Град от месинг

6. Али

Уаджид дойде за него призори.

— Принц Ализейд?

Али се сепна и вдигна поглед от бележките си. Гледката на кайда — командира на Царската стража — би накарала повечето джинове да се сепнат, дори ако не очакваха всеки миг да бъдат арестувани за предателство. Уаджид беше едър воин, покрит с белези, трупани в продължение на два века.

Само че той просто му се усмихна, докато пристъпваше в библиотеката на Цитаделата, най-близкото подобие на собствени покои, което Али имаше.

— А, виждам, че вече си потънал в работа — каза, кимвайки към книгите и свитъците, разпилени по килима.

Али кимна.

— Трябва да подготвя урока си.

Уаджид изпръхтя.

— Ти и твоите уроци. Ако не беше толкова опасен с твоя зулфикар, някой би могъл да си помисли, че са те обучавали за икономист, не за воин. — Усмивката му избледня. — Ала се боя, че учениците ти, колкото и малко да са, ще трябва да почакат. На баща ти му дойде до гуша с Бат. Не могат да изкопчат още информация от него, а девите искат кръвта му.

Въпреки че Али очакваше този момент, откакто беше чул, че Анас е бил заловен жив, стомахът му се сви и трябваше да положи усилие, за да овладее гласа си.

— Беше ли…?

— Още не. Великият везир иска зрелище, казва, че това е единственото, което ще удовлетвори племето му. — Уаджид направи физиономия; двамата с Каве открай време не се разбираха. — Така че и двамата трябва да присъстваме.

Зрелище. Устата на Али пресъхна, но той се изправи на крака. Анас се беше пожертвал, та той да може да избяга; заслужаваше сред зрителите на екзекуцията му да има поне едно приятелско лице.

— Нека само да се облека.

Уаджид излезе и Али побърза да си облече униформата — туника с цвят на обсидиан, бяла препаска и сив тюрбан с ресни. Окачи зулфикара на кръста си и втъкна в пояса си своя ханджар (извитата кама, която всички мъже от племето на гезирците носеха). Поне на външен вид изглеждаше като верен войник.

Присъедини се към Уаджид на стълбите и те заслизаха от кулата към сърцето на Цитаделата. Огромен комплекс от камък с цвета на пясък, Цитаделата беше домът на Царската стража, в нея се помещаваха казармите, кабинетите и тренировъчните терени на армията на джиновете. Предшествениците му я бяха построили малко след като бяха завладели Девабад, назъбените зидове около вътрешния двор и високата каменна кула бяха знак на почит към Ам Гезира, далечната им родина.

Дори в този ранен час Цитаделата жужеше като кошер. Кадети тренираха със зулфикари в двора, а копиеносци се упражняваха върху една издигната платформа. Половин дузина млади мъже се бяха скупчили около една врата за упражнения и се мъчеха да развалят заключващото й заклинание. Пред очите на Али един от тях отхвръкна назад, докато дървото цвърчеше, и другарите му избухнаха в смях. В насрещния ъгъл един тохаристански воин учен, облечен в дълго филцово палто, кожена шапка и дебели ръкавици, подаде железен щит на групичка ученици, събрани около него. Изкрещя едно заклинание и щитът бе обвит в слой лед. Ученият чукна по него с дръжката на камата си и щитът се пръсна на парчета.

— Кога за последен път си видял семейството си? — попита Уаджид, когато стигнаха до конете, които ги чакаха в края на двора.

— Преди няколко месеца… е, повече от няколко, предполагам. Със сигурност не и от Ейда насам — призна си Али и се метна на седлото.

Уаджид цъкна с език, докато излизаха пред портата.

— Би трябвало да положиш по-голямо усилие, Али. Благословен си, че са толкова наблизо.

Али направи физиономия.

— Бих ги посещавал по-често, ако това не изискваше да ходя в онова обитавано от призрака на Нахидите място, което наричат свой дом.

Дворецът изникна пред очите им точно в този миг, докато те завиваха зад един ъгъл. Златните му кубета грееха ярко на фона на изгряващото слънце, бялата му мраморна фасада и белите стени бяха порозовели на светлината на зората. Основната сграда представляваше огромен зикурат и се издигаше върху острите скали, надвиснали над езерото на Девабад. Заобиколена от градини, които все още тънеха в сенки, масивната стъпаловидна пирамида изглеждаше така, сякаш бе поглъщана от заострените върхове на почернелите дървета.

— Никакви призраци не го обитават — възрази Уаджид. — То просто… липсва му семейството, което го основа.

— Последния път, когато бях там, стъпалата изчезнаха изпод краката ми, чичо — изтъкна Али. — Водата в чешмите се превръща в кръв толкова често, че хората не я пият.

— Е, значи, семейството му липсва страшно много.

Али поклати глава, но си замълча, докато прекосяваха пробуждащия се град. Изкачиха хълмистия път, отвеждащ до двореца, и влязоха в царската арена през задния вход. Тя бе място за слънчеви дни на състезания, арогантни мъже, жонглиращи с огън, и жени, надпреварващи се с люспести огнени симурги. За развлечения.

Ето какво е ставащото за тези хора. Али плъзна изпълнен с презрение поглед по събралото се множество. Въпреки че беше рано, доста от каменните места за сядане вече бяха заети от различни благородници, домогващи се до вниманието на баща му, любопитни чистокръвни граждани от простолюдието, гневни деви и нещо, което приличаше на цялата улема — Али подозираше, че духовниците бяха дошли, за да видят какво се случва, когато не съумеят да държат правоверните под контрол.

Изкачи се до царската платформа — висока каменна тераса, засенчена от палмови дървета в саксии и раирани ленени завеси. Али не видя баща си, но близо до предната част зърна Мунтадир. По-големият му полубрат не изглеждаше по-доволен от него да бъде тук. Къдравата му черна коса беше разрошена и като че ли носеше същите дрехи, с които вероятно беше излязъл предишната нощ, бродиран агниваншийски жакет, натежал от перли, и копринен пояс с цвят на лапис лазули; и двете дрехи бяха изпомачкани.

Али от три крачки усети миризмата на вино в дъха му и предположи, че вероятно току-що бяха измъкнали брат му от легло, което не беше неговото.

— Мир на теб, емире.

Мунтадир подскочи.

— В името на Всевишния, ахи[17] — каза, притискайки ръка до сърцето си. — Трябва ли да се промъкваш до мен като някакъв убиец?

— Няма да е зле да поработиш над рефлексите си. Къде е абба?

Мунтадир кимна грубо към един слаб мъж в дрехите на дев на ръба на терасата.

— Онзи там настоя за публично прочитане на всички обвинения. — Той се прозя. — Абба няма да си губи времето с това… не и когато има мен, за да го направя вместо него. Скоро ще се появи.

Али хвърли поглед към дева: Каве е-Прамух, великият везир на баща му. Вперил поглед в земята под тях, Каве като че ли не забеляза пристигането на Али. Върху устните му играеше доволна усмивка.

Али подозираше, че знае защо. Пое си дълбоко дъх и пристъпи към ръба на терасата.

Анас беше коленичил в пясъка долу.

Шейхът беше гол до кръста, изгорен, бичуван, брадата му — унизително окастрена. Главата му беше наведена, ръцете му — завързани зад гърба. Макар да бяха минали едва две седмици от задържането му, очевидно го бяха държали гладен — ребрата му се виждаха, окървавените му крайници бяха измършавели. И това бяха само раните, които Али можеше да види. Със сигурност имаше и други. Отвари, от които имаш чувството, че те пронизват с хиляда ножа, илюзионисти, които можеха да те накарат да халюцинираш за смъртта на онези, които обичаш, певци, чиито гласове можеха да вземат ноти, достатъчно високи, че те да накарат да рухнеш на колене, а от ушите ти да рукне кръв. Никой не оцеляваше в тъмниците на Девабад. Не и с незасегнат ум.

О, шейх Анас, толкова съжалявам… Гледката пред него — един-единствен шафит без никакви магически умения, заобиколен от стотици жадни за отмъщение чистокръвни — му се струваше жестока шега.

— Що се отнася до обвинението в религиозно подстрекаване…

Шейхът се олюля и един от стражите го изправи рязко. Али се вледени. Цялата дясна половина на лицето на Анас беше смазана, окото му беше така подпухнало, че не можеше да се отвори, носът — счупен. Струйка слюнка се процеждаше измежду строшените му зъби и по подутите устни.

Али стисна ножницата на своя зулфикар. Анас срещна погледа му и окото му припламна, мимолетно предупреждение, преди отново да го наведе.

Заслужи си това. Али си спомни последната заповед на шейха. Свали ръка от оръжието, давайки си сметка, че насъбралите се го гледат. Отстъпи назад, за да се върне при Мунтадир.

Съдията продължи да нарежда:

— Незаконно притежание на оръжия…

Откъм другия край на арената се разнесе нетърпеливо пръхтене — каркаданът на баща му, затворен в клетка и скрит зад огнена порта. Земята се тресеше, докато звярът риеше с копита. Ужасяваща кръстоска между кон и слон, каркаданът беше двойно по-едър от мъжете, люспестата му сива кожа беше изцапана и лепкава от кървища. Прахта на арената беше натежала от миризмата му, от мускуса на стара кръв. Никой не къпеше каркаданите; никой не успяваше дори да се доближи, освен двете врабчета, затворени в клетка до него. Али чу как те зачуруликаха. Каркаданът утихна, успокоен за малко.

— А за обвинението в…

— В името на Всевишния… — избоботи глас зад Али и цялото множество скочи на крака. — Това все още ли продължава?

Баща му беше пристигнал.

Цар Гасан ибн Кадер ал Кахтани, владетел на царството, бранител на вярата. Дори само името му бе достатъчно, за да накара поданиците му да затреперят и да се заоглеждат през рамо за тайни агенти. Той беше внушителен мъж, огромен, комбинация от яки мускули и неудържим апетит. Беше едър като бъчва и навършил двеста години, косата му едва-що започваше да посивява, сребристи нишки прошарваха черната му брада. Което го правеше още по-плашещ.

Гасан отиде до ръба на терасата. Съдията изглеждаше така, сякаш е на път да се подмокри, и Али не го винеше. Баща му звучеше подразнен, а Али знаеше, че дори мисълта да се изправят срещу легендарния гняв на баща му беше карала не един мъж да напълни гащите от страх.

Гасан хвърли пренебрежителен поглед на окървавения шейх, преди да се обърне към великия си везир.

— „Танзим” достатъчно дълго тероризира Девабад. Запознати сме с техните престъпления. Искам името на техния благодетел, както и на мъжете, които му помогнаха да убие двама от моите поданици.

Каве поклати глава.

— Отказва да ги издаде, царю. Опитахме всичко.

— Старите серуми на Бану Маниже?

Бледото лице на Каве помръкна.

— То уби учения, който го опита. Нахидите не са възнамерявали други да използват техните отвари.

Гасан стисна устни.

— В такъв случай нямам полза от него. — Той кимна към стражите, застанали зад Анас. — Върнете се на своите постове.

Откъм улемата се разнесе ахване, прошепната молитва. Не. Али пристъпи напред, без да се замисли. Наказанието беше едно, но това… Той отвори уста.

— Гори в ада, ти, просмукано от вино магаре.

Беше Анас. От множеството се изтръгна шокиран шепот, но Анас продължи, впил яростен поглед в царя:

— Вероотстъпник — процеди през счупени зъби. — Ти ни предаде, онези, които семейството ти би трябвало да брани. Мислиш, че има значение как ще ме убиеш? Сто други ще се вдигнат на моето място. Ти ще страдаш… на този свят и в следващия. — Свирепи нотки се прокраднаха в гласа му. — И Бог ще изтръгне от теб онези, които са ти най-скъпи.

Очите на царя припламнаха, но той запази спокойствие.

— Развържете ръцете му, преди да се върнете на постовете си — нареди той на стражите. — Да го видим как бяга.

Навярно доловил намеренията на своя господар, каркаданът изрева и арената се разтресе. Али знаеше, че грохотът ще отекне из Девабад, предупреждение към всеки, комуто би хрумнало да се опълчи на царя.

Гасан вдигна дясната си ръка. Ярък знак с очертанията на осмолъчна абаносова звезда засия върху лявата му буза.

Всички факли на арената угаснаха. Черните знамена, символизиращи властта на Кахтаните, престанаха да се полюшват, зулфикарът на Уаджид изгуби огнения си блясък. Мунтадир си пое рязко дъх, а Али усети как го залива вълна на притъпена слабост. Такава беше силата на печата на Сулейман. Когато го използваха, всяка магия, всеки трик и илюзия на джиновете — на перитата, на маридите, на един бог знае колко магически раси — преставаха да действат.

Включително и огнената порта, зад която беше затворен каркаданът.

Звярът пристъпи напред, риейки земята с един от трипръстите си жълти крака. Туловището му беше огромно, ала онова, което всяваше най-голям страх, беше рогът му с дължината на мъж и по-корав от стомана. Той стърчеше право напред от костеливото му чело, покрит със засъхналата кръв на стотици предишни жертви.

Анас се изправи срещу звяра. Изпъна рамене.

Царят така и не получи развлечението си. Шейхът не побягна, не опита да се спаси, нито замоли за милост. А звярът като че ли не беше в настроение да измъчва жертвата си. Втурна се на пясъка с рев и го набучи в кръста, преди да вдигне глава и да тръшне обречения мъж в прахта.

Ето че беше свършило, беше бързо. Али изпусна дъха, който не си бе дал сметка, че е задържал.

И тогава Анас се размърда. Каркаданът забеляза. Приближи се, този път по-бавно, душейки и пръхтейки до земята. Побутна Анас с нос.

Едва бе вдигнал единия си крак над тялото на Анас, когато Мунтадир потръпна и извърна очи. Али не откъсна поглед, не помръдна дори когато краткият вик на Анас бе прекъснат рязко от ужасяващ хрущящ звук. Един от войниците на арената повърна.

Баща му се взря в обезобразения труп, а после отправи дълъг, многозначителен поглед към улемата, преди да се обърне към синовете си.

— Елате — нареди рязко.

Множеството започна да се разотива, докато каркаданът буташе с копито окървавената си плячка. Али не помръдна. Очите му бяха приковани в тялото на Анас, писъкът на шейха все още отекваше в ушите му.

— Хайде, Зейди. — Мунтадир, който все още изглеждаше така, сякаш му се повдига, го побутна по рамото. — Да вървим.

Заслужи си това. Али кимна. Нямаше сълзи, които да преглътне. Беше прекалено потресен, за да заплаче, прекалено вцепенен, за да стори каквото и да било, освен да последва безмълвно брат си в двореца.

Царят се носеше по дългия коридор, а абаносовата му роба докосваше земята. Двама прислужници описаха светкавично кръгом, за да се отдалечат забързано по друг коридор, а един нископоставен чиновник се хвърли на пода в краката му.

— Искам тези фанатици да бъдат изличени — заяви Гасан, без да се обръща към никого специално. — Този път окончателно. Не искам някой друг шафитски глупак да се обяви за шейх и да започне да сее хаос из града следващия месец.

Той блъсна вратата към кабинета си, карайки прислужниците, чието задължение бе това, да се разбягат.

Али и Мунтадир влязоха вътре, следвани по петите от Каве и Уаджид. Сгушена между градините и царския двор, просторната стая нарочно смесваше мотиви, характерни за девите и гезирците. Творци от заобикалящите ги земи на Девастана бяха създали изящните гоблени с лениви фигури и цветните мозайки, докато семплите геометрични килими и грубо издяланите музикални инструменти идваха от далеч по-аскетичните земи на Ам Гезира.

— По улиците ще има недоволство, царю — предупреди го Уаджид. — Бат се радваше на големи симпатии, а шафитите е лесно да бъдат предизвикани.

— Добре. Надявам се да се разбунтуват — отвърна Гасан. — Така ще бъде по-лесно да открием подстрекателите.

— Освен ако преди това не убият още от съплеменниците ми — обади се Каве с пронизващ глас. — Къде бяха войниците ти, кайд, когато двама деви бяха посечени до смърт в собствения си квартал? Как изобщо членовете на „Танзим” са успели да минат през портата, когато се предполага, че тя се охранява?

Уаджид направи физиономия.

— Нямаме достатъчно хора, велики везире. Знаеш това.

— Тогава нека имаме свои собствени стражи! — Каве разпери ръце. — Имате джинове проповедници, които обявяват девите за неверници, шафитите настояват да бъдем изгорени във Великия храм… В името на Създателя, поне ни дайте шанс да се защитим!

— Успокой се, Каве — намеси се Гасан и се отпусна тежко в ниския стол зад писалището си, побутвайки настрани един неотворен свитък. Той се търкулна на пода, но Али се съмняваше, че баща му го е грижа. Като мнозина джинове от високо потекло, царят беше неграмотен. Според него четенето беше безполезно, при положение че имаш писари, които могат да го правят вместо теб. — Да видим дали пък девите могат да изкарат половин век, без да се разбунтуват. Знам колко лесно се просълзявате по миналото.

Каве затвори уста и Гасан продължи:

— Но съм съгласен: време е да припомним на смесенокръвните къде им е мястото. — Той посочи Уаджид. — Искам да започнеш да прилагаш строго забраната повече от десетима шафити да се събират в частни жилища. Знам, че тя отдавна вече не се спазва.

Уаджид придоби неохотно изражение.

— Струва ми се жестоко, господарю. Смесенокръвните са бедни… жилищата им са претъпкани.

— В такъв случай не бива да се бунтуват. Искам всеки, който симпатизира дори най-бегло на Бат, да бъде премахнат. Нека се разчуе, че ако имат деца, ще ги продам. Ако имат жени, ще ги дам на войниците ми…

Ужасен, Али отвори уста, за да протестира, но Мунтадир го изпревари.

— Абба, не можеш наистина да…

Гасан обърна яростен поглед към най-големия си син.

— Нима трябва да оставя тези фанатици да вилнеят безнаказано? Да изчакам, докато подпалят целия град? — Царят поклати глава. — Това са същите хора, които твърдят, че бихме могли да освободим работни места и домове за шафитите, ако изгорим девите до смърт във Великия храм.

Али вдигна рязко глава. Беше отхвърлил това обвинение, когато Каве го беше отправил, ала баща му не беше от онези, които преувеличават. Али знаеше, че Анас, като повечето шафити, не храни особено топли чувства към девите — именно тяхната вяра настояваше за сегрегация на шафитите, техните Нахиди бяха онези, които някога редовно бяха нареждали смесенокръвните да бъдат убивани със същата емоция, с която някой би прочистил къщата си от плъхове. Ала Анас не би призовал към изтребване на девите… нали?

Следващите думи на баща му го изтръгнаха от мислите му.

— Трябва да прекъснем притока им на средства. Отнемем ли им това, „Танзим” няма да бъде нищо повече от сбирщина пуритански просяци. — Той прикова сивите си очи в Каве. — Имате ли някакъв напредък в разкриването на източниците им?

Великият везир вдигна ръце.

— Все още никакви доказателства. Разполагам единствено с подозрения.

Гасан издаде презрителен звук.

— Оръжия, Каве. Лечебница на „Маади” Помощи за бедните. Това е дело на богатите. Богатството на чистокръвни от високо потекло. Как е възможно да не откриеш кой ги издържа?

Али се напрегна, но от раздразнението на Каве беше очевидно, че не разполага с отговори.

— Финансите им са сложни, царю; системата, с която ги набират, спокойно би могла да е дело на някой от Хазната. Въртят валутата на различните племена, купуват продукти с някакви нелепи хартиени пари, използвани между човеците…

Али почувства как кръвта се отцежда от лицето му, докато Каве изброяваше само няколко от вратичките в икономиката на Девабад, от които самият той се бе оплаквал на Анас през годините, с най-подробни обяснения.

Лицето на Уаджид се оживи.

— Човешки пари? — Той посочи с палец към Али. — Ти все се оплакваш за тези глупости с валутата. Хвърлил ли си поглед на доказателствата на Каве?

Сърцето на Али заби учестено. Не за първи път благодари на Всевишния, че Нахидите са мъртви. Дори едно от полуобучените им деца би било в състояние да се досети, че той лъже.

— Аз… не. Великият везир не се е посъветвал с мен. — Мислеше трескаво; знаеше, че Каве го смята за фанатичен идиот. Погледна към везира. — Предполагам, че ако имате затруднения…

Каве настръхна.

— Помагат ми най-брилянтните умове в гилдията на учените; съмнявам се, че принцът би могъл да предложи нещо повече. — Той хвърли смразяващ поглед на Али. — Чувам доста аяанлийски имена сред онези, за които се говори, че ги подкрепят финансово — добави той хладно, преди отново да се обърне към царя. — Включително и едно, което навярно ще те разтревожи. Та Муста Рас.

Уаджид примига изненадано.

— Та Муста Рас? Той не е ли един от братовчедите на царицата?

Али потръпна при споменаването на майка му, а баща му се намръщи.

— Да. Освен това спокойно мога да си го представя как подкрепя шайка мръснокръвни терористи. Аяанлийците открай време се отнасят към политиката на Девабад като шахматна дъска, подредена за тяхно развлечение… особено както са се закътали на сигурно място в Та Нтри. — Той прикова поглед в Каве. — Но никакви доказателства, така ли?

Великият везир поклати глава.

— Не, царю. Само цял куп слухове.

— Не мога да арестувам братовчеда на жена ми заради слухове. Особено когато златото и солта на аяанлийците представляват една трета от съкровищницата ми.

— Царица Хатсет в момента е в Та Нтри — изтъкна Уаджид. — Не мислите ли, че той би се вслушал в думите й?

— О, изобщо не се съмнявам — отвърна Гасан мрачно. — Възможно е вече да го прави.

Али беше приковал поглед в краката си с почервенели бузи, докато те обсъждаха майка му. Двамата с Хатсет не бяха близки. Али бе взет от харема, когато беше на пет години, и бе предаден на Уаджид, за да бъде подготвен като бъдещия кайд на Мунтадир.

Баща му въздъхна.

— Ще трябва лично да отидеш там, Уаджид. Нямам доверие на никой друг да говори с нея. Нека тя и цялото й проклето семейство ясно да разберат, че няма да й позволя да се върне в Девабад, докато парите не секнат. Ако иска отново да види децата си, изборът е неин.

Али почувства очите на Уаджид върху себе си.

— Да, царю — тихо каза Уаджид.

Каве придоби разтревожено изражение.

— Кой ще бъде кайд, докато него го няма?

— Ализейд. Става дума само за няколко месеца и ще бъде добра практика за времето, когато аз ще съм мъртъв, а този тук — Гасан махна с глава към Мунтадир — е прекалено зает с танцьорки, за да управлява царството.

Али зяпна, а Мунтадир избухна в смях.

— Е, това със сигурност здравата ще ореже кражбите. — Брат му изимитира режещо движение над китката си. — Съвсем буквално.

Каве пребледня.

— Царю, принц Ализейд е дете. Дори не е наближил първия си четвърт век. Не може да поверите сигурността на града на едно шестнайсетгодишно…

— Осемнайсет — поправи го Мунтадир с порочна усмивка. — Хайде, хайде, велики везире, това е огромна разлика.

Каве очевидно не споделяше развеселеността на емира. Гласът му стана още по-пронизващ.

— Осемнайсетгодишно момче. Момче, което, нека ти напомня, веднъж заповяда да бичуват един благородник дев на улицата като обикновен шафитски крадец!

— Той беше крадец! — защити се Али. Не беше забравил случката, но беше изненадан, че Каве я помни; беше станало преди години, първия — и последен — път, в който на Али му бяха разрешили да патрулира в Квартала на девите. — Божиите закони се отнасят еднакво за всички.

Великият везир си пое дъх.

— Вярвайте ми, принц Ализейд, за мен е огромно разочарование това, че не сте в Рая, където всички следваме Божиите закони… — Не направи достатъчно дълга пауза, та всички да схванат двусмислието в думите му, но на Али то не убягна. — Ала по законите на Девабад шафитите не са равни на чистокръвните. — Той погледна умолително към царя. — Нима току-що не екзекутирахте някого, задето казваше именно това?

— Така е — съгласи се Гасан. — Урок, който ще е добре да запомниш, Ализейд. Кайдът прилага моите закони, не своите вярвания.

— Разбира се, абба — побърза да каже Али, знаейки, че бе проявил глупост, говорейки толкова открито пред тях. — Ще изпълнявам заповедите ти.

— Виждаш ли, Каве? Няма за какво да се страхуваш. — Гасан кимна към вратата. — Може да си вървиш. Съдът ще заседава след обедната молитва. Нека станалото тази сутрин се разчуе; може би ще намали броя на просителите, които ме тормозят.

Везирът като че ли искаше да каже още нещо, но просто кимна, хвърляйки зъл поглед на Али, докато излизаше.

Уаджид затръшна вратата след него.

— Тази змия има раздвоен език, Абу Мунтадир — каза той на емира, преминавайки на гезирски. — Ще ми се да го накарам да се гърчи като такава. — Той помилва своя зулфикар. — Само веднъж.

— Недей да даваш идеи на протежето си. — Гасан разви тюрбана си, оставяйки лъскавата коприна на бюрото. — Каве има право да е недоволен, а не знае и половината. — Той кимна към една голяма щайга до балкона, която Али не беше забелязал по-рано. — Покажи им.

Кайдът въздъхна, но отиде до щайгата.

— Един имам, който ръководи джамия близо до Големия базар, се свърза с Царската стража преди няколко седмици и ни съобщи, че подозира Бат в опит да вербува един от вярващите от неговата джамия. — Уаджид извади ханджара си и изкърти дървените летви на щайгата. — Войниците ми проследиха този мъж до едно от скривалищата му. — Той даде знак на Али и Мунтадир да се приближат. — Ето какво открихме там.

Али направи крачка напред, усещайки, че му се повдига. Вече знаеше какво има в щайгата.

Оръжията, които Анас му се бе заклел, че не притежава, бяха натъпкани плътно в нея. Груби железни сопи и очукани стоманени ками, боздугани с шипове и два-три арбалета. Половин дузина мечове и няколко от дългите възпламенителни устройства — пушки? — които човеците бяха изобретили, заедно с кутия муниции. Невярващите очи на Али обходиха щайгата, а после сърцето му прескочи един удар.

— Тренировъчни зулфикари.

Думите излязоха от устата му, преди да успее да ги спре.

— Някой в Царската стража ги е откраднал.

Уаджид кимна мрачно.

— Така трябва да е било. Някой гезирец; допускаме единствено мъже от племето до тези остриета. — Той скръсти ръце пред масивните си гърди. — Те вероятно са били откраднати от Цитаделата, но подозирам, че останалите са купени от контрабандисти. — Той срещна ужасения поглед на Али. — Имаше още три такива щайги.

Мунтадир, който стоеше до него, изпусна дъха си.

— Какво, за бога, са възнамерявали да правят с всичко това?

— Не съм сигурен — призна Уаджид. — Биха стигнали за въоръжаването на няколко дузини шафитски мъже, не повече. Не биха могли да се мерят с Царската стража, но…

— Биха могли да убият цял куп хора, пазаруващи на Големия базар — намеси се царят. — Биха могли да заложат засада пред храма на девите в деня на някой от техните празници и да избият десетки поклонници, преди да пристигне помощ. Биха могли да започнат война.

Али сграбчи щайгата, макар да не помнеше кога бе посегнал към нея. В ума си видя бойците, с които беше израснал, кадетите, заспивали, облегнати на раменете на другарите си, след дългите дни на тренировки, младите мъже, които се закачаха и обиждаха на шега, докато отиваха на първите си патрули. Онези, които той скоро щеше да се закълне да предвожда и брани като кайд. Именно те най-вероятно биха се изправили срещу тези оръжия.

Гняв, бърз и яростен, лумна в него, ала нямаше кого да вини, освен себе си. Би трябвало да се досетиш. Когато до ушите ти достигнаха първите слухове за оръжия, трябваше да спреш. Само че не беше спрял. Вместо това беше отишъл заедно с Анас в онази таверна. Беше стоял, без да стори нищо, докато двама мъже бяха убити.

Пое си дълбоко дъх. С крайчеца на окото си видя, че Уаджид го гледа любопитно, и изпъна рамене.

— Но защо? — настоя Мунтадир. — Какво биха спечелили „Танзим” от това?

— Не знам — отвърна Гасан. — И не ме е грижа. Нужни бяха години, докато в Девабад се възцари мир след смъртта на последните Нахиди. Нямам намерение да допусна да бъде разрушен от шайка мръснокръвни фанатици, жадни да се превърнат в мъченици. — Той посочи към Уаджид. — Цитаделата ще открие мъжете, отговорни за това, и ще ги екзекутира. Ако са гезирци, направете го тихо. Не искам девите да си мислят, че племето ни подкрепя „Танзим”. И ще наложиш нови ограничения над шафитите. Забрани им да се събират. Хвърляйте ги в затвора, ако дори само настъпят някой чистокръвен. Поне засега. — Той поклати глава. — Ако е рекъл Бог, ще изкараме следващите няколко месеца без изненади и ще успеем отново да ги отслабим.

— Да, царю.

Гасан махна към щайгата.

— Отървете се от това, преди Каве да го е надушил. Тирадите му ми стигат за днес. — Той потърка чело и отново се отпусна в стола си, а пръстените му със скъпоценни камъни проблясваха. Вдигна очи и впи пронизващ поглед в Мунтадир. — Освен това… ако се наложи да екзекутирам още някой шафит предател, моят емир ще гледа, без да трепне, ако не иска собственоръчно да изпълни следващата присъда.

Мунтадир скръсти ръце на гърдите си, подпирайки се на бюрото с фамилиарност, на която Али никога не би се осмелил.

— Абба, ако знаех, че ще смачкат главата му като презрял пъпеш, щях да пропусна закуската.

Очите на Гасан припламнаха.

— По-малкият ти брат успя да се овладее.

Мунтадир се разсмя.

— Да, само че Али е обучен в Цитаделата. Би танцувал пред каркадана, ако му наредиш.

Баща му не оцени шегата, лицето му придоби буреносно изражение.

— А може би това, че прекарваш всичкото си време, пиейки с куртизанки и поети, е отслабило организма ти. — Той го изгледа яростно. — Би трябвало да се радваш за подготовката на бъдещия ти кайд… Бог ми е свидетел, че по всяка вероятност ще се нуждаеш от нея. — Той се надигна от писалището си. — А сега бих искал да си поговоря с брат ти насаме.

Какво? Защо? Али едва успяваше да овладее емоциите си; не искаше да остане насаме с баща си.

Уаджид стисна рамото му за миг и се наведе към ухото му.

— Дишай, момче — прошепна, докато Гасан се изправи и тръгна към балкона. — Той не хапе. — И като му хвърли окуражаваща усмивка, последва Мунтадир навън.

Възцари се дълъг миг тишина. Баща му съзерцаваше градината, сключил ръце зад гърба си.

Все още беше с гръб към Али, когато попита:

— Вярваш ли го?

Гласът на Али прозвуча почти като изписукване.

— Кое?

— Онова, което каза по-рано. — Баща му се обърна, тъмносивите му очи бяха пронизващи. — За това, че Божиите закони важат еднакво за всички… В името на Всевишния, Ализейд, стига си треперил. Трябва да съм в състояние да разговарям със своя кайд, без той да се превърне в желе.

Смущението на Али бе смекчено от облекчение… далеч по-добре бе баща му да припише притеснението му на нерви, задето го беше направил кайд.

— Извинявай.

— Няма нищо. — Гасан отново прикова поглед в него. — Отговори ми на въпроса.

Али мислеше трескаво, ала беше невъзможно да излъже. Семейството му знаеше, че е дълбоко вярващ, такъв беше от детството си, а религията им беше пределно ясна по отношение на шафитите.

— Да — отвърна. — Вярвам, че шафитите заслужават еднакво отношение. Ето защо предшествениците ни са дошли в Девабад. Ето защо Зейди ал Кахтани се е вдигнал на война срещу Нахидите.

— Война, която едва не унищожи цялата ни раса. Война, която свърши с опустошаването на Девабад и ни спечели омразата на девите до ден днешен.

Али се сепна от думите на баща си.

— Не мислиш, че си е струвало?

Гасан изглеждаше подразнен.

— Естествено, че си струваше. Просто съм способен да видя и двете страни на един въпрос. Умение, над което няма да е зле да поработиш. — Бузите на Али пламнаха, а баща му продължи: — Освен това по времето на Зейди нямаше толкова много шафити.

Али се намръщи.

— Толкова ли са многобройни сега?

— Близо една трета от населението. Да — каза, забелязал изненадата върху лицето на Али. — Броят им нарасна значително през последните десетилетия… информация, която те съветвам да запазиш за себе си. — Той махна към оръжията. — Сега в Девабад има почти толкова шафити, колкото и деви. Откровено казано, синко, ако те се вдигнат на война, не съм сигурен, дали Царската стража ще успее да ги спре. Разбира се, в крайна сметка девите ще победят, но ще се пролеят реки от кръв и мирът в града ще бъде унищожен за поколения занапред.

— Ала това няма да се случи, абба — възрази Али. — Шафитите не са глупаци. Просто искат по-добър живот. Искат да могат да работят и да живеят в постройки, които не се рушат около тях. Да могат да се грижат за семействата си, без да се страхуват, че децата им ще бъдат отвлечени от някой чисток…

Гасан го прекъсна.

— Кажи ми, когато измислиш начин да осигуриш работа и подслон за хиляди души. А ако животът им тук стане по-добър, те просто ще започнат да се възпроизвеждат още по-бързо.

— Тогава остави ги да си отидат. Нека опитат да си създадат по-добър живот в света на човеците.

— Искаш да кажеш да ги оставя да посеят хаос в света на човеците. — Баща му поклати глава. — Как ли пък не. Те може и да изглеждат като човеци, но притежават магически способности. Така само предизвикваме един нов Сулейман да ни прокълне. — Той въздъхна. — Няма лесен отговор, Ализейд. Единственото, което можем да сторим, е да се опитаме да постигнем равновесие.

— Само че не постигаме никакво равновесие — възрази Али. — Избираме огнепоклонниците пред шафитите, които предшествениците ни дойдоха тук, за да защитят.

Гасан се обърна рязко към него.

— Огнепоклонниците?

Твърде късно Али си спомни, че девите ненавиждаха това име за племето си.

— Не исках да…

— В такъв случай да не си повторил нещо такова в мое присъствие. — Баща му го изгледа яростно. — Девите се намират под моя закрила, също като собственото ни племе. Не ме е грижа каква вяра изповядват. — Той разпери ръце. — По дяволите, може би са прави да бъдат обсебени от чистотата на кръвта. През всичките ми години не съм срещал шафит, в чиито вени да тече кръвта на деви.

Вероятно ги удушават в люлката. Само че Али не го изрече на глас. Глупак би бил да подхване тази битка точно днес.

Гасан прокара ръка по мокрия перваз, а после отръска капките, събрали се по връхчетата на пръстите му.

— Тук винаги е влажно. Винаги е студено. Не съм се връщал в Ам Гезира от цял век и все пак всяка сутрин се събуждам, копнеейки за горещите й пясъци. — Той отново погледна към Али. — Това не е нашият дом и никога няма да бъде. Винаги ще принадлежи първо на девите.

Това е моят дом. Али беше свикнал с влажния студ на града и харесваше разнообразието от раси, което изпълваше улиците му. По време на редките си пътувания до Ам Гезира се беше чувствал не на място, непрекъснато си бе давал сметка за полуаяанлийския си вид.

— Това е техният дом — продължи Гасан. — И няма да допусна шафитите — проблем, в чието създаване девите нямаха пръст — да ги заплашват в собствения им дом. — Той отново се обърна към Али. — Ако ще бъдеш кайд, ще трябва да зачиташ това.

Али наведе поглед. Не го зачиташе; абсолютно не беше съгласен.

— Прости ми дързостта.

Подозираше, че това не беше отговорът, който баща му иска — очите му останаха пронизващи в продължение на още миг, преди да прекоси рязко стаята и да отиде до дървените рафтове върху отсрещната стена.

— Ела.

Али се приближи. Гасан взе дълга лакирана черна кутия от един от горните рафтове.

— От Цитаделата чувам единствено комплименти за напредъка ти, Ализейд. Имаш остър ум за военните дела и си един от най-добрите със зулфикари от своето поколение. Това е неоспоримо. Ала си много млад.

Гасан духна прахта от капака на кутията и я отвори, изваждайки сребърна стрела, лежаща върху тънка материя.

— Знаеш ли какво е това?

Разбира се, че знаеше.

— Последната стрела, изстреляна от някой афшин.

— Огъни я.

Мъничко объркан, Али все пак взе стрелата от баща си. Макар да беше невероятно лека, изобщо не можа да я огъне. Среброто все още грееше след всички тези години, единствено връхчето бе потъмняло от кръв. Същата кръв, която течеше и в неговите вени.

— Афшините също бяха добри войници — тихо каза Гасан. — Вероятно най-добрите войни на расата ни. Ала сега те са мъртви, предводителите им, Нахидите, са мъртви, а нашите хора управляват Девабад от четиринайсет века. И знаеш ли защо?

Защото те бяха неверници и Бог ни даде победата? Не го изрече на глас; подозираше, че ако го беше направил, стрелата щеше да получи нов слой кахтанска кръв.

Гасан си я взе обратно.

— Защото те бяха като тази стрела. Като теб. Неподатливи, отказващи да приемат, че не всичко пасва в техния съвършено подреден свят. — Той върна стрелата в кутията и я затвори. — За да бъдеш кайд, не е нужно просто да си добър войник. Ако е рекъл Бог, с Уаджид ни остава още цял век, пълен с вино и нелепи просители, но един ден Мунтадир ще бъде цар. И когато има нужда от напътствие, когато има нужда да обсъди въпроси, които само собствената му плът и кръв може да чуе, ще има нужда от теб.

— Да, абба. — Али вече бе готов да каже каквото и да било само за да си тръгне от тук, да избяга от преценяващия поглед на баща си.

— Има още нещо. — Баща му се отдръпна от полицата. — Връщаш се в двореца. Незабавно.

Али зяпна.

— Но Цитаделата е моят дом.

— Не… моят дом е твоят дом. — Гасан изглеждаше подразнен. — Мястото ти е тук. Време е да започнеш да посещаваш заседанията на моя двор, да видиш как действа светът извън твоите книги. А и така ще мога да те държа под око. Не ми харесва начинът, по който говориш за девите.

Ужас се надигна в Али, ала баща му спря дотам.

— Сега можеш да си вървиш. Очаквам да те видя в двора, когато се настаниш.

Али кимна и се поклони; едва успя да се сдържи да не се втурне към вратата.

— Мир на теб.

Едва бе излязъл, препъвайки се, в коридора, и се сблъска с ухиления си брат.

Мунтадир го улови в прегръдка.

— Поздравления, ахи. Сигурен съм, че от теб ще излезе ужасяващ кайд.

— Благодаря — смотолеви Али.

Току-що бе станал свидетел на жестоката смърт на най-близкия си приятел. Това, че много скоро щеше да отговаря за сигурността на един град, пълен с каращи се джинове, бе нещо, за което все още не бе имал възможност да помисли.

Мунтадир като че ли не забеляза терзанието му.

— Абба съобщи ли ти другата добра новина? — Когато Али издаде неопределен звук, брат му продължи: — Връщаш се в двореца!

— О. — Али се намръщи. — Това ли.

Лицето на Мунтадир посърна.

— Май не си във възторг.

Нова вълна вина заля Али при звука на наранения глас на Мунтадир.

— Не е това, Диру. Просто… беше дълга сутрин. Да заместя Уаджид, новината за оръжията… — Той изпусна дъха си. — Освен това никога не съм… — Затърси начин да не засегне цялото обкръжение на брат си. — Никога не съм се чувствал особено комфортно сред хората тук.

— О, всичко ще е наред. — Мунтадир преметна ръка през рамото му и го поведе по коридора. — Дръж се до мен и аз ще се погрижа да се забъркваш само в най-приятните скандали. — Разсмя се, когато Али го погледна стреснато. — Хайде. Със Зейнаб ти избрахме покои близо до водопада. — Свиха зад един ъгъл. — С най-скучните мебели и най-малко удобства. Ще се почувстваш съвсем като у до… леле.

Братята се заковаха на място. Нямаха друг избор. На пътя им се издигаше стена, върху чиито камъни имаше рисунка с цвят на скъпоценни камъни.

— Е… — Гласът на Мунтадир трепереше. — Това е нещо ново.

Али дойде по-близо.

— Не… не е — каза меко, разпознал сцената и спомнил си отдавнашните си уроци по история. — Това е един от старите нахидски стенописи. Преди войната покривали всички стени в двореца.

— Вчера не беше тук.

Мунтадир докосна яркото слънце върху стенописа. То припламна под пръстите му и двамата подскочиха.

Али погледна неспокойно стенописа.

— А ти се чудиш защо не съм във възторг от това, че се връщам в това обитавано от призрака на Нахидите място?

Мунтадир направи физиономия.

— Обикновено не е толкова зле. — Той кимна към една от фигурите върху напуканата хоросанова фасада. — Знаеш ли какво се предполага да е това?

Али се вгледа изпитателно в образа. Приличаше на човек, мъж с развяна бяла брада и сребърен ореол над коронованата глава. Стоеше пред алено слънце; едната му ръка почиваше върху гърба на ревящо шеду, а другата стискаше тояга с осмовърх печат. Същият печат, който беше върху дясното слепоочие на Гасан.

— Това е Сулейман — досети се Али. — Мир нему. — Погледът му се плъзна по останалата част от рисунката. — Мисля, че изобразява въздигането на Анахид, когато получила уменията си и печата на Сулейман.

Погледът му падна върху превитата фигура в краката на Сулейман. Виждаше се единствено гърбът й, издължените й уши издаваха, че е джин. Или по-точно — дева. Анахид, първата от рода си.

Синя боя покриваше одеждите на Сулейман.

— Странно — отбеляза Мунтадир. — Чудя се защо е избрало точно днес, за да започне да възстановява щетите на четиринайсет века.

По гърба на Али пробяга тръпка.

— Не знам.