Град от месинг

12. Али

Али почувства, че му олеква, докато отиваше към майдана, окрилен от добрите думи на Джамшид. Мина през Агниваншийската порта; разпръснатите й маслени лампи създаваха усещането, че пътува през съзвездие. Пред него майданът беше притихнал, нощните песни на насекомите бяха заменили звука на музиката и пиянското веселие, които бе оставил зад себе си. Хладен ветрец разпиляваше парченца боклук и мъртви листа по древния калдъръм.

Един мъж стоеше до шадравана. Рашид. Али го разпозна, макар секретарят му да не беше с униформа, облечен вместо това с безлична тъмна роба и тъмносив тюрбан.

— Мир вам, кайд — поздрави го, когато Али се приближи.

— И на теб. Прости ми, мислех, че тази вечер нямаме повече работа.

— О, не! — увери го Рашид. — Или поне нищо официално. — Усмихна се и зъбите му проблеснаха ярко в мрака. — Надявам се да ми простите дързостта. Не исках да ви откъсна от забавленията ви за вечерта.

Али направи физиономия.

— Няма за какво да се извиняваш, повярвай ми.

Рашид отново се усмихна.

— Добре. — Той махна към Тохаристанската порта. — Отивам да се видя с един стар приятел в Квартала на тохаристанците и ми хрумна, че може би ще искате да дойдете с мен. Споменахте, че ви се ще да видите повече от града.

Беше мило, макар и мъничко странно предложение. Али беше царски син; не беше някой, когото каниш небрежно на чай.

— Сигурен ли си? Не бих искал да се натрапвам.

— Нищо подобно. Приятелят ми държи малко сиропиталище. В действителност, помислих си, че би било добре един Кахтани да бъде видян там. Напоследък имат трудности. — Рашид сви рамене. — Разбира се, вие си решавате. Знам, че сте имали дълъг ден.

Така бе, но освен това беше и заинтригуван.

— Много би ми харесало. — Той отвърна на усмивката на Рашид. — Да вървим.

Докато стигнат в сърцето на Квартала на тохаристанците, облаци бяха закрили луната, донасяйки ситен дъждец, ала това не можеше да прогони забавляващите се и пазаруващи тълпи. Невръстни джинове се гонеха в множеството, тичаха след домашните любимци от дим, които си бяха измагьосали, докато родителите им клюкарстваха под металните навеси, вдигнати набързо, за да ги предпазят от дъжда. Звукът на дъждовните капки, трополящи по очуканите месингови повърхности, отекваше из квартала. Стъклени кълба, пълни с омагьосан огън, висяха пред магазините, отразявайки локвите и главозамайващото изобилие от цветове по оживената улица.

Али се размина на косъм от двама мъже, които се пазаряха за една блещукаща златна ябълка. Самаркандска ябълка, разпозна я Али; немалко джинове се кълняха, че дори една хапка от самаркандска ябълка е толкова ефикасна, колкото и допирът на някой Нахид. Въпреки че тохаристанският му не беше много добър, Али долови умолителни нотки в гласа на купувача и хвърли поглед назад. Метални израстъци с ръждив цвят покриваха лицето му, а лявата му ръка завършваше с чукан.

Али потрепери. Желязно натравяне. Не беше особено рядко заболяване, особено сред пътуващите джинове, на които се случваше да пият от някой поток, без да си дадат сметка, че бреговете му са богати на смъртоносния метал. Желязото се натрупваше в кръвта с години, преди да удари жестоко и без предупреждение, карайки крайници и кожа да атрофират. Бързо и смъртоносно, то все пак можеше да бъде излекувано с лекота само с едно посещение при някой Нахид.

Само че вече нямаше Нахиди. А тази ябълка нямаше да помогне на обречения мъж, също както и останалите „лекове”, пробутвани на отчаяните джинове от безскрупулни мошеници. Нямаше заместител за един нахидски лечител и това бе мрачна истина, за която повечето хора, включително и Али, предпочитаха да не мислят. Той извърна очи.

Отекна гръм, странно далечен. Навярно отвъд завесата, скриваща града, се задаваше буря. Али вървеше с наведена глава, надявайки се да избегне както дъжда, така и любопитните погледи на минувачите. Дори и без униформа, ръстът и царската му премяна го издаваха, предизвиквайки сепнати селями и припрени поклони.

Когато стигнаха едно разклонение в главния път, Али видя поразителен паметник, два пъти по-висок от него, изработен от изгладен от времето пясъчник, във формата на издължена купа, наподобяващ лодка, поставена върху кърмата си. Горната част бе започнала да се рони, но докато минаваха покрай него, Али зърна наскоро сложен тамян в основата му. Малка маслена лампа гореше вътре и хвърляше треперлива светлина върху дълъг списък с имена, изписани на тохаристанската азбука.

Паметник на Ки-зи. Али усети, че го полазват тръпки при спомена за съдбата на злочестия град. На кой афшин бе дело онова зверство? Арташ? Или пък Дараявахуш? Али се намръщи, мъчейки се да си спомни уроците по история. Дараявахуш, разбира се; това бе причината да започнат да го наричат Бича. Прякор, на който онзи дяволски дев се беше отдал напълно, ако се съдеше по ужасите, които бе извършил по-късно по време на въстанието.

Али отново хвърли поглед към паметника. Цветята в него бяха свежи, което никак не го изненада. Паметта на хората му беше дълга и онова, което се бе случило в Ки-зи, не бе нещо, което можеше да бъде забравено лесно.

Най-сетне Рашид спря пред скромна двуетажна постройка. Не беше особено впечатляваща; керемидите бяха напукани и покрити с черна плесен, отпред бяха пръснати увяхващи растения в изпотрошени саксии.

Секретарят му почука леко на вратата. Млада жена я отвори и го дари с уморена усмивка, която изчезна в мига, в който зърна Али.

Тя се поклони.

— Принц Ализейд! Аз… мир вам — изпелтечи тя; говореше джинистански със силния акцент на девабадската работническа класа.

— Всъщност можеш да го наричаш кайд — поправи я Рашид. — Поне засега. — В гласа му имаше развеселени нотки. — Може ли да влезем, сестро?

— Разбира се. — Жената отвори вратата по-широко. — Ще приготвя чай.

— Благодаря ти. И моля те, съобщи на сестра Фатумай, че сме тук. Ще бъда отзад. Искам да покажа нещо на кайда.

Така ли? Обзет от любопитство, Али го последва безмълвно по един тъмен коридор. Сиропиталището изглеждаше чисто (подовете бяха захабени, ала добре изтъркани), но ужасно западнало. Вода капеше в тенджери от продънения покрив, плесен покриваше книгите, подредени грижливо в една малка класна стая. Малкото играчки, които видя, бяха тъжна гледка: животински кости, изваяни във фигурки за игра, закърпени кукли и топка, направена от парцали.

Когато свиха зад ъгъла, Али чу ужасна раздираща кашлица и се огледа. Коридорът беше тъмен, но все пак зърна неясните очертания на възрастна жена, която поддържаше едно мършаво момче върху избеляла възглавница. То отново се закашля — раздиращ звук, накъсван от задавени хлипове.

Жената разтърка гърба на момчето, докато то се бореше за въздух.

— Всичко е наред, миличък — чу я да казва тихо Али, когато момчето отново се закашля, поднасяйки към устните му чаша, от която се вдигаше пара. — Пийни си малко. Ще се почувстваш по-добре.

Очите на Али се впиха в кърпата, която жената държеше до устата на момчето. Блестеше от кръв.

— Кайд?

Али вдигна поглед — Рашид се беше отдалечил по коридора и той побърза да го настигне.

— Извинявай — смотолеви. — Не исках да зяпам.

— Няма нищо. Сигурен съм, че това са неща, които обикновено крият от вас.

Беше странен отговор, съдържащ нотка на укор, какъвто Али чуваше за първи път от своя учтив секретар. Преди обаче да успее да се замисли над това, стигнаха до голяма стая, която гледаше към открит двор. Окъсани завеси, закърпени, където беше възможно, бяха единственото, което я отделяше от студения дъжд, сипещ се на двора.

Рашид допря пръсти до устните си и отметна една от тях. Подът беше претъпкан със спящи деца, десетки момчета и момичета, увити в одеяла и завивки, долепени едно до друго — за топлина и защото нямаше място, предположи Али. Направи крачка напред.

Бяха шафитски деца. Сгушено под едно одеяло, с коса, която вече започваше да израства, беше момиченцето от таверната на Туран.

Али отстъпи назад толкова бързо, че се препъна. Имаме скривалище в Квартала на тохаристанците… Заля го ужасяващо осъзнаване.

Ръката на Рашид легна тежко върху рамото му.

— Полека, братко — тихо каза секретарят му. — Не би искал да стреснеш децата… — Другата му ръка затисна тази на Али, посегнала към зулфикара. — … Нито да избягаш от това място, облян в чужда кръв. Не и когато е толкова лесно да бъдеш разпознат.

— Ти, копеле — прошепна Али, поразен от това колко лесно бе паднал в капан, така очевиден, когато погледнеше назад. Не беше от онези, които ругаят, ала думите се изляха от устата му. — Ти, шибан преда…

Пръстите на Рашид го стиснаха малко по-силно.

— Достатъчно. — Той побутна Али по коридора, махвайки към съседната стая. — Просто искаме да поговорим.

Али се поколеба. Можеше да надвие Рашид в битка, в това беше сигурен. Само че щеше да се пролее кръв и да се вдигне шум. Мястото не беше случайно избрано. Един вик и щеше да събуди десетки невинни свидетели. Ръцете му бяха вързани, така че се стегна и прекрачи прага. Сърцето му в миг заби учестено.

— И това ако не е новият ни кайд — поздрави го Хано хладно. Ръката на превъплъщенеца се отпусна върху дългия нож, втъкнат в колана му, медните му очи проблеснаха. — Надявам се, че този твой червен тюрбан си заслужаваше живота на Анас.

Али се напрегна, но преди да успее да отговори, още някой — възрастната жена от коридора — се присъедини към тях на прага.

Тя махна с ръка към Хано.

— Хайде сега, братко, нима така подобава да посрещнем госта ни. — Въпреки обстоятелствата, гласът й бе странно жизнерадостен. — Свърши нещо полезно, стари пирате, и ми намери място за сядане.

Превъплъщенецът измърмори нещо, но се подчини, поставяйки възглавница върху една дървена щайга. Жената влезе в стаята, подпирайки се на черен дървен бастун.

Рашид докосна челото си.

— Мир на теб, сестро Фатумай.

— И на теб, братко Рашид. — Тя се настани върху възглавницата. Беше шафит, това Али разбра от тъмнокафявите й очи и заоблените уши. Косата й беше сива, покрита наполовина с бял памучен шал. Тя вдигна очи към него. — Колко си висок само! Ти трябва да си Ализейд ал Кахтани. — Едва доловима развеселена усмивка пробяга по бледото й лице. — Най-сетне се срещаме.

Али пристъпи неспокойно от крак на крак. Много по-лесно бе да беснее срещу мъжете от „Танзим”, отколкото срещу тази подобна на баба жена.

— Очаква ли се да те познавам?

— Не, все още не. Макар че във времена като тези, предполагам, е нужна малко гъвкавост. — Тя наклони глава на една страна. — Името ми е Хуей Фатумай. Аз съм… — Усмивката й погасна. — По-скоро бях една от сътрудничките на шейх Анас. Ръководя това сиропиталище, както и доста от благотворителните дейности на „Танзим”. За което трябва да ти благодаря. Единствено благодарение на твоята щедрост можахме да направим толкова добро.

Веждите на Али подскочиха.

— Това очевидно не е всичко, което сте правили с моята „щедрост”. Видях оръжията.

— Е, и? — Тя кимна към зулфикара на кръста му. — Ти носиш оръжие, за да се защитиш. Защо моите хора да нямат същото право?

— Защото то противоречи на законите. На шафитите не им е разрешено да носят оръжия.

— Не са им разрешени и медицински грижи — намеси се Рашид, хвърляйки му многозначителен поглед. — Кажи ми, братко, чия идея беше клиниката на улица „Маади”? Кой плати за нея и открадна медицински книги от Царската библиотеката служителите й да могат да се обучават?

Али се изчерви.

— Това е различно.

— Не и в очите на закона — порица го Рашид. — И двете защитават живота на шафитите, така че и двете са забранени.

Али нямаше какво да отговори на това. Фатумай все още го гледаше изпитателно. Нещо, наподобяващо състрадание, проблесна в кафявите й очи.

— Колко си млад — тихо отбеляза тя. — Много по-близо си по години до децата, които спят в съседната стая, отколкото до когото и да било от нас, предполагам. — Тя цъкна с език. — Почти ми е жал за теб, Ализейд ал Кахтани.

На Али това изобщо не му хареса.

— Какво искате от мен?

Нервите му започваха да го предават и гласът му потрепери.

Фатумай се усмихна.

— Искаме да ни помогнеш да спасим шафитите, разбира се. Най-добре, като възобновиш паричната си подкрепа възможно най-скоро.

Али не можеше да повярва на ушите си.

— Шегуваш се! Предполагаше се, че Анас купува храна и книги с парите, които му давах, не пушки и ками. Не може да очаквате, че ще ви дам и монета повече.

— Пълните кореми не означават нищо, ако не сме в състояние да защитим децата си от търговците на роби — сопна се Хано.

— А и така вече образоваме хората си, принц Ализейд — добави Фатумай. — Но за какво? На шафитите им е забранено да вършат каквато и да било квалифицирана работа; с малко повече късмет хората ни могат да се цанят като прислужници или робини в леглото. Имаш ли представа колко безнадежден прави това живота в Девабад? Никаква възможност за нещо по-хубаво, освен обещанието за Рая. Не ни е позволено да си тръгнем, не ни е позволено да работим, жените и децата ни може да бъдат законно откраднати от всеки чистокръвен, който заяви, че е техен роднина…

— Анас вече ми държа тази реч — прекъсна я Али, гласът му беше по-остър, отколкото беше възнамерявал. Ала тогава беше повярвал на Анас и знанието, че шейхът го беше излъгал, все още го нараняваше. — Съжалявам, но правех всичко по силите си, за да помогна на хората ви. — Беше самата истината. Беше дал на „Танзим” цяло състояние и дори сега тихичко отлагаше по-суровите ограничения, които баща му искаше да наложи върху шафитите. — Не знам какво повече очаквате.

— Влияние — заяви Рашид. — Шейхът не те вербува единствено заради парите ти. Шафитите имат нужда от застъпник в двореца, глас, който да брани правата им. А ти имаш нужда от нас, Ализейд. Знам, че се бавиш с нарежданията, които баща ти ти даде. Новите закони, които се предполага да наложиш? Да издириш предателя в редиците на Царската стража, откраднал онези зулфикари? — Бегла усмивка пробяга по устните му при тези думи. — Нека ти помогнем, братко Ализейд. Нека си помогнем един на друг.

Али поклати глава.

— За нищо на света.

— Това е загуба на време — заяви Хано. — Това келешче е гезирец… вероятно би оставил Девабад да изгори до основи, преди да се обърне срещу своите. — Очите му припламнаха и пръстите му отново се задържаха върху дръжката на ножа му. — Би трябвало просто да го убием. — В гласа му се прокрадна горчилка. — Нека Гасан научи какво е да изгубиш дете.

Али се дръпна сепнато назад, но Фатумай вече отхвърляше думите на Хано с махване на ръка.

— Искаш да кажеш да дадем на Гасан причина да избие и последния шафит в града. Не, не мисля, че ще направим това.

Откъм коридора отново долетя кашлицата на момчето. Звуците — тази раздираща, пропита с кръв кашлица, тъжните малки хлипове — режеха дълбоко и Али потръпна.

Това не убягна от вниманието на Рашид.

— За това има лекарство, между другото. В Девабад има няколко обучени от хората шафитски лекари, които биха могли да му помогнат, но уменията им не са евтини. Без твоята помощ не можем да си позволим лечението му. — Той вдигна ръце. — Не можем да си позволим да лекуваме когото и да било от тях.

Али сведе поглед. Откъде мога да съм сигурен, че няма да се отметнат и да похарчат всичко, което им дам, за оръжия. Вярвал бе на Анас много повече, отколкото на тези непознати, а ето че шейхът го беше измамил. Не можеше да рискува отново да предаде семейството си.

Една мишка претича покрай краката му и върху бузата му падна дъждовна капка от една дупка на тавана. Откъм съседната стая долиташе похъркването на децата, спящи в импровизираните си легла на пода. Али си спомни с чувство на вина за огромното си легло в двореца, което дори не използваше. То вероятно можеше да побере десет от тези деца.

— Не мога — каза дрезгаво. — Не мога да ви помогна.

Рашид реагира незабавно.

— Трябва да го направиш. Ти си Кахтани. Именно шафитите са причината предшествениците ти да дойдат в Девабад, причината сега пръстенът на Сулейман да принадлежи на семейството ти. Познаваш Свещената книга, Ализейд. Знаеш, че тя повелява да се застъпиш за правдата. Как можеш да твърдиш, че си Божи мъж, когато…

— Достатъчно — намеси се Фатумай. — Знам, че си страстно отдаден на каузата, Рашид, но да настояваш едно момче, което дори не е наближило първия си четвърт век, да предаде семейството си, за да не бъде прокълнато, никому няма да помогне. — Тя въздъхна уморено, потропвайки с пръсти по бастуна си. — Това не е нещо, което трябва да бъде решено тази вечер. Помисли върху онова, което ти казахме, принце. Върху онова, което чу и видя тук.

Али примига невярващо и се огледа неспокойно между тях.

— Пускате ме да си отида?

— Пускам те да си отидеш.

Хано зяпна.

— Полудя ли? Ще изтича право при своя абба! До зазоряване всички ни ще арестуват!

— Не, няма да го направи. — Фатумай срещна погледа му, лицето й имаше преценяващо изражение. — Твърде добре знае каква ще бъде цената. Баща му ще дойде за семействата, за съседите ни… толкова много невинни шафити. А ако той е момчето, за което Анас говореше с такава топлота, онова, на което възлагаше такива надежди… — Тя впи настойчив поглед в Али. — Той няма да рискува нещо такова.

От думите й по гърба на Али полази тръпка. Права беше: действително знаеше каква бе цената. Ако Гасан разбереше за парите, ако след това заподозреше, че някой би могъл да научи, че един принц от Кахтаните е подпомагал със средства „Танзим”… улиците на Девабад щяха да бъдат удавени от шафитска кръв.

И не само шафитска. Али нямаше да бъде първият неудобен принц, когото бяха премахнали. О, щяха да го направят внимателно, по всяка вероятност — възможно най-бързо и безболезнено… баща му не беше жесток. Злополука. Нещо, което не би събудило твърде големи подозрения у влиятелното семейство на майка му. Ала щеше да се случи. Гасан приемаше царуването си много сериозно и мирът и сигурността на Девабад бяха по-важни от живота на Али.

Това не беше цена, която Али бе готов да плати.

Устата му, когато се опита да отговори, беше пресъхнала.

— Нищо няма да кажа — обеща. — Но приключих с „Танзим”.

Фатумай не изглеждаше ни най-малко притеснена.

— Ще видим, брат Ализейд. — Тя сви рамене. — Аллаху алам.

Изрече човешките свещени думи по-добре, отколкото чистокръвният език на Али би могъл да го направи някога, и той потрепери неволно от увереността в гласа й, от фразата, целяща да демонстрира безсмислието на хорската самоувереност.

Бог знае най-добре.