Град от месинг

25. Али

Али се гмурна под развълнуваната повърхност на канала и като направи салто, заплува в обратната посока. Шевовете му защипаха в знак на протест, но той не обърна внимание на болката. Само още няколко дължини.

Плъзгаше се в мътната вода с отработена лекота. Майка му го беше научила да плува; това бе единствената традиция на аяанлийците, която бе настояла синът й да усвои. Беше се опълчила на царя, за да го направи, появявайки се неочаквано в Цитаделата един ден, когато Али беше на седем години, плашеща и непозната в царски воал. Беше го завлякла обратно в палата, докато той риташе и пищеше, умолявайки я да не го удави. След като се озоваха в харема, го бутна в най-дълбоката част на канала, без да каже и дума. Едва когато Али излезе на повърхността, размахал ръце и крака, борещ се за въздух през сълзите си, тя най-сетне бе изрекла името му. А после го беше научила да рита и да се гмурка, да потопи лицето си във водата и да диша с крайчеца на устата си.

Години по-късно Али все още си спомняше всяка минута от грижливото й обучение… и цената, която беше платила за своето неподчинение: никога вече не им позволиха да бъдат заедно насаме. Той обаче продължи да плува. Харесваше му, дори ако повечето джинове — особено съплеменниците на баща му — гледаха на плуването с абсолютно отвращение. Имаше дори духовници, които проповядваха, че насладата на аяанлийците от водата е перверзия, останка от древен речен култ, чиито последователи били лудували с маридите по всевъзможни греховни начини. Али смяташе тези долни истории за клюки; аяанлийците бяха заможно племе, чиито родни земи бяха сигурни и доста изолирани, и открай време бяха обект на завист.

Довърши поредната дължина и се остави на течението. Въздухът беше застинал и тежък, жуженето на насекоми и чуруликането на птички бяха единствените звуци, които нарушаваха тишината в градината. Цареше покой.

Идеалният момент да бъда нападнат от друг убиец на „Танзим”. Опита се да пропъди тази мрачна мисъл от ума си, но не беше лесно. Бяха минали четири дни, откакто Хано се беше опитал да го убие, четири дни, които той беше прекарал затворен в покоите си. Сутринта след нападението Али се беше събудил с най-ужасното главоболие в живота си и освирепял брат, настояващ за отговори. Раздиран от болка и от вина, все още замаян, Али му ги беше дал, късчета истина за отношенията си с „Танзим”, изплъзнали се като вода между пръстите му. Оказало се бе, че по-ранната му надежда е оправдана: баща му и брат му бяха знаели единствено за парите.

Мунтадир определено не се беше зарадвал да научи останалото.

В лицето на нарастващия гняв на брат си, Али тъкмо се беше опитвал да обясни защо беше прикрил смъртта на Хано, когато Нахри се беше появила, за да види как е. Мунтадир безцеремонно го беше нарекъл предател на гезирски и беше изхвърчал навън. Оттогава не се беше появявал.

Може би трябва да отида да говоря с него. — Али се изкатери от канала, капещ по декоративните плочки по ръба му, и посегна към ризата си. — Да се опитам да обясня…

Спря, зърнал корема си. Раната я нямаше.

Поразен, той прокара ръка там, където час по-рано имаше полузараснала рана, покрита с шевове. Сега от нея беше останал само неравен белег. Раната на гърдите му все още имаше шевове, но и тя изглеждаше много по-добре. Посегна към третата, онази под ребрата му, и потръпна. Хано беше забил острието дълбоко в тялото му на това място и то все още го болеше.

Може би водата в канала имаше целителни способности? Ако беше така, Али за пръв път чуваше. Щеше да се наложи да попита Нахри. Тя идваше почти всеки ден, за да провери как е; изобщо не изглеждаше смутена, че едва преди няколко дни го бяха тръснали в спалнята й, облян в кръв. Единственият намек затова че му беше спасила живота, бе жизнерадостното й претършуване на малката му библиотека. Беше си присвоила няколко книги, мастилница от слонова кост и една златна гривна като „заплащане”.

Али поклати глава. Беше странна, това беше сигурно. Не че той се оплакваше. Нахри като нищо бе единственият приятел, който му беше останал.

— Мир на теб, Али.

Гласът на сестра му го стресна и той побърза да навлече ризата си.

— И на теб, Зейнаб.

Тя се приближи по пътеката и се присъедини към него върху мокрите камъни.

— Да не би да те хванах да плуваш? — Тя се престори на потресена. — А аз си мислех, че не проявяваш никакъв интерес към аяанлийците и нашата… как я наричаше… култура на интриги и излишества?

— Бяха просто няколко дължини — смотолеви той. Не беше в настроение да се кара със Зейнаб. Седна и потопи крака в канала. — Какво искаш?

Сестра му се настани до него и прокара пръсти във водата.

— Като за начало, да се уверя, че все още си жив. Никой не те е виждал в двора от близо седмица. И да те предупредя. Не знам какво си мислиш, че правиш с онова нахидско момиче, Али. Изобщо не те бива в политиката, да не говорим пък…

— За какво говориш?

Зейнаб извъртя сиво-златните си очи.

— Брачните преговори, идиот такъв.

Али усети, че изведнъж му се завива свят.

— Какви брачни преговори?

Сестра му се дръпна с изненадан вид.

— Между Мунтадир и Нахри. — Тя присви очи. — Да не искаш да ми кажеш, че не си й помогнал? В името на Всевишния, тя връчи на абба списък с проценти и цифри, които изглеждаха като взети от някой доклад от Хазната. Той ти е бесен… мисли, че ти си го написал.

Бог да им е помощ… Али знаеше, че Нахри е достатъчно умна, за да измисли нещо такова съвсем сама, ала подозираше, че е единственият Кахтани, който има точна преценка за способностите на Бану Нахида. Той потърка чело.

— Кога се е случило всичко това?

— Вчера следобед. Появила се в кабинета на абба, непоканена и непридружена от никого, за да заяви, че слуховете са й омръзнали, и искала да знае как стоят нещата. — Зейнаб скръсти ръце. — Настояла да получава равен дял от заплащането на пациентите, издръжка за нейния афшин, платен период на обучение в Зариаспа… и господи, зестрата…

Устата на Али пресъхна.

— Наистина ли е поискала всичко това? Вчера? Сигурна ли си?

Зейнаб кимна.

— Освен това отказва да позволи на Мунтадир да си вземе втора съпруга. Настоява да бъде вписано в самия договор, за да уважи факта, че девите не го допускат. Повече време за обучение, никакви пациенти в продължение най-малко на година, неограничен достъп до старите записки на Маниже… — Зейнаб отмяташе на пръстите си. — Сигурна съм, че забравям нещо. Казват, че са се пазарили до след полунощ. — Тя поклати глава, изглеждайки едновременно впечатлена и възмутена. — Не знам за кого се мисли това момиче.

За последната Нахида на света. И то Нахида, която притежаваше компрометираща информация за най-младия Кахтани. Али опита да овладее гласа си.

— Как реагира абба?

— Искаше му се да си провери джобовете, след като тя си тръгна, но иначе е във възторг. — Зейнаб направи физиономия. — Казва, че амбицията й му напомня за Маниже.

Разбира се, че щеше да му напомня.

— А Мунтадир?

— Ти как мислиш? Не иска да се ожени за някаква интригантстваща, рядкокръва Нахида. Дойде право при мен, за да ме попита какво е да си дете на различни племена, да не можеш да говориш гезирски…

Али се изненада. Не си беше давал сметка, че подобни притеснения са част от причините Мунтадир да не иска да се ожени за Нахри.

— Ти какво му каза?

Сестра му го измери с нетрепващ поглед.

— Истината, Али. Ти може и да се преструваш, че това не те притеснява, но си има причина толкова малко джинове да се женят извън племето си. Аз така и не успях да овладея гезирския като теб и това напълно ме изолира от хората на абба. Тези на амма не са много по-добри. Дори когато аяанлийците ми правят комплименти, долавям в гласа им шока от това, че една пясъчна бълха може да бъде толкова изтънчена.

Али се сепна.

— Не знаех това.

— И защо да го знаеш? — Тя наведе поглед. — Не е, като да си попитал някога. Сигурна съм, че и бездруго намираш машинациите в харема лекомислени и достойни за презрение.

— Зейнаб…

Болката в гласа й го поряза дълбоко. Въпреки антагонизма, който често характеризираше отношенията им, сестра му беше дошла, за да го предупреди. Брат му го беше прикривал отново и отново. А какво бе направил той? Отписал бе Зейнаб като глезла и бе помогнал на баща си да улови Мунтадир в капана на годеж с жена, която той не искаше.

Али се изправи, докато слънцето се скриваше зад високите стени на двореца, потапяйки градината в сянка.

— Трябва да го намеря.

— Късмет. — Зейнаб извади крака от водата. — По обяд вече пиеше и спомена как щял да се утеши с половината от благородничките в града.

— Знам къде да го намеря. — Али й помогна да се изправи. Тя се обърна, за да си върви, но той я докосна по китката. — Да пием чай утре?

Зейнаб примига изненадано.

— Несъмнено имаш по-важни неща за правене от това да пиеш чай с разглезената си сестра.

Али се усмихна.

— Ни най-малко.

Докато Али стигне в салона на Ханзада, вече беше тъмно. На улицата се разливаше музика, неколцина войници крачеха напред-назад отвън. Той им кимна и се стегна, докато изкачваше стълбите, отвеждащи в градината на покрива. Чу мъж да пръхти; откъм един от тъмните коридори долетя ниският вик на удоволствие на някаква жена.

Когато стигна до вратата, един прислужник му препречи пътя.

— Мир вам, шейх… принце! — поправи се мъжът, изчервявайки се смутено. — Простете ми, но господарката…

Али го избута настрани и прекрачи прага, сбърчвайки нос, когато вдиша напоения с парфюм въздух. Покривът беше претъпкан с поне две дузини благородници и техните свити. Бързоноги прислужници се провираха между тях, разнасяйки вино и пълнейки наргилетата. Музиканти свиреха, а две момичета танцуваха, измагьосвайки грейнали цветя с ръцете си. Мунтадир се беше излегнал върху един мек диван с Ханзада до себе си.

Като че ли изобщо не забеляза появата на брат си, но Ханзада скочи на крака. Али вдигна ръце, готов да се впусне в извинение, което замръзна върху устните му, когато видя най-новата добавка към другарите по пиене на Мунтадир. Ръката му се отпусна върху дръжката на зулфикара.

Дараявахуш се ухили широко.

— Мир на теб, малки Зейди.

Афшинът седеше заедно с Джамшид и един дев, когото Али не познаваше. Изглеждаше така, сякаш си прекарват добре, бокалите им бяха пълни, красива прислужница с кана вино седеше между тях на пейката, застлана с меки възглавници.

Погледът на Али се плъзна от афшина към Джамшид. Това беше ситуация, с която изобщо не беше подготвен да се справи. Дължеше живота си на дева, и то няколкократно, задето беше прекъснал Хано и се бе отървал от тялото, задето го беше отнесъл при Нахри. Не можеше да го отрече… но господи, как само му се искаше Джамшид да беше всеки друг, но не и син на Каве. Една дума, един-едничък намек и великият везир щеше да е по следите му само за миг.

Ханзада изникна пред него, размахала пръст в лицето му.

— Нима прислужникът ми ви пусна? Казах му…

Мунтадир най-сетне се обади.

— Остави го да влезе, Ханзада — извика с уморен глас.

Ханзада се намръщи.

— Добре. Но никакви оръжия. — Тя издърпа зулфикара му. — И така достатъчно плашиш момичетата ми.

Али загледа безпомощно как подават зулфикара му на един минаващ наблизо прислужник. Дараявахуш се разсмя и Али се обърна рязко към него, но Ханзада го улови за ръката и го задърпа напред с изненадваща сила за толкова деликатна на вид жена.

— Недей да създаваш неприятности — предупреди го, след като го бутна в един стол до Мунтадир, и се отдалечи. Али подозираше, че прислужника на вратата го чака сериозно каране.

Мунтадир не го поздрави, зареял празен поглед към танцьорките.

Али се прокашля.

— Мир на теб, ахи.

— Ализейд — отвърна брат му хладно и отпи от медния си бокал. — Какво води такъв свят мъж в подобно свърталище на греха?

Обещаващо начало. Али въздъхна.

— Искам да се извиня, Диру. Да поговоря с теб за…

Откъм групичката деви насреща им изригна силен смях. Афшинът като че ли разказваше някаква шега на дивастийски с оживено лице, размахващ ръце, за да подчертае думите си. Джамшид се разсмя, а третият мъж прекатури бокала си. Али се намръщи.

— Какво? — попита Мунтадир. — Какво гледаш?

— Аз… нищо — смотолеви Али, изненадан от враждебността в гласа на брат си. — Нямах представа, че Джамшид и Дараявахуш са толкова близки.

— Не са — сопна се Мунтадир. — Той просто е учтив с госта на баща си. — Очите му припламнаха; в дълбините им имаше нещо тъмно и несигурно. — Гледай да не ти хрумнат някакви идеи, Ализейд. Изражението ти изобщо не ми харесва.

— Какво изражение? За какво говориш?

— Знаеш за какво говоря. Накара да хвърлят нападателя ти в езерото и рискува живота си, за да потулиш каквото и да се е случило там на стената. То спира дотук. Джамшид няма да каже на никого. Помолих го да не го прави… и за разлика от някои от тук присъстващите той не ме лъже.

Али беше ужасен.

— Мислиш, че планирам да го нараня? — Понижи глас, забелязал любопитния поглед на минаващия наблизо прислужник. Може и да говореха на гезирски, но една кавга изглеждаше еднакво на всички езици. — Господи, Диру, наистина ли мислиш, че бих убил мъжа, който ми спаси живота? Вярваш ли, че съм способен на подобно нещо?

— Не знам на какво си способен, Зейди. — Мунтадир пресуши бокала си. — От месеци насам си повтарям, че всичко това е някаква грешка. Че си просто мекушав глупак, който си хвърля парите, без да задава въпроси.

Сърцето на Али прескочи един удар, а Мунтадир повика виночерпеца, умълчавайки се само докато му напълнят чашата. Отпи глътка и продължи:

— Ала ти не си глупак, Зейди… ти си един от най-умните хора, които познавам. Не просто си им давал пари, но и си ги научил как да го скрият от Хазната. И те бива да прикриваш следите си много повече, отколкото бих могъл да си представя. Твоят шейх беше размазан пред очите ти и бога ми… ти дори не трепна. Запазил си достатъчно присъствие на духа, за да се отървеш от тяло, докато самият ти си издъхвал. — Мунтадир потрепери. — Това е смразяващо, Зейди. Студенина, която не съм предполагал, че имаш в себе си. — Поклати глава, а в гласа му се промъкна нотка на съжаление. — Мъча се да не им обръщам внимание. На нещата, които хората приказват. Открай време се опитвам да не им обръщам внимание.

Али усети, че му се повдига. Дълбоко в сърцето си заподозря — и се уплаши — накъде отива този разговор. Преглътна буцата, заседнала изведнъж в гърлото му.

— Какви неща?

— Знаеш какви. — Сивите очи на брат му сиви досущ като неговите, бяха замъглени от емоция, смесица от вина и страх, и подозрение. — Онези, които хората говорят за принцове в нашата ситуация.

Страхът в сърцето на Али се разля. А после — с бързина, която порази и него самия — се превърна в гняв. В озлобление, което до този миг дори не си беше давал сметка, че е държал плътно затворено в място, където не смееше да погледне.

— Мунтадир, аз съм студен, защото прекарах целия си живот в Цитаделата, подготвяйки се да ти служа, спейки на пода, докато ти спеше с куртизанки в копринени постели. Защото бях изтръгнат от прегръдките на майка ми, когато бях на пет години, така че да се науча да убивам по твоя заповед и да се хвърлям в битките, които ти никога няма да си принуден да видиш. — Али си пое дълбоко дъх, овладявайки емоциите, които бушуваха в гърдите му. — Допуснах грешка, Диру. Това е всичко. Опитвах се да помогна на шафитите, не да започна някаква…

Мунтадир го прекъсна.

— Ти и братовчедът на майка ти сте единствените, за които се знае, че подпомагат финансово „Танзим”. Те трупат оръжия с неизвестна цел, неизвестен гезирски войник с достъп до Цитаделата е откраднал тренировъчни зулфикари за тях. Все още не си арестувал никого, макар че, както изглежда, познаваш лидерите им. — Мунтадир отново пресуши бокала си и се обърна към Али. — Кажи ми, ахи. Какво би си помислил ти на мое място?

В гласа на Мунтадир имаше нотка на страх — истински страх — и на Али му се повдигна от това. Ако бяха сами, щеше да се хвърли в краката на брат си. Изкушаваше се да го направи и сега, а свидетелите да вървят по дяволите.

Вместо това сграбчи ръката му.

— Никога, Диру. Никога. Бих забил нож в собственото си сърце, преди да го вдигна срещу теб… кълна се в Бог… Ахи… — умоляваше той. Мунтадир изсумтя презрително. — Моля те. Кажи ми как да оправя това. Ще сторя каквото поискаш. Ще отида при абба. Ще му разкажа всичко…

— Кажеш ли на абба, си мъртъв — прекъсна го Мунтадир. — Забрави за нападателя си. Ако абба научи, че си бил в таверната, когато двамата деви бяха убити, че всички тези месеци си оставил нещата така, без да арестуваш предателя в Царската стража… ще те хвърли на каркадана.

— Е, и? — Али дори не си направи труда да скрие горчилката в гласа си. — Ако смяташ, че кроя планове да предам всички ви, защо сам не му кажеш?

Мунтадир го изгледа остро.

— Нима мислиш, че искам смъртта ти да тежи на моята съвест? Ти все още си моят малък брат.

Али начаса отстъпи.

— Нека поговоря с Нахри — предложи, спомняйки си защо всъщност беше дошъл. — Навярно бих могъл да я убедя да намали част от исканията си.

Мунтадир се изсмя — пиянски, подигравателен звук.

— Смятам, че ти и моята заговорничеща годеница приключихте с приказките… това е нещо, на което възнамерявам да сложа край.

Музиката спря. Девите изръкопляскаха, а Дараявахуш каза нещо, което накара танцьорките да се разкикотят.

Мунтадир впи поглед в афшина, като котка в мишка. Прокашля се и Али видя нещо много опасно — и много глупаво — да се разлива по лицето му.

— Знаеш ли, мисля, че ще се оправя с едно от исканията й още сега. — Той повиши глас. — Джамшид! Дараявахуш! Елате. Пийнете малко вино с мен.

— Диру, не мисля, че това е добра…

Али млъкна рязко, когато двамата деви се приближиха.

— Емир Мунтадир. Принц Ализейд. — Дараявахуш кимна, допирайки длани в поздрава на племето си. — Нека огньовете греят ярко за двама ви в тази красива вечер.

Джамшид изглеждаше притеснен и Али предположи, недостатъчно пъти беше виждал Мунтадир пиян, за да знае кога нещата са на път да вземат невероятно лош обрат.

— Добра вечер, господари — каза той колебливо.

Мунтадир трябва да беше забелязал смущението му, защото щракна с пръсти и кимна към възглавницата на пода от лявата му страна.

— Бъди спокоен, приятелю.

Джамшид седна. Дараявахуш се ухили и на свой ред щракна с пръсти.

— Просто така? — попита, добавяйки нещо на дивастийски.

Джамшид се изчерви.

Само че, за разлика от Али, Мунтадир отлично владееше езика на девите.

— Уверявам те, че той не е дресирано куче — заяви хладно на джинистански, — а най-скъпият ми приятел. Моля те, афшине — добави, махвайки към мястото до Джамшид. — Заповядай, седни. — Отново даде знак на виночерпеца. — Вино за гостите ми. А за принц Ализейд нещо от онова, което давате на децата, които не могат да пият.

Али си заповяда да се усмихне, спомняйки си жлъчните коментари на Дараявахуш за съперничеството му с Мунтадир, докато двамата се биеха в тренировъчната стая. Едва ли би могло да има по-неподходящ момент, в който афшинът да долови дори следа от враждебност между двамата Кахтани.

Дараявахуш се обърна към него.

— Какво се е случило с теб?

Али настръхна.

— За какво говориш?

Афшинът кимна към корема му.

— Нараняване? Болест? Стойката ти е различна.

Али примигна, прекалено слисан, за да отговори.

Очите на Мунтадир припламнаха. Въпреки спора им, когато проговори, в гласа му имаше яростно закрилническа нотка:

— Доста отблизо следиш брат ми, а, афшине?

Дараявахуш сви рамене.

— Ти не си воин, емире, така че не очаквам да разбереш. Брат ти обаче е. При това много добър. — Той намигна на Али. — Изпъни се, момче, и дръж ръката си настрани от раната. Не би искал враговете ти да забележат подобна слабост.

Мунтадир отново го изпревари:

— Напълно се възстанови, уверявам те. Бану Нахри не се отделяше от леглото му. Тя е много привързана към него.

Афшинът настръхна от ярост и Али — който беше много привързан не само към Нахри, но и към главата си — побърза да се обади:

— Сигурен съм, че Бану Нахида е също толкова отдадена и на останалите си пациенти.

Мунтадир не му обърна внимание.

— Всъщност именно заради Бану Нахида искам да говоря с теб. — Той погледна към Джамшид. — В Зариаспа има свободно губернаторско място, нали? Струва ми се, че подочух баща ти да казва нещо за това.

Джамшид изглеждаше объркан, но отговори:

— Така мисля.

Мунтадир кимна.

— Много желан пост. Солидно заплащане в красива част на Девастана. Съвсем малко отговорности. — Той отпи глътка вино. — Смятам, че отлично ще ти пасне, Дараявахуш. Вчера, докато обсъждахме сватбата, Бану Нахри като че ли се тревожеше за бъдещето ти и…

— Какво?

Опасната усмивка на афшина се изпари.

— Бъдещето ти, афшине. Нахри иска да се увери, че ще бъдеш добре възнаграден за своята лоялност.

— Зариаспа не е Девабад — сопна се Дараявахуш. — И каква сватба? Тя все още не е навършила и четвърт век. По закон няма право да…

Мунтадир го прекъсна, махвайки с ръка.

— Вчера дойде при нас със свое собствено предложение. — Усмихна се с непривично зъл блясък в очите. — Предполагам, няма търпение.

Наблегна на думата, насищайки я с повече от намек за вулгарност, и Дараявахуш изпука кокалчетата си. Али инстинктивно посегна към зулфикара си, ала оръжието му го нямаше, взето от прислужниците на Ханзада.

За щастие, афшинът остана седнал. Движението му обаче привлече вниманието на Али и той се сепна. Нима робският му пръстен… грееше? Али присви очи. Така изглеждаше. Изумрудът сияеше със съвсем слаба светлина, като пламък, затворен в мръсна стъклена лампа.

Афшинът като че ли не забеляза.

— Аз следвам Бану Нахида във всичко. — Гласът му беше по-леден, отколкото Али бе вярвал, че е възможно. — Колкото и отвратително да е то. Така че, предполагам, трябва да ти поднеса поздравленията си.

Мунтадир отвори уста, за да отговори, но за щастие, Ханзада избра именно този момент, за да се приближи.

Настани се на ръба на дивана, на който седеше Мунтадир, и обви изящната си ръка около раменете му.

— Любими, с какви сериозни дела помрачавате тази красива вечер? — Тя го помилва по бузата. — Такива намусени физиономии имате всички. Липсата ви на внимание обижда момичетата ми.

— Прости ми, господарке — намеси се афшинът. — Обсъждахме сватбата на емира. Ти несъмнено ще присъстваш?

Лицето на Мунтадир пламна, но ако Дараявахуш се беше надявал да подкладе предизвикана от ревност кавга между любовници, беше подценил лоялността на куртизанката.

— Но разбира се — усмихна се тя сладко-сладко. — Ще танцувам със съпругата му. — Плъзна се в скута на Мунтадир, без да сваля остър поглед от лицето на Дараявахуш. — Навярно бих могла да й дам някои напътствия за това как най-добре да го задоволи.

Въздухът стана горещ. Али се напрегна, но афшинът не отговори. Вместо това си пое рязко дъх и вдигна ръце към главата си, сякаш връхлетян от неочаквана мигрена.

Ханзада се престори на загрижена.

— Добре ли си, афшине? Ако вечерта те преумори, имам стаи, където можеш да си отдъхнеш. Бих могла да ти намеря компания — добави със студена усмивка. — Типът ти е съвсем очевиден.

Беше отишла твърде далеч… И тя, и Мунтадир. Зелените очи на Дараявахуш припламнаха и той оголи зъби в почти животинска усмивка.

— Прости разсейването ми, господарке. Ала каква красива картинка само. Сигурно често си мечтаеш за това. И с каква любов са изпипани и най-малките подробности… чак до къщурката в Агниванша. Червен пясъчник, нали? — попита той и Ханзада пребледня. — На брега на Чамбал… люлка за двама, с изглед към реката.

Куртизанката се изпъна с ахване.

— Откъде… не е възможно да знаеш това!

Дараявахуш не сваляше очи от нея.

— В името на Създателя, колко много го искаш… толкова, че си готова да избягаш, да изоставиш това красиво място и целия му разкош. Бездруго не мислиш, че от него ще излезе добър цар… нима няма да е по-добре да избяга с теб и да остареете заедно, като четете поезия и пиете вино?

— За какво, в името на Всевишния, говориш? — сопна се Мунтадир, когато Ханзада скочи от скута му с очи, пълни със сълзи на срам.

Афшинът прикова поглед в емира.

— За желанията й, емир Мунтадир — отвърна спокойно. — Не че ти ги споделяш. О, не… — Замълча за миг и дойде малко по-близо, впил очи в лицето на Мунтадир. Доволна усмивка се разля по лицето му. — Ни най-малко, очевидно. — Той премести поглед между Джамшид и Мунтадир и се разсмя. — Е, това вече е интересно…

Мунтадир скочи на крака.

Али се озова между тях за миг.

Брат му може и да не се беше обучавал в Цитаделата, ала в един момент от живота му някой трябва да му беше показал как да удря. Юмрукът му се стовари в брадичката на Али и го събори на земята.

Той се приземи тежко, строшавайки с трясък масата, върху която бяха напитките им. Музикантите спряха с шумно издрънчаване, а една от танцьорките изпищя. Неколцина души скочиха на крака. Тълпата изглеждаше шокирана.

Двама войници се бяха разхождали край ръба на покрива и Али видя как един от тях посегна към зулфикара си, ала другарят му го сграбчи за ръката. Разбира се, осъзна той. За останалите на покрива несъмнено изглеждаше така, сякаш емирът на Девабад току-що нарочно беше забил пестник в лицето на по-малкия си брат. Но Али беше и бъдещият кайд, офицер от Царската стража… и беше ясно, че войниците не знаят кого да защитят. Ако Али беше който и да било друг, щяха да го издърпат настрани от техния емир, преди да успее да каже каквото и да било. Именно това би трябвало да направят… и Али можеше само да се моли Мунтадир да не си даде сметка за това нарушение на протокола. Не и след страховете, които току-що беше признал, че храни по отношение на Али.

Джамшид протегна ръка.

— Добре ли си, принце?

Али потисна едно ахване, когато остра болка проряза полузарасналата прободна рана.

— Добре съм — излъга, докато Джамшид му помагаше да се изправи.

Мунтадир го изгледа шокирано.

— Какво си мислеше, по дяволите?

Али си пое накъсано дъх.

— Че ако зашлевиш Бича на Ки-зи през лицето, след като нанесе публично оскърбление на неговата Бану Нахида, той ще те разкъса на парченца. — Али докосна челюстта си, която вече бе започнала да се подува. — Пестника си го биваше — призна.

Джамшид обходи множеството с поглед и докосна Мунтадир по китката.

— Отишъл си е, емире — предупреди тихо.

Прав му път. Али поклати глава.

— За какво всъщност говореше? За Ханзада… Никога не съм чувал някой бивш роб да е в състояние да чете желанията на друг джин. — Той хвърли поглед към куртизанката. — Онова, което каза… имаше ли някаква истина в него?

Очите на Ханзада хвърляха яростни искри. Само че, осъзна Али, тя не гледаше него.

А Мунтадир.

— Не знам — процеди. — Защо не попиташ брат си?

И без да каже нито дума повече, избухна в сълзи и побягна.

Мунтадир изруга.

— Ханзада, почакай!

Втурна се след нея, потъвайки във вътрешността на къщата.

Напълно объркан, Али се обърна към Джамшид за някакво обяснение, ала капитанът се взираше упорито в пода със странно пламнали бузи.

Оставяйки настрани романтичните бъркотии, в които брат му се беше оплел, Али разгледа възможностите пред себе си. Страшно се изкушаваше да събере войниците на долния етаж и да заповяда да открият и арестуват афшина. Но за какво? Пиянска свада заради жена? Спокойно би могъл да хвърли половината Девабад в затвора. Афшинът не беше ударил Мунтадир, дори не го беше обидил наистина.

Не ставай глупак. Взел решение, Али щракна с пръсти, за да привлече вниманието на Джамшид. Нямаше представа защо капитанът изглежда толкова нервен.

— Джамшид? Дараявахуш е отседнал у вас, нали?

Джамшид кимна, все така избягвайки очите му.

— Да, принце.

— Добре. — Али го потупа по рамото и другият мъж подскочи. — Върви си у дома. Ако не се прибере до сутринта, подай сигнал в Цитаделата. А ако се върне, кажи му, че ще го очакват в двора утре за обсъждане на това, което се случи тук тази вечер. — Замълча за миг и добави неохотно: — Кажи на баща ти. Знам, че той обича да е запознат с всичко, което засяга девите.

— Незабавно, принце.

Звучеше така, сякаш няма търпение да се махне.

— И, Джамшид… — Другият мъж най-сетне срещна погледа му. — Благодаря ти.

Джамшид просто кимна и побърза да се отдалечи. Али си пое дълбоко дъх, мъчейки се да не обръща внимание на болката, която го прерязваше. Дишдашата му беше залепнала, мокра, за корема му и когато я докосна, пръстите му бяха в кръв. Раната му явно се беше отворила.

Намести връхната си черна роба, за да скрие кръвта. Ако все още беше ден, щеше да потърси дискретно Нахри, но докато стигне в лечебницата, щеше да наближава полунощ и Бану Нахида отдавна щеше да е заспала.

Не мога да отида при нея. Извадил бе късмет, че не го бяха заловили в спалнята й първия път. Да опита втори път, би било прекалено рисковано… особено като се имаха предвид слуховете, които щяха да плъзнат за Кахтаните след тази вечер. Сам ще се превържа — реши — и ще изчакам в лечебницата. Поне по този начин, ако кървенето се усилеше, тя щеше да бъде само на една стая разстояние. Струваше му се разумен план.

Разбира се, същото важеше и за повече неща напоследък… точно преди да изригнат в лицето му.