Град от месинг

14. Али

Али тръсна купчината листове върху бюрото, при което едва не събори чашата си с чай.

— Тези доклади са лъжа, Абу Зебала. Ти си санитарният инспектор на града. Обясни ми защо Кварталът на девите само дето не свети, докато онзи ден в Сахрейнския район един мъж е бил смазан под рухнала купчина боклук.

Гезирският чиновник, застанал пред него, се усмихна угоднически.

— Братовчеде…

— Не съм ти братовчед.

Строго погледнато, не беше вярно, но това, че имаха един и същи прапрадядо, бе причината Абу Зебала да заема настоящия си пост. Това нямаше да му помогне да се измъкне от отговора на този въпрос.

— Принце — поправи се Абу Зебала снизходително. — Разследвам инцидента. Било е младо момче, не е трябвало да си играе в боклука. В действителност обвинявам родителите му, задето не са…

— Бил е на двеста осемдесет и една години, глупако.

— А. — Абу Зебала примига. — Така ли? — Той преглътна и Али го загледа как премисля следващата си лъжа. — Така или иначе… идеята за еднакво разпределение на хигиенните услуги между племената е остаряла.

— Моля?

Абу Зебала долепи длани.

— Девите високо ценят чистотата. Целият им култ към огъня е именно за това, за чистотата, нали така? Ала сахрейнците? — Поклати глава с разочаровано изражение. — Хайде сега. Всички знаят, че онези западни варвари на драго сърце биха се задушили в собствената си мръсотия. Ако чистотата е достатъчно важна за девите, та да й сложат цена… кой съм аз да им откажа?

Али присви очи, докато разплиташе думите на Абу Зебала.

— Наистина ли току-що призна, че си приемал подкупи?

Другият мъж нямаше дори достойнството да изглежда засрамен.

— Не бих го нарекъл подкуп…

— Достатъчно. — Али му бутна обратно докладите. — Искам да ги поправиш. За всички квартали ще важат едни и същи правила за събиране на боклука и метене на улиците. Ако не бъде сторено до края на седмицата, ще бъдеш уволнен и изпратен обратно в Ам Гезира.

Абу Зебала понечи да възрази, но Али вдигна ръка толкова рязко, че другият мъж потръпна.

— Върви си. И ако те чуя отново да говориш за подобна поквара, ще ти отрежа езика, за да не го каже за трети път.

Не го мислеше наистина; просто беше изтощен и раздразнен. Ала снизходителната усмивка на Абу Зебала се изпари и той пребледня. Кимна и побърза да си тръгне, а сандалите му тракаха, докато тичаше надолу по стъпалата.

Това не беше хубаво. Али въздъхна и отиде до прозореца. Само че нямаше търпение с мъже като Абу Зебала. Не и след миналата нощ.

Един ферибот прекосяваше спокойните води на далечното езеро, ярката слънчева светлина се отразяваше от черно-златния му корпус. Беше хубав ден за плаване. Който и да се намираше на борда на гемията, беше късметлия, помисли си Али; когато за последно беше прекосил езерото, беше валял толкова проливен дъжд, че се бе страхувал да не потънат.

Той се прозя; изтощението отново протегна пръсти към него. Миналата нощ не се беше върнал в двореца — беше неспособен да понесе мисълта да види разкошния си апартамент или да се натъкне на семейството си, онези, които от „Танзим” искаха да предаде — след злощастната среща в сиропиталището. Само че почти не беше спал в кабинета си; в действителност почти не беше спал от нощта, в която бе последвал Анас в Квартала на девите.

Върна се на бюрото си, чиято гладка повърхност изведнъж му се стори така съблазнителна. Отпусна глава върху ръката си и затвори очи. Може би само няколко минути…

Внезапно почукване на вратата го изтръгна от съня и той подскочи, разпилявайки листовете и събаряйки чашата с чай. Когато великият везир нахълта в стаята му, Али не си направи труда да скрие раздразнението си.

Каве затвори вратата, докато Али махаше влажни чаени листенца от изцапаните си доклади.

— Потънали сме в работа, а, принце?

Али го изгледа яростно.

— Какво искаш, Каве?

— Трябва да говоря с баща ви. Крайно наложително е.

Али махна с ръка наоколо.

— Знаеш, че се намираш в Цитаделата, нали? Разбирам, че на твоите години сигурно е объркващо… всички тези сгради, които изобщо не си приличат и се намират в противоположни части на града…

Каве се настани без покана в един стол насреща му.

— Отказва да ме приеме. Прислужниците му твърдят, че бил зает.

Али прикри изненадата си. Каве беше невероятно дразнещ мъж, но постът му обикновено му осигуряваше достъп до царя, особено ако въпросът беше неотложен.

— Може би си изгубил благоволението му — подхвърли с надежда.

— Да разбирам, че не се тревожите от слуховете? — попита Каве, пренебрегвайки подчертано думите на Али. — Мълвата, която се носи из базара, за едно момиче дева, което приело вашата вяра, за да пристане на един джин? Говори се, че снощи семейството й я е отвлякло и я крият в нашия квартал.

А. Али си промени мнението за тревогата на Каве. Малко бяха нещата, които предизвикваха по-голямо напрежение в техния свят, отколкото смяната на вярата и смесените бракове. За съжаление, ситуацията, която везирът беше описал току-що, спокойно можеше да доведе до бунт. Законите на Девабад осигуряваха абсолютна защита на онези, които сменяха вярата си; роднините им деви нямаха право да ги преследват или задържат при никакви обстоятелства. Али не виждаше никакъв проблем в това — в крайна сметка вярата на джиновете беше правилната вяра. Само че девите имаха страшно силно собственическо чувство, когато ставаше дума за семействата им, и подобни ситуации рядко свършваха добре.

— Не е ли по-разумно да се върнеш при хората си и да намериш момичето? Несъмнено разполагаш с нужните средства. Върни я на съпруга й, преди нещата да са излезли извън контрол.

— Колкото и да ми е приятно да предавам момичета дева в ръцете на тълпи от сърдити джинове — започна Каве саркастично, — въпросното момиче като че ли изобщо не съществува. Никой от двете страни не знае името й, нито разполага с каквато и да било информация, с помощта на която да я открием. Някои твърдят, че съпругът й е сахрейнски търговец, други настояват, че бил гезирец, който обработва метал, трети, че е шафитски просяк. — Той се намръщи. — Ако момичето беше истинско, щях да знам.

Али присви очи.

— Какъв е проблемът тогава?

— Че е просто слух. Че няма момиче, което да върнем. Този отговор само още повече разлютява джиновете. Боя се, че си търсят какъвто и да било повод, за да опустошат нашия квартал.

— И кои са тези „те”, велики везире? Кой би бил толкова глупав, че да нападне Квартала на девите?

Каве вирна брадичка.

— Навярно мъжете, които помогнаха на Анас Бат да убие двама от съплеменниците ми, мъжете, които, ако не се лъжа, на вас беше възложено да откриете и арестувате.

Али трябваше да повика на помощ и последната си капчица самоконтрол, за да не потръпне. Той се прокашля.

— Съмнявам се, че няколко души, които и така вече бягат от Царската стража, биха искали да привлекат подобно внимание.

Каве задържа погледа му още миг.

— Може би. — Той въздъхна. — Принц Ализейд, просто ви докладвам какво съм чул. Познавам ви и знам, че между нас има разногласия, но ви умолявам да ги оставите за миг настрана. — Той сви устни. — Има нещо в това, което наистина ме безпокои.

Али беше поразен от откровеността в гласа на Каве.

— Какво искаш да направя?

— Да наложите вечерен час и да удвоите охраната пред портата на племето ни.

Очите на Али се разшириха.

— Знаеш, че не мога да го сторя без разрешението на царя. Това ще предизвика паника сред населението.

— Е, все нещо трябва да направите — настоя Каве. — Вие сте кайдът. Отговаряте за безопасността на града.

Али се надигна от писалището си. Каве вероятно преувеличаваше. Но ако съществуваше и най-малкият шанс в тези слухове да има зрънце истина, той искаше да стори всичко по силите си, за да избегне размирици. Което означаваше, че трябва да отиде при баща си.

— Да вървим — подкани той Каве. — Аз съм му син. Мен ще приеме.

— Царят не може да ви приеме точно сега, принце.

Бузите на Али пламнаха, когато стражът му отказа учтиво. Каве се закашля в шепите си в неумел опит да прикрие смеха си. Али се взря в дървената врата, засрамен и подразнен. Баща му отказваше да приеме великия везир, а сега бе прекалено зает и за своя кайд?

— Това е нелепо.

Той мина покрай стража и блъсна вратата. Не го беше грижа какви порочни занимания прекъсва.

Ала онова, което го посрещна, не беше групичката сладострастни наложници, пърхащи с мигли, които очакваше, а шепа мъже, скупчени около писалището на баща му: Мунтадир, Абу Нувас и колкото и да бе странно, непознат мъж с вид на шафит, облечен в опърпана кафява роба и бял тюрбан с петна от пот.

Царят вдигна поглед, видимо изненадан.

— Ализейд… подранил си.

Подраним съм за какво? Али примига, опитвайки се да запази присъствие на духа.

— Аз… ъ, съжалявам, не знаех, че…

Той не довърши. Заговорничите? Ако се съдеше по това колко бързо се изправиха мъжете, когато той влезе в стаята, първото му впечатление определено беше за заговорничене. Шафитският мъж наведе очи, минавайки зад Абу Нувас, сякаш не искаше да го видят.

Каве също пристъпи в стаята.

— Простете ни, Ваше величество, но има един належащ въпрос…

— Да, получих съобщението ти, велики везирю — прекъсна го царят. — Ще се погрижа за това.

— О. — Каве се загърни под изпепеляващия поглед на царя. — Просто се боя дали…

— Казах, че ще се погрижа. Можеш да си вървиш.

На Али почти му дожаля за Каве, докато той излизаше забързано от стаята. Без да обръща внимание на по-малкия си син, Гасан кимна на Абу Нувас.

— Значи, се разбрахме?

— Да, господарю. — Гласът на Абу Нувас беше мрачен.

Царят насочи вниманието си към шафитския мъж.

— А ако те заловят…

Мъжът просто се поклони и Гасан кимна.

— Добре, и двамата можете да си вървите. — Погледна към Али и лицето му стана кораво. — Ела — нареди, преминавайки на гезирски. — Седни.

Али беше влязъл като кайд, но сега се чувстваше като момче, чакащо да го нахокат. Настани се на простичкия стол срещу баща си. Едва сега забеляза, че царят беше облечен в церемониални черни одежди и тюрбан с цвета на скъпоценни камъни, което беше странно. Дворът заседаваше по-късно този следобед, а баща му обикновено не се обличаше така, освен ако не очакваше да си има работа с поданиците си. Чаша зелено кафе, от която се вдигаше пара, стоеше до украсената му със скъпоценни камъни ръка, а купчината със свитъци изглеждаше по-разхвърляна от обикновено. Върху каквото и да работеше, очевидно беше зает с него от доста време.

Мунтадир заобиколи бюрото и кимна към чашата.

— Да я отнеса ли, преди да си го замерил с нея?

Али се размърда неспокойно под строгия поглед на баща си, потискайки надигналата се паника.

— Какво съм направил?

— Очевидно почти нищо. — Гасан потропа с пръсти по разпилените листове. — Преглеждах докладите на Абу Нувас за твоето… време като кайд.

Али се дръпна назад.

— Има доклади? — Досетил се бе, че Абу Нувас го следи, но върху бюрото имаше достатъчно хартия, за да опише подробно историята на Девабад. — Не знаех, че си му наредил да ме следи.

— Естествено, че му наредих да те следи — изсумтя Гасан. — Наистина ли мислеше, че просто ей така ще възложа пълния контрол върху сигурността на града на непълнолетния си син, който страшно го бива във вземането на лоши решения?

— Да разбирам, че докладите не са ласкателни?

Мунтадир потръпна, а лицето на баща му потъмня.

— Надявам се да запазиш чувството си за хумор, Ализейд, когато те изпратя в някой мизерен гарнизон в пясъците на Сахара. — Той сграбчи ядосано наръч листове. — От теб се очакваше да издириш останалите членове на „Танзим” и да дадеш урок на шафитите. А ето че тъмницата ни си е почти празна и не виждам никакви признаци арестите да са се увеличили, нито пък гоненето от квартири. Какво стана с новите разпоредби за шафитите? Не трябваше ли половината от тях да се озоват на улицата?

Значи, Рашид беше прав миналата нощ, когато бе казал, че Гасан скоро ще осъзнае, че Али не прилага новите закони. Али се опита да намери думи.

— Не е ли хубаво, че затворът е празен? След екзекуцията на Анас нямаше масови прояви на насилие, престъпленията не се увеличиха… не мога да арестувам хората за неща, които не правят.

— В такъв случай би трябвало да ги провокираш. Казах ти, че искам да бъдат премахнати. Ти си кайдът. Ти си отговорен за това да измислиш как да изпълниш нарежданията ми.

— Като си измисля обвинения?

— Да — отвърна Гасан яростно. — Ако се налага. Освен това според Абу Нувас през последните седмици е имало няколко случая, в които деца са били отвлечени от чистокръвните им осиновители. Защо не ги разследва?

Осиновители? Така ли ги наричат? Али изгледа баща си невярващо.

— Даваш си сметка, че онези, които правят тези оплаквания, са търговци на роби, нали? Отвличат децата от семействата им, за да ги продадат на онзи, който им предложи най-много!

Али понечи да се надигне от мястото си.

— Сядай — сопна се баща му. — И не ми излизай с тази шафитска пропаганда. Хората непрекъснато се отказват от децата си. И ако тези твои така наречени търговци на роби имат нужните документи, що се касае до теб и мен, те не са нарушили закона.

— Но, абба…

Баща му удари с юмрук по бюрото толкова силно, че свитъците подскочиха. Една мастилница падна на пода и се разби.

— Достатъчно. Вече казах на Абу Нувас, че от сега нататък подобни сделки може да бъдат сключвани на базара, ако това ще направи нещата по-сигурни. — Али отвори уста и баща му вдигна ръка. — Недей — предупреди го. — Кълна се, ако изречеш още една дума по този въпрос, ще ти отнема всички титли и ще те изпратя в Ам Гезира до края на първия ти век. — Той поклати глава. — Готов бях да ти дам възможност да докажеш лоялността си, Ализейд, но…

Мунтадир мина между тях и се обади за първи път.

— Все още не сме стигнали дотам, абба — каза загадъчно. — Нека видим какво ще донесе денят… нали така решихме? — Не обърна внимание на въпросителния поглед на Али. — Но може би когато Уаджид се върне, ще е добре Али да отиде в Ам Гезира. Та той още не е навършил и първия си четвърт век. Дай му гарнизон у дома и нека в продължение на няколко десетилетия се кали сред хората ни на място, където не може да нанесе кой знае какви вреди.

— Не е необходимо.

Лицето на Али пламна, но баща му вече кимаше в знак на съгласие.

— Да, това е нещо, над което си заслужава да помисля. Нещата обаче няма да продължат по този начин, докато Уаджид не се върне. След днешния ден ще имаш предостатъчно основания да упражниш натиск върху шафитите.

— Какво? — Али се изпъна в стола. — Защо?

Прекъсна ги пронизителен птичи крясък, разнесъл се отвън, и един сив ястреб влетя през прозореца, кацайки на пода във формата на гезирски войник със съвършено изгладена униформа. Поклони се, докато перата с цвят на пушек се стопиха обратно в кожата му. Съгледвач, разпозна го Али, един от превъплъщенците, които патрулираха в града и около него.

— Ваше величество — започна съгледвачът. — Простете натрапването ми, но имам новини, които сметнах за неотложни.

Гасан се намръщи нетърпеливо, когато съгледвачът млъкна.

— И те са…?

— Един роб дев с афшинския знак прекосява езерото.

Намръщването на царя стана още по-дълбоко.

— И? Поне веднъж на всеки десет години се случва деви да полудеят и да се изрисуват със знаците на афшините, тичайки полуголи из улиците. Това, че е роб, само обяснява лудостта му.

Съгледвачът не отстъпи.

— Той… не изглеждаше луд, царю. Малко изпит може би, но внушителен. Според мен приличаше на воин и на кръста си носеше кама.

Гасан го зяпна.

— Знаеш ли кога умря последният афшин, войнико? — Съгледвачът се изчерви, а Гасан продължи; — Преди четиристотин години. Робите не издържат толкова дълго. Ифритите ги дават на човеците, за да сеят хаос в продължение на няколко века, а когато бъдат доведени до пълна лудост, ги подхвърлят на прага на Девабад, за да ни уплашат. — Веждите му подскочиха. — Виждам, че в твоя случай е подействало.

Съгледвачът сведе поглед и изпелтечи нещо неразбираемо, но Али забеляза, че брат му се намръщи.

— Абба — започна Мунтадир. — Не мислиш ли…

Гасан му хвърли подразнен поглед.

— Не чу ли какво казах току-що? Не ставай абсурден. — Той отново насочи вниманието си към съгледвача. — Ако това ще ви успокои и двамата, проследете го. Ако извади лък и започне да изтребва шафитите по улиците… е, предполагам, че денят ще стане по-интересен. Върви.

Смутеният съгледвач се поклони; по ръцете му пораснаха пера и той излетя през прозореца, видимо нетърпелив да избяга.

— Афшин… — Гасан поклати глава. — Току-виж и самият Сулейман се появил на престола ми, за да поучава масите. — Той направи отпращащ жест към синовете си. — Вие също може да си вървите, макар че и двамата ще останете в двореца до края на деня.

— Какво? — Али скочи на крака. — Аз съм действащ кайд, в града може би се задават размирици, пристига луд роб, а ти искаш да ме заключиш в стаята ми?

Тъмните вежди на царя подскочиха.

— Няма да бъдеш кайд още дълго, ако продължаваш да поставяш нарежданията ми под въпрос. — Той кимна към вратата. — Вървете.

Мунтадир улови Али за раменете и буквално го завъртя и го побутна към изхода.

— Достатъчно, Зейди — изсъска тихичко.

Кроят нещо. На Али не му се искаше да вярва, че баща му е способен нарочно да подкладе толкова опасни слухове, но истина или не, не искаше шафитите да бъдат подмамени да се разбунтуват. Той ускори крачка по коридора. Колкото и да му се повдигаше от това, знаеше, че трябва да открие Рашид.

Мунтадир го сграбчи за китката.

— А, не, ахи. Днес няма да се отделиш от мен.

— Трябва да взема едни документи от Цитаделата.

Мунтадир го изгледа продължително. Твърде продължително. А после сви рамене.

— Ами добре, да вървим.

— Не е нужно да идваш.

— Нима? — Мунтадир скръсти ръце. — И къде ще отидеш? Просто в Цитаделата и обратно, самичък, без да се срещнеш с никого… не, Ализейд — сопна се той и улови брадичката му, когато Али извърна очи, неспособен да срещне подозрителния поглед на по-големия си брат. — Погледни ме, когато ти говоря.

Групичка бъбрещи си придворни се появиха иззад ъгъла на коридора и Мунтадир свали ръка и се отдръпна от Али, докато те отминат.

В мига, в който мъжете се отдалечиха, гневът се завърна върху лицето му.

— Ти, глупако. Изобщо не те бива в лъжите, знаеш ли? — Замълча за миг и въздъхна подразнено. — Ела с мен.

Стисна Али за ръката и го задърпа в обратната посока на онази, в която се бяха отдалечили придворните, през един вход за прислугата близо до кухненските помещения. Прекалено уплашен, за да възрази, Али не продума, докато брат му не спря пред една невзрачна ниша, където вдигна ръка и прошепна някакво заклинание.

От повърхността на нишата се надигна пушек и тя изчезна, разкривайки каменни стъпала, губещи се в мрака.

Али преглътна.

— Ще ме убиеш ли?

Не беше изцяло шега.

Мунтадир го изгледа яростно.

— Не, ахи. Ще те спася.

Брат му го поведе по един главозамайващ път по стълбите и през пусти коридори, все по-надолу и по-надолу, докато Али вече беше убеден, че не е възможно все още да са в двореца. Нямаше факли; единствената светлина идваше от шепата пламъци, които Мунтадир беше измагьосал. Светлината им танцуваше по гладките влажни стени, карайки Али да си дава неприятно ясно сметка колко тесен бе коридорът. Въздухът беше тежък и миришеше на плесен и влажна пръст.

— Под езерото ли сме?

— Вероятно.

Али потрепери. Намираха се под земята и под водата? Опита се да не мисли за тежестта на камъни и пръст, и вода над главата си, ала сърцето му препускаше. Повечето чистокръвни джинове бяха пословични със страха си от тесни пространства и той с нищо не беше различен. Нито пък брат му, ако се съдеше по пресекливото му дишане.

— Къде отиваме? — осмели се да попита най-сетне.

— Да видиш с очите си, е по-добро от всяко описание — отвърна Мунтадир. — Не се тревожи, почти стигнахме.

Няколко мига по-късно коридорът свърши рязко пред дебела двукрила дървена врата, която едва стигаше до брадичката на Али. Не се виждаше брава или дръжка, нищо, което да издава как се отваря.

Мунтадир протегна рязко ръка, когато Али посегна към нея.

— Не така — предупреди го. — Дай ми зулфикара си.

— Няма да ми прережеш гърлото и да ме оставиш в това прокълнато място, нали?

— Не ме изкушавай — заяви Мунтадир глухо. Взе зулфикара, наведе се и прокара леко острието по глезена си. Допря длан до раната и върна оръжието на брат си. — Твой ред е. Вземи кръв от място, където абба няма да забележи. Ще ме убие, ако открие, че съм те довел тук.

Али се намръщи, но последва примера на брат си.

— А сега какво?

— Сложи ръката си ето тук.

Мунтадир посочи два мръсни медни печата върху вратата и двамата допряха окървавени длани до тях. Древната врата се отвори с облаче от прах, разкривайки мрак от другата си страна. Мунтадир прекрачи прага и вдигна пламъците в шепата си.

Али се пъхна под ниския свод и го последва. Брат му замахна с ръка, разпръсквайки пламъците, които запалиха факлите по стените, огрявайки огромна пещера, издялана грубо в основите на града. Али направи още една крачка по меката песъчлива земя и запуши нос. Пещерата вонеше и когато очите му привикнаха с тъмнината, той застина.

Подът беше покрит с ковчези. Десетки ковчези, осъзна, докато брат му запалваше друга факла. Някои бяха грижливо наредени в редици от еднакви саркофази, други бяха купчини небрежно нахвърляни дървени кутии. Не миришеше на плесен. А на разложение. Силно стипчивият мирис на пепеливото разложение на джинове.

Али ахна ужасено.

— Какво е това?

Всички джинове, независимо от племето си, изгаряха своите мъртъвци. Това бе един от малкото ритуали, които споделяха и след като Сулейман ги беше разделил.

Мунтадир обходи стаята с поглед.

— Наше дело, очевидно.

— Какво?

Брат му кимна към покрит със свитъци рафт, скрит зад огромен мраморен саркофаг. Те всички бяха запечатани в оловни цилиндри, белязани с катран. Мунтадир строши един от печатите, извади свитъка и го подаде на Али.

— Ти си ученият.

Али разви внимателно крехкия пергамент. Беше изписан с архаична форма на гезирски, простичък ред с имена, водещ до други имена.

Имена на деви.

Фамилно дърво. Погледна към следващата страница. Там имаше няколко вписвания, следващи, общо взето, същия формат. Али разчете с усилие един от редовете.

— Бану Нарин е-Нинкарик, на сто и една години. Удавяне. Потвърдено от Кайс ал Кахтани и чичо й Азад… Азад е-Нахид… Алеф, пладне девет девет — дочете Али символите в края на вписването и вдигна поглед към купчината ковчези пред себе си. Върху всеки един от тях имаше нещо като шифър — четири цифри и букви, нарисувани с катран отстрани. — Всемилостиви Боже — прошепна той. — Това са Нахидите.

— До последния — потвърди брат му; в гласа му имаше остри нотки. — Или поне всички, които са умрели от войната насам. По каквато и да било причина. — Кимна към един от тъмните ъгли, толкова далечен, че Али едва различи неясните очертания на кутии. — Както и някои афшини, макар че техният род беше изличен по време на самата война, разбира се.

Али се огледа наоколо. Забеляза два съвсем малки ковчега в единия край на стаята и извърна поглед, усетил как стомахът му се надига. Каквото и да изпитваше към огнепоклонниците, това беше ужасно. В техния свят погребваха единствено най-долните престъпници, пръстта и водата се смятаха за толкова омърсяващи за останките на един джин, че скриваха душата на умрелия от присъдата на Бог. Али не беше сигурен дали вярва в това и все пак те бяха създания от огън и би трябвало да се върнат в огъня. Не в някаква тъмна, усойна пещера под едно прокълнато езеро.

— Това е мерзко — каза тихо, докато навиваше свитъка; не беше нужно да чете повече. — Абба ти го е показал?

Брат му кимна, загледан в двата малки ковчега.

— Когато Маниже умря.

— Да разбирам, че и тя е някъде тук?

Мунтадир поклати глава.

— Не. Знаеш какво изпитваше абба към нея. Заповяда да я изгорят във Великия храм. Каза, че когато станал цар, искал да нареди всички тленни останки да бъдат благословени и дадени на пламъците, но не мислел, че има начин да го направи дискретно.

Али усети, че го разяжда срам.

— Девите ще изкъртят вратите на двореца, ако научат за това място.

— Вероятно.

— Тогава защо го правим?

Мунтадир сви рамене.

— Да не мислиш, че е по решение на абба? Погледни колко стари са някои от тези тела. Това място вероятно е било построено от самия Зейди… О, не ме гледай по този начин, знам, че той е твоят герой, Али, но недей да бъдеш толкова наивен. Не може да не знаеш какви неща са се говорели за Нахидите, как можели да променят лицата си, да се превъплътяват, да се възкресяват един друг от пепелта…

— Слухове — отвърна Али презрително. — Пропаганда. Всеки учен би могъл…

— Няма значение — заяви Мунтадир безизразно. — Али, погледни това място. — Той посочи към свитъците. — Водили са си архиви, потвърждавали са чии са телата. Може и да спечелихме войната, но поне част от предшествениците ни толкова са се страхували от Нахидите, че буквално са пазели телата им, за да се уверят, че наистина са мъртви.

Али не отговори. Не беше сигурен как. От всичко в тази стая го побиваха тръпки; избраниците на Сулейман бяха подложени на унижението да се разлагат в погребалните си савани. Пещерата — не, гробницата — тънеше в тишина, чуваше се единствено пращенето на факлите.

— И това не е най-лошото. — Мунтадир издърпа малко чекмедже под рафта и извади медна кутия с размерите на ръката си. — Още един кръвен печат, но това, което имаш върху дланта си, би трябвало да е достатъчно, за да го отворим. — Той протегна кутията на Али. — Повярвай ми, предшествениците ни не са искали никой да открие това. Дори не съм сигурен защо са го запазили.

Кутията се стопли в окървавената ръка на Али, една малка пружинка се освободи и тя се отвори. Вътре почиваше прашен месингов амулет.

Реликва, разпозна го Али. Всички джинове носеха нещо подобно — късче кръв и коса, понякога млечен зъб или съдрано парче кожа, затворени заедно със свещени стихове в разтопен метал. Това бе единственият начин, по който можеха да се върнат в тяло, ако бъдеха поробени от някой ифрит. Али носеше такава, както и Мунтадир — медна стрела, минаваща през дясното им ухо, както бе обичаят на гезирците.

Той се намръщи.

— Чии реликви са това?

Мунтадир му отправи мрачна усмивка.

— На Дараявахуш.

Али изпусна амулета, сякаш го беше ухапал.

— Бича на Ки-зи?

— Дано Бог го покоси.

— Не би трябвало да притежаваме това. — По гърба на Али пробяга тръпка на страх. — Това… не това се е случило с него според книгите.

Мунтадир го изгледа многозначително.

— Какво твърдят, че се е случило с него, книгите, Ализейд? Че Бича е изчезнал загадъчно в разгара на въстанието си, докато се приготвял да си възвърне Девабад? — Брат му коленичи, за да вдигне амулета. — Доста странен момент за нещо такова.

Али поклати глава.

— Не е възможно. Никой джин не би предал друг джин на ифритите. Нито дори най-заклетия си враг.

— Кога ще пораснеш, малки братко — скара му се Мунтадир и прибра кутията. — Това бе най-страшната война, която хората ни са виждали някога. А Дараявахуш беше чудовище. Дори аз знам поне толкова от историята ни. Ако Зейди ал Кахтани го е било грижа за хората му, би сторил всичко, за да го спре. Дори това.

Али се олюля. Съдба, по-страшна от смъртта: така казваха всички за поробването. Вечна служба, принуден да изпълняваш най-свирепите и интимни желания на безкраен низ от човешки господари. От робите, които биваха открити и освободени, много малко оцеляваха с недокоснат разум.

Зейди ал Кахтани не би могъл да стори нещо такова, опита се да убеди сам себе си Али. Вековното царуване на семейството му не може да беше плод на подобно ужасяващо предателство към собствената им раса.

Сърцето му прескочи един удар.

— Я чакай, нали не мислиш, че онзи, когото съгледвачът е видял…

— Не — отвърна Мунтадир, като че ли прекалено бързо. — Искам да кажа, не може да е той. Реликвата му е тук. Така че не може да се е върнал в тяло.

Али кимна.

— Не, разбира се. Имаш право. — Опита се да пропъди кошмарната мисъл за Бича на Ки-зи, освободен след векове на робство, търсещ кървава разплата за избитите си Нахиди. — Тогава защо ме доведе тук, Диру?

— За да те накарам да преосмислиш какво наистина има значение. Да ти напомня кои са истинските ни врагове. — Мунтадир махна към тленните останки на Нахидите, пръснати около тях. — Ти никога не си срещал някой Нахид, Али. Никога не си виждал как Маниже щраква с пръсти и троши костите на един мъж в другия край на стаята.

— Няма значение. Те са мъртви.

— Ала девите не са. Онези деца, за които се терзаеше горе? Какво е най-лошото, което би могло да им се случи… да пораснат, мислейки си, че са чистокръвни? — Мунтадир поклати глава. — Съветът на Нахидите би ги изгорил живи. По дяволите, половината деви вероятно все още смятат, че това е добра идея. Абба балансира между тях. Ние сме неутрални. Това е единственото, което опазва мира в града. — Той понижи глас. — Ти… ти не си неутрален. Онези, които мислят и говорят като теб, са опасни. А абба не търпи заплахи за безопасността на своя град.

Али се облегна на каменния саркофаг, но после си спомни какво има в него и побърза да се изправи.

— Какво се опитваш да кажеш?

Брат му срещна погледа му.

— Нещо ще се случи днес, Ализейд. Нещо, което няма да ти хареса. И искам да ми обещаеш, че няма да направиш нещо глупаво в отговор.

Гибелната решимост в гласа на Мунтадир го хвана неподготвен.

— Какво ще се случи?

Мунтадир поклати глава.

— Не мога да ти кажа.

— Тогава как очакваш да…

— Моля те просто да оставиш абба да направи онова, което се налага, за да опази мира в града. — Мунтадир го изгледа мрачно. — Знам, че кроиш нещо с шафитите, Зейди. Не знам какво точно, нито искам да знам. Но то трябва да спре. Днес.

Устата на Али пресъхна, докато се мъчеше да открие думи.

— Диру, аз…

Мунтадир го накара да замълчи.

— Не, ахи. Това не подлежи на възражения. Аз съм твоят емир и по-голям брат и ти казвам: стой настрани от шафитите. Зейди… погледни ме. — Улови Али за раменете и го принуди да срещне очите му. Те бяха пълни с тревога. — Моля те, ахи. В противен случай ще бъда безсилен да те защитя.

Али си пое дъх на пресекулки. Тук, насаме с по-големия си брат, на когото се възхищаваше и когото уважаваше от години, онзи, комуто от години се обучаваше да служи и да защитава като кайд, Али почувства ужасът и вината на изминалите няколко седмици, които го стягаха като тежки доспехи, най-сетне да се охлабват.

И да падат.

— Толкова съжалявам, Диру. — Гласът му се прекърши и примига, мъчейки се да преглътне сълзите си. — Никога не съм искал да се стигне дотук…

Мунтадир го притегли в прегръдка.

— Всичко е наред. Виж… просто докажи лоялността си сега и ти обещавам, че когато стана цар, ще те слушам, когато става дума за смесенокръвните. Нямам никакво желание да причиня зло на шафитите… мисля, че абба нерядко е твърде суров с тях. Освен това те познавам, Али… теб и твоя ум, който никога не спира, обсебеността ти от факти и цифри. — Той докосна Али по слепоочието. — Подозирам, че се крият поне някакви добри идеи зад тази твоя склонност към прибързани, ужасни решения.

Али се поколеба. Заслужи си това. Последната заповед на Анас никога не се отдръпваше надълбоко в ума му; затвореше ли очи, все още виждаше рушащото се сиропиталище, все още чуваше раздиращата кашлица на малкото момче.

Не можеш обаче да ги спасиш сам. И нямаше ли братът, когото обичаше и на когото вярваше, да бъде по-добър партньор, отколкото каращите се останки от „Танзим”?

Али кимна. А после съгласието му отекна в пещерата:

— Да, емире.