Град от месинг

21. Али

Али пълзеше по корем по прашния рафт, мъчейки се да стигне до свитъка. Протегна ръка, опитвайки се да го хване, но пръстите му дори не докоснаха папируса.

— Държа да отбележа отново, че имаш хора, които да направят това за теб. — Гласът на Нахри долетя от подобните на крипта рафтове, между които Али се беше пъхнал. — Поне трима служители от библиотеката предложиха да донесат този свитък.

Али изсумтя. Двамата с Нахри бяха в самото сърце на древните архиви на Царската библиотека, в подобна на пещера стая, издълбана в каменните основи на града. Тук се съхраняваха само най-старите и малко известни текстове, прибрани върху тесни каменни полици, които, както Али откриваше бързо, не бяха предвидени за това да пълзиш по тях. Свитъкът, който търсеха, се беше търкулнал в самото дъно на рафта, папирусът с цвят на кост грееше на светлината на факлата им.

— Не ми е приятно някой друг да прави нещо, което съм напълно способен да свърша и сам — отвърна Али, опитвайки се да се промъкне още мъничко по-напред.

Каменният таван ожули главата и раменете му.

— Казаха, че тук има скорпиони, Али. Големи.

— В този дворец има много по-страшни неща от скорпиони — измърмори Али и не говореше празни приказки.

Подозираше, че едно от тях го наблюдава и в този момент. Свитъкът, заради който беше тук, беше долепен до друг, два пъти по-голям, изработен от нещо, което приличаше на кожата на огромен гущер. Гущеровият свитък потръпваше яростно от мига, в който Али се беше качил на лавицата.

Все още не го беше споменал на Нахри, но когато зърна нещо, което би могло да бъдат зъби, сърцето му заби учестено.

— Нахри, имаш ли… имаш ли нещо против да вдигнеш малко факлата?

Начаса рафтът беше облян в светлина, танцуващите пламъци хвърлиха сянка върху профила му.

— Какво не е наред? — попита Нахри, очевидно доловила тревогата в гласа му.

— Няма нищо — излъга Али, докато гущеровокожият свитък се сгърчи и люспите му проблеснаха.

Без да обръща внимание, че си ожули главата, Али се мушна още по-навътре и посегна към папируса.

Пръстите му едва се бяха сключили около него, когато гущеровокожият свитък нададе гръмогласен рев. Али се дръпна трескаво назад, но не достатъчно бързо, за да избегне внезапния порив на вятъра, който го изстреля от полицата като снаряд, с такава сила, че го запрати в другия край на стаята. Приземи се тежко по гръб, въздухът изскочи от дробовете му.

Разтревоженото лице на Нахри се надвеси над неговото.

— Добре ли си?

Али докосна тила си и потръпна.

— Нищо ми няма — увери я. — Възнамерявах да го направя.

— О, да. — Нахри хвърли нервен поглед към рафта. — Дали не трябва…

Откъм рафта долетя подчертано хартиено хъркане.

— Всичко е наред. — Али вдигна папируса. — Мисля, че другарят му не искаше да го безпокоят.

Нахри поклати глава. Ръката й се вдигна към устата и Али си даде сметка, че се опитва да потисне смеха си.

— Какво? — попита, почувствал се внезапно неловко. — Какво има?

— Съжалявам. — Черните й очи грееха развеселено. — Просто… — Тя махна към тялото му.

Али се погледна и пламна. Дебел пласт прастар прах покриваше дишдашата му и беше полепнал по дланите и стъпалата му. Закашля се, вдигайки облаче фин прашец.

Нахри протегна ръка за свитъка.

— Защо не го взема аз?

Смутен, Али й го подаде и се изправи, изтупвайки прахта от дрехите си.

Твърде късно забеляза фигурата на змия, отпечатана в древния восък.

— Почакай, Нахри, недей!

Ала тя вече беше пъхнала пръст под печата. Извика и изпусна факлата, докато свитъкът политаше от другата й ръка. Той се разгъна във въздуха и от дълбините му изскочи блестяща змия. Факлата падна върху песъчливата земя и угасна, потапяйки ги в мрак.

Инстинктивно Али дръпна Нахри зад себе си и извади зулфикара. По медното острие затанцуваха пламъци, обливайки помещението в зеленикава светлина. В насрещния ъгъл змията изсъска. Нарастваше пред очите им, златни и зелени ивици нашарваха среднощночерното й тяло. Вече два пъти по-висока от Али и по-дебела от пъпеш, тя се надигна във въздуха, оголвайки извити зъби, от които капеше алена кръв.

Кръвта на Нахри. Али се нахвърли върху нея, докато тя се извиваше, за да нападне отново. Змията беше бърза, но беше създадена, за да се оправя с човешки крадци, а Али определено не беше такъв. Отсече главата й с един-единствен удар на зулфикара, а после отстъпи запъхтян назад, докато тя се търкулваше в прахта.

— Какво… — Нахри изпусна дъха си. — … в името на Всевишния, беше това?

— Апоп. — Али угаси зулфикара, изтривайки острието в дрехата си, преди да го прибере в ножницата. Мечът беше прекалено опасен, за да го държи изваден в толкова тясно помещение. — Забравих, че древните египтяни са били доста… изобретателни в защитата на своите текстове.

— Какво ще кажеш да оставим някой, който е малко по-добре запознат с библиотеката, да вземе следващия свитък?

— Не възразявам. — Али се върна при нея. — Добре ли си? — попита, вдигайки шепа с пламъци. — Ухапа ли те?

Нахри направи физиономия.

— Добре съм — отвърна и протегна ръка.

Палецът й беше окървавен, но пред очите на Али двете подути рани, където зъбите на змията бяха пробили кожата, спаднаха и изчезнаха под нея.

— Леле — прошепна той със страхопочитание. — Това е направо невероятно.

— Може би. — Нахри хвърли завистлив поглед към пламъците, които танцуваха в шепата му. — Но не бих имала нищо против да мога да правя това.

Али се засмя.

— Лекуваш се от ухапването на прокълната змия за броени секунди, а завиждаш за някакви си пламъчета? Всеки, надарен с малко магия, може да направи това.

— Аз не мога.

Али изобщо не го вярваше.

— Опитвала ли си въобще?

Нахри поклати глава.

— Едва успявам да проумея целителните магии, при това с цялата помощ на Нисрийн. И представа не бих имала откъде да започна с нещо друго.

— Тогава опитай с мен — предложи Али. — Лесно е. Остави топлината на кожата ти просто да… се запали и движи ръка така, сякаш ще щракнеш с пръсти. Само че с огън.

— Не е най-полезното обяснение, което съм чувала. — Все пак вдигна ръка и се съсредоточи. — Нищо.

— Кажи думата. На дивастийски — поясни той. — По-късно ще си в състояние просто да си го помислиш, но за начинаещите често е по-лесно, ако изрекат заклинанието на глас на родния си език.

— Добре. — Нахри се взря намръщено в ръката си и опита: — Азар. Виждаш ли? Нищо.

Само че Али не се отказваше толкова лесно.

— Докосни ги — каза, махвайки към каменните рафтове.

— Да ги докосна?

Той кимна.

— Намираш се в двореца на предците си, място, върху което магията на Нахидите е оставила дълбок отпечатък. Почерпи от камъка така, както би почерпила вода от кладенец.

Нахри изобщо не изглеждаше убедена, но го послуша, долепяйки длан там, където й беше посочил. Пое си дълбоко дъх и вдигна другата си ръка.

— Азар. Азар! — сопна се, достатъчно силно, за да вдигне прахта от близката лавица. Шепата й си остана празна и тя поклати глава. — Забрави. Не е като да имам успех с каквото и да било друго. Не виждам защо това да е различно.

Понечи да отпусне ръка, но Али я спря.

Очите й припламнаха в същия миг, в който умът му настигна действията му. Той потисна вълната на смущение, но задържа ръката й до стената.

— Опита само два пъти. Това е нищо. Знаеш ли колко дълго ми отне, докато изтръгна пламъци от зулфикара си? — Той отстъпи назад. — Опитай отново.

Нахри изпуфтя подразнено, но не свали ръка.

— Е, добре. Азар.

Не последва дори искра; лицето й се разкриви от разочарование. Али скри собственото си намръщване, знаейки, че това би трябвало да бъде лесно за някого като Нахри. Задъвка долната си устна, опитвайки се да измисли нещо.

И тогава то го осени.

— Опитай на арабски.

Нахри изглеждаше изненадана.

— На арабски? Наистина ли мислиш, че един човешки език ще призове магия?

— Той има значение за теб. — Али сви рамене. — Не пречи да опиташ.

— Предполагам, че не. — Впила поглед в ръката си, тя размърда пръсти. — Наар.

Прашният въздух над отворената й длан запуши. Очите й се разшириха.

— Видя ли това?

Али се усмихна широко.

— Отново.

Този път Нахри нямаше нужда да я убеждават да опита пак.

— Наар. Наар. Наар! — Лицето й посърна. — Преди малко почти успях!

— Не спирай. — На Али му дойде идея. Нахри отвори уста, но той я изпревари, подозирайки, че в резултат на следващите му думи тя или щеше да измагьоса пламък, или щеше да го фрасне по лицето. — Според теб какво е намислил Дараявахуш днес?

Очите на Нахри припламнаха… и във въздуха над дланта й лумна огън.

— Не го угасяй! — Али отново улови китката й, преди тя да успее да потуши огъня, задържайки пръстите й разперени, така че малкото пламъче да може да диша. — То няма да те нарани.

— В името на Всевишния… — ахна Нахри.

Светлината на огъня танцуваше по лицето й, отразяваше се в черните й очи и караше златните украшения, които задържаха чадора й на място, да греят.

Али пусна китката й и се наведе, за да вдигне угасналата им факла.

— Запали я — каза, протягайки я към Нахри.

Тя доближи ръка до факлата и пламъчета се изляха от шепата й и я запалиха. Нахри изглеждаше запленена… и много по-емоционална, отколкото Али я беше виждал някога. Обикновено хладнокръвната й маска се беше изпарила; лицето й грееше от удоволствие, от облекчение.

А после то изчезна. Едната й вежда подскочи.

— Искаш ли да ми обясниш каква беше целта на последния ти въпрос?

Али наведе поглед, пристъпвайки от крак на крак.

— Понякога магията се получава само когато има… — Прокашля се, търсейки най-малко неуместната дума, за която можа да се сети. — Ъ, емоция зад нея.

— Емоция? — Нахри махна рязко във въздуха. — Наар — прошепна и пред нея затанцува ивица огън. Усмихна се широко, когато Али отскочи назад. — Предполагам, че гневът също действа. — Ала продължаваше да се усмихва, докато малките пламъчета се посипваха по пода, угасвайки в пясъка. — Е, каквато и да е била целта ти, оценявам го. Наистина. — Тя вдигна поглед към него. — Благодаря ти, Али. Хубаво е да науча поне някаква нова магия тук.

Той се опита да свие нехайно рамене, сякаш да учи потомствения си враг на потенциално опасни умения бе нещо, което правеше непрекъснато… а не, както му хрумна изведнъж, нещо, което вероятно би трябвало да обмисли по-внимателно.

— Не е нужно да ми благодариш — отвърна с леко хриплив глас. Преглътна, а после отиде да вдигне свитъка, който тя беше изпуснала. — Аз… май ще е най-добре да погледнем онова, заради което дойдохме.

Нахри го последва.

— Наистина не беше нужно да си даваш целия този труд. Това беше просто мимолетно любопитство.

— Искаше да знаеш за египетските мариди. — Али докосна свитъка. — Това е последният оцелял разказ за джин, който се е срещал с тях. О! — възкликна, когато го разгъна.

— Какво? — Нахри надникна над рамото му и примига. — Окото на Сулейман… Какво е това?

— Нямам представа — призна Али.

На какъвто и език да беше написан свитъкът, не приличаше на нищо, което беше виждал някога, объркваща спирала от миниатюрни пиктограми и клиноподобни знаци. Буквите, (ако изобщо бяха букви) бяха натъпкани толкова наблизо, че беше трудно да се види къде свършва едната и започва следващата. От противоположните ъгли тръгваше мастилена пътечка, може би река, навярно Нил, водопадите й бяха отбелязани с още причудливи пиктограми.

— Май няма да научим кой знае какво от това — въздъхна Нахри.

— Не бива да се предаваш толкова лесно — укори я Али. В главата му се беше появила идея. — Познавам някой, който може би ще е в състояние да го преведе. Аяанлийски учен. Вече се е оттеглил от активна дейност, но навярно ще се съгласи да ни помогне.

Нахри като че ли не беше във възторг от тази идея.

— Бих предпочела интересът ми да не става обществено достояние.

— Той ще запази тайната ти. Освободен роб е. Би сторил всичко за една Нахида. И е прекарал два века, пътувайки из земите около Нил, преписвайки текстове, преди да бъде пленен от ифритите. Надали има по-подходящ от него за тази задача.

Али нави свитъка.

Зърна объркването върху лицето й — очевидно връзката не й беше съвсем ясна, ала въпреки това не каза нищо.

— Можеш просто да ме попиташ — рече Али, когато стана ясно, че тя няма да проговори.

— Да те попитам какво?

Той я погледна многозначително. Ходеха на пръсти около тази тема от седмици… е, ходеха на пръсти около доста теми, но особено тази.

— Това, което искаш да ме попиташ от онзи ден в градината насам. Откакто ти казах какво означава знакът върху ръката на твоя афшин.

Нахри настръхна, топлината се изпари от лицето й.

— Няма да обсъждам Дара с теб.

— Не казах специално него — изтъкна Али. — Но искаш да знаеш за робите, нали? Настръхваш всеки път, щом стане дума за тях.

Нахри като че ли още повече се подразни, че са я заловили, очите й припламнаха. Едва ли би могъл да избере по-подходящ момент да започне тази караница — точно след като я беше научил как да измагьосва пламъци.

— И какво, ако е така? — сопна се тя. — Ще изтичаш да докладваш на баща си?

Али потръпна. Нямаше какво да отговори — действително ги беше шпионирал, нея и афшина, в лечебницата преди няколко дни, макар че никой от двамата не го беше споменал досега.

Срещна погледа й. Не беше свикнал с очите на девите; открай време намираше абаносовите им дълбини за мъничко смущаващи, макар че очите на Нахри бяха доста хубави, строгостта им беше смекчена от човешките й черти. Само че в тях се четеше толкова подозрение (основателно, разбира се), че Али едва не се загърчи под погледа им. Ала освен това подозираше, че доста хора в Девабад, особено афшинът, когото тя толкова защитаваше, я лъжеха. Така че реши да й каже истината.

— И какво, ако му докладвам? Нима смяташ, че интересът ти учудва някого? Отгледана си в света на човеците с легенди за джинове роби. Нормално е да искаш да научиш повече. — Той докосна сърцето си, а крайчетата на устните му потръпнаха. — Хайде де, Бану Нахида. Един кахтански глупак ти предлага безплатна информация. Несъмнено инстинктът ти казва да се възползваш.

Това изтръгна от нея лека усмивка, примесена с мъничко раздразнение.

— Е, добре. — Нахри разпери ръце. — Любопитството ми надделява над здравия разум. Разкажи ми за робите.

Али вдигна факлата и кимна към коридора, водещ към основната част на библиотеката.

— Да говорим, докато вървим. Ще изглежда неуместно, ако останем тук долу твърде дълго.

— Пак ли дяволът? — Той се изчерви и Нахри се засмя. — Знаеш ли, страшно би паснал в Кайро — добави, докато се обръщаше.

Знам. Именно затова баща му беше възложил тази задача на него.

— Значи, е като в историите, така ли? — продължи Нахри, египетският й беше забързан от вълнение. — Джинове, пленени в пръстени и лампи, принудени да изпълняват всяко желание на човешките си господари?

Али кимна.

— Робското проклятие връща джиновете към естественото им състояние, такива, каквито бяхме, преди пророкът Сулейман, мир нему, да ни благослови. Уловката е, че можеш да използваш уменията си единствено в служба на човешки господар. Изцяло си подвластен на него и всяка негова прищявка.

— На всяка негова прищявка? — Нахри потръпна. — В историите обикновено не е злонамерено, хората си пожелават огромни богатства и разкошни палати, но… — Тя прехапа устна. — Хората са способни на наистина ужасни неща.

— Също като джиновете — мрачно отбеляза Али. — Както и маридите, и перитата, предполагам.

За миг Нахри придоби замислено изражение, а после се намръщи.

— Но ифритите мразят хората, нали? Защо биха им подарили толкова могъщи роби?

— Защото това не е дар. Това е първична, неограничена сила — обясни Али. — Малцина ифрити се осмеляват да наранят директно някой човек, откакто Сулейман ни прокле. Но и не е нужно да го правят; един поробен джин в ръцете на амбициозен човек може да посее огромна разруха. — Той поклати глава. — Това е отмъщение. Това, че в крайна сметка довежда джиновете до безумие, е просто допълнителен плюс.

Нахри пребледня.

— Но може те да бъдат освободени, нали? Робите?

Али се поколеба, спомнил си реликвата на афшина, скрита в гробницата дълбоко под краката му… реликва, която изобщо не би трябвало да бъде там. Как Дараявахуш изобщо беше получил свободата си без нея бе нещо, което дори баща му не знаеше. Не виждаше обаче защо да не отговори на Нахри — та тя дори не подозираше за гробницата.

— Ако имат късмета робското им вместилище, пръстен, лампа или каквото е, да бъде събрано с реликвата им от някой Нахид, тогава, да.

Почти можеше да чуе как мозъкът на Нахри щрака.

— Реликвата им?

Али докосна медната стрела в дясното си ухо.

— Получаваме ги като малки. Всяко племе има своя традиция, но в крайна сметка се свежда до това да вземем… ами… част от себе си: кръв, коса, млечен зъб. Запечатваме я с метал и я носим у себе си.

Нахри изглеждаше мъничко погнусена.

— Защо?

Али се поколеба, чудейки се как да го каже по-деликатно.

— Един джин трябва да бъде убит, за да бъде превърнат в роб, Нахри. Проклятието поробва душата, не тялото. А ифритите… — Той преглътна. — Ние сме потомци на хора, които те смятат за предатели. Вземат роби, за да ни тиранизират. За да тиранизират оцелелите, натъкнали се на празното тяло. Това може да бъде доста… страшна гледка.

Нахри се закова на място, в очите й грейна ужас.

Али побърза да продължи, опитвайки се да уталожи тревогата върху лицето й.

— Така или иначе, реликвите се смятат за най-добрия начин да запазим част от себе си. Особено като се има предвид, че може да отнеме векове, докато едно робско вместилище бъде открито.

Нахри изглеждаше така, сякаш й беше прилошало.

— Е, как точно са ги освобождавали Нахидите? Да не би да са им измагьосвали ново тяло или нещо такова?

По тона й Али се досети, че идеята й се струва нелепа, поради което вероятно я видя как пребледня, когато той кимна.

— Именно това са правили. Не знам как, предците ти не споделяха тайните си, но нещо такова, да.

— А аз едва успявам да измагьосам пламък — прошепна тя.

— Дай си малко време — успокои я Али и посегна към вратата. — Нещо, от което имаме много повече, в сравнение с човеците. — Задържа й вратата, а после прекрачи в главната ротонда на библиотеката. — Гладна ли си? Мога да накарам онзи египетски готвач да приготви нещо…

Устата му пресъхна. В другия край на пълното помещение, облегнат на една старинна каменна колона, стоеше Рашид.

Очевидно чакаше него — изпъна се в мига, в който Али го забеляза, и се отправи към тях. Беше по униформа, лицето му беше напълно спокойно, същинско олицетворение на лоялност. Никой не би предположил, че когато двамата с Али се бяха видели за последно, Рашид го беше подмамил да посети едно от скривалищата на „Танзим”, заплашвайки Али, задето беше оттеглил подкрепата си за шафитските бунтовници.

— Мир вам, кайд — поздрави го Рашид учтиво и кимна. — Бану Нахида, за мен е чест.

Али мина пред Нахри. Дали за да защити тайната си от нея, или да защити Нахри от смътно враждебния начин, по който Рашид изви устни, когато произнесе титлата й, Али не беше сигурен. Той се прокашля.

— Бану Нахида, защо не се прибереш сама? Имам малко работа, но няма да отнеме дълго.

Рашид повдигна скептично вежди, но Нахри си тръгна… макар и не преди да измери и двамата с неприкрито любопитен поглед.

Очите на Али обходиха останалата част от библиотеката. Основното ниво беше оживено, пълно по всяко време с лекции и измъчени учени, ала той беше принц на Кахтаните и привличаше внимание, където и да отидеше.

Когато Рашид проговори отново, гласът му беше по-студен.

— Струва ми се, че не се радваш да ме видиш, братко.

— Естествено, че не се радвам — изсъска Али. — Наредих ти да се върнеш в Ам Гезира още преди седмици.

— А, имаш предвид неочакваното ми пенсиониране? — Рашид извади един свитък от робата си и го тикна към Али. — Спокойно можеш да го хвърлиш във факлата си. Благодаря ти за щедрата пенсия, но не е необходимо. — Той понижи глас, ала в очите му гореше гняв. — Рискувах живота си, за да помогна на шафитите, Ализейд. Не съм някой, който може да бъде купен.

Али потръпна и пръстите му стиснаха свитъка.

— Намерението ми не беше такова.

— Така ли? — Рашид дойде по-близо. — Братко, какво правиш? — прошепна той ядосано. — Завеждам те в дом, пълен с шафитски сираци, деца, които са болни и гладуват, понеже не можем да си позволим да се грижим за тях, а в отговор ти ни изоставяш? Оттегляш се в двореца, за да си играеш на компаньон на една от Нахидите? Една от Нахидите, която върна Бича на Ки-зи в Девабад? — Той разпери ръце. — Да не би да си изгубил всяко чувство за почтеност?

Али го стисна за китката, задържайки я надолу.

— Тихо — предупреди го, кимвайки към притъмнелия архив, от който бяха излезли току-що с Нахри. — Няма да го направим тук.

Все така намръщен, Рашид го последва и в мига, в който Али затвори вратата, той отново му се нахвърли:

— Кажи ми, че нещо не разбирам, братко. Защото не мога да повярвам, че младият мъж, за когото Анас се пожертва, за да спаси, е същият, който хвърля шафити в бронзовата лодка.

— Аз съм кайдът на града — отвърна Али, ненавиждайки отбранителните нотки в гласа си. — Онези мъже нападнаха Квартала на девите. Бяха съдени според законите ни. Изпълнявах дълга си.

— Дълга ти — повтори Рашид пренебрежително и се отдръпна. — Да бъдеш кайд, не е единственият ти дълг в този живот. — Той погледна назад. — Май в крайна сметка не си чак толкова различен от брат си. Една хубава огнепоклонничка изпърхва с мигли насреща ти и…

— Достатъчно — сопна се Али. — Ясно дадох да се разбере, че възнамерявам да престана да финансирам „Танзим”, когато научих, че купувате оръжия с парите ми. Предложих ти да се оттеглиш от дейност, за да спасиш живота си. А що се отнася до Бану Нахида… — Гласът му стана разпален. — За бога, Рашид, тя е отгледано от човеци момиче от Египет… не някаква огнена проповедница от Великия храм. Гостенка на баща ми. Несъмнено не може да си толкова предубеден към девите, че да имаш нещо против сприятеляването ми…

— Сприятеляване? — прекъсна го Рашид слисано. — Не се сприятеляваш с огнепоклонниците, Ализейд. Именно така те подлъгват. Сближаваш се с тях, правиш ги част от двора и Царската стража… ето как се отклони от пътя семейството ти!

Гласът на Али беше леден:

— Не може да не виждаш двуличието в това да обвиняваш някого, че ме подлъгва да се сприятелим. — Рашид се изчерви, а Али продължи: — Приключих с „Танзим”, Рашид. Не бих могъл да ви помогна, дори да исках. Вече не. Баща ми научи за парите.

Това най-сетне сложи край на тирадата на другия мъж.

— Подозира ли те в нещо друго?

Али поклати глава.

— Съмнявам се, че бих стоял тук, ако знаеше за Туран. Ала и парите са достатъчно. Сигурен съм, че хората му следят всеки мой ход, да не говорим пък за сметките ми в Хазната.

Рашид помълча за миг, част от гнева му се беше стопил.

— В такъв случай ще се спотаим за известно време. Ще почакаме около година, докато престанат да те наблюдават. Междувременно…

— Не — прекъсна го Али твърдо. — Баща ми ясно даде да се разбере, че невинни шафити ще платят, ако надуши и следа от измяна от моя страна. Не мога поема подобен риск. Нито пък се налага да го правя.

Рашид се намръщи.

— Какво искаш да кажеш, че не се налага да го правиш?

— Разбрах се с брат си — обясни Али. — Засега ще се придържам към плановете на баща ми. Когато Мунтадир стане цар, ще ми даде повече власт в решаването на въпросите, които засягат шафитите. — Гласът му се извиси от вълнение; от онзи ден в ума му се въртяха цял куп идеи. — Рашид, само си помисли какво бихме могли да сторим за шафитите, ако имаме цар, който открито подкрепя целите ни. Бихме могли да организираме работни програми, да разширим сиропиталището с пари от хазната…

— Брат ти? — повтори Рашид невярващо. — Мислиш, че Мунтадир ще ти позволи да помогнеш на шафитите… и то с пари от двореца? — Той присви очи. — Не може да си чак толкова наивен, Али. Единственото, което брат ти ще направи с хазната, е да я изпразни, за да плаща за вино и танцьорки.

— Не е вярно — възрази Али. — Той не е такъв.

— Той е точно такъв — отвърна Рашид. — Освен това ти не си се подчинил, не и наистина. Ако действително беше лоялен, щеше да ни арестуваш. — Той кимна грубо към документите за пенсия. — Аз щях да бъда мъртъв, не изпратен в пенсия.

Али се поколеба.

— С теб имаме различни идеи за това как да помогнем на шафитите. То не означава, че искам да те нараня.

— Или пък знаеш, че сме прави. Поне част от теб го знае. — Рашид остави думите да увиснат във въздуха, а после въздъхна; изведнъж сякаш се състари с десет години. — Няма да можеш да продължиш по този начин, Ализейд — предупреди го. — Да маневрираш между лоялността към семейството ти и лоялността към онова, което знаеш, че е правилно. Много скоро ще ти се наложи да направиш избор.

Вече го сторих. Защото колкото и да не беше съгласен първоначално с плановете на баща си за Нахри, Али започваше да вижда докъде могат да доведат те. Един брак между емира и Бану Нахида можеше да донесе истински мир между деви и гезирци. А една Бану Нахида, отгледана в света на човеците, която все още изглеждаше като човек, нима не би могла да подтикне племето си да бъде по-толерантно към шафитите? Али виждаше шанс, истински шанс да разчупи статуквото в Девабад и да се погрижи парченцата да се приземят както трябва.

Само че не можеше да го направи от затворническа килия. Подаде документите за пенсиониране на Рашид.

— Трябва да ги вземеш. Върви си у дома, Рашид.

— Няма да се върна в Ам Гезира — заяви остро другият мъж. — Няма да си тръгна от Девабад. Сестра Фатумай няма да напусне сиропиталището, а Хано няма да престане да освобождава шафитски роби. Работата ни е по-голяма от всеки един от нас. Мислех, че смъртта на шейх Анас те е научила на това.

Али не отговори. Истината бе, че смъртта на Анас — онова, което беше довело до нея, онова, което беше дошло след това — бе научила Али на доста неща. Ала подозираше, че не бяха уроци, които Рашид би оценил.

Нещо в изражението на другия мъж се пропука.

— Ти беше моя идея. Моя надежда. Анас се колебаеше дали да те вербуваме. Мислеше, че си прекалено млад. Аз го убедих. — Гласът му беше пропит с разочарование. — Може би беше прав.

Извърна се и се отправи към вратата.

— Повече няма да те безпокоим, принце. Ако размислиш, знаеш къде да ме намериш. И се надявам да го сториш. Защото, когато се изправиш пред своя Съдник, Ализейд… когато те попитат защо не си се застъпил за онова, което си знаел, че е правилно… — Той замълча за миг, преди следващите му думи да открият сърцето на Али като стрела. — Лоялността към семейството ти няма да те оправдае.