Град от месинг

28. Али

Али знаеше, че умира, когато се вряза в гладката повърхност на езерото.

Ледената вода го засмука надолу, нахвърляйки се върху него като бясно животно, разкъса дрехите и раздра кожата му. Дращеше по устата и влизаше в носа му. Изпепеляваща горещина изригна в главата му.

Той изпищя във водата. Имаше нещо в нея, някакво чуждо присъствие, което тършуваше в ума му, пресяваше спомените му като отегчен ученик, прелистващ книга. Майка му, която му пее приспивна песен от Та Нтри, дръжката на зулфикар в ръцете му за пръв път, смехът на Нахри в библиотеката, Дараявахуш, вдигащ лъка си…

Всичко спря…

В ушите му се разнесе съскане. ТОЙ Е ТУК? поиска да узнае сякаш самото езеро. Разбушуваната вода се успокои и стрелите в гърлото и гърдите му се стопиха под мекия й натиск.

Облекчението бе временно. Преди дори да помисли да изплува на повърхността, нещо се обви около левия му глезен и го дръпна надолу.

Загърчи се, когато водорасли впримчиха тялото му и корените им се впиха в плътта му. Образите в ума му запрепускаха по-бързо, докато езерото поглъщаше спомените му за Дараявахуш: дуела им, начина, по който гледаше Нахри в лечебницата, огнената светлина, изпълнила пръстена му, когато се беше метнал на кораба.

В ума му отново отекнаха думи. КАЖИ МИ ИМЕТО СИ.

Дробовете му горяха. Две миди се мъчеха да се заровят в корема му, чифт зъбати челюсти се вкопчиха в рамото му. Моля те — умоляваше той. — Просто ме остави да умра.

Името ти, Алу-баба. Този път езерото изтананика думите с гласа на майка му, използвайки бебешкото му име, което не беше чувал от години. Дай ми името си или ще видиш какво ще се случи.

Образът на омразния афшин бе заменен от Девабад. Или това, което някога бе Девабад, а сега бяха горящи руини, заобиколени от изпарило се езеро и пълни с пепелта на жителите му. Баща му лежеше заклан върху мраморните стъпала на разрушения царски двор, а Мунтадир висеше от строшената решетка на един прозорец. Цитаделата рухна, погребвайки живи Уаджид и всички войници, с които беше израснал. Градът гореше; къщи лумваха в пламъци, деца пищяха.

Не! Али се загърчи в хватката на езерото, ала беше невъзможно да спре ужасните видения.

Скелетово тънки сиви създания с пъстроцветни крила се кланяха в подчинение. Реки и езера пресъхваха, градовете им бяха погълнати от огън и прах, докато земя, която Али разпозна като Ам Гезира, бе пометена от отровно море. Самотен дворец се издигаше от пепелта на Девабад, изтъкан от изгорено стъкло и стопен метал. Видя Нахри. Лицето й беше забулено с нахидско бяло, ала тъмните й очи се виждаха, пълни с отчаяние. Върху нея падна сянка с очертанията на мъж.

Дараявахуш. Ала с черни очи и белег, пресичащ младото му лице, без красивото изящество на роб. А после очите му отново станаха зелени и по-стари, познатата арогантна усмивка се завърна за миг. Кожата му грееше с огнена светлина, ръцете му се превърнаха във въглен. Сега очите му бяха златни и напълно неземни.

Гледай. Виденията започнаха да се повтарят, задържайки се върху образите на избитото му семейство. Мъртвите очи на Мунтадир се отвориха рязко. Кажи името си, ахи — умоляваше го брат му. — Моля те.

Умът на Али препускаше. Дробовете му бяха празни, водата беше гъста от кръвта му. Тялото му угасваше, мъглива чернота пъплеше към кървавите видения.

НЕ, изсъска езерото, отчаяно. ОЩЕ НЕ. Разтърси го силно и образите станаха по-жестоки. Майка му — измъчвана и хвърлена на гладните крокодили заедно с останалите аяанлийци пред очите на възторжена тълпа деви. Шафитите, събрани като добитък и подпалени живи на майдана. Писъците им изпълваха въздуха, от миризмата на горяща плът му се повдигна.

Мунтадир — съборен на колене и обезглавен пред жълтите очи на ликуваща тълпа ифрити. Група непознати войници измъкнаха Зейнаб от леглото и разкъсаха дрехите й…

Не! Господи, не. Спрете!

Спаси я — заповяда гласът на баща му. — Спаси всички нас. Железните окови отслабнаха, проядени от ръжда и се строшиха. Нещо металическо се притисна в дланта му. Дръжка на меч.

Две кървави ръце се обвиха около гърлото на сестра му. Ужасеният поглед на Зейнаб се впи в неговия. Братко, моля те!, изпищя тя.

Али се прекърши.

Ако не беше така сигурен в надвисналата си смърт или ако беше отгледан в пограничните земи, чиито обитатели бяха научени никога да не изричат истинското си име, да го пазят така, както пазят душата си, навярно би се поколебал, би прозрял какво означава в действителност това искане. Ала изтезаван с образите на семейството и града си, подложени на мъчения, Али не го беше грижа защо езерото иска онова, което несъмнено вече бе научило от спомените му.

— Ализейд! — изкрещя, думите бяха приглушени от водата. — Ализейд ал Кахтани!

Болката изчезна. Пръстите му се сключиха около дръжката на оръжието сякаш по собствена воля. Тялото му изведнъж му се стори далечно. Съвсем смътно си даде сметка, че го пускат, че го бутат през водата.

Убий дева.

Али изскочи на повърхността на водата, ала не ахна, за да си поеме въздух; не се нуждаеше от него. Покатери се по корпуса на кораба като рак и се изправи, вода струеше от дрехите, от устата, от очите му.

Убий дева. Чу дева да казва нещо. Въздухът беше различен, празен и сух. Примига и усети как нещо изгаря бузата му. Светът стана по-тих, по-сив.

Девът беше пред него. Част от ума му регистрира шока в зелените очи на другия мъж, докато той вдигаше оръжие, за да се защити. Ала движенията му бяха тромави. Али изби оръжието от ръката му и то политна в тъмното езеро. Войникът в него зърна своя шанс, видя оголения врат на другия мъж…

Пръстенът! Пръстенът! Али промени посоката на удара си, стоварвайки оръжието върху грейналия изумруд.

А после се олюля. Пръстенът се търкулна настрани, мечът падна от ръката му, вече просто ръждив артефакт, а не оръжие. Писъците на Нахри изпълниха въздуха.

— Убий дева — промълви Али и рухна, а мракът най-сетне го погълна.

Али сънуваше.

Беше в харема — градината на удоволствията на майчиното му племе; малко момченце с малката си сестричка, криещи се на любимото си място под върбата. Извитите й клони и гъстите й листа образуваха уютно скривалище до канала, закътано от очите на месещите се възрастни.

— Направи го отново! — примоли се той. — Моля те, Зейнаб!

Сестра му се надигна и седна с пакостлива усмивка. Между кръстосаните й слабички крака имаше купа, пълна с вода. Тя вдигна длан над нея.

— Какво ще ми дадеш?

Али трескаво запрехвърля през ума си малкото съкровища, които притежаваше, опитвайки се да реши с кое бе готов да се раздели. За разлика от Зейнаб той нямаше играчки; на момчетата, които обучаваха, за да станат воини, не се полагаха никакви дрънкулки и забавления.

— Мога да ти намеря котенце. Край Цитаделата е пълно с тях.

Очите на Зейнаб грейнаха.

— Съгласна.

Тя размърда пръсти, сбърчила съсредоточено личице. Водата потрепери, следвайки движенията на дланите й, а после бавно се надигна, когато Зейнаб завъртя дясната си ръка, извивайки се като течна панделка.

Али зяпна от удивление, а Зейнаб се изкиска и с едно движение развали фунията от вода.

— Покажи ми как — помоли той, посягайки към купата.

— Ти не можеш да го направиш — заяви Зейнаб важно-важно. — Ти си момче. И бебе. Нищо не можеш да направиш.

— Не съм бебе!

Чичо Уаджид дори му беше дал дръжката на едно копие, което да носи и с което да плаши змиите. Бебетата не можеха да правят подобни неща.

Завесата от листа се вдигна рязко, заменена от сърдитото лице на майка им. Хвърли един поглед към купата и в очите й припламна страх.

— Зейнаб! — Тя вдигна Зейнаб за ухото. — Колко пъти да ти повтарям? Никога не…

Али се дръпна назад, но майка му не му обърна внимание.

Както винаги. Изчака, докато прекосиха градината, хлиповете на Зейнаб вече отслабваха в далечината, преди да изпълзи обратно до купата. Загледа се в неподвижната вода, в тъмния профил на лицето си, обрамчен от бледите, огрени от слънцето листа.

Вдигна пръсти и заповяда на водата да се вдигне. Усмихна се, когато тя затанцува.

Знаеше, че не е бебе.

Сънят се отдръпна, отпратен обратно в царството на детските спомени, за да бъде забравен, когато остра болка го дръпна за лакътя. Нещо изръмжа дълбоко в ума му, дращейки с нокти, щракащо с челюсти, за да остане на мястото си. Дръпването дойде отново, последвано от изригване на горещина, и нещото в ума му го пусна.

— Това беше последното, царю — разнесе се женски глас.

Тънък чаршаф се спусна върху тялото му.

— Покрий и него — нареди един мъж. — Бих искал да му спестя тази гледка възможно най-дълго.

Абба, разпозна го Али, докато паметта му се завръщаше на късчета. Гласът на баща му бе достатъчен, за да го изтръгне от мъглата на болка и объркване, в която беше затънал.

А после още един глас.

— Абба, моля те. — Мунтадир. Брат му ридаеше, умоляваше. — Ще сторя всичко, което поискаш, ще се оженя за когото поискаш. Само разреши на онази Нахида да го излекува, позволи на Нисрийн да му помогне… Господи, сам ще превържа раните му! Джамшид ми спаси живота. Не би трябвало да страда заради…

— Синът на Каве ще бъде прегледан, когато моят син отвори очи. — Корави пръсти се сключиха около китката на Али. — Ще бъде излекуван, когато получа името на дева, който е оставил онези запаси на брега. — Гласът на Гасан стана по-студен. — Кажи му го. И се вземи в ръце, Мунтадир. Стига си ридал заради един мъж. Посрамваш се.

Али чу звука от стол, ритнат настрани, а после една врата се затръшна. Думите им не означаваха нищо за него, ала гласовете им… Господи, гласовете им.

Абба. Той опита отново.

— Абба… — успя най-сетне, мъчейки се да отвори очи.

Женско лице изплува пред очите му, преди баща му да успее да отговори. Нисрийн, спомни си Али, разпознал помощницата на Нахри.

— Отворете очи, принц Ализейд. Колкото се може по-широко.

Али се подчини и тя се наведе, за да погледне в очите му.

— Не виждам и следа от чернилката, царю.

Тя отстъпи назад.

— Аз… не разбирам… — започна Али. Лежеше по гръб и беше изтощен. Тялото му гореше; кожата му щипеше, а умът му беше… като отворена рана. Вдигна очи и разпозна покрива на лечебницата от калено стъкло. Небето беше сиво, дъждът рисуваше фигури върху прозрачните плочки. — Дворецът беше унищожен. Всички бяхте мъртви…

— Не съм мъртъв, Ализейд — увери го Гасан. — Опитай да се отпуснеш; ранен си.

Само че Али не можеше да се отпусне.

— Ами Зейнаб? — Писъците на сестра му все още отекваха в ушите му. — Тя… онези чудовища… — Опита се да седне и когато осъзна, че китките му са завързани за леглото, изпадна в паника. — Какво е това? Защо съм вързан?

— Бореше се с нас; забрави ли? — Али поклати глава и баща му кимна към Нисрийн. — Отвържи го.

— Царю, не съм сигурна…

— Не беше молба.

Нисрийн се подчини и баща му му помогна да седне, отмествайки ръцете му настрани, когато той се опита да дръпне белия чаршаф, увит около тялото му като пелена. — Остави го. А сестра ти е добре. Всички сме добре.

Али отново вдигна очи към дъжда, който барабанеше по стъкления покрив; гледката на водата беше странно привлекателна. Примига, заповядвайки си да извърне поглед.

— Не разбирам. Видях ви… всички ви… бяхте мъртви. Видях Девабад разрушен — настоя Али, но още докато изричаше думите, подробностите започнаха да му се губят, спомените се отдръпваха като отлив, докато нови, по-солидни, заемаха мястото им.

Битката му с афшина.

Той ме простреля. Простреля ме и аз паднах в езерото. Али докосна гърлото си, но не напипа рана. Побиха го тръпки. Не би трябвало да съм жив. Никой не оцеляваше в езерото, не и откакто маридите го бяха проклели преди хиляди години.

— Афшинът… — заекна. — Той… той се опитваше да избяга с Нахри. Заловихте ли го?

Видя как баща му се поколеба.

— В известен смисъл. — Гасан хвърли поглед към Нисрийн. — Изнеси това, за да бъде изгорено, и кажи на емира да се върне.

Нисрийн се надигна, в черните й очи не можеше да се прочете нищо. В ръцете си държеше дървена купа, пълна с нещо, което приличаше на окървавени останки от езерото, черупки и камъчета, оплетени кукички, малка разлагаща се рибка и няколко зъба. Гледката разтърси Али и очите му проследиха Нисрийн, която излезе, минавайки покрай две големи тръстикови кошници на пода. Мъртво сиво пипало с размерите на пепелянка делеше едната от тях с грубо накъсани водорасли. Зъбатата челюст на крокодилски череп надничаше от другата.

Али се изпъна. Зъби, потъващи в рамото ми, водорасли и пипала, вкопчени в крайниците ми. Погледна надолу, осъзнал внезапно колко грижливо беше увит чаршафът около тялото му. Посегна към единия му край и баща му опита да го спре.

— Недей, Ализейд.

Али го отметна и ахна.

Бяха го бичували.

Не, не беше бич, осъзна той, докато плъзваше поглед по окървавените си крайници. Белезите бяха прекалено различни един от друг, за да са оставени от камшик. Имаше резки, които стигаха до мускула, и драскотини, които едва бяха изкарали няколко капки кръв. Върху лявата му китка се беше врязал отпечатък от люспи, върху дясното му бедро минаваха неравни бразди. Ленти плът бяха обелени от ръцете му, като развити превръзки. Върху корема му имаше следи от ухапване.

— Какво се е случило с мен? — Разтрепери се, а когато никой не му отговори, гласът му се извиси от страх. — Какво стана?

Нисрийн замръзна на прага.

— Да повикам ли стражите, царю?

— Не — сопна се баща му. — Единствено сина ми. — Той улови ръцете на Али. — Ализейд, успокой се. Успокой се!

Нисрийн изчезна. По бузите на Али се стичаше вода, събираше се в шепите му, лепнеше по челото му. Той се взря с ужас в ръцете си, от които капеше вода.

— Какво е това? Да не би да се… потя?

Подобно нещо беше невъзможно: чистокръвните джинове не се потяха.

Вратата се отвори рязко и Мунтадир се втурна вътре.

— Зейди… слава на Бога — ахна, докато бързаше към леглото му. А после пребледня. — О… о.

Не само той беше шокиран. Али също зяпна. Брат му изглеждаше така, сякаш идваше от уличен побой. Челюстта му беше насинена, шевове затваряха дълбоки рани върху бузата и челото му, ръцете му бяха увити с кървави превръзки. Робата му висеше на ленти. Изглеждаше състарен с трийсет години; лицето му беше обтегнато, очите — подпухнали и почервенели от плач.

Али ахна.

— Какво е станало с теб?

— Бича реши да направи демонстрация на титлата си — отвърна Мунтадир жлъчно. — Докато ти не го превърна в купчина прах.

— Какво съм направил?

Царят изгледа Мунтадир сърдито.

— Все още не бях стигнал до тази част. — Отново се обърна към Али с необичайно меко изражение. — Спомняш ли си как се покатери на онзи кораб? Как уби Дараявахуш?

— Не!

Баща му и брат му се спогледаха мрачно.

— Какво си спомняш от езерото? — попита Гасан.

Болка. Неописуема болка. Не беше нужно обаче да го каже на разтревожения си баща.

— Аз… нещо ми говореше — спомни си той. — Показваше ми разни неща. Ужасни неща. Ти беше мъртъв, абба. Диру… отсякоха ти главата пред тълпа ифрити. — Примига, за да прогони сълзите, а Мунтадир пребледня. — Мъже обезчестяваха Зейнаб… улиците горяха… аз… мислех, че е истина. — Преглътна, опитвайки да се овладее. Пот се лееше от кожата му, напояваше чаршафите му. — Гласът… той… искаше нещо от мен. Името ми.

— Името ти? — повтори Гасан рязко. — Попитал те е за името ти? Даде ли му го?

— Така… така мисля — отвърна Али, мъчейки се да събере разпилените си спомени. — След това не помня нищо. — Баща му се вкамени и Али усети, че го обзема паника. — Защо?

— Никога не даваш името си, Ализейд. — Гасан очевидно се опитваше, и не успяваше, да овладее тревогата, надигнала се в гласа му. — Не и просто така, не и на някой, който не принадлежи към расата ни. Да дадеш името си, означава да дадеш контрол. Именно така ни поробват ифритите.

— Какво искаш да кажеш? — Али докосна раните си. — Мислиш, че ифритите са ми причинили това? — Той ахна. — Означавали…

— Не ифритите, Зейди — намеси се Мунтадир тихо. Али видя как брат му стрелка с поглед баща им, но Гасан не го спря. — Не те живеят в езерото.

Очите на Али се разшириха.

— Маридите? Това е лудост. Не са ги виждали от хиляди години!

— Говори по-тихо — изшътка баща му и погледна към по-големия си син. — Мунтадир, дай му малко вода.

Мунтадир му напълни чаша от керамичната кана на масата зад тях, пъхна я в ръката му и отстъпи предпазливо назад. Али я стисна и отпи притеснено една глътка.

Лицето на Гасан си остана мрачно.

— Виждали са ги, Ализейд. Самият Зейди ал Кахтани, когато превзел Девабад… в компанията на аяанлиеца, който ги командвал.

Али се вледени.

— Какво?

— Зейди видял маридите — повтори Гасан. — Когато синът му станал емир, той го предупредил за тях, предупреждение, което се предава през поколенията царе на Кахтаните.

— Никога не си навличаме гнева на аяанлийците — тихо каза Мунтадир.

Гасан кимна.

— Според Зейди именно съюзът на аяанлийците с маридите ни донесъл победата… но аяанлийците заплатили ужасна цена затова. Никога не можем да ги предадем.

Али беше потресен.

— Маридите са ни помогнали да отнемем Девабад от Нахидите? Но това… това е нелепо. Това е… мерзко. Това би означавало…

— Че сме предали расата си — довърши Гасан. — Поради което онова, което чу, не бива да излиза извън тези четири стени. — Той поклати глава. — Собственият ми баща не го вярваше, твърдеше, че е просто история, предавана през вековете, за да ни сплаши. — Лицето му посърна. — До днес смятах, че може би е прав.

Али присви очи.

— Какво се опитваш да кажеш?

Гасан улови ръката му.

— Ти падна в езерото, синко. Дал си името си на някакво създание в дълбините. Мисля, че то го е взело… взело е теб.

Али се надигна от подгизналите си чаршафи с цялото негодувание, на което беше способен.

— Мислиш, че съм оставил един марид… какво, да ме обладае? Това е невъзможно!

— Зейди… — Мунтадир пристъпи по-близо, лицето му имаше извинително изражение. — Видях те да се покатерваш обратно на кораба. Всички онези неща висяха по теб, очите ти бяха черни и ти шепнеше на някакъв странен език. А когато използва печата, господи, напълно надви Дараявахуш. Никога не съм виждал нещо такова.

Печата? Използвал бе печата на Сулейман? Не, това е лудост. Пълна лудост. Али беше образован мъж. Никога не бе чел нещо, което дори да загатва, че маридите могат да обладаят един джин. Как бе възможно нещо такова да бъде опазено в тайна? И означаваше ли това, че зад жестоките мълви, които се носеха за хората на майка му, се криеше истина?

Али поклати глава.

— Не. Имаме учени; те знаят истината за войната. Освен това джиновете не може да бъдат обладавани от мариди. Ако можеха, несъмнено все някой щеше да го е проучил. Щеше да е описано в някоя книга…

— О, дете… — Очите на баща му бяха пълни с печал. — Не всичко го има в книгите.

Али наведе поглед, мъчейки се да преглътне сълзите си, неспособен да понесе съжалението върху лицето на баща си. Грешат — опита се да настои пред самия себе си. — Грешат.

Ала как иначе би могъл да обясни празнотите в паметта си? Ужасяващите видения? Самия факт, че е жив? Бяха го простреляли в гърлото и в гърдите, паднал бе във вода, прокълната да разкъсва на парченца всеки джин, който се докосне до нея. А ето че беше тук.

Марид. Взираше се в ръцете си, от които капеше вода, и усещаше, че му се повдига. Дадох името си и оставих един воден демон да използва тялото ми като лъскаво ново оръжие, за да убие афшина. Стомахът му се бунтуваше.

С крайчеца на окото си видя как керамичната кана на масата зад брат му затрепери. Господи, можеше да я усети; чувстваше, че водата копнее да се освободи. Това осъзнаване го разтърси до мозъка на костите.

Баща му стисна ръката му.

— Погледни ме, Ализейд. Афшинът е мъртъв. Всичко свърши. Не е нужно никой да научава.

Само че не беше свършило. Никога нямаше да свърши: дори сега от челото му се лееше пот. Беше различен.

— Али, дете. — Чуваше тревогата в гласа на баща си. — Говори с мен, моля те…

Али си пое рязко дъх и каната зад Мунтадир се пръсна, запращайки глинени парченца по пода. Водата рукна и Мунтадир подскочи, посягайки към ханджара, който висеше на кръста му.

Али срещна очите му и той свали ръка от оръжието с леко засрамен вид.

— Абба… не бива да го виждат в това състояние — тихо каза той. — Трябва да се махне от Девабад. Та Нтри. Несъмнено аяанлийците ще знаят…

— Няма да го дам на хората на Хатсет — заяви Гасан упорито. — Мястото му е при нас.

— Той кара каните с вода да се пръскат на парченца и се дави в собствената си пот! — Мунтадир разпери ръце. — Той е втори в линията за престола. Ударите на две сърца го делят от това да контролира печата на Сулейман и да властва над царството. Напълно е възможно маридът все още да е в него и да чака отново да го покори. — Мунтадир срещна уплашените очи на брат си. — Зейди, съжалявам, наистина съжалявам… ала би било върховна безотговорност да ти позволим да останеш в Девабад. Въпросите, които състоянието ти ще предизвика… — Той поклати глава и отново погледна към баща им. — Ти си този, който ми изнесе онази лекция, когато ме направи емир. Този, който ми каза какво ще стане, ако девите дори заподозрат как сме спечелили войната.

— Никой нищо няма да научава — сопна се царят. — Никой на кораба не е бил достатъчно близо, за да види какво се е случило.

Мунтадир скръсти ръце.

— Никой? Да разбирам ли, че вече си се погрижил за предполагаемата ни Бану Нахида.

Али се олюля.

— Какво искаш да кажеш? Къде е Нахри?

— Добре е — увери го царят. — Все още не съм решил съдбата й. Ще имам нужда от показанията ти, ако реша да я екзекутирам.

— Да я екзекутираш? — ахна Али. — Защо, в името на Всевишния, би я екзекутирал? Онзи умопобъркан не й остави никакъв избор.

Баща му изглеждаше озадачен.

— Според Мунтадир именно тя наредила на афшина да се хвърли в атака. Опитвали се да избягат, когато ти си го убил.

Да избягат? Али потръпна. Заболя го, не можеше да го отрече. Въпреки това поклати глава.

— Не така започна. Заварих го да се опитва да я отвлече от лечебницата. Заяви й, че ще ме убие, ако не отиде с него.

Мунтадир изсумтя.

— Колко удобно. Кажи ми, Зейди… поне скриха ли смеха си, докато ти разиграваха малкото си представление, или просто решиха, че си прекалено глупав, за да се усетиш?

— Това е истината!

— Истината. — Брат му се намръщи, лицето му потъмня. — Как изобщо би я разпознал?

Гасан се намръщи.

— Какво си правил в лечебницата посред нощ, Ализейд?

— Няма значение защо е бил там, абба — заяви Мунтадир пренебрежително. — Казах ти, че ще я защити; толкова е заслепен от любов, че дори не го осъзнава. Вероятно наистина вярва, че тя е невинна.

— Не съм заслепен от любов — сопна се Али, обиден от това предположение. Дъждът барабанеше по-силно по покрива, като ехо на думкащото му сърце. — Знам какво видях. Какво чух. И тя е невинна. Ще го изкрещя по улиците, ако я изправиш пред съда!

— Давай! — извика Мунтадир в отговор. — Няма да е първият път, в който ни посрамваш по улиците!

Гасан се надигна на крака.

— За какво, в името на Всевишния, говорите вие двамата?

Али не бе в състояние да отговори. Усещаше, че започва да губи контрол. Дъждът барабанеше по стъклото над него, водата беше мъчително близо.

Мунтадир го изгледа яростно, предупреждението в сивите му очи бе така ясно, сякаш го беше изрекъл.

— Двайсет и един души са мъртви, Зейди. Неколцина от тях, защото се опитаха да ме защитят, останалите, защото дойдоха да спасят твоя живот. — Той примига, сълзи оросиха тъмните му ресници. — Най-добрият ми приятел вероятно ще се присъедини към тях. И проклет да съм, ако на онази лъжлива нахидска курва й се размине, защото, когато става дума за шафитите, думата ти не означава нищо.

Той остави предизвикателството да увисне във въздуха. Али си пое дълбоко дъх, опитвайки се да овладее чувствата, които бушуваха в него.

Над главите им се разнесе металически стон. Покапа вода.

Гасан вдигна очи и за първи път в живота си Али видя истински страх върху лицето на баща си.

Покривът рухна.

Водата нахлу през тавана, запращайки парчета медни тръби и късчета стъкло в лечебницата. Дъждът се изсипа вътре, обливайки кожата на Али и успокоявайки горящите му рани. С крайчеца на окото си видя как Мунтадир и баща му се скриха под единственото здраво местенце от покрива. Царят изглеждаше невредим. Разтърсен, но невредим.

За разлика от Мунтадир. Прясна черна кръв се стичаше по лицето му — парче стъкло трябва да го беше порязало по бузата.

— Ахи, съжалявам! — Али почувства как го залива вина и се смесва с объркването му. — Не исках да го направя, не исках да те нараня, кълна се!

Ала брат му не гледаше към него. Празният му поглед обходи съсипаната лечебница, шуртящия дъжд, рухналия таван. Ръката му се вдигна към окървавената му буза.

— Не… аз съжалявам, Зейди. — Той избърса кръвта от лицето си с края на тюрбана си. — Кажи на абба каквато истина поискаш. Оправи нещата както можеш. — Устните му се свиха в тънка ивица. — Повече няма да те защитавам.