Град от месинг

29. Али

— Ассаламу алейкум уа рахматуллахи. — Али извърна глава към лявото си рамо и отново прошепна: — Ассаламу алейкум уа рахматуллахи.

Отпусна рамене и обърна длани нагоре, за да изрече молитвата си, но умът му се изпразни при вида на ръцете му. Въпреки че раните му зарастваха забележително бързо, белезите бяха упорити, избледнели до тънки тъмни линии, които толкова много приличаха на татуировката на мъртвия афшин, че стомахът му се свиваше.

Али чу вратата да се отваря зад него, но не й обърна внимание, съсредоточавайки се отново върху молитвите си. Когато приключи, се обърна.

— Абба?

Царят се беше отпуснал на килимчето зад него. Под очите му имаше сенки, главата му не беше покрита. На пръв поглед би могъл да бъде от простолюдието, уморен старец в простичка памучна дишдаша, седнал, за да си почине. Дори брадата му като че ли бе по-сива, отколкото преди няколко дни.

— М-мир на тебе — заекна Али. — Извинявай. Нямах представа…

— Не исках да те притеснявам.

Гасан потупа килимчето до себе си и Али отново се отпусна на пода. Баща му се взираше в михраба, малката резбована ниша в ъгъла, показваща посоката, в която Али, както и всеки друг правоверен джин, се навеждаше в молитва.

Очите на царя помътняха и той потърка брадата си.

— Не съм особено вярващ — заяви най-сетне. — Никога не съм бил. Честно казано, винаги съм смятал, че религията ни е била просто политически ход от страна на предците ни. Какъв по-добър начин да обединят племената и да опазят идеите на революцията от това да приемат новата човешка вяра на родината ни? — Гасан замълча за миг. — Разбира се, знам, че това е огромна ерес в очите на такива като теб, но помисли само… нима до голяма степен именно тя не сложи край на боготворенето на Нахидите? Нима не даде на властта ни лустрото на божествено одобрение? Хитър ход. Или поне така съм си мислел винаги.

Гасан продължаваше да се взира в михраба, ала умът му сякаш беше безкрайно далече.

— А после видях онзи кораб да избухва в пламъци с децата ми на борда, оставени на милостта на един безумец, когото аз пуснах в града ни. Слушах писъците, ужасен, че ще разпозная един от тях, ще го чуя да вика името ми… — Али чу как нещо го задави. — Ще излъжа, ако кажа, че челото ми не се опря в килимчето за молитва по-бързо, отколкото това на най-фанатичния шейх.

Али продължаваше да мълчи. Откъм отворения балкон чуваше птичките да пеят на яркото слънце. Светлината се процеждаше през решетките на прозорците, рисувайки сложни фигури върху шарките на килимчето. Взираше се в пода, а пот оросяваше челото му. Започваше да свиква с това усещане.

— Казвал ли съм ти някога защо те нарекох Ализейд? — Али поклати глава и баща му продължи: — Ти се роди малко след убийството на Маниже и Рустам. Мрачни времена за хората ни, вероятно най-ужасните от войната насам. В Девабад беше пълно с бежанци, бягащи от ифритите в граничните провинции, сред девите се зараждаше отцепническо движение, сахраянците вече се бяха разбунтували открито. Мнозина вярваха, че са настъпили последните дни на расата ни. Всички казваха, че е чудо, когато майка ти забременя отново след раждането на Зейнаб. За чистокръвните жени е късмет да имат дори едно дете, а две? И то толкова скоро едно след друго?

Гасан поклати глава и по лицето му пробяга нещо като усмивка.

— Казваха, че е благословия от Всевишния, знак за благоразположението Му към моята власт. — Усмивката му угасна. — А после ти се оказа момче. Втори син с могъща майка от богато племе. Когато отидох при Хатсет, тя ме умоляваше да не те убия.

Той отново поклати глава.

— Това, че ме смяташе за способен на нещо такова, докато аз броях пръстчетата ти и ти шепнех езана… тогава разбрах, че с нея сме непознати един за друг. Ден след раждането ти двама убийци от Ам Гезира се явиха в двора. Опитни мъже, най-добрите в онова, което правеха, предлагащи дискретни начини да разрешат проблема ми. Милостиви, бързи решения, които нямаше да породят никакво съмнение у аяанлийците. — Баща му стисна юмруци. — Поканих ги в кабинета си. Изслушах спокойните им разумни думи. А после ги убих със собствените си ръце.

Али се сепна, ала баща му като че ли не забеляза.

Взираше се през прозореца, потънал в спомени.

— Изпратих главите им обратно в Ам Гезира и когато настъпи денят, в който трябваше да получиш името си, те нарекох „Ализейд”, докато прикрепях реликвата ти към ухото ти. Името на най-великия ни герой, родоначалника на царуването ни, та всички да знаят, че си мой син. Дадох те на Уаджид, за да те отгледа като кайд, и през годините, докато те гледах да израстваш в стъпките на онзи, чието име носеше — благороден, но добър, страховит зулфикарин… Решението ми ме радваше. От време на време се улавях да се чудя… — Гасан замълча за миг, поклащайки леко глава и едва тогава, за първи път, откакто беше влязъл в стаята, се обърна и срещна погледа на Али. — Сега обаче се боя, че да дам на втория си син името на най-прословутия бунтовник в нашия свят не бе най-мъдрото решение.

Али наведе глава. Не бе в състояние да погледне баща си в очите. Беше си се представял изпълнен със справедливо възмущение, когато най-сетне се стигне до този разговор, ала сега му се повдигаше.

— Мунтадир ти е казал.

Гасан кимна.

— Онова, което знаеше. Много си внимавал да не му дадеш никакви имена, но не беше трудно да ги открия. Тази сутрин екзекутирах Рашид бен Салкх. Може би ще ти донесе малка утеха да научиш, че той не е взел никакво участие в покушението над теб. Изглежда, че шафитът е действал сам, в опит да си отмъсти за безредиците. Все още издирваме старицата.

Хано е действал сам. Али се вцепени, докато вината лягаше върху раменете му. Значи, Рашид бе точно такъв, какъвто изглеждаше. Вярващ като него, мъж, така отдаден на желанието да помогне на шафитите, че бе предал племето си и бе рискувал привилегирования си живот като чистокръвен гезирски офицер. А сега заради Али той беше мъртъв.

Али знаеше, че би трябвало да се извини, да се хвърли в краката на баща си, ала чудовищността на онова, което беше сторил, изтри всеки порив да спаси собствения си живот. Помисли си за малкото момиченце, което бяха спасили. Дали щеше да се озове на улицата, след като сестра Фатумай бъдеше заловена? Ами останалите деца?

— Тя е възрастна жена, абба. Стара шафитска жена, която се грижи за сираци. Как е възможно да мислиш, че някой като нея би могъл да представлява заплаха? — Али долови раздразнението в гласа си. — Как е възможно да мислиш, че който и да било от тях представлява заплаха? Те просто искат нормален живот.

— Да. Нормален живот с теб като техен цар.

Сърцето на Али прескочи един удар. Хвърли поглед към баща си, за да види дали се шегува, ала върху каменното лице на Гасан нямаше и помен от веселие.

— Не, предполагам, че не си искал да направиш връзката, но брат ти определено го стори. Рашид бен Салкх беше свален от пост в Та Нтри преди години по подозрение в подбудителство. Когато го арестуваха, гореше писма от аяанлийците. Направи самопризнания при мъченията, но настояваше, че ти си невинен. — Царят се облегна назад. — Не знаеше самоличността на аяанлийските си поддръжници, но изобщо не се съмнявам, че смъртта му ще всее ужас сред не един член на семейството на майка ти.

Устата на Али пресъхна.

— Абба… накажи ме, задето помагах на „Танзим”. Признавам го открито. Но това? — Дори не бе в състояние да изрече думата. — Как е възможно да мислиш, че бих вдигнал оръжие против теб? Против Мунтадир? — Прокашля се, усетил, че емоцията го надвива. — Наистина ли смяташ, че съм способен на…

— Да — отсече Гасан рязко. — Смятам, че си способен. Смятам, че би го направил с неохота, но си напълно способен. — Замълча за миг и го погледна. — Дори сега виждам гнева в очите ти. Може и да не събереш смелост да се опълчиш на мен. Но Мунтадир…

— Той е мой брат — прекъсна го Али. — Никога не бих…

Гасан вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Поради което познаваш слабостта му. Също като мен. Първите десетилетия от царуването му ще бъдат бурни. Ще управлява зле Хазната и ще угажда на двора. Ще въведе строги мерки против обичните ти шафити, опитвайки се да изглежда корав, и ще отблъсне царицата си, жена, на която подозирам, че ти много държиш, заради цял куп наложници. А като кайд, ти ще бъдеш принуден да гледаш. Докато аяанлийците шепнат в ухото ти, а зад гърба си имаш лоялността на войниците си… Ще гледаш. И ще се пречупиш.

Али се изпъна. Онова студено място, буцата от озлобление, до която Мунтадир се беше докоснал за миг у Ханзада, отново бе отприщена. Не беше свикнал да възразява толкова директно на баща си, ала това бе обвинение, което не можеше да подмине току-така.

— Никога не бих го сторил — повтори. — Едва не се разделих с живота си, за да спася Мунтадир на онзи кораб. Никога не бих го наранил. Искам да му помогна. — Той разпери ръце. — Единствено за това става въпрос, абба. Не искам да бъда цар! Не искам златото на аяанлийците. Исках да помогна на своя град, на хората, които изоставихме!

Гасан поклати глава. Имаше още по-решителен вид.

— Вярвам ти, Ализейд. И именно там е проблемът. Също като онзи, чието име носиш, смятам, че толкова много искаш да помогнеш на шафитите, че би бил готов да събориш града, за да ги видиш как се издигат. А това е нещо, което не мога да допусна.

Не каза нищо повече. Не беше и нужно. Защото Гасан отдавна бе дал да се разбере какви са възгледите му за царската власт. Девабад беше на първо място. Преди племето му. Преди семейството му.

Преди живота на най-малкия му син.

Али се почувства странно лек. Прокашля се, трудно му беше да диша. Само че нямаше да се моли за живота си. Вместо това закорави сърцето си и погледна баща си в очите.

— Кога ще срещна каркадана?

Гасан задържа погледа му.

— Няма да се срещнеш с него. Лишавам те от титлите и парите ти в Хазната и те изпращам в Ам Гезира. Останалите племена ще решат, че си отишъл, за да оглавиш някой гарнизон.

Изгнание? — Али се намръщи. — Не може да е само това. Ала когато баща му не добави нищо, той си даде сметка, че в историята за раждането му бе имало предупреждение.

Чужденците може и да сметнеха, че това е просто военно назначение, ала гезирците щяха да знаят истината. Когато Ализейд ал Кахтани — Ализейд Аяанлиеца — пристигнеше в Ам Гезира, обеднял и сам, гезирците щяха да разберат, че е изгубил покровителството на баща си. Че този втори син, този чужд син е бил изоставен и кръвта му може да бъде пролята без страх от възмездие. Гезирските наемни убийци бяха най-добрите и най-леснодостъпните. Всеки, надяващ се да си спечели благосклонността на брат му, на баща му, на Каве, на който и да било от многобройните врагове, които Али си беше създал през годините… дори не беше нужно да е някой, чийто гняв лично си беше навлякъл. Кахтаните имаха стотици противници дори сред собственото си племе.

Наказанието му беше екзекуция. Може и да отнемеше няколко месеца, но в крайна сметка щеше да умре. Не на бойното поле, биейки се храбро в името на семейството си; не като мъченик, избрал с ясно съзнание да защити шафитите. Не, вместо това щеше да бъде преследван като животно в непозната земя и убит, преди да бе навършил четвърт век. Щеше да прекара последните си дни сам и изпълнен с ужас, а когато неминуемо паднеше, щеше да бъде от ръцете на хора, които щяха да го накълцат на парчета, за да се сдобият с кървавото доказателство, необходимо за да им бъде заплатено.

Баща му се изправи, бавните му движения издаваха възрастта му.

— Един търговски керван потегля за Ам Гезира утре. Ще заминеш с тях.

Али не помръдна. Не бе в състояние.

— Защо просто не наредиш да ме убият? — Думите излязоха забързано, полуумолително. — Хвърли ме на каркадана, отрови храната ми, накарай някой да ми пререже гърлото, докато спя. — Примига, мъчейки се да преглътне сълзите си. — Няма ли да бъде по-лесно?

Виждаше собствената си покруса, отразена върху лицето на баща си. Въпреки всичките шеги за това колко много приличал на хората на майка си, очите му открай време бяха очите на Гасан.

— Не мога — призна царят. — Не мога да дам такава заповед. — И за тази своя слабост, синко, съжалявам.

Обърна се и понечи да си тръгне.

— Ами Нахри? — извика Али, докато баща му посягаше към вратата, жадуващ отчаяно за мъничко утеха. — Знаеш, че казах истината за нея.

— Нищо такова не знам — възрази Гасан. — Мисля, че Мунтадир е прав; когато става дума за нея, на думата ти не може да се вярва. Пък и това не променя станалото.

Али беше разрушил бъдещето си, за да каже истината. Не можеше да бъде напразно.

— Защо не?

— Ти уби Дараявахуш пред очите й, Ализейд. Нужни бяха трима мъже, за да я откъснат, пищяща и ритаща, от пепелта му. Ухапа един от тях толкова лошо, че трябваше да бъде зашит. — Баща му поклати глава. — Каквото и да е имало между вас двамата, то свърши. Ако преди не ни е смятала за врагове, сега със сигурност сме такива.