Град от месинг

30. Нахри

— О, воине на джиновете, умолявам те… — Нахри затвори подпухналите си очи, докато напяваше, потропвайки с пръсти по една преобърната купа, лепкава от засъхнали парченца ориз. Беше я взела от купчината плесенясващи съдове до вратата, останки от обеди и вечери, които едва беше докоснала.

Взе треска дърво от един строшен стол и поряза дълбоко китката си. Гледката на кръвта й беше разочароваща. Би подействало по-добре, ако имаше пиле. Ако музикантите й бяха тук. Заровете бяха прецизна работа.

Кръвта се стече по ръката й и покапа по пода, преди раната да се затвори.

— Велики пазителю, призовавам те. Дараявахуш е-Афшин — прошепна, а гласът й се прекърши, — ела при мен.

Нищо. Спалнята й си остана все така тиха, както преди седмица, когато я бяха заключили тук, все още покрита с пепелта му. Само че Нахри не позволи това да я разубеди. Просто щеше да опита отново, променяйки леко песента. Не можеше да си спомни точните думи, които беше изпяла в Кайро толкова отдавна, но улучеше ли ги веднъж, трябваше да се получи.

Размърда се на пода, долавяйки миризмата на немита коса, докато притегляше мръсната купа към себе си. Порязваше китката си Бог знае за кой път, когато вратата на стаята й се отвори. Тъмният силует на една жена се очерта на фона на ослепителната светлина в лечебницата.

— Нисрийн — повика я Нахри с облекчение. — Ела. Ако ти поддържаш ритъма на барабана, аз мога да използвам тази чиния като дайре и…

Нисрийн се втурна в стаята и изтръгна окървавеното парче дърво от ръката й.

— О, дете… какво е това?

— Призовавам Дара — отвърна Нахри. Не беше ли очевидно? — Веднъж вече успях. Няма причина да не го сторя отново. Просто трябва да го направя както трябва.

— Бану Нахри. — Нисрийн коленичи и бутна купата настрани. — Той си отиде, дете. Няма да се върне.

Нахри блъсна ръцете й настрани.

— Няма откъде да го знаеш — заяви тя яростно. — Ти не си Нахида. Нищичко не зна…

— Познавам робите — прекъсна я Нисрийн. — Помогнала съм на майка ти и чичо ти да освободят дузини роби. И, дете… те не може да бъдат отделени от вместилищата си. Нито за миг. То е единственото, което свързва душата им с този свят. — Нисрийн улови лицето на Нахри между дланите си. — Той си отиде. Ти обаче си жива. И ако искаш да продължиш да живееш, трябва да се стегнеш. — Очите й бяха потъмнели от предупреждение. — Царят иска да говори с теб.

Нахри застина. В ума си отново видя стрелата, пронизала гърлото на Али, и чу Мунтадир да пищи, докато Дара го бичуваше. Студена пот изби по тялото й. Не можеше да застане пред баща им.

— Не. — Тя поклати глава. — Не мога. Той ще ме убие. Ще ме хвърли на онзи каркадан и…

— Няма да те убие. — Нисрийн я издърпа на крака. — Защото ще кажеш точно това, което той иска да чуе, и ще направиш каквото ти нареди, ясно ли е? Ето как ще оцелееш. — Тя задърпа Нахри към хамама. — Само че първо ще те изкъпем.

Малката баня беше топла и пълна с пара, когато влязоха, от влажните плочки се носеше дъх на рози. Нисрийн кимна към едно малко дървено столче в мъгливите сенки.

— Седни.

Нахри се подчини. Нисрийн придърпа леген с гореща вода и й помогна да свали мръсната туника. Изпразни легена над главата й и водата потече по ръцете й, посивявайки, докато отмиваше пепелта от кожата й.

Пепелта на Дара. Гледката едва не я съсипа. С усилие преглътна един хлип.

— Не мога да го направя. Не и без него.

Нисрийн цъкна с език.

— Къде се дяна момичето, което уби ифрит с кръвта си и ми държеше огнени, богохулни речи за предците си? — Тя коленичи и избърса мръсното лице на Нахри с влажна кърпа. — Ще преживееш това, Бану Нахри. Трябва да го направиш. Ти си всичко, което имаме.

Нахри преглътна буцата, заседнала в гърлото й. Внезапно я осени една мисъл.

— Ами пръстенът му… може би ако го намерим…

— Няма го вече. — Горчива нотка се прокрадна в гласа на Нисрийн, докато правеше пяна с калъп сапун. — Не остана нищичко; царят нареди да изгорят кораба и да го потопят на дъното. — Тя насапуниса дългата коса на Нахри. — Никога не съм виждала Гасан такъв.

Нахри се напрегна.

— Какво искаш да кажеш?

Нисрийн понижи глас.

— Дараявахуш е получил помощ, Нахри. Хората на царя намерили припаси на брега. Не много, възможно е да е бил само един мъж, но… — Тя въздъхна. — С това и демонстрациите… цари хаос.

Нисрийн изля кофа чиста вода върху главата й.

— Демонстрациите? Какви демонстрации?

— Пред стените на двореца всеки ден се събират деви, настояващи за правосъдие за смъртта на Дараявахуш. — Нисрийн й подаде хавлия. — Убийството на роб е страшно престъпление в нашия свят, а афшинът… е, предполагам, че в храма си видяла с очите си какво изпитват към него хората ни.

Нахри потръпна при спомена за това как Дара си играе с децата на девите в градината, благоговейните лица на възрастните, трупащи се около него.

Прекрасно си спомняше обаче и чия бе вината за касапницата на кораба… и онази смърт, която царят никога нямаше да прости.

— Нисрийн… — започна, докато другата жена се залови да разреши косата й. — Дара уби Али. Единственото правосъдие, което Гасан ще въздаде…

Нисрийн се дръпна изненадано.

— Дара не уби Ализейд. — Лицето й помръкна. — И аз ако не знам… принудена бях да го лекувам.

— Да го лекуваш… Али е жив? — Нахри не можеше да повярва на ушите си. Принцът беше прострелян, удавен, а после очевидно обладан от марид; и през ум не й беше минало, че е възможно да е жив. — Добре ли е?

— Добре ли е? — повтори Нисрийн, видимо потресена от въпроса. — Той уби твоя афшин!

Нахри поклати глава.

— Не беше той. — Нямаше и следа от Али в маслоокото демонично създание, което се бе покатерило на кораба, шепнейки на език като прилива на морето. — Бяха маридите. Вероятно са го принудили…

— Той вероятно сам е предложил — прекъсна я Нисрийн студено. — Не че някога ще научим истината. Гасан вече го изпрати тайно в Ам Гезира… и ме предупреди, че ако спомена някому какво се е случило, ще ти пререже гърлото.

Нахри потрепери. Не само заради заплахата, но и заради връхлетелия я внезапно спомен за Али и забързаното му извинение на кораба. Не беше казал нищо, оставяйки ги да се хвърлят в капана, който знаеше, че ги очаква.

Нисрийн като че ли прочете мислите й.

— Господарке, забрави Кахтаните. Поне веднъж се тревожи за твоите хора. Тях ги избиват, бесят ги по стените на двореца само защото искат правосъдие, заради едно просто запитване относно смъртта на един от нас. Извличат ги от домовете им, разпитват ги и ги измъчват. Изгубихме царската защита, никой небрани квартала ни… половината от магазините ни на Големия базар вече са разграбени. — Гласът й се прекърши. — Тази сутрин чух, че едно момиче дева е било грабнато от паланкина си и изнасилено от тълпа шафити, докато Царската стража стояла, без да си мръдне пръста.

Кръвта се отцеди от лицето на Нахри.

— Аз… съжалявам. Нямах представа.

Нисрийн приседна на пейката срещу нея.

— Тогава ме чуй. Нахри, Кахтаните не са ти приятели. Открай време правят така: някой от нас престъпва границата, някой от нас само си помисля да престъпи границата и стотици плащат за това.

Вратата се отвори рязко и един гезирски войник нахълта в хамама.

Нисрийн скочи на крака, закривайки Нахри от очите му.

— Нямаш ли срам?

Войникът сложи ръка върху дръжката на зулфикара си.

— Не и за курвата на Бича.

Курвата на Бича? Нахри усети как я побива страх от думите му. Ръцете й трепереха толкова силно, че Нисрийн трябваше да й помогне да се облече, нахлузвайки широка ленена дреха през главата й и завързвайки шалварите й.

След това надяна собствения си черен чадор върху мократа й коса.

— Моля те — каза й на дивастийски. — Ти си единствената, която остана. Забрави скръбта си. Забрави думите ни тук. Кажи на царя онова, което иска да чуе, за да те помилва.

Нетърпеливият войник я сграбчи за китката и я задърпа към вратата. Нисрийн ги последва.

— Моля те, Бану Нахри! Трябва да знаеш, че той те обичаше; не би искал да захвърлиш…

Войникът затръшна вратата в лицето на Нисрийн.

Повлече Нахри по градинската пътека. Беше грозен ден, сиви облаци мърсяха небето, леден вятър забиваше ситния дъжд в лицето й. Нахри уви чадора около тялото си и потрепери; щеше й се да можеше да изчезне в него.

Прекосиха хлъзгавия от дъжда павилион и се отправиха към малък дървен белведер, сгушен между запустяла градина с билки и стар индийски люляк. Царят беше сам и имаше обичайния си овладян вид, черните му одежди и лъскавият му тюрбан бяха съвършено сухи.

Въпреки предупреждението на Нисрийн, Нахри не се поклони. Изпъна рамене и го погледна право в очите.

Гасан отпрати войника.

— Бану Нахида — поздрави я той. Изражението му беше спокойно. — Защо не седнеш? — предложи, махвайки към насрещната пейка.

Нахри седна, потискайки желанието да се плъзне в другия край на пейката, възможно най-далече от него. Очите му нито за миг не бяха изпуснали лицето й.

— Изглеждаш по-добре, отколкото когато те видях за последен път — отбеляза той лековато.

Нахри потръпна. Смътно си спомняше появата му на кораба. Мощта на печата на Сулейман, задействана за втори път, докато войници я издърпваха, пищяща и съпротивляваща се, от пепелта на Дара.

Искаше да приключи с този разговор възможно най-бързо… да се махне далече от него възможно най-бързо.

— Нищо не знам — избъбри на един дъх. — Не знам кой му е помогнал, не знам какво…

— Вярвам ти — прекъсна я Гасан. Нахри го изгледа учудено и той продължи. — Искам да кажа, не ме е грижа особено, но ти вярвам.

Нахри се заигра с ръба на чадора си.

— Какво искаш тогава?

— Да знам каква е позицията ти сега. — Гасан разпери ръце. — Двайсет и един мъже са мъртви, а улиците на града ми са в пламъци. Всичко това, защото онзи прокълнат афшин решил в разпален миг на безмерна глупост да те отвлече заедно с моя син и да избяга от Девабад. Чух поразително различни разкази затова как е станало. И се спрях на един от тях.

Нахри повдигна вежда.

— Спрял си се на един от тях?

— Да — отвърна Гасан. — Смятам, че двама пияни мъже са се забъркали в идиотска караница заради жена. Смятам, че един от тези мъже, все още озлобен заради изгубената война, докаран почти до лудост от робството, обезумял. Мисля, че решил да вземе със сила онова, което му принадлежи. — Изгледа я изпитателно. — И мисля, че е било истински късмет, че по-малкият ми син, ранен в сбиването по-рано, се намирал в лечебницата, за да чуе писъците ти.

— Не това се случи — заяви Нахри разпалено. — Дара никога не би…

Царят махна пренебрежително с ръка.

— Той беше избухлив мъж от един древен и жесток свят. Кой би могъл да разбере защо е избрал да избухне по този начин? Да те открадне от леглото ти като някакъв варварин от дивите земи на Девастана. Естествено, че не си се съпротивлявала; била си ужасена, младо момиче, което в продължение на месеци е било под неговото влияние.

Нахри обикновено страшно я биваше да овладява емоциите си, но ако Гасан смяташе да изкара Дара някакъв варварин изнасилвач, а нея като безпомощна жертва, и то пред очите на всички, значи, беше луд.

Пък и не беше единственият, който държеше козове.

— Тази твоя очарователна историйка включва ли частта, където синът ти беше обладан от маридите и използва печата на Сулейман?

— Ализейд никога не е бил обладаван от маридите — заяви Гасан напълно спокойно. — Ама че нелепица. Никой не е виждал маридите от хилядолетия. Ализейд изобщо не е падал в езерото. Заловил се е за такелажа на кораба и се е покатерил обратно на борда, за да убие афшина. Той е герой. — Замълча за миг и изви устни в горчива усмивка, а гласът му потрепери за първи път. — Винаги е бил надарен с меча.

Нахри поклати глава.

— Не това се случи. Имаше и други свидетели. Никой няма да повярва…

— Много по-лесно е за вярване от това, че Маниже е имала тайна дъщеря, скрита далече от тук в един от градовете на човеците. Момиче, чието държание като че ли издава почти напълно човешки произход… Извинявай, какво казахме, че е? А, да, проклятие, променящо външния ти вид. — Царят долепи дългите си пръсти. — Да, мисля, че добре пробутах тази история.

Откровеността му я слиса; странно й се бе сторило с каква лекота бе приел самоличността й, когато дори самата тя се съмняваше.

— Защото е истина — възрази. — Ти си този, който ме взе за Маниже, когато пристигнах.

Гасан кимна.

— Заблудих се. Истински бях привързан към майка ти. Видях една дева да влиза в двореца с афшин до себе си и за миг емоциите ме надвиха. И кой знае? Като нищо действително си дъщеря на Маниже, във вените ти очевидно има нахидска кръв… — Той докосна печата на бузата си. — Само че има и човешка. Не е много; ако са били умни, родителите ти щяха да я скрият. Мнозина в нашия свят го правят. Но тя е там.

Увереността му я разтърси.

— Щеше да оставиш Мунтадир да се ожени за някоя, в чиито вени тече човешка кръв?

— И да осигуря мир между племената ни? Изобщо не бих се поколебал. — Той се изсмя. — Нима мислиш, че единствено Ализейд е толкова радикален? Достатъчно дълго съм живял и съм видял предостатъчно, за да знам, че кръвта не е всичко. Има много шафити, които се справят с магията не по-зле от който и да било чистокръвен. За разлика от сина ми обаче съм наясно, че останалите в нашия свят все още не са готови да приемат това. Но ако никой друг не научеше истината за теб… — Той сви рамене. — Изобщо не би ме притеснявало точно каква кръв тече във вените на внуците ми.

Нахри беше занемяла. Трудно й бе да почерпи каквато и да било утеха от твърдението на Гасан, че шафитите са равни на чистокръвните… не и когато с такава лекота пренебрегваше истината заради политическата действителност. Това, че бе способен на нещо такова, издаваше жестокост, каквато не бе видяла в далеч по-първичните предразсъдъци на Дара.

— Издай ме тогава — предизвика го тя. — Не ме е грижа. Няма да ти помогна да очерниш паметта му.

— Да очерня паметта му? — Гасан се изсмя. — Той е Бича на Ки-зи. Тази лъжа бледнее в сравнение с истинските му зверства.

— Кой го казва? Мъжът, който крепи властта си с лъжи.

Царят повдигна една от тъмните си вежди.

— Искаш ли да чуеш как си е спечелил това прозвище?

Нахри не отговори и той я изгледа.

— Но разбира се. При целия ти интерес към нашия свят, при всички неща, за които си питала сина ми… си показала учудващо малко желание да научиш кървавата история на твоя афшин.

— Защото тя няма значение за мен.

— Значи, няма да имаш нищо против да я чуеш. — Гасан се облегна назад и долепи длани. — Да поговорим за Ки-зи. Някога тохаристанците били най-верните поданици на твоите предци. Лоялни и миролюбиви, отдадени на огнепоклонничеството… Имали един-единствен недостатък… съзнателно престъпили закона за човеците.

Гасан докосна тюрбана си.

— Коприна. Специалитет на човеците в техните земи, тя станала невероятно популярна в мига, в който била донесена в Девабад. Ала производството й е фина работа… прекалено фина за ръцете на буйните джинове. Така че тохаристанците поканили няколко избрани човешки семейства в племето си. Приели ги с отворени обятия и им дали техен собствен, защитен град. Ки-зи. Никой не можел да си тръгне и все пак мястото било смятано за истински рай. Както можело да се очаква, през годините деви и човеци се смесили. Тохаристанците много внимавали да не допуснат никой с човешка кръв във вените да си тръгне от Ки-зи, а коприната била толкова високо ценена, че предците ти в продължение на векове си затваряли очите за съществуването на града. Докато Зейди ал Кахтани не се разбунтувал. Докато аяанлийците не се врекли във вярност и изведнъж всеки дев, прощавай, всеки джин, който хранел дори зрънце симпатии към шафитите, попаднал под подозрение.

Царят поклати глава.

— Ки-зи не можел да остане. Нахидите трябвало да дадат урок на всички ни, напомняне за това какво се случва, когато нарушаваме закона на Сулейман и се сближаваме твърде много с човеците. Измислили урок и избрали един афшин за изпълнението му, някой, който бил прекалено млад и глупашки отдаден, за да постави жестокостта му под въпрос.

Гасан я изгледа.

— Сигурен съм, че се досещаш за името му. Ки-зи паднал почти незабавно; бил търговски град насред пустошта на Тохаристан, без почти никаква защита. Хората му опустошили къщите и изгорили коприна, струваща цяло състояние. Не били дошли за богатствата, а за обитателите на града. Афшинът накарал да бичуват всеки мъж, жена и дете, докато не се облели в кръв. Ако кръвта не била достатъчно черна, ги убивали незабавно и захвърляли телата им в отворена яма. Те били тези, на които се разминало леко; чистокръвните ги очаквала по-страшна съдба. В гърлата на мъжете натъпкали кал и ги заровили живи в същата яма, където лежали мъртвите им шафитски другари и всяка чистокръвна жена, имала злощастието да носи съмнителна бременност. Момчетата били кастрирани, така че да не продължат покварата на бащите си, жените били изнасилени. След това изгорили целия град до основи, а оцелелите довели оковани в Девабад.

Нахри се беше вцепенила. Стисна ръце в юмруци и ноктите се забиха в кожата на дланите й.

— Не ти вярвам — прошепна.

— О, да, вярваш ми — заяви Гасан равно. — И честна дума, ако това беше сложило край на въстанието, ако беше предотвратило много по-големия брой смърти и зверства, които последвали… аз също бих тикнал камшик в ръката му. Ала не станало така. Предците ти били избухливи глупаци. Забрави избитите невинни. Те съсипали икономиката на Тохаристан. Финансово злощастие, обвито в морално възмущение? — Царят изцъка с език. — До края на годината и последният останал тохаристански клан се заклел във вярност на Зейди ал Кахтани. — Той отново докосна тюрбана си. — Хиляда и четиристотин години по-късно най-изкусните им тъкачи ми изпращат нов тюрбан всяка година, за да отбележат годишнината.

Лъже, опита се да убеди себе си Нахри. Само че не можеше да не си спомни вечно измъчения на вид афшин. Колко пъти бе чувала мрачни намеци за миналото му, виждала бе съжалението в очите му? Беше си признал, че някога бе смятал шафитите за лишени от душа лъжци, вярвал бе, че смесването на кръвта може да доведе до ново Сулейманово проклятие. Казал бе, че е бил прогонен от Девабад, когато бил на годините на Али… наказан, задето изпълнил нарежданията на нейните предци.

Направил го е, осъзна Нахри и нещо се прекърши в нея, късче от сърцето й, което никога нямаше да се възстанови. Заповяда си да погледне Гасан, мъчейки се да запази безучастно изражение. Нямаше да му покаже колко дълбока рана й беше нанесъл.

Прокашля се.

— И целта на тази история?

Царят скръсти ръце.

— Миналото на предците ти е пълно с лоши решения, основаващи се на това, че виждат света в черно и бяло, а не такъв, какъвто е. — И до днес го правят, бунтуват се по улиците и си търсят смъртта с искане, което никой с разума си не би очаквал да изпълня. — Гасан се приведе напред, лицето му беше напрегнато. — В теб обаче виждам прагматик. Жена с проницателни очи, готова да преговаря за собствената си булчинска цена. Жена, която успя да изманипулира сина, който изпратих да я шпионира, дотам, че той пожертва себе си, за да я спаси. — Царят разпери ръце. — Онова, което се случи, беше злополука. Не е нужно да се отказваме от плановете, които и двамата пуснахме в ход, няма причина да не успеем да поправим онова, което се развали между нас. — Той я изгледа. — Така че, кажи ми цената си.

Цена. На Нахри й идваше да се разсмее. Ето до какво се свеждаше всичко: до цена. Да се грижи единствено за себе си и никой друг. Обич, племенна гордост… те бяха безполезни в нейния свят. Не, не просто безполезни, те бяха опасни. Те бяха унищожили Дара.

Имаше обаче още нещо в онова, което Гасан беше казал. Синът, който пожертва себе си…

— Къде е Али? — попита тя. — Искам да знам какво направиха мар…

— Ако думата „мариди” излезе още веднъж от устата ти, ще накарам да хвърлят всички девски деца в езерото — предупреди я Гасан със студен глас. — Що се отнася до сина ми, него го няма. Няма да бъде тук, за да те защити отново.

Нахри се дръпна ужасено и от царя се откъсна подразнена въздишка.

— Започвам да губя търпение, Бану Нахри. Ако това, че ще очерня името на един от най-страшните убийци в историята, смущава съвестта ти, нека измислим друга история.

Тези думи никак не й харесаха.

— Какво искаш да кажеш?

— Да поговорим за теб. — Той наклони глава на една страна, изучавайки я така, сякаш беше шахматна дъска. — Много лесно мога да те изоблича като шафит; съществуват немалко начини да го направя… нито един от които не е особено приятен. Дори това, само по себе си, ще настрои повечето от съплеменниците ти против теб, но спокойно можем да отидем и по-далеч, да дадем на масите нещо, за което да говорят.

Гасан докосна брадичката си.

— Пренебрежението ти към огнепоклонничеството на хората ти е прекалено лесно, също като неуспехите ти в лечебницата. Трябва ни скандал… — Той замълча за миг и по ястребовото му лице пробяга пресметливо изражение. — Може би не бях прав за станалото в лечебницата. Може би Дараявахуш е този, който те е намерил в прегръдките на друг мъж. Млад мъж, чието име кара кръвта на девите да кипва…

Нахри потръпна.

— Не би го направил. — Очевидно бе, че си говореха без преструвки, така че нямаше смисъл да се преструва, че не знае кого има предвид. — Мислиш, че хората искат кръвта на Али сега? Ако решат, че той…

— Че той какво? — Гасан се усмихна снизходително. — В кой свят мъжете и жените плащат една и съща цена за своята страст? Ти ще бъдеш тази, върху която ще стоварят вината. О, да, хората ще решат, че си особено… надарена, щом си успяла да съблазниш един толкова дълбоко вярващ мъж.

Нахри скочи на крака. Гасан я сграбчи за китката.

Печатът върху бузата му припламна и силите й изчезнаха. Пръстите му я стиснаха по-силно и тя изохка; не беше свикнала с това колко остра бе болката без целителните й умения.

— Приех те с добре дошла. — Гласът му беше студен, без помен от шега. — Поканих те в семейството си, а сега градът ми гори и никога вече няма да видя най-малкия си син. Не съм в настроение да търпя някакво глупаво момиченце. Ще работиш заедно с мен, за да оправим това, или ще се погрижа всеки дев, мъж, жена и дете, да обвини теб за смъртта на Дараявахуш. Ще те изкарам курва и предателка на племето ти. — Той пусна китката й. — А после ще те дам на тълпата пред стените ми.

Нахри стисна китката си. Не се съмняваше, че Гасан казва истината. Дара беше мъртъв, Али го нямаше. Нямаше вече афшин, който да се бие за нея, нито принц, който да я защити. Беше сама.

Наведе поглед; за първи път й беше трудно да срещне очите му.

— Какво искаш?

Облякоха я в церемониалните дрехи на семейството й: небесносиня одежда, натежала от златни бродерии. Бял воал закриваше лицето й и тя беше благодарна — надяваше се да скрие срама, горящ върху бузите й.

Едва погледна договора, докато го подписваше, листа хартия, който я обвързваше с емира веднага щом навършеше четвърт век. В един друг живот навярно с нетърпение би изчела подробния опис, зестрата, която я правеше една от най-богатите жени в града, ала днес не я беше грижа. Подписът на Мунтадир под нейния беше неразбираема драсканица — царят буквално беше насилил ръката му, преди бъдещият й съпруг да се изплюе в краката й и да изскочи навън.

След това отидоха в огромната зала за аудиенции, мястото, където за първи път беше видяла Кахтаните. Нахри усети размерите на тълпата, преди да прекрачи прага, неспокойното дишане и учестените удари на сърцата на хиляди чистокръвни джинове. Приковала поглед в краката си, тя последва царя на платформата от зелен мрамор, спирайки едно ниво под него. След това преглътна и вдигна очи към морето от каменни лица.

Лица на деви. Гасан бе заповядал представител на всяко благородно семейство, всяко търговско дружество и занаятчийска гилдия, всеки духовник и учен… всеки по-високопоставен в племето на девите да дойде и да чуе показанията на Нахри. Въпреки десетките арести и публичните екзекуции, съплеменниците й продължаваха да протестират пред стените на двореца и да искат правосъдие за убийството на Дара.

Нахри бе тук, за да сложи край на това.

Разгъна свитъка, който й бяха дали. Ръцете й трепереха, докато четеше обвиненията, които й бяха наредили да изрече. Не се отклони от сценария нито веднъж, нито си позволи да се замисли над думите, осъждащи мъжа, когото обичаше, с най-долни думи, съсипващи репутацията на афшина, който бе пожертвал всичко за хората си. Гласът й си остана равен. Подозираше, че събралите се са достатъчно опитни, за да са наясно какво се случва, но не я беше грижа. Ако Гасан искаше представление, да го беше казал.

Дори така, докато свърши, в очите й имаше сълзи, а гласът й беше натежал от емоция. Изпълнена със срам, тя изпусна свитъка и си заповяда да погледне към множеството.

Нищо. Нямаше и следа от ужас, от неверие сред чернооките деви пред нея. Всъщност повечето от тях имаха точно толкова безизразен вид, както и когато тя влезе.

Не, не безизразен.

Предизвикателен.

Един възрастен мъж пристъпи напред. Облечен в яркоалените одежди на Великия храм, той имаше поразителен вид — с ивица от пепел, която пресичаше покритото му с бръчки лице, и висока небесносиня шапка, кацнала върху покритата му със сажди глава.

Картир, разпозна го Нахри, спомнила си добротата, която беше проявил към нея в храма. Сега потръпна, когато го видя да прави още една крачка към нея. Стомахът й се сви; очакваше да бъде осъдена.

Само че Картир не направи нищо такова. Вместо това допря длани в традиционния за девите израз на уважение, наведе очи и се поклони.

Духовниците зад него начаса последваха примера му и движението премина през цялото множество, докато събралите се деви й се покланяха. Никой не промълви и дума. Нахри си пое рязко дъх, а после зад гърба си чу как едно сърце заби по-бързо.

Застина, сигурна, че си внушава, и хвърли поглед назад. Гасан ал Кахтани срещна погледа й с непроницаемо изражение. Слънцето огряваше прозореца зад него, отразявайки се в ослепителните скъпоценни камъни върху трона му, и тя изведнъж осъзна върху какво седи.

Шеду. Тронът беше изваян във формата на крилатия лъв, който бе символ на нейното семейство.

Гасан седеше върху трона на Нахидите.

И изобщо не изглеждаше доволен. Нахри подозираше, че импровизираната демонстрация на девско единство не бе онова, което бе очаквал. Съчувстваше му… наистина. Дразнещо бе, когато нещо преобърне грижливо подготвените ти планове.

Ето защо никога не бива да преставаш да кроиш резервни планове.

Лицето му стана още по-студено и Нахри се усмихна, за първи път след смъртта на Дара. Беше същата усмивка, която беше отправила на пашата, усмивката, която бе отправяла на стотици арогантни мъже през годините тъкмо преди да ги измами и здравата да ги оскубе.

Нахри винаги се усмихваше на своите мишени.