Град от месинг

13. Нахри

Беше като да прекрачат през невидима врата във въздуха. В един момент Нахри и Дара се катереха през тъмни дюни, а в следващия се озоваха в напълно нов свят, тъмната река и прашните равнини бяха заменени от малка долчинка в тиха планинска гора. Въздухът беше топъл и влажен, напоен с мирис на мъзга и окапали листа.

Дара пусна внимателно Нахри върху късче от земята, покрито с мек мъх. Тя пое голяма глътка от хладния чист въздух, преди да се обърне рязко към него.

— Трябва да се върнем — настоя, блъскайки го по раменете. От реката нямаше и следа, макар че между дърветата виждаше нещо синьо да проблясва в далечината. Море навярно; изглеждаше огромно. Размаха ръце във въздуха, мъчейки се да открие пътя до другата страна. — Как да го направя? Трябва да го доведем, преди…

— По всяка вероятност вече е мъртъв — прекъсна я Дара. — От онова, което съм чувал за перитата… — Гласът му секна. — Наказанията им са бързи.

Той ни спаси живота. Нахри усети, че й се повдига. Избърса яростно сълзите, които се стичаха по бузите й.

— Как можа да го оставиш там? Него трябваше да пренесеш, не мен!

— Аз… — Дара се извърна със задавен хлип и изведнъж се свлече върху голям, покрит с мъх камък. Отпусна глава в ръцете си. Бурените, които го заобикаляха, започнаха да почерняват, мъглива горещина се надигна на вълни над скалата. — Не можех, Нахри. Единствено онези, в чиито вени тече нашата кръв, могат да прекрачат прага.

— Трябваше да опитаме да му помогнем. Да се бием…

— Как? — Дара вдигна очи. Те бяха помътнели от скръб, ала изражението му беше решително. — Видя какво направи маридът с реката, видя как Хайзур се бори с него. — Устните му се свиха мрачно. — В сравнение с маридите и перитата, ние сме насекоми. А Хайзур беше прав, че трябваше да те заведа на безопасно място.

Нахри се облегна на едно криво дърво, струваше й се, че всеки момент и тя ще рухне.

— Какво се случи с ифритите според теб? — попита най-сетне.

— Ако на този свят има някаква справедливост, са се разбили върху скалите и са се удавили — процеди Дара. — Онази… жена — каза с презрение. — Именно тя ме превърна в роб. Видях лицето й в спомена, който ти пробуди.

Нахри обви ръце около себе си; все още беше мокра, а утринният въздух бе хладен.

— Онзи, когото убих, каза, че работели с майка ми, Дара. — Гласът й се задави с думата. — Онази Маниже, за която говореха.

Нахри се олюля; смъртта на Хайзур, споменаването на майка й, цялата проклета река, надигнала се, за да ги смаже… всичко това бе твърде много.

Дара се озова до нея за миг. Улови я за раменете и се наведе, за да срещне погледа й.

— Лъжеха, Нахри — заяви твърдо. — Те са демони. Не можеш да вярваш на нищо, което казват. Всичко, което правят, е да лъжат и манипулират. Правят го с хората, правят го и с девите. Биха казали каквото и да е, за да те измамят. Да те прекършат.

Нахри кимна с усилие и той улови за миг бузата й в шепа.

— Да вървим в града — каза меко. — Би трябвало да намерим убежище във Великия храм. Там ще решим каква да бъде следващата ни стъпка.

Допирът на дланта му до кожата й накара мислите й да се върнат към онова, което бяха правили преди нападението на ифритите, и тя се изчерви. Извърна очи, оглеждайки се наоколо за града. Единственото, което видя, бяха сребристи дървета и блещукането на огряна от слънцето вода в далечината.

— Къде всъщност е Девабад?

Дара посочи между дърветата. Гората се спускаше рязко надолу пред тях.

— В подножието на планината има езеро. Девабад се намира на един остров в средата му. На брега би трябвало да има лодка, която да ни превози.

— Джиновете използват лодки?

Беше толкова неочаквано и толкова човешко, че Нахри едва не избухна в смях.

Дара повдигна вежда.

— Сещаш ли се за по-добър начин за прекосяване на едно езеро?

Някакво движение привлече вниманието й. Нахри вдигна очи и видя сив ястреб, кацнал в едно от дърветата насреща й. Птицата отвърна на погледа й и се раздвижи, намествайки се по-удобно.

Нахри отново се обърна към Дара.

— Предполагам, че не. Води.

Последва го между дърветата, докато слънцето се изкачваше все по-високо в небето, изпълвайки гората с прелестна бледожълта светлина. Ниската растителност поскърцваше под босите й крака; докато минаваше покрай един гъст храсталак със заострени тъмнозелени листа, тя протегна ръка и за миг улови в шепа съцветие от розови пъпки. Те се стоплиха под допира и се разтвориха съвсем мъничко.

Нахри погледна с крайчеца на окото си към Дара, който съзерцаваше гората. Въпреки смъртта на Хайзур, в очите му грееше нова светлина. Той си е у дома, осъзна Нахри. И не само очите му грееха; докато посягаше, за да отмести един надвиснал клон, Нахри зърна пръстена му — изумрудът сияеше ярко. Намръщи се, но когато дойде по-близо до него, сиянието угасна.

Земята най-сетне престана да се спуска надолу, дърветата оредяха и отстъпиха място на осеян с камъчета бряг. Езерото беше огромно, обградено от зелени гори на юг и стръмни канари далече на север. Синьо-зелената вода бе съвършено неподвижна, гладка като стъкло. Не се виждаше никакъв остров, нищо, което да загатва дори за селце, камо ли за огромен град.

Имаше обаче голяма гемия, наподобяваща по форма фелуките[21], които плаваха по Нил. Слънцето искреше по главозамайващия черно-златен рисунък върху корпуса й, триъгълно черно платно плющеше напразно на вятъра, протягайки се към езерото. Един мъж стоеше на рязко извития нос, скръстил ръце на гърдите си и дъвчещ края на тънка лула. Дрехите му напомниха на Нахри за йеменските търговци, които бе виждала в Кайро — шарена препаска и простичка туника. Кожата му беше кафява като нейната, подстриганата му черна брада бе с дължината на юмрук. Сив тюрбан с ресни бе увит около главата му.

На брега пред гемията имаше още двама мъже, облечени в обемисти синьо-зелени роби и кърпи за глава в същия цвят. Пред очите на Нахри единият от тях махна ядосано към мъжа в лодката, крещейки нещо, което тя не можа да чуе, и сочейки зад него. Измежду дърветата от другата страна на гората се показаха още няколко мъже, повели камили, натоварени с бели плочки.

— Те деви ли са? — прошепна Нахри възбудено, забелязала как одеждите им блещукат и пушат, а черната им кожа сияе.

Дара не изглеждаше толкова развълнуван.

— Едва ли е предпочитаната им дума.

— Джинове, тогава? — попита Нахри, без да обръща внимание на враждебността му. Дара кимна и тя отново насочи вниманието си към тях.

Дори след месеците, които беше прекарала с Дара, гледката пред очите й все още й се струваше невероятна. Джинове, почти цяла дузина джинове. Създания, за които се разказваха истории и легенди около лагерни огньове — от плът и кръв, дрънкащи се като стари жени.

— Мъжете в робите са аяанлийци — обясни Дара. — Вероятно търговци на сол, ако се съди по товара им. Другият мъж е гезирец. — Той присви очи срещу лодкаря. — Вероятно един от агентите на царя, макар че определено няма особено официален вид — добави презрително и хвърли поглед към Нахри. — Когато се приближим, закрий лицето си с шала си… с каквото е останало от него.

— Защо?

— Защото никой дев не би пътувал заедно с един шафит — заяви той направо. — Или поне по мое време беше така. Не искам да привличаме внимание. — Взе малко кал от левия си ръкав и го размаза внимателно върху бузата си, за да прикрие татуировката. — Върни ми робата. Трябва да скрия белезите върху ръцете си.

Нахри съблече дрехата и му я подаде.

— Мислиш ли, че ще те разпознаят?

— Рано или късно. Но очевидно съм принуден да избирам между това да ме арестуват в Девабад или да се върна при река Гозан, за да бъда убит от мариди и перита заради някакво неизвестно ми провинение. — Той уви края на тюрбана около челюстта си. — Мисля да си опитам късмета с джиновете.

Нахри придърпа шала пред лицето си.

Когато стигнаха до гемията, мъжете все още се караха. Езикът им беше груб и звучеше като смесица от всички езици, които Нахри беше чувала по базарите.

— Царят ще научи за това и още как! — заяви един от аяанлийските търговци, размахвайки парче пергамент в краката на лодкаря. — Имаме договор от двореца за превоз!

Нахри ги гледаше със страхопочитание. Всички аяанлийци бяха с поне две глави по-високи от нея, ярките им синьо-зелени одежди плющяха като птици. Очите им бяха златни, но без жълтата суровост на ифритите. Беше напълно запленена; не беше нужно дори да ги докосне, за да почувства живота и енергията, кипящи току под кожата им. Чуваше дишането им, усещаше огромните дробове, които се изпълваха и пухтяха като ковашки мехове. Ударите на сърцата им бяха като сватбени барабани.

Гезирският лодкар съвсем не беше толкова впечатляващ, макар че това може би се дължеше на прегърбената му стойка и покритата с петна туника. Той изпусна дълга струя черен дим и оранжеви искри, поклащайки лулата между дългите си пръсти.

— Хубава хартийка — провлачи, махвайки към договора на търговците. — Навярно би могла да ви послужи вместо сал, ако не искате да платите моята цена.

Нахри оцени логиката му, но Дара не изглеждаше впечатлен. Пристъпи напред и те най-сетне го забелязаха.

— И каква е тази цена?

Лодкарят го изгледа изненадано.

— Девите поклонници не плащат, глупако. — Той се ухили злобно срещу аяанлийците. — Виж, крокодилите…

Другият джин вдигна рязко ръка и около пръстите му се увиха искри.

— Осмеляваш се да ни обиждаш, ти, с твоята рядка кръв и размътена от вълните…

Дара поведе внимателно Нахри към другата част на лодката.

— Може да им отнеме известно време — обясни, докато поемаха нагоре по тясната боядисана рампа.

— Звучат така, сякаш ще се избият.

Нахри хвърли поглед назад тъкмо когато един от аяанлийските търговци заудря с дълга дървена тояга по корпуса на гемията. Гезирският капитан избухна в смях.

— В крайна сметка ще се разберат за цената. Ако щеш, вярвай, но племената им всъщност са съюзници. Макар че, разбира се, докато девите бяха на власт, всички пътуваха безплатно.

Нахри долови самодоволна нотка в гласа му и въздъхна. Нещо й подсказваше, че в сравнение с дрязгите между различните племена на джиновете войната между турците и франките щеше да изглежда направо дружелюбна.

Ала колкото и заплашителна да беше разправията им, капитанът и търговците очевидно най-сетне успяха да се споразумеят за цената, защото, преди Нахри да разбере какво става, вече въвеждаха камилите в корема на гемията. Съдът се люлееше и скърцаше при всяка крачка, гредите му протестираха. Пред очите на Нахри търговците се настаниха в другия край, кръстосвайки изящно дългите си крака под обемистите си роби.

Капитанът скочи на борда и прибра рампата със силен грохот. Стомахът на Нахри играеше от притеснение. Пред очите й капитанът извади къса пръчка от препаската си; завъртя я в ръцете си и тя започна да се издължава.

Нахри се намръщи и надникна над ръба на гемията. Все още бяха на брега.

— Не трябва ли да сме във водата?

Дара поклати глава.

— О, не. Пътниците се качват единствено от сушата. Прекалено е рисковано иначе.

— Рисковано?

— Маридите проклеха това езеро преди векове. Ако потопиш само един пръст във водата, тя ще те грабне, ще те разкъса на парченца и ще ги пръсне по всички места, които са минавали някога през ума ти.

Нахри зяпна от ужас.

— Какво? И ние ще я прекосим? В това разхлопано кори…

— Няма друг бог освен Аллах! — провикна се капитанът и заби пръчката, която сега се бе превърнала в прът, дълъг почти колкото гемията, в пясъчния бряг.

Съдът потегли толкова бързо, че за миг се издигна във въздуха. Блъсна се в езерото със силен трясък, който вдигна висока вълна над борда. Нахри изписка и закри главата си с ръце, ала капитанът бързо мина между нея и извисилата се вълна. Цъкна с език срещу водата и я заплаши с пръчката така, както някой би пропъдил куче. Водата се сниши.

— Успокой се. — Дара изглеждаше засрамен. — Езерото знае как да се държи. Тук сме в пълна безопасност.

— То знае… Направи ми услуга. — Кипнала, Нахри го изгледа яростно. — Следващия път, когато се каним да направим нещо като да прекосим прокълнато от маридите езеро, което прави хората на парченца, спри и ми обясни всяка стъпка. В името на Всевишния…

Никой друг не изглеждаше ни най-малко притеснен. Аяанлийците бъбреха помежду си, споделяйки кошница с портокали. Пазейки опасно равновесие на корпуса, капитанът намести платното, а после прибра лулата в туниката си и запя.

Думите се разляха над Нахри, странно познати и все пак — неразбираеми. Отне й миг, докато осъзнае напълно какво се случва. Подръпна ръкава на Дара, карайки го да откъсне очи от искрящата вода.

— Дара, не мога да го разбера.

Никога досега не й се бе случвало.

Девът хвърли поглед към джина.

— Ами да, той пее на гезирски. Техният език не може да бъде разбран, не може дори да бъде научен от член на друго племе. — Устните му се извиха. — Подобаващо умение за толкова двулични хора.

— Не започвай пак.

— Не започвам. Не му го казах в лицето.

Нахри въздъхна.

— На какъв език говореха помежду си тогава? — попита, махвайки към капитана и търговците.

Дара направи физиономия.

— Джинистански. Грозен и недодялан търговски език, който се състои от най-грозните звуци от всичките им езици.

Е, мненията на Дара й стигаха засега. Нахри се извърна и вдигна лице към слънцето. То бе топло върху кожата й и й беше трудно да държи очите си отворени, от ритмичното движение на гемията й се доспиваше. Загледа лениво как един сив ястреб описа кръг над тях и се спусна по-ниско, навярно надявайки се на останки от портокалите, преди да полети към далечните скали.

— Все още не виждам нищо, което да прилича на град — подхвърли Нахри лениво.

— Много скоро ще го видиш — отвърна Дара, загледан в зелените планини. — Остава ни да прекосим една последна илюзия.

Докато той говореше, в ушите на Нахри отекна пронизителен звук. Преди да успее да извика, нещо притисна тялото й, сякаш бе стегнато в тесен калъф. Кожата й пламна, дробовете й като че ли се изпълниха с пушек. За миг зрението й се замъгли, кънтенето се усили…

А после всичко отмина. Нахри лежеше по гръб на палубата, мъчейки се да си поеме въздух. Дара се наведе над нея, лицето му беше пълно с тревога.

— Какво се случи? Добре ли си?

Нахри се надигна и разтърка главата си, сваляйки шала си, за да избърше потта, обляла лицето й.

— Нищо ми няма — смотолеви.

Един от търговците също се надигна. При вида на непокритото й лице той извърна златните си очи.

— Да не би жената да е болна? Имаме храна и вода…

— Не ти влиза в работата — сопна се Дара.

Търговецът потръпна, сякаш го бяха зашлевили, и седна при другарите си.

Нахри беше шокирана от грубостта на Дара.

— Какво ти става? Той просто се опитваше да помогне.

Остави гласа й да се извиси — част от нея се надяваше аяанлийците да разберат за неудобството й. Отблъсна ръката на Дара, когато той понечи да й помогне да се изправи, а после едва не падна отново, когато пред тях изникна обграден от стени град, толкова огромен, че скриваше по-голямата част от небето и изцяло покриваше скалистия остров, върху който се издигаше.

Дори само в сравнение със стените пирамидите бледнееха, а единствените постройки, които Нахри можеше да различи в далечината, бяха достатъчно високи, за да се подават зад тях: главозамайващо разнообразие от тънки минарета, яйцевидни храмове с полегати зелени покриви и четвъртити каменни сгради, покрити със сложна бяла зидария, наподобяваща дантели. Самата стена грееше ослепително на яркото слънце, светлината се отразяваше от златната повърхност като…

— Месинг — прошепна Нахри.

Масивната стена беше построена изцяло от месинг, съвършено полиран.

Приближи се безмълвно до ръба на гемията. Дара я последва.

— Да — каза той. — Месингът най-добре задържа магиите, използвани при построяването на града.

Очите на Нахри се плъзнаха по стената. Наближаваха пристанище с каменни кейове и докове, които изглеждаха достатъчно големи, за да поберат и франкската, и османската флота. Масивен, съвършено издялан каменен покрив, поддържан от огромни колони, закриваше по-голямата част от мястото.

Когато лодката дойде по-близо, Нахри забеляза, че върху месинговата повърхност имаше изкусно гравирани фигури — десетки мъже и жени, облечени в древен стил, който тя не познаваше, с плоски шапчици върху къдравите коси. Някои стояха и сочеха, държащи в ръцете си разгънати свитъци и везни. Други просто си седяха, с отворени длани и спокойни забулени лица.

— Господи — прошепна Нахри.

Очите й се разшириха, когато дойдоха по-близо; месингови статуи на същите фигури се надвесиха над лодката.

Усмивка, каквато Нахри не бе виждала никога, огря лицето на Дара, докато той съзерцаваше града. Бузите му бяха пламнали от вълнение, а когато обърна глава към нея, очите му бяха толкова ярки, че Нахри едва можеше да срещне погледа му.

— Твоите предшественици, Бану Нахида. — Той посочи статуите, а после долепи длани и се поклони. — Добре дошла в Девабад.