, разкривайки все така притеснения на вид Джамшид е-Прамух.

Нахри се показа от носилката, поразена от гледката пред себе си.

— Това дворецът ли е?

Не можеше да бъде друго; не бе в състояние да си представи, че друга сграда би могла да бъде толкова огромна. Стъпил тежко върху каменен хълм над града, дворецът на Девабад бе внушителна мраморна постройка, толкова голяма, че закриваше част от небето. Не беше особено красива — основната сграда представляваше простичък шестетажен зикурат, издигащ се към небето. Зад мраморната стена обаче зърна очертанията на две деликатни минарета и искрящ златен купол, загатващи за по-голямо великолепие там.

В стената на двореца имаше двукрила златна врата, осветена от факли. Не… не факли, а още два крилати лъва, шеду, като както ги беше нарекъл Дара, чиито усти бяха пълни с огън. Крилата им бяха разперени сковано над раменете и Нахри изведнъж ги разпозна. Татуираното крило върху бузата на Дара, пресечено от стрела. Афшинският му символ, знак за служба на някога царското семейство на Нахидите.

Моето семейство. Нахри потрепери, макар ветрецът да беше слаб.

Докато минаваха покрай факлите, Дара изведнъж се наведе и прошепна в ухото й:

— Нахри, може би ще е по-добре, ако бъдеш… неясна за потеклото си.

— Имаш предвид, че не бива да казвам на врага на предците ми, че съм лъжкиня и крадла?

Дара допря глава до нейната, впил поглед напред. Димната му миризма я обгърна и стомахът й изпърха.

— Кажи им, че семейството на Басима те е намерило в реката като малка. Задържали са те като прислужница. Кажи им, че си се опитала да опазиш уменията си скрити и че с Басима просто сте си играли и пели, когато си ме призовала, без да искаш.

Нахри го изгледа.

— Ами останалото?

Ръката му намери нейната и я стисна леко.

— Истината — меко каза той. — Доколкото е възможно. Не знам какво друго да те посъветвам.

Сърцето на Нахри заби учестено, когато влязоха в просторна градина. Мраморни пътеки пресичаха огрени от слънцето поляни, засенчени от грижливо поддържани дървета. Изящни шадравани ромоляха наблизо, изпъстрени с листа и венчелистчета. Сладостните трели на пойни птички изпълваха въздуха, смесващи се с мелодията на далечна лютня.

Когато се приближиха, Нахри видя, че първият етаж на огромния зикурат бе отворен от едната страна с четири редици дебели колони, поддържащи покрива. Имаше шадравани, пълни с цветя, а мраморният под бе почти мек, навярно изтрит от всички крака, разхождали се по него през хилядолетията. Беше зелен, с бели жилки и приличаше на трева; сякаш вкарващ градината вътре.

Въпреки че мястото изглеждаше достатъчно голямо, за да побере хиляда души, Нахри предположи, че сега в него има не повече от двеста души, събрани около платформа със стъпала, изваяна от същия мрамор, както и подът. Започваше да се издига от средата на помещението и най-високата й част срещаше стената срещу градината.

Погледът на Нахри начаса беше привлечен от фигурата в предната й част. Царят на джиновете седеше върху блестящ престол, инкрустиран с ослепителни скъпоценни камъни и покрит с пищна резба. От бронзовокафявата му кожа се излъчваше могъщество, абаносовочерните му одежди пушеха и се вълнуваха около стъпалата му, красив тюрбан от преплетена синя, лилава и златна коприна увенчаваше главата му. Ала от почтителния начин, по който всички в стаята бяха навели глави, ставаше ясно, че не се нуждае нито от пищни одежди, нито от трон, за да стане ясно кой властва тук.

Изглеждаше така, сякаш някога е бил красив, ала посивяващата му брада и коремът под черните одежди издаваха възрастта му. Лицето му обаче все още беше остро като на ястреб, очите му с цвят на стомана бяха ярки и бдителни.

Внушителен. Нахри преглътна с усилие и насочи вниманието си към останалите. Ако не се броеше охраната му, върху горните нива на мраморната платформа имаше трима други мъже. Първият беше по-възрастен, с превити рамене. Приличаше на дев; тъмна ивица от въглен пресичаше златистокафявото му чело.

На следващата платформа имаше още двама джинове. Единият седеше върху пухкава възглавница и бе облечен по подобие на царя, къдравата му черна коса беше разрошена, бузите му — леко зачервени. Потърка брадата си, прокарвайки разсеяно пръсти по ръба на бронзов бокал. Беше красив, с онова излъчване на охолство, което, забелязала бе Нахри, често се срещаше сред богатите и ленивите, и много приличаше на царя. Синът му, предположи тя, докато погледът й спираше върху тежкия сапфирен пръстен на кутрето му. Принц.

Зад принца стоеше по-млад мъж; облеклото му бе като това на войниците, ала тюрбанът му беше тъмноален, не сив. Беше висок, с едва набола брада и сурово изражение върху тясното лице. Въпреки че имаше същата лъскава кожа и заострените уши като чистокръвните, й беше трудно да определи племето му. Беше почти толкова тъмнокож, колкото аяанлийците, ала очите му имаха стоманеносивия цвят на гезирците.

Никой като че ли не ги забелязваше. Вниманието на краля беше приковано върху двама разправящи се мъже в краката му. Въздъхна и щракна с пръсти; начаса един босоног слуга сложи бокал с вино в протегнатата му ръка.

— … е монопол. Знам, че не едно тохаристанско семейство тъче нефритена нишка. Не бива да им бъде позволено да се обединяват всеки път, когато продават на някой агниваншийски търговец.

Добре облечен мъж с дълга черна коса скръсти ръце. Около врата му имаше наниз перли, още два обгръщаха дясната му китка. Тежък златен пръстен проблясваше върху едната му ръка.

— И откъде знаеш това? — попита другият мъж обвинително. Беше по-висок и мъничко приличаше на китайските учени, които Нахри беше виждала в Кайро. Тя мина покрай Дара, любопитна да разгледа мъжете по-добре. — Признай си: изпращаш шпиони в Тохаристан!

Царят ги прекъсна, вдигайки ръка.

— Не се ли оправих току-що с вас двамата? В името на Всевишния, защо продължавате да работите заедно? Несъмнено има и други…

Той не довърши.

Изправи се и бокалът се изплъзна от ръката му, пръсвайки се на парчета върху мраморния под; залата утихна, но той като че ли не забеляза.

Очите му се бяха впили в нейните. А после една-единствена дума изскочи от устата му, като прошепната молитва.

— Маниже?